Странната география на шкембе чорбата

by Иван Стоилов

Романът „Странната география на шкембе чорбата“ на Иван Стоилов не е кулинарна книга, въпреки че в него читателите могат да намерят твърде любопитни рецепти за приготвяне на тази регионална супа. Не е и пътепис, независимо че разказва за перипетиите на двамата приятели Спас и Павел в три държави, в опитите им да напишат статия за култа към ястието на Балканския полуостров. Нито историческа книга, макар да е пълна с достоверни факти от миналото. Не е типичната комедия, въпреки че някои от премеждията на героите могат да задавят четящия от смях. Трудно може да се определи и като драма. Нищо, че на места сюжетът оставя буца в гърлото.

Това е еклектичен роман, в който по стечение на обстоятелствата се преплитат съдбите на пет човешки същества, които ще трябва да се изправят в упор срещу грешките си от миналото и да преценят дали могат да си простят. Поради тази причина, романът „Странната география на шкембе чорбата“ е лютив и дълбок като съдържанието на паницата с димящата оранжева течност, която в крайна сметка би могла да стопли сърцата.

Освен ако не прекалите с оцета.

Genres: Audiobook

296 pages, Paperback

Published January 1, 2021

Reviews

[Владимир Попов · Rating 5 out of 5]

Напълно си заслужава пет звезди. Защо? Защото на моменти оставям книгата, за да мога да си взема дъх от смеха, който избухва постоянно. Не е истина на какво съкровище попаднах като взех тази книга! Това е книга, която мога да чета и препрочитам много пъти, много години и постоянно навсякъде , където отида. Не мога да повярвам, че го пиша, но така го чувствам и така го мисля. Бих казал, че освен огромен арсенал смях, книгата съдържа проникновени наблюдения, изтънчен хумор, философия и много нежно отношение към шкембето, което обединява пътуващия човек с неговите човешки нужди с красотата на природата. Това не е книга само за шкембе чорбата, но в същото време тя е във всеки ред като душата на компанията, като котето в кухнята, докато всички си говорят сладко и не му обрущат внимание. Така си върви животът. И шкембе чорбата присъства, без да я забелязваме понякога. Присъства през вековете и живота на цели държави- някои от тях изчезнали, но "шкембето" останало безсмъртно. Всъщност шкембе чорбата е свидетел от всички континенти на нашият свят и авторът буквално е ударил в десятката!
Дали можеше по- добре?
Не.
Пионерът винаги е само един.

[Birol Ismail · Rating 4 out of 5]

Неимоверно най-увлекателната част от книгата бяха откъсите от статията за шкембе чорбата преди всяка глава. А историите допълващи тези откъси за живота на главните герои бяха колкото забавни, толкова и обагрени с типично българска черна комедия. Черпак смях, лъжица драма и канче кулинарно-балканска история, подлютени с междуетнически отношения. Ще допадне на всеки ценител на шкембе чорбата, споделял люта купичка с приятел след пиянска вече в ранни зори.
Внимание: Не зачитайте книгата на гладно, води до тежък лиготек.

[Мария Змийчарова · Rating 2 out of 5]

