24 часа труд

by Васил Панайотов

"Винаги съм имал усещането, че съм се родил прекалено късно за всичко вълнуващо. „24 часа труд“ са 90-те – десетилетие, по което имам необяснима носталгия. Годините на бунт, погледнати от височината на години безсмислие.

Васил Панайотов е битникът на българското писане. В разгара на младостта си той изглеждаше стар и отегчен. Сега пише като момче. Завиждам на всички, на които им предстои да прочетат тази книга."

Илиян Любомиров

"Мога да разпозная писането на Панайотов от няколко изречения – чета го от дванайсет години. Често съм искала да му зашия един шамар, задето се прави на интересен, но ми е минавало бързо, защото душевните му и словесни провокации винаги са се оказвали намясто. Докато четях „24 часа труд“, се улових, че изпитвам чисто удоволствие и ми липсва желание за саморазправа – стилът тук изразява зрялата лекота на таланта. В сюжета му виждаш себе си."

Лилия Попова, „Жената днес“

"Бърз и откровен преход през Прехода. Нашият, но най-вече неговият. За свободата и за избора да не участваш в играта, въпреки че си поканен на масата, докато тече раздаването."

Миролюба Бенатова

136 pages, Paperback

Published January 1, 2021

Reviews

[Антония Апостолова · Rating 4 out of 5]

Blue-collar blues. Бачкаторски блус. Factotum, по Буковски. Такъв разкош е създал с най-новия си, четвърти поред роман, “24 часа труд” (Жанет 45, 2021) Васил Панайотов. Роман, който категорично зае мястото на най-любимата ми негова книга досега. Тя не е най-дългата, нито най-сложната като сюжет, нито най-тежката като философия - но от нея лъха покоряваща непринуденост, свежа автентичност и ободрителна ирония. Образно казано, тук Васил Панайотов е отпуснал стегнатия бицепс, освободил е тежката стойка и е застанал естествено, с натурална момчешка атлетичност, с тинейджърския чар на някой, който описва себе по следния неустоим, поне за мен, начин: “беден, девствен, скромен и смотан”.

Васил от романа е case study за яловия бунт на 90-те, за надуването без полза, за свитите перки на голяма част от поколението на седемдесетарите, пуснато да “се оправя” в откритите икономически води на новата реалност, където “шепа висшисти и връзкари обират каймака на работата, другите газим в утайката”. Поколение завинаги белязано от преходната двойнственост. И все пак умишлено не искам да рекламирам този роман като класически “роман за Прехода”, защото това определение вече дотолкова се е изтъркало и обезценило, че ми звучи по-скоро пейоративно.

Да, “24 часа труд” е донякъде идейно продължение на “Сянка”, но продължение много по-меко, с момчешки сарказъм и лекота, с очаквания политнекоректен цинизъм (пасажите за циганите определено биха смутили тези от БХК), дори с известна сантименталност, колкото и авторът да твърди, че не си пада по “сантиментални лайна” (тогава защо героят му цяла вечер стиска, за да не срещне очите на стареца пред тоалетната). Така че ако обичате Васил Панайотов, не пропускайте това своеoбразно CV на писателя, поместило клетия му професионален опит по пътя към лентяйството на писателството. Иронията не е случайна.
Вижте цялото ревю тук: https://bit.ly/3nGQd3D

[Павел Атанасов · Rating 4 out of 5]

"24 часа труд" е първата ми среща с Васил Панайотов, но съм убеден, че няма да е последната. Чудесен роман! Повествованието е стегнато и ритмично. Няма словоблудства, нито излишни лирични есеистични отклонения, които издават несигурността на автора, че е успял да изложи идеите си по разбираем за читателя начин. Всъщност това е голямото достойнство на романа - при него не се наблюдава често срещаната слабост в много съвременни текстове (не само български) авторът да казва, а не да показва. В "24 часа труд" идеите и посланията на текста се разкриват чрез самия текст, чрез действията, мислите и личността на героите и случките, в които попадат. На автора не му се налага да се намесва с неудачни включвания, в които да разяснява какво сме прочели и какво означава случилото се току-що. Аз високо ценя именно това умение историята сама да покаже защо авторът я разказва; ако се налага отделно обяснение - това убива творбата и удоволстивето от диалога с нея и автора ѝ.

Много ми допадна и по-нестандартният поглед върху 90-те годинин на 20-ти век, избягването от клишираните мутренско-политически сюжети, които бяха съвсем леко засегнати (противното е невъзможно, тогава историята няма да е достоверна и убедителна), като далчен фон на историята. За много от нас, които през 90-те бяхме деца и тийнейджъри мутрите и политиката си бяха точно това - имаше ги, но в един друг свят, който, за щастие, не се пресичаше с нашия.

[Boriana Ovcharova · Rating 4 out of 5]

