Има много истории, написани за Италия. За нейните произведения на изкуството, дворци, великолепни сгради и малки улички.
Често пътешествениците ни разказват за вкусната италианска кухня, за разкошното вино и романтичната атмосфера. Онова, което рядко можем да срещнем в описанията за Италия са разказите за нейното най-голямо богатство - италианците. В тази книга великите пера на писателите ни разтварят вратата към необикновения начин на живот на италианците.
И разбираме защо фразата "Dolce far niente" е кредо от Алпите до Сицилия...
Чудомир (псевд. на Димитър Христов Чорбаджийски) е роден на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимназиален учител в Казанлък (1920-1933), специализира рисуване в Париж (1929-1930). До смъртта си (26.12.1967) е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. Член на Върховния читалищен съвет (от 1938). Първите му изяви в печата (1907) са карикатури и римувани злободневки, следват фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази на Чудомир го правят изключително популярен, те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: „Не съм от тях“ (1935), „Нашенци“ (1936), „Аламинут“ (1938), „Кой както я нареди“ (1940), „Консул на Голо бърдо“ (1947) и др. Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.
Трудно е да се даде оценка на такава книга. В разказа на Байрон има любопитни момент. Гогол е труден за проследяване с безкрайните си изречения. Твен споделя весело и самоиронично. ЧАПЕК! Неговият разказ ми допадна много, пасна ми стила му на писане в тази първа среща с творчеството му и със сигурност ще си осигуря негови произведения. Чудомир е любим, чел съм разказа и беше хубаво да си го припомня. . "Опитай се да погледнеш мълнията, когато, разцепила черните като въглен облаци, затрепти непоносимо с цял потоп от блясък. Такива са очите на жителката на градчето Албано - Анунциата. ... Както и да извърне тя блестящия сняг на лицето си - нейният образ цял се отпечатва в сърцето. Застане ли в профил - излъчва древно благородство и красотата на очертанията, каквито четка на художник никога не е създавала, се набива на очи. Обърне ли тила си с прибрани нагоре чудесни коси и покаже ли блестящата си шия, и красотата на никога невиждани досега рамене - и така тя е пак прекрасна. Ала по-чудесно от всичко е, когато погледне направо с очите си в други очи и от това сърцето ти изстива и замира. Всичко в нея - от раменете до приличните на антична статуя стъпала и до последното пръстче на крака й - е венец на творението." - от разказа на Гогол.