Интересно замислена структура и голяма заявка в заглавието, но реализацията е не.
Двама приятели уж тръгват из Балканите да ядат шкембе чорба и да пишат за "странната ѝ география", но не стигат почти до никъде, не ядат почти нищо, не казват нищо ново, а и самите те си остават някак доста неразказани, неинтересни и неубедителни. Изобщо не разбрах защо са приятели от десет години. Не разбрах и защо твърдят, че са приятели с жената в триъгълника, която, впрочем, не блесна с нищичко, освен че е адски красива ("заради дългата си до кръста гарвановочерна коса, разкошния бюст, стегнатия ханш, бялото и скулесто лице и огромните зелени очи") и супер сексуално разкрепостена маник пикси дрийм гърл. И макар че и двамата много я обичат и харесват, това не пречи на единия сред сутрешния махмурлук да си зададе въпроса дали снощи в пиянството "наистина не беше я заклал, разчленил в банята, натъпкал в найлонови чували и изхвърлил през спрозореца. А после е легнал да си доспи". Ха-ха-ха, страхотен черен хумор. И ако тази небрежна мизогиния върви дори за главната героиня, как ли се пише за останалите жени в тези 294 страници дребен шрифт? Съвсем очаквано, те до една са фигурантки, които задължително са "изключително дебели", грозни, с мустаци, "с поне два пръста фондьотен", "безпардонно хъркащи" "кадъни" в шалвари, или пък са сведени до цици и до въпроса дали не са без бельо. Кажи ми, че не си виждал трийсет и три годишни жени, без да ми го казваш директно, е бил промптът към автора и той е отговорил: "Навършваха се петнайсет години от завършването на средното училище" (и главната мацка не е мръднала) "на фона на дузината подпухнали и нашарени като папагал лица, увиснали меса по бедрата и подмишниците". Единият от главните герои има "сприхава жена и сополиви деца" и никакви скрупули да ѝ изневерява и да планира развод, ама бавно, полека, не че нещо го спира, ама що да се пъне. Маник пиксито също няма проблем с това и се съгласява (дали не го предложи сама дори?) да му е любовница пет (5!) години и вече ако след това той още не се е развел, сори, ама край!
Подразниха ме липсата на интерес и уважение към съседите балканци, с които си делим тази уж така важна супа (сърбите са смотани сухоеди с тъпата си скара, македонците са нелепи с македонската си азбука и история, румънците са темерути), странните пространни бележки какво е тескере и мухабет (но не и егрек) от вида "аз веднъж ще седна да проуча нещо, сега трябва да си го покажа), общата неубедителност и небрежност към достоверното разказване ("най-популярната турбо чалга, включваща Амет, Кондьо, Валдес и Азис" – в 21-а година?; с голф 98-а сред "трафика" на магистралата и със спиране за скандал – от София до Царево за 5 часа?; турски полицай, който говори "приличен български", казва "Но иначе кого да гоним? Михаля? Нали така се казваше!?", "маникюр в задника" като як секс трик, от който получателят иска още и още?...) и не на последно място нелепите опорки за Европа и заплахата срещу шкембето (разгърнати в цяла глава "лирическо отклонение", с контраобвинения, че там пък ядат "мухлясало сирене с мирис на пръдня" и трюфели, и възмущения от планираната забрана за използване на карантия и от недобронамерените "подмятания за ориенталщина и варваство в кухнята на някои народи от Източна Европа, (...) които не се връзвали с европейските ценности в сферата на кулинарията, сред които доминирали поезията на френската гурме кухня и подухваните от вятъра воали на италианската паста", завършени с директния лозунг "Долу ръцете от шкембе чорбата!").
Книгата няма посочен редактор, а струва ми се, че и да е имало наоколо човек с идеи как нещата да станат по-добре, авторът би ги отхвърлил. Цялата книга лъха на самовлюбено желание да постулираш клиширани мачо идеали под формата на клиширано мачо роуд муви, а не да разкажеш интересна история по убедителен, интересен и забавен не на нечий чужд гръб начин.

П.П. Поръчах си книгата с крехката надежда, че ще открия в проучванията на съвестен автор, че някъде из географията на шкембето се появява българска (или турска, или сръбска, или румънска) дума за tripe dresser – понеже "на запад" дотолкова не ядат шкембе, че дори имат нарочно място, където нарочен човек го подготвя за консумиране, не като нас, дето го заплакваме в канавката, нали. Булгар! Булгар!

