What do you think?
Rate this book
Les dévastés
Théodora Dimova explore les stigmates laissés par l'épuration sanguinaire lors de l'arrivée au pouvoir des communistes, en 1944.
Un tribunal populaire juge sommairement l'élite qualifiée de "monarcho-fasciste". Ces mois de terreur, de disparitions, d'assassinats, sont évoqués par trois femmes et une petite fille dont les maris et père sont abattus. Elles se retrouvent lors d'un matin froid de février 1945, au bord de la fosse dans laquelle on a jeté les corps de ces hommes qu'elles aimaient.
Les Dévastés est un portrait collectif de l'élite bulgare détruite par la terreur et le portrait d'une société dans laquelle la tragédie était le plus souvent un secret profondément caché. L’écriture de Dimova tient en haleine, bouleverse et chamboule jusqu'à la dernière page.
Un tribunal populaire juge sommairement l'élite qualifiée de "monarcho-fasciste". Ces mois de terreur, de disparitions, d'assassinats, sont évoqués par trois femmes et une petite fille dont les maris et père sont abattus. Elles se retrouvent lors d'un matin froid de février 1945, au bord de la fosse dans laquelle on a jeté les corps de ces hommes qu'elles aimaient.
Les Dévastés est un portrait collectif de l'élite bulgare détruite par la terreur et le portrait d'une société dans laquelle la tragédie était le plus souvent un secret profondément caché. L’écriture de Dimova tient en haleine, bouleverse et chamboule jusqu'à la dernière page.
288 pages, Paperback
First published August 15, 2019
14 people are currently reading
670 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 81 reviews
November 18, 2025
Един леден февруарски следобед, глас гробовен по националното радио започнал да чете имената на осъдените, сто четиридесет и четири имена, бавно, равно, цяла България била събрана пред радиоапаратите, имената отеквали като изстрели, много хора вече имали близки по затворите или изчезнали без следа. Присъдата била една, и то ужасяваща - "смърт", "смърт", "смърт"...
Страшна книга, за едно нечовешки поразено, чумаво време...
Не са убивали хора, а личности! Рушали са вселени без милост и пощада, сами неспособни на възвишеност, водени изключително от безродие, корист и скотски нагон...
Теодора Димова достойно върви по стъпките на баща си, имаме нужда от ярки гласове, които да изобличат престъпленията на болшевишкия режим в България! Не се е побояла, не е спестила нищо, прозата ѝ удря право, реже дълбоко и не позволява да забравим...
"Поразените" трябва да достигне до милиони български читатели, те трябва да знаят миналото си, за да не се повтори то отново!
Съдбите на журналиста и писател Никола Тодоров, отец Мина и предриемачът-кооператор Борис Пиперков са свързани в това жестоко безумие, но поне страданията им секват бързо - безжалостно са унищожени, единствено заради това което са, достойни човеци способни на подвиг, водачество и саможертва.
Бъдещето на родината ни е предопределено, мръсният азиатски ботуш ще ни натиска десетки години, задушавайки всичко нормално и морално. Избивайки елита на нацията, болшевиките я обричат на израждане и унищожение. Отровните им червени метастази и до днес дават гнусни плодове и продължават да заразяват човешките души.
Жертвите падат, но след тях остават семействата им, обречени на още по-големи мъки и страдания. Райна, Екатерина, Вероника, Магдалена, Александра - имена, всяко със своята история, еднаква и различна в същото време, без изход или шанс за спасение...
Цитати:
"... че е от особена важност хората да умеят да изразяват мислите си интелигентно и ясно, да улавят и формулират нюансите и отраженията им върху цялостната идея, а това е невъзможно без точен изказ, без ловко боравене с богатството на езика ни."
"Злото никога не е пасивно, то приема различни форми и е опаковано в красиви и ефектни фрази, които прикриват истинската му същност."
"Комунизмът - никакъв морал, никаква съвест в домогването до властта и парите."
"Комунизмът убива цветовете на света, неговата привлекателност, аромат, красота. Най-зловонния и зловещ белег на комунизма е липсата на дух, именно тази бездуховност и присъщата ѝ грозота ще станат всепроникващи, вездесъщи."
P.S. "Поразените" е награден с престижната френската награда "Фрагонар" за 2022 година.
Продължение на романа, със заглавие "Не ви познавам" излезе в началото на 2023 година.
Страшна книга, за едно нечовешки поразено, чумаво време...
Не са убивали хора, а личности! Рушали са вселени без милост и пощада, сами неспособни на възвишеност, водени изключително от безродие, корист и скотски нагон...
Теодора Димова достойно върви по стъпките на баща си, имаме нужда от ярки гласове, които да изобличат престъпленията на болшевишкия режим в България! Не се е побояла, не е спестила нищо, прозата ѝ удря право, реже дълбоко и не позволява да забравим...
"Поразените" трябва да достигне до милиони български читатели, те трябва да знаят миналото си, за да не се повтори то отново!
Съдбите на журналиста и писател Никола Тодоров, отец Мина и предриемачът-кооператор Борис Пиперков са свързани в това жестоко безумие, но поне страданията им секват бързо - безжалостно са унищожени, единствено заради това което са, достойни човеци способни на подвиг, водачество и саможертва.