Споделям частично мнението на Лилия Попова (от „Жената днес“), отпечатано на задната корица: „Често съм искала да му зашия един шамар, задето се прави на интересен, но ми е минавало бързо“. Липсва у мен тази агресивност, нужна да му се прииска на един човек да шибне шамар на друг. И не мисля, че авторът цели да се прави на интересен, а по-скоро споделям мнението на Илиян Любомиров, че „Васил Панайотов е битникът на българското писане. В разгара на младостта си той изглеждаше стар и отегчен. Сега пише като момче“ и бих допълнила, че и в предишните си творби, както и в тази, той пише болезнено откровено, слага всички карти на масата, не оставя козове в ръкава, няма задна мисъл или коварна стратегия.
Опитвам се да си спомня как си купих първата книга („Другата“ – тя не му е първа, но беше моята първа среща с него) и не се сещам. Може би съм попаднала на няколко отзива, събудили са ми любопитството и така неусетно се сдобих с всичките му книги. Странното е, че първо ги прочетох, а впоследствие от всички успях да се отърва, да ги подаря – на точния човек в точното време. Тази обаче ме тегли да си я запазя за себе си. И дори обмислям да я дам на синовете ми да я четат – с образователна цел, разбира се. Улавям се, че напоследък така правя – чета някакви книги, възторгвам се, отвращавам се, окрилявам се, запазвам ги в семейната библиотека с идеята момчетата един ден да посегнат към тях. Така беше и с „Вундеркинд“ на Николай Грозни. Но дори да прочетат тези книги, пак няма да са живели в комунизма, нито в прехода (който още не е свършил), нито ще могат да си представят всички ограничения на тези строеве.
На страници 40 и 41 стои най-точното описание, което съм виждала, на еталона за служител от онова време. Героят е Жоро Гопов – без образование, но природно интелигентен, тарикат, който си общува еднакво добре с богаташите и с бедняците и всички го припознават като свой човек. Много се напъвам да извадя аргументи в полза на твърдението, че сега е по-различно, че осъвремененият еталон, към който средностатистическият българин се стреми, е еволюирал. Действително е адски трудно. В помощ ми идва стр. 58, където се казва: „В цял свят бедните се делят на две групи – тъпи бедни, които са некадърни и искат, но не могат да забогатеят, защото не ги бива за нищо, и умни бедни, които са неспособни, защото са незаинтересовани, искат да са богати, но повече искат да са свободни, затова постоянно отлагат извършването на необходимите усилия за замогване. Втората група е незначителна“. И ето в този момент се възгордях. Припознах себе си като част от втората група. Произхождам от групата на умните бедни. Омъжих се за също такъв човек и двамата представляваме почти също такова семейство. Но вероятно в леко осъвременен вариант. Защото мъжът ми не пести никакви усилия в избраното поприще, дипломите му са истински, стажовете – също, издигнал се е до уважавана позиция, но тук удря на камък, защото правителството е лишило от престиж професията, а също и от финансова обезпеченост. Затова се утешавам, че сме осъвременен вариант на умните бедни, издигнат до един вид средна класа (пак от бачкатори, но от тези, дето свързват двата края, успяват да отгледат и изучат две деца, да ходят на море и планина по веднъж в годината и да имат цветен телевизор и пералня – връх във времената на комунизма и изгрева на демокрацията). Анонсите за романа гласяха, че бил биографичен. А авторът говори от първо лице единствено число и нарича героя със своите имена. Та четях и цъках с език – наистина ли, такъв ли е бил, така ли е запознало всичко, така ли се става писател… и ликувах, че се е отказал от безумието да няма деца – някак ми грейваше красивата му като месечина щерка и си казвах – има справедливост на тоя свят и надежда за светлото бъдеще.
Това е най-добрият роман на Васко дотук. И корицата му е в десетката! С трепет чакам следващия.

[Andre · Rating 3 out of 5]

Непринуденият тон и плавното четене са основни предимства на книгата, индикация за прецизен авторски труд. Сюжетната линия е ясна и опростена, което обуславя пълната ѝ предвидимост; тази простота обаче може да бъде разглеждана като целенасочен ефект и основна характеристика на произведението.

Счетоводният аспект в текста е слабо издържан и би бил подложен на критика от всеки, който притежава базови познания в областта. Предвид обаче ниската обща осведоменост по тези въпроси, тази несъстоятелност вероятно ще остане незабелязана от масовия читател.

[Borislava Velkova · Rating 2 out of 5]

Много исках да има такава книга - за личния преход, ама с бабуните и без окончателно преминаване в светлото. Зарадвах се и че ще се говори точно за трудовия му аспект; може би най-после някой щеше да забележи, че след като отхвърлихме идеала на социализма, си запазихме тиранията и се оказахме "умни бедни, които искат да са богати, но повече искат да са свободни". Заглавието също ме изкефи доста, а като видях как изглежда авторът, се надявах и на малко бруталийка. Е, пак не се получи. Мисленето ми се стори доста плитко, не знам даже защо продължих да чета, след като се изясни, че "мързелът" и "скуката" са валидна мотивация както според предишния, така и според сегашния аз на разказвача; че позовавайки се на някое от тях можеш да обясниш каквото и да е, но и че въобще съществуват като явления. Стилът е стегнат, но странно казионен (ако е нарочно, ок) и едни грозни елипси много ми се набиха в очите. Споменаванията на Зюскинд и на гръцката митология хич не ме убедиха, че става дума за някаква превъзходна културност (не че я търся), още по-малко пък деленето на хората на почитатели на Сватбата на Фигаро и на сватбарската музика или опитите за издигане над другите по етнически признак. Все пак една допълнителна звездичка за намерението, дано някой опита пак.

[Vessy · Rating 5 out of 5]

Ако ви се връща в деветдесетте.
Ако никога не сте били там и ви е любопитно как е минавал животът на хората тогава.
Ще е добре да прочетете “24 часа труд”, на Васил Панайотов.
Малка е, кратичка, но пък оставя интересен послевкус - както казват производителите на вино. ☺️

Години на бунт, години на изсрастване и снищаване, на нищета и мутренско величие. Тогава, в годините на прехода и дългочаканата демокрация, някои обличат западните си дрехи, други се опитват да изпълзят от дупките си, а за трети, животът е алкохол, жени и мъжка дума зад дулото на пистолет.
90-те, годините на измамна свобода в българина и живот сред прякорите на силните на деня, в които всеки иска да се вкопчи и изкяри нещо.

“Мечтаех си за безделен и охолен живот, редуващ вълнуващи приключения и излежаване до обяд. Живот с добра храна, красиви момичета, ценност, обществено одобрение и уважение. “