[Denitsa · Rating 4 out of 5]

Прекрасен роман! Буквално го изгълтах като паница шкембе в неделната сутрин за отрицателно време (дори без бира!!!). Има любов, трагедия, обич, надежда, неочаквана развръзка. Има приключения и анекдоти от най-чисто балканско естество. И много любов към шкембето, че няма толкова оцет, чесън и люто, които да я скрият. Представих си един мини сериал, който бих гледала с огромно удоволствие! Не знам защо не е добила популярност тази книга, за сметка на доста по воднисти заглавия от български автори. Горещо и люто я препоръчвам

[Kalina Bliznashka · Rating 5 out of 5]

Абсолютно откритие! Захванах я уж, за да се "отворя" към шкембето, а романът ме зашемети - изненадващ, с бързи обрати и скокове между линии, герои, емоции. Мъжкарски, балкански - горещо го препоръчвам на всички!

[Милен Димитров · Rating 5 out of 5]

“Йоу, бро, уат?!” си викам аз, попадайки на книгата със странното заглавие “Странната география на шкембе чорбата” от Иван Стоилов. По принцип съм доста известен (най-вече на самия себе си) с това, че нерядко подбирам книгите, които чета по заглавията. Ако заглавието ме заинтригува, грабне, закачи, има голяма вероятност да се гмурна и сред страниците. Това сигурно има нещо общо и с факта, че заглавията, който аз самият измислям, са болезнено прозаични (което, за добро или лошо, не е известно само на мен), но айде сега… Та взех си аз книгата, оставих я да узрее една година, премятана из дома ми от тоя на оня рафт, докато купувам десетки други книги и в някакъв момент нещо ме зачовърка. Добре де, какво е това заглавие? Що за книга? Пресегнах се, грабнах произведението и зачетох първите страници. И някак… потръгна.
Прочетох анотацията чак към края. Винаги така правя. И тя не излъга. Книгата не е кулинарна. Не е и пътепис. Не е историческа. Не е типична комедия. А също така трудно може да се определи като драма. Каква е тогава? Не знам, но е много добра! Както и да я гледам, тя събира всички тези неща в себе си, но не се обляга удобно в никой жанр. Прилича на произведение от типа “за всекиго по нещо”, но това далеч не означава, че някъде там губи своята идентичност и дух. На пръв поглед сюжетът е простичък. Става въпрос за двама приятели, които спечелили финансиране от Нешънъл Джеографик, тръгват на пътешествие из балканите (кайнд оф), за да напишат статия за… странната география на шкембе чорбата. Изглежда достатъчно простичко, но и достатъчно само по себе си. Само дето това обяснение е като една от онези локви, дето ти се иска да скочиш върху нея ей така, за кеф, ама неусетно си пропаднал толкова дълбоко, че чак се чудиш как да изплуваш. Книгата предлага толкова много като количество и дълбочина, че не съм сигурен откъде да започна. Сюжетът и съдбите на петимата главни герои са така преплетени, че всяко ново разкритие ме оставяше със зяпнала уста. Много ми се иска да разкрия поне мъничко, но едновременно с това не ми се иска, защото не би било коректно спрямо читателите като мен, които обичат сами да откриват пътя си, лазейки през неосветените сюжетни тунели и да не знаят не само накъде водят, а и какво има в тях. Само ще кажа, че този изложен по-горе от мен сюжет, е скелет за толкова пълнокръвна и наситена история, че ако можеше да говори с други думи, освен с авторовите, щеше да каже, че не е дебел, а е на едър кокал.
За героите обаче не мога да си мълча. Характерите, които Иван Стоилов изгражда впечатляват със своята дълбочина и комплексност, които се разкриват на читателя постепенно, почти срамежливо. И има защо, тъй като всеки от тях има какво да крие. Читателят се запознава с тях почти както се запознава с истински човек. Първоначално човекът винаги е симпатичен, опитващ се да направи добро впечатление, или поне не твърде лошо, в зависимост от това кой колко си може. С времето постепенно започва да вижда у въпросната личност черти, които не му допадат особено, човекът го дразни, а дори понякога става откровено неприятен. Ако в тази фаза не реши да го отреже, вече ще бъде допуснат и до следващото ниво, където разбира откъде идват тези неприятни за черти (да, доста често идват от това, че и ти ги притежаваш), а накрая вече решава окончателно струва ли си всичко. Прави впечатление, че в книгата няма злодеи, няма антагонисти, няма “лоши” герои. Но няма и добри. Всички са просто хора, взимащи трудни