Бъдещето на родината ни е предопределено, мръсният азиатски ботуш ще ни натиска десетки години, задушавайки всичко нормално и морално. Избивайки елита на нацията, болшевиките я обричат на израждане и унищожение. Отровните им червени метастази и до днес дават гнусни плодове и продължават да заразяват човешките души.
Жертвите падат, но след тях остават семействата им, обречени на още по-големи мъки и страдания. Райна, Екатерина, Вероника, Магдалена, Александра - имена, всяко със своята история, еднаква и различна в същото време, без изход или шанс за спасение...
Цитати:
"... че е от особена важност хората да умеят да изразяват мислите си интелигентно и ясно, да улавят и формулират нюансите и отраженията им върху цялостната идея, а това е невъзможно без точен изказ, без ловко боравене с богатството на езика ни."
"Злото никога не е пасивно, то приема различни форми и е опаковано в красиви и ефектни фрази, които прикриват истинската му същност."
"Комунизмът - никакъв морал, никаква съвест в домогването до властта и парите."
"Комунизмът убива цветовете на света, неговата привлекателност, аромат, красота. Най-зловонния и зловещ белег на комунизма е липсата на дух, именно тази бездуховност и присъщата ѝ грозота ще станат всепроникващи, вездесъщи."
P.S. "Поразените" е награден с престижната френската награда "Фрагонар" за 2022 година.
Продължение на романа, със заглавие "Не ви познавам" излезе в началото на 2023 година.
January 28, 2020
"Казват, че с болката се свиквало. Хората са измислили тази баналност от доброта, защото са искали да имат поне някакви думи за утеха за онези, които остават в света без своя баща."
Не съм очаквала нещо по-малко от Теодора Димова. Тя е писателка, която може да разбие сърцето на читателя чрез разбитото сърце на героите си. Емпатията е нещо неизбежно, казваш сиЗащото нейните герои страдат пълнокръвно, истинско, дълбоко. Вярваме им, болките им са реални, не са измислени. Димова умее да подбира тематиката на романите си така че да бъдат едновременно плод на действителни събития и истории, но и ги облича в ефирните дрехи на фикцията.
В "Поразените" авторката ни връща няколко десетилетия назад. Време, което ми е познато само от книги, филми или истории, които съм чувала. Но не мисля, че някога съм попадала на по-емоционално и ясно описание на началото на унищожаването на българската интелигенция след 9 септември 1944 година. Разбира се, на теория ние, онези родени след 89-та знаем какво се е случвало. Но то стои като пасивна информация някъде из главите ни, а романи като "Поразените" са механизъм, който да ни накара не само да знаем, но и да чувстваме и съпреживяваме.
Романът е съставен от 4 части, като всяка една от тях представя историята на съпруга, чийто мъж става жертва на новата власт (с изключение на последната, където случаят е малко по-различен). Разрушени семейства, изземване не само на имущество, изселване, затвор, разстрел, погребване в обща дупка, която трябва да играе ролята на гроб. Вдовици.
Болката струи от всяка страница. Не знам как Теодора Димова успява да извади душата на героините си, да я сложи в нещо стъклено и да ни даде да я наблюдаваме, докато се свива и стене от ударите на загуби, унижение, омерзение и отчаяние.
Брутална книга. Книга, на която да плачеш, да се ядосваш, да се страхуваш... но и която те кара да си благодарен.
Не съм очаквала нещо по-малко от Теодора Димова. Тя е писателка, която може да разбие сърцето на читателя чрез разбитото сърце на героите си. Емпатията е нещо неизбежно, казваш сиЗащото нейните герои страдат пълнокръвно, истинско, дълбоко. Вярваме им, болките им са реални, не са измислени. Димова умее да подбира тематиката на романите си така че да бъдат едновременно плод на действителни събития и истории, но и ги облича в ефирните дрехи на фикцията.
В "Поразените" авторката ни връща няколко десетилетия назад. Време, което ми е познато само от книги, филми или истории, които съм чувала. Но не мисля, че някога съм попадала на по-емоционално и ясно описание на началото на унищожаването на българската интелигенция след 9 септември 1944 година. Разбира се, на теория ние, онези родени след 89-та знаем какво се е случвало. Но то стои като пасивна информация някъде из главите ни, а романи като "Поразените" са механизъм, който да ни накара не само да знаем, но и да чувстваме и съпреживяваме.
Романът е съставен от 4 части, като всяка една от тях представя историята на съпруга, чийто мъж става жертва на новата власт (с изключение на последната, където случаят е малко по-различен). Разрушени семейства, изземване не само на имущество, изселване, затвор, разстрел, погребване в обща дупка, която трябва да играе ролята на гроб. Вдовици.
Болката струи от всяка страница. Не знам как Теодора Димова успява да извади душата на героините си, да я сложи в нещо стъклено и да ни даде да я наблюдаваме, докато се свива и стене от ударите на загуби, унижение, омерзение и отчаяние.
Брутална книга. Книга, на която да плачеш, да се ядосваш, да се страхуваш... но и която те кара да си благодарен.
August 31, 2019
Силен, емоционално-наситен разказ за саморазправата на комунистите след 9-ти.
Радвам се, че започнаха да излизат книги, които да описват това време, зверствата му, гаврите на режима, който много от младите хора все още гледат с носталгията на "едно време беше по-хубаво."
Радвам се, че започнаха да излизат книги, които да описват това време, зверствата му, гаврите на режима, който много от младите хора все още гледат с носталгията на "едно време беше по-хубаво."
