Скитникът и враните

by Александър Вутимски

Началните творчески прояви на Вутимски са като че ли опит да избяга от предопределението на съдбата. Те са още младежки наивни стихотворения, нерядко заредени с оптимизъм и вяра в бъдещето, често дори с борчески патос, несвойствен за поета. Скоро чувството на обреченост, дълбоко прикривано, но носено като кръст още от детството, заема съответстващото на личността и самосъзнанието ѝ място. Тази обреченост никъде и никога не се декларира пряко, болката и страданието пренасят поета в друг свят, в който дистанцираността от реалиите на физическия свят му позволява да погледне на себе си и на всичко около себе си като че ли някъде отвън и отгоре. Затова все по-често Вутимски предпочита самотата на бедна кръчмица пред вихъра на компаниите, чийто център доскоро е бил с декламациите си, степа и китарата. Поетичният му свят се населява със самотници — самотно момиче в кръчма, самотен фенер на забравен от всички кръстопът, самотно стърчащи есенни дървета, скитници и пияници, които призрачно се разминават и носят тежестта на житейския си кръст. Светлината отстъпва място на здрача зад прашния прозорец в хотелската стая; в здрача светът губи реалните си измерения, старият часовник отмерва изтичащото човешко време. Характерна за поетиката на Вутимски е вариативността — темите и мотивите се повтарят, наслагват и обогатяват. Откъслеците живот, запечатани във всяко отделно стихотворение, се допълват, за да представят изповедта на синьото момче (поетичен двойник на Вутимски) — сложна, драматична фигура, съчетаваща ангелско очарование и демонски нрав. Вариативността е характерна и за есетата на Вутимски. Те доочертават художествените и естетическите възгледи на поета, повтарят или добавят нови щрихи към автобиографията му. Могат да бъдат определени като поетични размишления за житейски и нравствено-психологически явления („За простотата“, „За силата“, „За парите“, „За равенството“, „За радостта“, „За най-смирените“, „За красотата“ и др.). Написани без морализаторски патос, без излишно философстване, тези късчета проза дооформят портрета на талантлив представител на поколението поети от 40-те г. в българската литература. Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка; остава неиздадена и художествената му проза (запазена в машинописен препис — 15 кратки есета, писани през 1941–1943).

Genres: Poetry

342 pages, Paperback

First published January 1, 2005

About the author

Вутимски е роден в Своге и до 10-годишна възраст живее в родния си град. След загубата на близките си — майка, баща, двама братя, — починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си (която също умира от туберкулоза през 1937), а после при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия (1937). От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва учението си. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 — в санаториума на Сурдулица.

Reviews

[Mihail Petrov · Rating 4 out of 5]

Изненадващо добро четиво на един от забравените български поети. За първи път се сблъсквам с творчеството на Вутимски, защото той излиза от списъците със задължителна литература, но съм крайно впечатлен най-вече от поезията му, която е изключително искрена и емоционална. Приживе той не успява да издаде собствена стихосбирка, затова и композицията на тази книга е малко разхвърляна, въпреки че редакторите са се постарали да я изградят последователно. Темите, засегнати в творчеството на Вутимски, са актуални и до днес, защото той пише за това, което той лично чувства - пише за ежедневието в големия град, за любовта, радостта, за самотата, болката и най-вече пише за живота такъв какъвто го вижда и преживява.

Това, което успя да ме докосне най-силно: "Една нощ", "Сантиментално стихотворение", "При моста", "През хаоса", "Вечерен спомен", "Стара полуелегия", "Опушена спирка"

[Margarita Garova · Rating 5 out of 5]

Рядко се възторгвам от лиричния жанр. Не че нямам безспорни любимци сред тях Дебелянов, Яна Язова, Яворов, Жак Превер и Рилке. Но за утвърдените поети е казано вече твърде много, индоктринирани сме още от училище да ги харесваме, или ако не ги харесваме, то поне да ги почитаме. Александър Вутимски не е сред тях. Той не се изучава, доколкото знам, нито пък е познат на широката публика.

Но след като се запознах със стиховете и кратката проза на Вутимски в сборника “Скиникът и враната” вече имам нов любим поет.

Александър Вутимски е роден през 1919 година и за краткия си, двайсет и четири годишен живот, прекъснат без време от туберколоза, написва забележителна поезия, част от която е публикувана в списанието на известния тогава критик Владимир Василев “Златорог”. Умира в разгара на Втората световна война, в санаториум в Сърбия.