решения, от които често страдат и останалите, борещи се със своите си демони, държащи се и постъпващи като абсолютни задници, но задвижвани от лични мотиви и изпитващи целият спектър от човешки емоции, каквито всяка чувстваща душа изпитва. Много пъти в мен се появяваше онова човъркащо в главата червейче, което ми нашепва да скоча срещу някои герой, да го обвиня, да го съдя защото прави това или онова, постъпва така или иначе. Не му се поддадох. Нещата при
второстепенните герои стои по сходен начин. Дори те са пълнокръвни и рядко се появяват просто като име. Техните думи, действия и истории са свързани неразривно със съдбите на главните персонажи и със самия сюжет, което добавя допълнителна плътност на текста и нищо не е “просто така”.
Опитът ми сочи, че много от съвременните български автори изпитват трудности при предаването на емоции, а за изграждането им, за пътя до тях, да не говорим.
Същото важи и за изграждането на комплексни характери. Нерядко срещам в книгите еднопластови герои, които имат потенциал за експанзия, но авторът така харесва
творенията си, че сякаш се страхува да им придаде някоя и друга негативна черта, че да не ги изцапа. Тоест да ги направи… хора. Иван Стоилов изобщо няма такива скрупули. Както вече казах, героите му доста често се държат като задници, но са така достоверни, че направо съм им благодарен, че са такива. Но никакви спойлери, съжалявам.
Що се отнася до стила на автора, той е приятно разнообразен, като всичко останало в произведението. Перото на Иван Стоилов адекватно и умело прелива от хумористично в тъжно, от сладко в горчиво, от еротично във вулгарно и обратното. С един и същи лек и четивен стил авторът ме гъделичкаше и ме караше да се смея, а после болката и горчивината, а защо не и сладостта, от дълбоките, тежки удари караха очите ми да се премрежват от сълзи.
В книгата, както сигурно сте се и досетили, не липсват описания на рецепти, начини на приготвяне и консумиране на шкембе чорба. Ся, тази част ми е малко така ъм… иу, тъй като далеч не съм сред почитателите на това така разпространено по географските ни ширини гастрономическо явление. Но душата ми ще се усуче, ако кажа, че не оценявам страстта, с която авторът пише за тъз чорба. Дори ми ставаше едно такова благо, докато четях как героите я похапват. Е, стига да избягвам да си го представям буквално. Авторът също така включва някои известни, не толкова известни или, в моя случай, напълно неизвестни факти за ястието, например готвенето на чорбата с неизмит стомах, в кой район на балканите или дори някой град я готвят по специфична рецепта, както и разни дребни чалъми. Например в един момент един от героите допусна грубата грешка да сипе студен оцет с чесън във вряла супа и млякото ѝ се пресече.
“Спас погледна в паницата. Действително
повърхността ѝ не изглеждаше толкова дружелюбно гладка. По-скоро приличаше на тахан халва. Загреба с лъжицата, повдигна я и изсипа съдържанието обратно. Тежки жълтеникави парцали зацамбуркаха и образуваха няколко лунички по лицето на Спас.
– Баси мамата! Сега ще ям парцали. Прилича на бебешка диария.
– Опитах се да те спра - тъжно повдигна рамене Павел.”
Както вече споменах, далеч не съм почитател на шкембе чорбата или на каквото и да било ястие от трупове или части от такива. Но някак нямаше как да не си изградя някаква моя си, лична метафора. Струва ми се, че книгата е като описваната в нея шкембе чорба: киселко, лютичко, соленичко, благичко, а вътре, в целият този балансиран бъркоч плуват героите, които са си един вид тумбаци, ама ти е вкусно да ги дъвчеш. Така Иван Стоилов става същински Мечо, а именно истински майстор на шкембе чорбата. Съставките, които използва са прекрасно балансирани, без да предобря. Само читателят трябва да я подхване с подходящата настройка и чувство
за хумор, иначе рискува преживяването му да се пресече като мляко и из паницата му да заплуват отвратителните парцали на вкиснатото му настроение.
П.П.
За тези от вас, които не си падат по това да ядат тумбаци, превъзходна шкембе чорба се получава и ако наместо шкембе, сложите гъба кладница. Става разкош.
П.П.П
За тези от вас пък, които не си падат по четенето или, разбира се, нямат много време, книгата я има в аудио вариант в Сторител, превъзходно прочетена от Христо Чешмеджиев. Та който както си го усети.