September 16, 2019
Ами...мракобесна, уродлива, нечовешка идеология, която съсипа България за поколения напред. И браво на Теодора Димова за състраданието и таланта, с които описва съдбите на героите си преди и след "Народния" съд. И лайтмотивът в книгата е паметта - родова, национална, лична. Докато случилото се непосредствено след 9-ти е живо в колективната памет, докато се случва нужното осмисляне и диалог за духовните поражения, нанесени от комунистите-безродници, има надежда.
За пръв път посягам към книга на Теодора Димова, направих го заради темата, която е особено болезнена за мен, но със сигурност ще прочета и други нейни книги. Така чувствително и внимателно може да пише само добър човек.
За пръв път посягам към книга на Теодора Димова, направих го заради темата, която е особено болезнена за мен, но със сигурност ще прочета и други нейни книги. Така чувствително и внимателно може да пише само добър човек.
November 9, 2019
"Поразените" измества думите и те оставя с тъга. И негодувание, и още тъга. Иска ми се да напиша ревю, но не сега.
September 9, 2019
Прочетох "Поразените" на 9-ти септември, по случайност. Нямам спомени от този режим, но някак си не върви да се абстрахирам от терора му, който е в ядрото на романа. Интерпретацията е женска, силно емоционална, стягаща гърлото, но и провокираща сериозен размисъл. У нас краят на войната е начало на нова, много по-чудовищна война; братоубийствена и обезличаваща, бездуховна, смразяващо жестока, абсурдно разрушителна...
Райна, Виктория, Екатерина и Магдалена споделят своите преживявания: те не искат да са хроникьори на историята, а да споделят, да се изповядат, да бъдат помнени от децата си и децата на техните деца. Насила заглушената история не може да победи гласа на паметта, онази памет, която кръвта съхранява. Затова и образът на Александра ми е най-трогателен. Връзката Михаил Александров -Димитър Димов е ясна, но начинът, по който всички тези събития са видени, усетени и изживяни от малкото момиче е осезаемо болезнен и същевременно предаващ цялата обич, нежност и скръб на една дъщеря към баща си. Докосваща и смислена книга за нуждата от родова и национална памет, която осмисля битието.
Райна, Виктория, Екатерина и Магдалена споделят своите преживявания: те не искат да са хроникьори на историята, а да споделят, да се изповядат, да бъдат помнени от децата си и децата на техните деца. Насила заглушената история не може да победи гласа на паметта, онази памет, която кръвта съхранява. Затова и образът на Александра ми е най-трогателен. Връзката Михаил Александров -Димитър Димов е ясна, но начинът, по който всички тези събития са видени, усетени и изживяни от малкото момиче е осезаемо болезнен и същевременно предаващ цялата обич, нежност и скръб на една дъщеря към баща си. Докосваща и смислена книга за нуждата от родова и национална памет, която осмисля битието.
Read
June 3, 2020Теодора Димова - "Поразените", изд. "Сиела" 2019
Току-що затварям последната страница на тази книга и... не знам къде се намирам. Не знам какво прочетох току-що, не знам как имах психически сили да го направя, не знам, не мога да си представя, дори не мога да предположа как един автор има душевната сила да напише такава книга. Да я напише и да оцелее емоционално, без да се удави в цялата тази мъка, без да бъде смазан от цялата болка, която описва. Само още една авторка през последните години ме е карала да се чувствам така. Защото, макар "Поразените" да е роман, ��з по някакъв начин не мога да го възприема така. Дали заради факта, че разказва историята чрез съдбите на няколко отделни жени, дали защото "говори" за рееални събития, или и поради двете причини, но аз възприемам тази книга не толкова като роман, колкото като хроника. Семейна и историическа хроника, хроника на няколко отделни живота, но и на един цял период, с който те са обвързани. Хроника на унищожаването на цял един свят - което е ужасно, немислимо, жестоко само по себе си, но е сякаш още по-кошмарно, защото е представено чрез отделни и конкретни човешки съдби.
"Поразените" не е първата книга на подобна тематика, която чета, вероятно няма да е и последната. Но до този момент определено е най-въздействащата - а мислех, че след "Кротките", след "Аврамови хроники" и "Когато капят кестените" нищо не може да ме смаже така. Тя обаче го прави. Прави го със събитията, за които разказва, с пречупването им през съдбите на отделни хора, чрез противопоставянеето на живота на тези хора "преди" и "след". Прави го чрез противопоставяне на образи на хора като Райна и Никола с такива като Йордан и Васа, праави го чрез описанието на така внезапно и безмилостно настъпилата промяна, и най-вече - далеч не на последно място, макар да го споменавам едва сега - чрез езика. Първата част на книгата, тази с историята на Райна, "звучи" някак бързо, задъхано, задавено, като задъханото дишане и задавения говор на човек, който едва се сдържа да не заплаче. Сякаш тази история трябва да бъде разказана бързо, защото разказващият знае, че трябва да я разкаже, но не знае дали ще му стигнат силите да го направи. За мен историята на Райна беше най-силна и въздействаща от всичките, самата Райна като че ли беше най-борбената от всички описани жени. Поне тук, в тази част - и ми се иска да я запомня така, а не такава, какввато е описана в края на дните си.
Втората история - тази на Екатерина - беше някак си като че ли по-... смирена, по-кротка, не точно примирена, но с някакво осъзнаване, че случилото се няма как да бъде променено, и трябва поне да бъде прието с достойнство.
