What do you think?
Rate this book
It (2 volumes) #2
Ça, #2
De retour, après vingt-sept années, dans leur petite ville de Derry, les membres du « Club des ratés » (ainsi se nommaient-ils eux-mêmes sur les bancs de l’école) doivent affronter leurs plus terrifiants souvenirs, brutalement ressurgis.
ça : nul ne sait nommer autrement la chose inconnue qui semble devoir se réveiller cycliquement dans les entrailles de la ville, pour semer la mort et l’épouvante.
Roman de l’enfance, tableau saisissant de la vie américaine, cette œuvre ambitieuse est une parabole du Mal enfoui, refoulé, et de la violence de ses réapparitions. C’est enfin, et surtout, une des plus grandes œuvres de Stephen King, un festival de terreur.
ça : nul ne sait nommer autrement la chose inconnue qui semble devoir se réveiller cycliquement dans les entrailles de la ville, pour semer la mort et l’épouvante.
Roman de l’enfance, tableau saisissant de la vie américaine, cette œuvre ambitieuse est une parabole du Mal enfoui, refoulé, et de la violence de ses réapparitions. C’est enfin, et surtout, une des plus grandes œuvres de Stephen King, un festival de terreur.
638 pages, Paperback
First published September 1, 1986
113 people are currently reading
1700 people want to read
About the author
Stephen King
2,387 books890k followersStephen Edwin King was born the second son of Donald and Nellie Ruth Pillsbury King. After his father left them when Stephen was two, he and his older brother, David, were raised by his mother. Parts of his childhood were spent in Fort Wayne, Indiana, where his father's family was at the time, and in Stratford, Connecticut. When Stephen was eleven, his mother brought her children back to Durham, Maine, for good. Her parents, Guy and Nellie Pillsbury, had become incapacitated with old age, and Ruth King was persuaded by her sisters to take over the physical care of them. Other family members provided a small house in Durham and financial support. After Stephen's grandparents passed away, Mrs. King found work in the kitchens of Pineland, a nearby residential facility for the mentally challenged.
Stephen attended the grammar school in Durham and Lisbon Falls High School, graduating in 1966. From his sophomore year at the University of Maine at Orono, he wrote a weekly column for the school newspaper, THE MAINE CAMPUS. He was also active in student politics, serving as a member of the Student Senate. He came to support the anti-war movement on the Orono campus, arriving at his stance from a conservative view that the war in Vietnam was unconstitutional. He graduated in 1970, with a B.A. in English and qualified to teach on the high school level. A draft board examination immediately post-graduation found him 4-F on grounds of high blood pressure, limited vision, flat feet, and punctured eardrums.
He met Tabitha Spruce in the stacks of the Fogler Library at the University, where they both worked as students; they married in January of 1971. As Stephen was unable to find placement as a teacher immediately, the Kings lived on his earnings as a laborer at an industrial laundry, and her student loan and savings, with an occasional boost from a short story sale to men's magazines.
Stephen made his first professional short story sale ("The Glass Floor") to Startling Mystery Stories in 1967. Throughout the early years of his marriage, he continued to sell stories to men's magazines. Many were gathered into the Night Shift collection or appeared in other anthologies.
In the fall of 1971, Stephen began teaching English at Hampden Academy, the public high school in Hampden, Maine. Writing in the evenings and on the weekends, he continued to produce short stories and to work on novels.
Stephen attended the grammar school in Durham and Lisbon Falls High School, graduating in 1966. From his sophomore year at the University of Maine at Orono, he wrote a weekly column for the school newspaper, THE MAINE CAMPUS. He was also active in student politics, serving as a member of the Student Senate. He came to support the anti-war movement on the Orono campus, arriving at his stance from a conservative view that the war in Vietnam was unconstitutional. He graduated in 1970, with a B.A. in English and qualified to teach on the high school level. A draft board examination immediately post-graduation found him 4-F on grounds of high blood pressure, limited vision, flat feet, and punctured eardrums.
He met Tabitha Spruce in the stacks of the Fogler Library at the University, where they both worked as students; they married in January of 1971. As Stephen was unable to find placement as a teacher immediately, the Kings lived on his earnings as a laborer at an industrial laundry, and her student loan and savings, with an occasional boost from a short story sale to men's magazines.
Stephen made his first professional short story sale ("The Glass Floor") to Startling Mystery Stories in 1967. Throughout the early years of his marriage, he continued to sell stories to men's magazines. Many were gathered into the Night Shift collection or appeared in other anthologies.
