Толкова е хубаво да видиш една млада поетеса как е овладяла поетиката в думите, в себе си, в мислите и майсторски ги написва на „небето по краищата”. Стихосбирката ѝ е съвсем нова поезия, израснала поезия и все пак силно нейна. Тя открива в изтърканите, клиширани думи и мисли смисъла им. На места ги преобразява със свои Миа Сердаревски, новоизмислени. И изпадаш в почуда, как блести една толкова износена дума и мисъл. Това, което мен най-много ме впечатлява, е нейната искреност до корена на болката. Тя играе честно, много честно с читателя. В нито един стих не е пожертвала истинността в името на интересното хрумване, завладяваща метафора или образ. Всичко е чисто изворно. Може да не си съгласен с всичко, но го приемаш и ти отворено. И някак неусетно става преливане от поезията ѝ в читателите на онези работи, които движат живеенето, казани умно, с явна или скрита поетика. Дори от тъжните ѝ стихове пак ти става хубаво. Държа да кажа ,че поезията ѝ не е класическа, не е и от модерната днешна, където трябва да прехвърлиш лопати плява за да откриеш зрънцето. Тя е синтез между класиката и модерното. Чете се измамно бързо, но като е минал стихът през тебе, се спираш изненадан от дълбочината, внушението. Миа Сердарева е майстор на ненатрапчивото внушение. Има и грапавини, според мен умишлено сложени, за да се спреш и замислиш. С една дума хубава поезия, много! Д-р Никола Тодоров
Откъде започва небето, се питам. Така де, някъде над главите ни, но къде му е долната граница?
А децата, понеже са дребнички, дали за тях е по-далечно? Или ние, големите, от раменете нагоре (примерно) се носим из тяхното синьо?
Добре, а мравките? В духа на междувидовата демокрация ми се вижда нередно да почва небето цял човек и нещо над главите на горките, на милите безкрили буболечета.
Биологически удачно е значи да допуснем, че в очите на пълзящите ние всъщност от сутрин до вечер живеем насред синева.
То тогава, отдолу погледнато, всички сме всичко е с небе по краищата.