Третата история - на Виктория и Магдалена - отново ме смачка, защото в нея като че ли най-ясно видях бездуховността на новиите "властници". На хората, за които няма нищо свято - и то не единствено в религиозния смисъл на тази дума.
Най-трудно възприех историята на Александра - парадоксално, но може би тъкмо защото ми беше най-близка като време. Докато към останалите героини изпитах почти мигновено съчувствие и топлота, нея не можах да приема докрай, беше ми най-неубедителна като образ.
Мислих много за заглавието на книгата. В няколко посоки. Първо, виждайки корицата и след като вече бях прочела около една грета от книгата, си помислих, че заглавиетто със същия успех би могло да бъде и "Покосените" . Покосени буквално и душевно. Погубени. Смачкани. Изтръгнати от света си. Принудени да бъдат нещо, което не знаят как да бъдат. Защото техният свят е бил друг, а е рухнал в един миг, за една нощ, за една минута.
Но понеже книгата все пак се нарича "Поразените", се замислих за друго. Кои са всъщност поразените? Най-лесно е да се каже, че това са всички онези хора, изтръгнати от света си, прогонени от домовете си, лишени от имуществото си, избити защото притежават повече от другите и живеят по-добре от тях. Аз обаче, четейки тази книга, си помислх, че, да, разбира се, поразените са те - но поразените са също и всички онези, присвоили си правото да съдят, да заклеймяват, да убиват. Поразени от внезапната промяна. Поразени като от гръм от размяната на ролите, от промяната на обстановката, от внезапно получената власт. Това не е оневиняване, по-скоро си мисля, че е наистина е поразяващо това - изведнъж да получиш права, които не знаш как да използваш и умът ти стига само да "накажеш" някого за това, че е постигнал повече от теб. Накратко: поразените са не само осъдените от Народния съд, поразените са всички, дълбоко засегнати от настъпилите промени.
Книгата има един вид "рамкова структура" - започва и завършва със споменаването на жерттвите на Народния съд. И това дава завършеността на историята, показва началото и на всичко това и малко закъснелия му край - със символа на памет за тези жертви. Някак умиротворяяващ край, след всиччко описано. Достоен край на една силна и въздействаща , поразяваща книга.
Току-що затварям последната страница на тази книга и... не знам къде се намирам. Не знам какво прочетох току-що, не знам как имах психически сили да го направя, не знам, не мога да си представя, дори не мога да предположа как един автор има душевната сила да напише такава книга. Да я напише и да оцелее емоционално, без да се удави в цялата тази мъка, без да бъде смазан от цялата болка, която описва. Само още една авторка през последните години ме е карала да се чувствам така. Защото, макар "Поразените" да е роман, ��з по някакъв начин не мога да го възприема така. Дали заради факта, че разказва историята чрез съдбите на няколко отделни жени, дали защото "говори" за рееални събития, или и поради двете причини, но аз възприемам тази книга не толкова като роман, колкото като хроника. Семейна и историическа хроника, хроника на няколко отделни живота, но и на един цял период, с който те са обвързани. Хроника на унищожаването на цял един свят - което е ужасно, немислимо, жестоко само по себе си, но е сякаш още по-кошмарно, защото е представено чрез отделни и конкретни човешки съдби.
"Поразените" не е първата книга на подобна тематика, която чета, вероятно няма да е и последната. Но до този момент определено е най-въздействащата - а мислех, че след "Кротките", след "Аврамови хроники" и "Когато капят кестените" нищо не може да ме смаже така. Тя обаче го прави. Прави го със събитията, за които разказва, с пречупването им през съдбите на отделни хора, чрез противопоставянеето на живота на тези хора "преди" и "след". Прави го чрез противопоставяне на образи на хора като Райна и Никола с такива като Йордан и Васа, праави го чрез описанието на така внезапно и безмилостно настъпилата промяна, и най-вече - далеч не на последно място, макар да го споменавам едва сега - чрез езика. Първата част на книгата, тази с историята на Райна, "звучи" някак бързо, задъхано, задавено, като задъханото дишане и задавения говор на човек, който едва се сдържа да не заплаче. Сякаш тази история трябва да бъде разказана бързо, защото разказващият знае, че трябва да я разкаже, но не знае дали ще му стигнат силите да го направи. За мен историята на Райна беше най-силна и въздействаща от всичките, самата Райна като че ли беше най-борбената от всички описани жени. Поне тук, в тази част - и ми се иска да я запомня така, а не такава, какввато е описана в края на дните си.
Втората история - тази на Екатерина - беше някак си като че ли по-... смирена, по-кротка, не точно примирена, но с някакво осъзнаване, че случилото се няма как да бъде променено, и трябва поне да бъде прието с достойнство.
Третата история - на Виктория и Магдалена - отново ме смачка, защото в нея като че ли най-ясно видях бездуховността на новиите "властници". На хората, за които няма нищо свято - и то не единствено в религиозния смисъл на тази дума.
Най-трудно възприех историята на Александра - парадоксално, но може би тъкмо защото ми беше най-близка като време. Докато към останалите героини изпитах почти мигновено съчувствие и топлота, нея не можах да приема докрай, беше ми най-неубедителна като образ.