In the fall of 1971, Stephen began teaching English at Hampden Academy, the public high school in Hampden, Maine. Writing in the evenings and on the weekends, he continued to produce short stories and to work on novels.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 204 reviews
November 8, 2018
"É bom pensar que a infância tem os seus doces segredos e que confirma a mortalidade, e que a mortalidade define toda a coragem e amor."
Um monstro, que toma várias formas de acordo com os traumas de quem o vê, vive nos esgotos de uma cidade. Gosta de dormir e sonhar mas precisa de se alimentar; a cada vinte sete anos acorda e vai procurar comida. Até aqui tudo bem, não fosse ele gostar de comer pessoas, principalmente criancinhas. Sete miúdos unem-se para o destruir mas, no primeiro despertar da Coisa, só o conseguem assustar; terão de se reunir de novo para o liquidar definitivamente. Será que conseguem?
Um monstro que come gente não me assustou — a criatura só está a cuidar da sua sobrevivência, assim como eu quando como os coitadinhos dos frangos e dos peixinhos — até porque vi todos os filmes do Alien e achei o monstro fofinho (mas não sei se quero ver o filme inspirado neste livro porque não gosto das dentuças da Coisa, que me parecem muito mais afiadas que na imaginação do Stephen King). O verdadeiro terror neste romance é as maldades gratuitas que os humanos cometem contra o seu semelhante, mesmo aquelas, aparentemente, inocentes e em nome do amor, como é o caso, por exemplo, das mães super-protectoras.
Ou seja pela vida familiar (onde são sufocados, ignorados, ou maltratados) ou pelas perseguições de que são vítimas na escola (por serem negros, gordos, etc), estes sete "marginais" encontram algo em comum entre eles, por isso se unem num clube, que denominam de Falhados, e encontram-se para brincar, para se defenderem e atormentar a Coisa.
Se tivesse de dar um título a este livro seria A Amizade, pois é, quanto a mim, o grande tema deste romance. O afecto, a compreensão, a dedicação e todos esses sentimentos puros e bonitos que dedicamos àqueles que escolhemos, e nos escolhem, para partilhar momentos de vida, sejam bons ou maus.
"não existem bons nem maus amigos, apenas gente que nos apoia quando sofremos e que não nos deixa tão sozinhos. Se calhar, vale a pena sentir medo por eles, e esperança, e viver por eles. E também morrer por eles, se tiver de ser. Não há bons amigos, nem maus amigos. Há apenas pessoas com as quais queremos e precisamos de estar. Gente com a sua morada no nosso coração."
Entre os dois volumes deste romance, somam-se mais de 1200 páginas, mas que se lêem enquanto a Coisa esfrega um olho. Não é um livro daqueles, enfim, de espremer os miolos ou de aprender coisas, mas é um entretém supimpas. Afinal, nem só de erudição vive o leitor...
Um monstro, que toma várias formas de acordo com os traumas de quem o vê, vive nos esgotos de uma cidade. Gosta de dormir e sonhar mas precisa de se alimentar; a cada vinte sete anos acorda e vai procurar comida. Até aqui tudo bem, não fosse ele gostar de comer pessoas, principalmente criancinhas. Sete miúdos unem-se para o destruir mas, no primeiro despertar da Coisa, só o conseguem assustar; terão de se reunir de novo para o liquidar definitivamente. Será que conseguem?
Um monstro que come gente não me assustou — a criatura só está a cuidar da sua sobrevivência, assim como eu quando como os coitadinhos dos frangos e dos peixinhos — até porque vi todos os filmes do Alien e achei o monstro fofinho (mas não sei se quero ver o filme inspirado neste livro porque não gosto das dentuças da Coisa, que me parecem muito mais afiadas que na imaginação do Stephen King). O verdadeiro terror neste romance é as maldades gratuitas que os humanos cometem contra o seu semelhante, mesmo aquelas, aparentemente, inocentes e em nome do amor, como é o caso, por exemplo, das mães super-protectoras.
Ou seja pela vida familiar (onde são sufocados, ignorados, ou maltratados) ou pelas perseguições de que são vítimas na escola (por serem negros, gordos, etc), estes sete "marginais" encontram algo em comum entre eles, por isso se unem num clube, que denominam de Falhados, e encontram-se para brincar, para se defenderem e atormentar a Coisa.
Se tivesse de dar um título a este livro seria A Amizade, pois é, quanto a mim, o grande tema deste romance. O afecto, a compreensão, a dedicação e todos esses sentimentos puros e bonitos que dedicamos àqueles que escolhemos, e nos escolhem, para partilhar momentos de vida, sejam bons ou maus.