Не знам как да пиша за поезия, без да изпадна в елементарен литературен анализ. Затова ще разкажа простичко какви чувства остави у мен чувствителната поезия на Александър Вутимски, синьото момче.

Бога ми, не обичам сладникави истории. Затова и стиховете на Вутимски задействаха меланхоличните предавки на душата ми. А на нея й трябва малко. В стиховете му се повтарят и преплитат образите на враните, есента, голите дървета, ледената луна, самотната кръчма, “тревожните и уморени хора”. Това е социална поезия, но не и в тесния смисъл на смирненските стихове, това е и градска поезия, но не толкова приглушено-лирична като при Дебелянов, а аеропланите и влаковете не са вапцаровите символи на прогреса, а прости факти от градския пейзаж, от света на героя, над чиято глава прелитат заплашително самолетите на военната авиация, готови да пуснат мрачния си товар над тъжния град. Синьото момче наблюдава края на един много уморен континент, на един дълбоко повреден свят, удавен в поредната демагогия.

Но Вутимски не е само градска тъга. Той има и по-жизнерадостни творби, които гледат към по-малко гладно и по-справедливо бъдеще. Но кой знае защо предпочетох тъжния Вутимски, загубил илюзиите си, осиротял и скитащ. Човек може да потъне изцяло в атмосферичните му стихове, в градската мъгла и пианото с тъжния акорд в ре минор, и ще е напълно прав да се зачуди що за труден живот трябва да е водил този младеж, който пише сякаш произнася тъжни констатации. Който доразвива градските теми и меланхолията от предшествениците си, но има свой, много силен, индивидуален глас. Неговият герой е пропит от самота, печал и унесеност. Той или наблюдава света от прозорец (алюзия за безкрайните дни, прекарани в санаториуми) или скита из мъгливите улици, огрят от болната светлина на градските фенери привечер. Уязвим, но и горд, се загръща по-плътно в изтънялото си палто и очите му не пропускат другите страдалци като него – пияният, скитникът, сиракът, просещото дете.

Вутимски е за онези настроения, в които и на най-жизнерадостните от нас се случва да изпаднат. За онези моменти, когато в душата ни е жълта мъгла и единствено стихове като тези са синхронни с атмосферата вътре в нас.


Понякога пред теб
дете
застане – и –
така
с протегната ръка,
с изсъхнали очи,
едва прошепва:
“Левче, господине!”

(“Мост”)


По навик ти ще отбележиш датата
във своята тетрадка от картон.
Ще седнеш механично до пианото
и ще мечтаеш дълго в ре-минор.


(“Октомврийски ден”)

Един след друг навлизат континентите
във бойната редица на войната.
От раждането на света до днес
не е бил по-зловещ и кървав вятърът.

(“През хаоса”)


Понякога съм скръбен, и това е хубаво.
Усещам многостранния живот.
Движения и ритми дишат грубо
във въздуха, водата и във почвата.

(“В света”)


Различен съм от повечето хора,
за стихове кому ли бих говорил...

(“Вечерен спомен”)


...Сега мълчи в мансардната ти стая
подпухналата ледена луна.

(“Зов”)

И аз съм сам във улици задрямали
със стар паваж и със опушен здрач.
Какъв ли е сега духът на времето
И кой ли е града, където крача?

(“Весели небеса”)


И ще забравим мрачните подземия,
сирените, страха, бомбардировките.
Отново в здрача ще четем поеми
под цъфналите кестени на двора.

(“Романтична скица”)


Аз не живея на слънце, аз дишам, аз раста
в тъмнина.
Аз обичам полумрачните стаи, с пожълтели
портрети и скринове...

(“Стихове за едно момче”)


Аз няма да изляза от кръчмата никога...
тук мечтая и тук пиша стихове...
Нека градът гърми от бунтове...Не вярвам
за нищо във никого.

(“Отдалече”)


Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.

(“Стихотворения за синьото момче”)

Светът ще дойде пак при мене -
такъв, какъвто го обичам.

(“Враждебният град”)

[Preslava Peneva · Rating 5 out of 5]

"...дишай спокойно, очаквай, обичай света и годините.
Ето, това е, що искам от тебе, от мен и от хората." ❤️