Мислих много за заглавието на книгата. В няколко посоки. Първо, виждайки корицата и след като вече бях прочела около една грета от книгата, си помислих, че заглавиетто със същия успех би могло да бъде и "Покосените" . Покосени буквално и душевно. Погубени. Смачкани. Изтръгнати от света си. Принудени да бъдат нещо, което не знаят как да бъдат. Защото техният свят е бил друг, а е рухнал в един миг, за една нощ, за една минута.
Но понеже книгата все пак се нарича "Поразените", се замислих за друго. Кои са всъщност поразените? Най-лесно е да се каже, че това са всички онези хора, изтръгнати от света си, прогонени от домовете си, лишени от имуществото си, избити защото притежават повече от другите и живеят по-добре от тях. Аз обаче, четейки тази книга, си помислх, че, да, разбира се, поразените са те - но поразените са също и всички онези, присвоили си правото да съдят, да заклеймяват, да убиват. Поразени от внезапната промяна. Поразени като от гръм от размяната на ролите, от промяната на обстановката, от внезапно получената власт. Това не е оневиняване, по-скоро си мисля, че е наистина е поразяващо това - изведнъж да получиш права, които не знаш как да използваш и умът ти стига само да "накажеш" някого за това, че е постигнал повече от теб. Накратко: поразените са не само осъдените от Народния съд, поразените са всички, дълбоко засегнати от настъпилите промени.
Книгата има един вид "рамкова структура" - започва и завършва със споменаването на жерттвите на Народния съд. И това дава завършеността на историята, показва началото и на всичко това и малко закъснелия му край - със символа на памет за тези жертви. Някак умиротворяяващ край, след всиччко описано. Достоен край на една силна и въздействаща , поразяваща книга.
June 17, 2020
Едновременно исках и не исках да свършва целият този вихър от емоции, който се просмука в душата ми и я преобърна, и я стопи, и я разпиля, и я събра отново... Има книги, за които всички думи са излишни, и автори, чието майсторство не подлежи на коментар.
October 4, 2019
Ако имаше начин да дам още сто звезди за този роман. Изключителна книга, тежка, човек трудно преглъща мъката, несправедливостта. Чувството на безпомощност и съжаление те смазват. Поразяващи истории за човешки трагедии, причинени през 1944.
January 8, 2021
Благодаря на Теодора Димова за тази великолепно написана книга, за тези четири болезнени и разтърсващи истории. Това не е книга, която може да се прочете на един дъх, но няма да остави никой безразличен към съдбите на тези жени и хилядите други, споделящи тяхната участ.
November 21, 2021
Всички мъжки образи в книгата са колкото индивидуални личности, толкова и събирателни, обобщаващи за класовите врагове - своего рода архетипни. От едната страна имаме Светския интелектуалец - писателят и издател Никола Тодоров, Духовния пастир - свещеника отец Мина Захариев и Предприемача - търговецът, управител на кооперация Борис Пиперков. От другата са - Социално онеправдания - копелето Йордан, Криминалния елемент - убиецът Васа и Интелектуалеца-антагонист - студентът ремсист Ангел. И смятам, че не случайно вторите биват представени само с малките имена в хода на сюжета - може би това е начинът на Теодора Димова да заяви презрението си към тях, а може и да се заблуждавам в любимия на всички ни маниер какво е искал да каже твореца, хи-хи.... Що се отнася до женските персонажи - Райна, Екатерина и Виктория, през чиито очи текат събитията, те по-скоро са сведени до общ архетип - Съпругата-страдалка. А точно тук откривам първия тегав момент - прекалено уеднаквени ми бяха. Разбира се с помощта на различни повествователни (вкл. епистоларния) похвати авторката се е опитала да им придаде оригинално звучене и донякъде се е справила, но, да речем, телешкото обожание и преклонението към партньорите им в живота, характерно и за трите, ми дойде леко захаросано и идеализирано... Вторият тегав момент: финалната част с внучката на Райна - Александра, двадесет години по-късно, по скромното ми мнение, беше излишна. Факт, даде отговори за съдбите на някои от останалите наследници, показа мракобесни практики в социалистическите арт среди, но лично за мен не бе в тон с другите части, наруши перфектната до момента хармония, натежа и дори досади. Признавам си без бой, че със зор я дочетох... Като добавя и тоя проклет маниер да не се отделя пряката реч от останалия текст (ясно е, че е умишлено, за нагнетяване на драматизма, ама аз се изприщвам) и тая пуста постоянна смяна на времената (изприщвам се на квадрат), отнемам една звезда от крайната оценка. Въпреки всичко - качествена и пример за сграбчваща гърлото проза (че много често се спекулира със заглавия, неподходящи за това понятие из читателските форуми :) )
September 19, 2019
Поразена съм! Изключителен роман.
July 27, 2020
Много тежка книга. Авторката бърка в душите на хората и представя света им и вътрешните им терзания в големи детайли. Жалко е, че времената на масови екзекуции на интелигенцията на България съвпадат със сегашното време. Преди са убивали интелигентните хора, за да не пречат на идеологията масата в държавата да е съставена от по-простовати хора. Сега те сами си напускат България и резултатът е пак същият.
November 25, 2020
"Поразените" на Теодора Димова е един от най-забележителните и силни романи от наш автор (и не само), на които съм попадал някога... И след като го прочетох, вече виждам защо е толкова високо оценен и от читателите, и от критиката - за времето откакто се е появил съм прегледал не малко на брой впечатляващи и положителни отзиви за него, а наградите за български роман на годината, които получава го утвърждават като едно от важните литературни произведения на нашето време.