"não existem bons nem maus amigos, apenas gente que nos apoia quando sofremos e que não nos deixa tão sozinhos. Se calhar, vale a pena sentir medo por eles, e esperança, e viver por eles. E também morrer por eles, se tiver de ser. Não há bons amigos, nem maus amigos. Há apenas pessoas com as quais queremos e precisamos de estar. Gente com a sua morada no nosso coração."
Entre os dois volumes deste romance, somam-se mais de 1200 páginas, mas que se lêem enquanto a Coisa esfrega um olho. Não é um livro daqueles, enfim, de espremer os miolos ou de aprender coisas, mas é um entretém supimpas. Afinal, nem só de erudição vive o leitor...
September 6, 2025
За втори път я препрочитам и се убеждавам, че наистина "То" е ВЕЛИКА книга, написана от изумително ТАЛАНТЛИВ писател!! Като оставим настрана сюжета, изпипан до най-малката тънкост; всеки един от героите (дори и по-второстепенните) представен и описан до най-миниатюрната подробност, така че да вникнеш в мислите му и разбира се хумора, който на места е доста пикантен, в книгата има толкова много символика, че направо оставаш безмълвен. Признавам, че когато я четох за пръв път преди две години, не го улових. Мисля, че се повтарям, но няма значение: препоръчвам "То" на всеки един човек, защото романът е неповторим!!!
October 7, 2017
След толкова години, реших да прочета „ТО“ на Стивън Кинг отново. Беше (почти) спонтанно решение – предстоеше да излезе новият филм, за който имах много големи очаквания, но тъй като не си спомнях много от книгата реших, че е добре да я прочета отново, преди да гледам филма. Но най-вече исках да си припомня, защото, подобно на Неудачниците, и аз бях забравила, почти напълно, за какво става въпрос. Имах само бегли спомени, свързани основно с настроенията ми докато четях първия път и местата, на които съм го правила. Затова се захванах с това приключение от 1600 страници и сега вече се чувствам удовлетворена.
Определено сега имах малко по-различен поглед върху историята. Сега успях да проникна по-добре в нея и да осмисля по-важните неща, които преди години са ми убягнали. Хванах неща, които преди са минали по периферията на съзнанието ми, а сега ми се сториха основни за историята. Струва ми се, че положението е подобно за много хора, защото „ТО“ е известно като най-популярният хорър на Стивън Кинг, но основното в тази история не е самият ужас и проявленията му, а начините, по които можем да се справяме с него. Всъщност това не е история на ужаса толкова, колкото е историята за силата на (детското) въображението и за това на какво е способен страха. История за това как можем да се справяме с ужасите, та дори и след това да ги забравяме. Защото така работят съзнанието и подсъзнанието.
ТО не е просто клоун. ТО се храни със страха, а е най-лесно да уплаши децата, защото техните страхове са най-конкретни. Паяци, върколаци, прокажени. ТО умее да влиза в подсъзнанието и да намира точно онова, което му е необходимо, за да уплаши и да привлече децата. А след това да ги завлече в бърлогата си и да се нахрани с тях, оставяйки ги да се реят в подземието, неговия дом. ТО е древно, по-древно от хората дори, а Дери, в щата Мейн, е неговият дом, неговият град, в който е прието периодично да се случват странни неща, заради което не им се обръща толкова много внимание. Напротив, те биват дори потулени, защото силата на ТО не позволява да се предизвиква повече внимание. ТО може да влиза в съзнанието на възрастните и да ги кара да мислят и действат нерационално.
Нещата стоят по този начин, но Неудачниците – група хлапета, които са аутсайдерите на местното училище, защото просто не принадлежат и не биха могли да принадлежат към „готините“ – не са съгласни, че всичко това трябва да продължава. Напротив, усещат като свой дълг задачата да спрат ТО, за да не може да убива повече деца, защото прозират зад пелената, покриваща случващото се. Всичко започва, когато загива Джорджи, малкият брат на Бил, с което слага началото на новият цикъл от убийства.
Силата, която обвързва Неудачниците заедно, е почти свръхестествена. Това не е обикновено приятелство, те не са просто деца, които играят в Пущинака, защото никъде другаде не могат да играят спокойно, без да бъдат пребивани от Хенри и компанията му, или някой друг да им се подиграва. Истината е, че основното нещо, което е общо между тях и ги обединява в едно, дори успява да ги събере и седмината заедно, е точно това, че Хенри тормози всички тях. В началото побойникът е просто агресивен младеж, който има желание да доминира над по-слабите, но постепенно става ясно, че той е луд и лудостта му се развива постепенно, докато не стига своят кулминационен момент в края на приключението на хлапетата.