[Vania Ivanova · Rating 5 out of 5]

Това е втората книга на автора, много харесах първата - "Екстрийм - една рокаджийска история с автобус" и с нетърпение чаках следващата, която определено оправда очакванията ми.
Двама приятели решават да напишат статия за "Нешънъл Джиографик" срещу спонсорство, като направят интерактивна карта на шкембе чорбата на Балканите, която да включва местните особености в рецептите, най-добрите кръчми и легендите около нея. Първата спирка е Истанбул и там започват премеждията им с автобусните шофьори, граничните власти и полицията. Най-добрият готвач, Падишахът на шкембе чорбата, се оказва български изселник, чиято съдба по странно съвпадение е преплетена с тази на двамата герои.
"П.С. Никога, при никакви обстоятелства, не слагайте студен оцет с чесън във вряла шкембе чорба! Възможно е да ви арестуват!!!"

[Mihaela Sidera-Scott · Rating 5 out of 5]

Уникално четиво! Да си призная честно заглавието ми беше доста предизвикателно! Не знаех кулинарна книга ли да очаквам, пътепис някакъв или някоя чорба, която ще зарежа още в началото. Какво беше искреното ми учудване, когато тази книга така ме грабна още от първите страници!!! Отдавна не бях чела книга, за два дена! А тя не е от малките. Смях се до сълзи, плаках от сърце, възхищавах се на сравненията, прилагателните и въобще на цялото богатство на езика. Историите вътре са изтъкани с такова майсторство и финес, че забравих за заобиколящата ме действителност. Единствено ми дойдоха малко в повече нецензурни думи и описания, но пък от друга страна те идеално пасваха на героите. Та, да! Причинете си го и я прочетете тази книга, но се уверете, че наблизо има къде да ударите по едно шкембе.

[Nedko Hristov · Rating 5 out of 5]

Книгата ме намери в участъпа между Шабла и Тюленово, карайки вече около 110 км колелото, оставащи ми още стотина. Абсолютно произволно си я избрах и в началото не беше моето нещо, но с развиването на героите и на историята ми хареса и то доста.
Очаквах дебелашки хумор, но получих много, много повече. Получих история за живота, за животите по-скоро, за приятелството и прошката, за целеустремеността и за това, че никога не съм ял шкембе, но май е възможно да го направя скоро време.

[Iliana Petrovska · Rating 5 out of 5]

Книгата е страхотна! На места не можех да си поема дъх от смях. Имаше и тъжни моменти, които ме караха да се замисля за това колко е лесно да унищожиш малкото щастие, което имаш, заради наслоена омраза, тъга, отричане и т.н. Има нищо в балканската ни душа, което хем те кара да се срамуваш, хем да се смееш, хем да се чувстваш добре в кожата си....особено ако има една шкембе чорба и една бира...

[Juliana · Rating 5 out of 5]

Много ми допадна, страхотен Иван Стоилов