"Поразените" разказва историята на група жени, които биват изправени пред чудовищни обстоятелства и реалност, която оставя вечен отпечатък върху семействата и животите им. Живеейки във времената на последните години от Втората световна война, Райна, Екатерина, Виктория, Магдалена и техните най-скъпи мъже са въвлечени в събитията, известни ни като "Деветосептемврийски преврат". Новият режим, в който героите попадат им носи не само шокиращи загуби, но и сурови последици.
Това е история за поражението и борбата с него. За живота, смъртта, паметта, за която трябва да се грижим и за истината, която трябва да разказваме.
Колкото и думи да напиша пак биха били малко. Удивен съм от майсторството на Теодора Димова, от различните гледни точки, които представя, от идеите, описанията, атмосферата и несекващият, категоричен начин, по който пише.
"Поразените" разказва историята на група жени, които биват изправени пред чудовищни обстоятелства и реалност, която оставя вечен отпечатък върху семействата и животите им. Живеейки във времената на последните години от Втората световна война, Райна, Екатерина, Виктория, Магдалена и техните най-скъпи мъже са въвлечени в събитията, известни ни като "Деветосептемврийски преврат". Новият режим, в който героите попадат им носи не само шокиращи загуби, но и сурови последици.
Това е история за поражението и борбата с него. За живота, смъртта, паметта, за която трябва да се грижим и за истината, която трябва да разказваме.
Колкото и думи да напиша пак биха били малко. Удивен съм от майсторството на Теодора Димова, от различните гледни точки, които представя, от идеите, описанията, атмосферата и несекващият, категоричен начин, по който пише.
March 12, 2021
Малко преди и малко след 9-ти септември, 1944. Съдбите на трима мъже -- интелектуалец, свещеник и предприемач -- се преплитат в една килия, а после угасват в един общ изкоп, без гроб, без мисъл, без капка човещина. Осъдени, изтезавани и убити като животни. Това, разбира се уж го знаем. Но не съвсем. Голямото достойнство на тази книга е, че разказва през гледните точки на трите съпруги на осъдените, излиза от дълбоките коловози на мъжко-центрираното повествование и ни прави съпричастен на болката на тези жени. Болката в тази книга е почти централен персонаж, тя излиза от изреченията и влиза в съня ти. Но тя не е идеологически използвана, нито съживена със садистична наслада. По някакъв странно-елегантен начин, тази болка успява едновременно да разтревожи и утежи. От нея имахме нужда всички. Тя лекува.
"Поразените" е обречена да поразява безразличието. Това не е реванш, а открит урок по човечност. Браво!
"Поразените" е обречена да поразява безразличието. Това не е реванш, а открит урок по човечност. Браво!
October 25, 2020
Времето спира, буквално, преносно... Дърпа те миг назад и вече си пред ямата, усещаш студа, мраза.. Омраза, непримирение, помен.. "Паметта е единственият начин да спрем порочната верига на поразените - поколение след поколение. Единственият."!
September 7, 2019
Много силна книга, като всичко от Теодора Димова!
February 2, 2020
Много силна книга на много болна тема. Имах проблеми на моменти с Художествената цялост, защото книгата има цели епизоди, които напомнят публицистика. Също така с изграждането на образите, тяхната мотивация и автентичност. Самият език също беше на етапи ненужно претрупан, особено в описанията на женските персонажи. Като цяло обаче- необходима и важна книга.
June 5, 2022
"Най-строго цензурирана беше паметта за миналото (...) Манипулираната памет сложи отпечатък на нашето настояще. Ще бъде трагично, ако сложи печат и на бъдещето."
Брилянтна Теодора Димова! Благодаря!
Не я оставих и за един миг - прочетох на един дъх. И ще я препоръчвам, подарявам, разказвам навред.
Защото вярвам, че именно това е най-важното й послание!
Брилянтна Теодора Димова! Благодаря!
Не я оставих и за един миг - прочетох на един дъх. И ще я препоръчвам, подарявам, разказвам навред.
Защото вярвам, че именно това е най-важното й послание!
March 30, 2024
Критична тема, интересни идеи и тук-таме хубав език наред с ужасни клишета, но за жалост, в общ план литературната реализация няма голяма стойност в моите очи. Ще продължа да чета Теодора Димова, това е първата нейна книга, която взимам.
July 16, 2021
Поразените
Преди 3 часа прочетох книгата и още не знам къде се намирам
Кои са поразените - те или ние
Отговорът е че всички ние сме поразени от събитията през 44та, поразени от изгубения елит, от изгубените духовни водачи, интелигенция, поразени от жестокостта и страха от Васа и Йордан-урудливи образи на цялата власт.
Това е първото нещо, което ми хареса в книгата- представя макар и малко гледната точка на властта -"убийци, убийци"- както самите те бълнуват насън, неспособни да приемат собствената си жестокост.
Това е най-тъжната книга, която съм чела въобще.
Толкова мъка, тъга и безнадежност струи от всяка страница, че ти идва да изкрещиш:" КАКВО НЕ МУ Е НАРЕД НА ЧОВЕКА?!"
Историите, избрани да бъдат представени от гледните точки на жени, са уникални по свой си начин, но определено най- много ми хареса историята на Райна.