Но не е само това. Седмината са обединени от факта, че са преследвани от ТО – всичките са имали близки срещи с него, но са успели да се измъкнат, не са попаднали в капана му. И тази тайна помежду им, която би се сторила странна и нелогична на възрастните, ги крепи, дава им сили. Колкото и да са уплашени, те разбират, че се налага да се справят с проблема. И също така разбират, че ТО се страхува от тях, защото осъзнава, че не може да се справи лесно с тях. Не може да се нахрани със страха им, защото те, заедно, успяват да го преодолеят.
Като възрастни, 27 години по-късно от онзи момент, в който за пръв път са се изправили срещу ТО и са го наранили, те трябва да се върнат отново в Дери, защото е започнал поредният цикъл. Не са го убили първия път, затова трябва да довършат своето дело – дали са кръвно обещание, което ги зове, дори и да не могат да си спомнят точно защо. В продължение на 27 години те не са си спомняли нищо от случилото се през лятото на 1958 година в Дери. ТО ги е призовало, за да ги довърши веднъж завинаги, но те отиват там със същото намерение, защото една тайнствена сила ги привлича обратно към родния им град.
Това е история за самите деца, които намират сили да се изправят срещу страховете си и да ги победят, каквото и да им коства, и успяват да го сторят именно защото са заедно. Защото има една невидима нишка, която ги придържа и им дава сили. Това е история за приятелството и силата му – обещанията, които си направил като дете, важат за цял живот. Онова, което си преживял като дете, остава в теб, жигосано в същността ти. Дори и да го забравиш, то е оставило своята следа. История за силата, която често остава невидима, защото е в духа, независимо от физическите качества.
Когато четох за пръв път „ТО“, спомням си, финалът страшно ме разочарова. Детският ми ум е очаквал някаква епична сцена накрая, в която чудовището бива унищожено с гръм и трясък… но Кинг не ни дава това. Защото не в това е идеята. Чудовището бива победено не с удари, а с мисъл. Защото единственият начин истински да се прекратят силите му, е когато то осъзнае, че никой не вярва в него. Силата му идва от това, че може да овладее страха на останалите, да го предизвика, но в крайна сметка самото чудовище бива уплашено от децата, които не се страхуват от него. Нещо повече, преодоляват страховете си, защото да го победят е много по-важно. И вярват, че могат да го победят – доказателство е фактът, че си правят специални сребърни топчета, за да го убият, защото знаят (вярват), че среброто убива върколаци, а ТО се е опитало да го уплаши точно в такава форма. Използват подръчни материали, за да го наранят, защото ако повярват в тях, те стават истински оръжия.
Това не е история за ужаса в буквалния смисъл на думата. Да, има сцени, които (вероятно) са наистина страшни, но в действителност това е поредната история на Кинг, в която в центъра са именно децата, борещи се с ужаса. Те нямат някакви специални умения – напротив, те са смотаните, слаби деца с проблеми, които останалите не намират за нормални. Лидерът на групата Бил е пелтек, Еди има силна форма на астма и изобщо е слабичко и болнаво дете, Майк е единственият чернокож в Дери, което не означава нищо хубаво за него през 1950-те години, Стан е евреин, което автоматично го прави отритнат, Бен е дебело момче, което ходи с широки анцузи, за да прикрива тялото си, Ричи има слабо зрение, заради което носи очила, а Бевърли е… момиче. Но всички заедно, обединявайки вътрешната си сила и страхотните си качества, те са достатъчно силни, за да уплашат ТО.
Стивън Кинг се е разпрострял надълго и нашироко в тази история, разтегляйки я до 1600 страници, защото е било важно да обясни защо Неудачниците са такива, каквито са, защо Хенри и компанията му ги преследват, защо Дери е такова мистериозно градче, какво представлява ТО всъщност… и защото е обърнал голямо внимание на всеки персонаж поотделно, най-вече на децата. Така те стават реални личности, до които можеш да се докоснеш. Разбираш всичките им проблеми, начина, по който мислят и действат, свързваш се с тях, живееш с тях. Всеки от тях е също толкова реален, колкото сме аз и вие, защото това е уникалният начин на Кинг да впише героите си в света, да ги изкара от книгата и да ги направи истински, земни, въпреки че историите му са свръхестествени.