Тя хем е в сянката и покорството на мъжа си, хем обаче е и най- борбена и дори след ужасните неща, които си причинява, някак не можеш да я виниш, защото я разбираш.
А фактът,че финалната глава завършва с нея, както впрочем и започва книгата, само потвърждава твърдението, че въпреки ужасите винаги онази човешка нагласа и надежда ще победи и ще пребъде над жестокостта и смъртта. И че понякога смъртта не е наказание, а спасение към един по-добър свят.
В Райна има особена индивидуалност за разлика от Екатерина и Виктория, на които ореолите на съпрузите им ги обезличават до някаква степен и те просто се предават.
Но пък при техните истории можем да видим и други аспекти на събитията от онова време, а именно принудителното изселване.
Последната история е най-противоречивата, защото е толкова тъжна заради този порочен естествен житейски ход на събитията и затова как нищо не се е променило 20 години по- късно и защото не е страшно спирането на една изложба, а страха на гилдията на художниците от властта, но и защото тази усмивка , която се прокрадва накрая, те кара да си мислиш, че все пак тези принудително разделени души ще се намерят и ще бъдат щастливи.
Образите и на тримата мъже-стожери-бащи-съпрузи-водачи също са изградени много пълно, а на децата и в последствие- внуците са направо живи и допринасят още повече за смисъла на заглавието " Поразените".
Защото да и те са поразени!!!
Поколения след поколения ще бъдат поразени и са поразени !!!
И единствено колекнивната ни памет като общество може да ни спаси от това никога повече подобно нещо да не се случи.
Преди 3 часа прочетох книгата и още не знам къде се намирам
Кои са поразените - те или ние
Отговорът е че всички ние сме поразени от събитията през 44та, поразени от изгубения елит, от изгубените духовни водачи, интелигенция, поразени от жестокостта и страха от Васа и Йордан-урудливи образи на цялата власт.
Това е първото нещо, което ми хареса в книгата- представя макар и малко гледната точка на властта -"убийци, убийци"- както самите те бълнуват насън, неспособни да приемат собствената си жестокост.
Това е най-тъжната книга, която съм чела въобще.
Толкова мъка, тъга и безнадежност струи от всяка страница, че ти идва да изкрещиш:" КАКВО НЕ МУ Е НАРЕД НА ЧОВЕКА?!"
Историите, избрани да бъдат представени от гледните точки на жени, са уникални по свой си начин, но определено най- много ми хареса историята на Райна.
Тя хем е в сянката и покорството на мъжа си, хем обаче е и най- борбена и дори след ужасните неща, които си причинява, някак не можеш да я виниш, защото я разбираш.
А фактът,че финалната глава завършва с нея, както впрочем и започва книгата, само потвърждава твърдението, че въпреки ужасите винаги онази човешка нагласа и надежда ще победи и ще пребъде над жестокостта и смъртта. И че понякога смъртта не е наказание, а спасение към един по-добър свят.
В Райна има особена индивидуалност за разлика от Екатерина и Виктория, на които ореолите на съпрузите им ги обезличават до някаква степен и те просто се предават.
Но пък при техните истории можем да видим и други аспекти на събитията от онова време, а именно принудителното изселване.
Последната история е най-противоречивата, защото е толкова тъжна заради този порочен естествен житейски ход на събитията и затова как нищо не се е променило 20 години по- късно и защото не е страшно спирането на една изложба, а страха на гилдията на художниците от властта, но и защото тази усмивка , която се прокрадва накрая, те кара да си мислиш, че все пак тези принудително разделени души ще се намерят и ще бъдат щастливи.
Образите и на тримата мъже-стожери-бащи-съпрузи-водачи също са изградени много пълно, а на децата и в последствие- внуците са направо живи и допринасят още повече за смисъла на заглавието " Поразените".
Защото да и те са поразени!!!
Поколения след поколения ще бъдат поразени и са поразени !!!
И единствено колекнивната ни памет като общество може да ни спаси от това никога повече подобно нещо да не се случи.
January 7, 2020
"Поразените" е една от най-силните книги, които съм чела. Историите вътре са така смразяващо тъжни и така се загнездват в съзнанието, още дълго ще ги мисля. Всяка среща с жестокостите, хаоса и глупостта, донесени от 9 септември, ме оставят безмълвна. Иска ми се "Поразените" да достигне до повече и повече, и повече хора и никога да не забравяме, неглижираме или оправдаваме злините на "комунизма"!
February 6, 2021
Останах поразен от дълбоките и проницателни истории, които са описани в книгата на Теодора Димова. Не е лъжа, ако кажем, че тоталитарният режим ни снижи като народ. Въпреки това се радвам, че има хора, които са склонни да пишат истината и само истината. С ентусиазъм ще се запозная още по-подробно с творчеството на писателката.
October 8, 2023
Чете се бързо, много бързо, което с други книги на Т. Димова не ми се беше случвало.
Великолепен разказ за покъртителни събития и смазани съдби.
Само очаквах, че в някакъв момент ще има интеракция между основните герои във всяка част. Но дори и така, само с маркираната връзка между тях, петте з��езди са си пет.
Веднага започвам ‘Не ви познавам’, която се води нещо като продължение.
Великолепен разказ за покъртителни събития и смазани съдби.
Само очаквах, че в някакъв момент ще има интеракция между основните герои във всяка част. Но дори и така, само с маркираната връзка между тях, петте з��езди са си пет.
Веднага започвам ‘Не ви познавам’, която се води нещо като продължение.
September 1, 2019
Да кажа, че книгата е страхотна, ще е неуважително..
Някаква буца беше заседнала в гърлото ми докато четях. Очите ми се пълниха със сълзи не един и два пъти, знаейки, че това не е просто добра художествена история..
Някаква буца беше заседнала в гърлото ми докато четях. Очите ми се пълниха със сълзи не един и два пъти, знаейки, че това не е просто добра художествена история..
February 28, 2025
Има обобщение накрая. Да не се затормозявате.
Насилих се днес (тоест вчера) да си дочета 70-те странички, които оставаха. Те май са най-добри.
Теодора Димова е дъщеря на Димитър Димов (“Тютюн”). В културните среди се носи слухът, че “не е толкова добра, колкото баща си”.
“Поразените” е първата нейна книга, която чета. Радвам се, че я започнах след тази на Георги Бърдаров. Той разказва за Втората световна (отчасти), а пък Димова говори за “идването” на Отечествения фронт, девети/девети, превратът, изземането на имуществото. Сякаш разказва урок по история, но примесен с художествена литература и е много интересно.
И тя като Бърдаров разказва няколко истории, които накрая се преплитат. Приличат си по болката, която героите споделят. Първите две истории не ми харесаха, заради многото повторения на “Никола” и “най-свидни мои, мили”, нещо такова беше. НО тя използва интересни похвати, каквито не съм срещала досега. Например, в текста няма пряка реч, но хората си говорят. Всяка една страница е двустранно подравнена, никъде няма да видите тире за предаване на разговора.
Хареса ми. Не знам дали Димов щеше да се справи толкова добре, колкото дъщеря си при предаването на този период от историята ;)
Насилих се днес (тоест вчера) да си дочета 70-те странички, които оставаха. Те май са най-добри.
Теодора Димова е дъщеря на Димитър Димов (“Тютюн”). В културните среди се носи слухът, че “не е толкова добра, колкото баща си”.
“Поразените” е първата нейна книга, която чета. Радвам се, че я започнах след тази на Георги Бърдаров. Той разказва за Втората световна (отчасти), а пък Димова говори за “идването” на Отечествения фронт, девети/девети, превратът, изземането на имуществото. Сякаш разказва урок по история, но примесен с художествена литература и е много интересно.
И тя като Бърдаров разказва няколко истории, които накрая се преплитат. Приличат си по болката, която героите споделят. Първите две истории не ми харесаха, заради многото повторения на “Никола” и “най-свидни мои, мили”, нещо такова беше. НО тя използва интересни похвати, каквито не съм срещала досега. Например, в текста няма пряка реч, но хората си говорят. Всяка една страница е двустранно подравнена, никъде няма да видите тире за предаване на разговора.
Хареса ми. Не знам дали Димов щеше да се справи толкова добре, колкото дъщеря си при предаването на този период от историята ;)
October 3, 2022
Подходих с подозрение заради повърхностна прищявка - никак не ми хареса корицата. Но между кориците бушува трагичен, истински и майсторски предаден свят. Теодора Димова написва историите на три поразени от промяната на режима през 1944г. в България семейства по завладяващ емоционално начин. Езикът е впиващ се в мислите и сърцето, безпощадно напомня какво се е случило на представителите на интелигенцията и предприемачеството, и безжалостно предупреждава как за миг светът, който познаваме може да се преобърне и срине.
Смятам, че всеки трябва да прочете тази книга. Може би на мнозина няма да им е удобно да я възприемат като истина. Но е добре да се опита.
Смятам, че всеки трябва да прочете тази книга. Може би на мнозина няма да им е удобно да я възприемат като истина. Но е добре да се опита.
March 20, 2021
„Най-накрая пазачът се появил с тежка връзка ключове, мърморел нещо, но не ги сгълчал, не им казал да си ходят. Като че ли и огромната желязна врата се била сковала, не можело да се отключи. Накрая с жаловито скърцане се отворила и те тръгнали по главната алея с измръзналите си крака, с вкочанените си ръце. После свили надясно към арменската черква и там вече спрели и започнали да оглеждат. Да душат мястото като кучки, черни кучки сред побелелите гробове. Разглеждали, търсели. Търсехме мъжете си всички тези жени в мразовитото просветляване. Като мироносици бяхме, но не за възкресение. Никой не знаеше точно броя на убитите. И моят Никола беше сред тях. Ето тук е ямата, някоя изпищяла и всичките се скупчили около нея. Точно при оградата, при самия край на гробовете имало огромен изкоп от бомба. Сега той бил засипан с пръст и сгурия. Снегът валял, но не можел да натрупа върху изкопа. Защото пръстта е още топла, изхлипала друга жена. От заровените им тела е топла, добавила трета."
March 31, 2020
Роман, който те кара да затаиш дъх, докато не го изчетеш докрая. Да се вгледаш в себе си, за да видиш, да проумееш, да запомниш, да разбереш. https://reginamortua.blogspot.com/202...
March 5, 2021
И когато се зачудим какви сме като народ, и когато се разровим измежду корените ни, ще откриваме литература като тази. Едно резюме на българското, което преговаряме...и преговаряме, и преговаряме. Е. С малки подобрения. Като цивилизовано лицемерие. Без което не може. Не можем.
Displaying 1 - 30 of 81 reviews