Определено сега имах малко по-различен поглед върху историята. Сега успях да проникна по-добре в нея и да осмисля по-важните неща, които преди години са ми убягнали. Хванах неща, които преди са минали по периферията на съзнанието ми, а сега ми се сториха основни за историята. Струва ми се, че положението е подобно за много хора, защото „ТО“ е известно като най-популярният хорър на Стивън Кинг, но основното в тази история не е самият ужас и проявленията му, а начините, по които можем да се справяме с него. Всъщност това не е история на ужаса толкова, колкото е историята за силата на (детското) въображението и за това на какво е способен страха. История за това как можем да се справяме с ужасите, та дори и след това да ги забравяме. Защото така работят съзнанието и подсъзнанието.
ТО не е просто клоун. ТО се храни със страха, а е най-лесно да уплаши децата, защото техните страхове са най-конкретни. Паяци, върколаци, прокажени. ТО умее да влиза в подсъзнанието и да намира точно онова, което му е необходимо, за да уплаши и да привлече децата. А след това да ги завлече в бърлогата си и да се нахрани с тях, оставяйки ги да се реят в подземието, неговия дом. ТО е древно, по-древно от хората дори, а Дери, в щата Мейн, е неговият дом, неговият град, в който е прието периодично да се случват странни неща, заради което не им се обръща толкова много внимание. Напротив, те биват дори потулени, защото силата на ТО не позволява да се предизвиква повече внимание. ТО може да влиза в съзнанието на възрастните и да ги кара да мислят и действат нерационално.
Нещата стоят по този начин, но Неудачниците – група хлапета, които са аутсайдерите на местното училище, защото просто не принадлежат и не биха могли да принадлежат към „готините“ – не са съгласни, че всичко това трябва да продължава. Напротив, усещат като свой дълг задачата да спрат ТО, за да не може да убива повече деца, защото прозират зад пелената, покриваща случващото се. Всичко започва, когато загива Джорджи, малкият брат на Бил, с което слага началото на новият цикъл от убийства.
Силата, която обвързва Неудачниците заедно, е почти свръхестествена. Това не е обикновено приятелство, те не са просто деца, които играят в Пущинака, защото никъде другаде не могат да играят спокойно, без да бъдат пребивани от Хенри и компанията му, или някой друг да им се подиграва. Истината е, че основното нещо, което е общо между тях и ги обединява в едно, дори успява да ги събере и седмината заедно, е точно това, че Хенри тормози всички тях. В началото побойникът е просто агресивен младеж, който има желание да доминира над по-слабите, но постепенно става ясно, че той е луд и лудостта му се развива постепенно, докато не стига своят кулминационен момент в края на приключението на хлапетата.
Но не е само това. Седмината са обединени от факта, че са преследвани от ТО – всичките са имали близки срещи с него, но са успели да се измъкнат, не са попаднали в капана му. И тази тайна помежду им, която би се сторила странна и нелогична на възрастните, ги крепи, дава им сили. Колкото и да са уплашени, те разбират, че се налага да се справят с проблема. И също така разбират, че ТО се страхува от тях, защото осъзнава, че не може да се справи лесно с тях. Не може да се нахрани със страха им, защото те, заедно, успяват да го преодолеят.
Като възрастни, 27 години по-късно от онзи момент, в който за пръв път са се изправили срещу ТО и са го наранили, те трябва да се върнат отново в Дери, защото е започнал поредният цикъл. Не са го убили първия път, затова трябва да довършат своето дело – дали са кръвно обещание, което ги зове, дори и да не могат да си спомнят точно защо. В продължение на 27 години те не са си спомняли нищо от случилото се през лятото на 1958 година в Дери. ТО ги е призовало, за да ги довърши веднъж завинаги, но те отиват там със същото намерение, защото една тайнствена сила ги привлича обратно към родния им град.
Това е история за самите деца, които намират сили да се изправят срещу страховете си и да ги победят, каквото и да им коства, и успяват да го сторят именно защото са заедно. Защото има една невидима нишка, която ги придържа и им дава сили. Това е история за приятелството и силата му – обещанията, които си направил като дете, важат за цял живот. Онова, което си преживял като дете, остава в теб, жигосано в същността ти. Дори и да го забравиш, то е оставило своята следа. История за силата, която често остава невидима, защото е в духа, независимо от физическите качества.
Когато четох за пръв път „ТО“, спомням си, финалът страшно ме разочарова. Детският ми ум е очаквал някаква епична сцена накрая, в която чудовището бива унищожено с гръм и трясък… но Кинг не ни дава това. Защото не в това е идеята. Чудовището бива победено не с удари, а с мисъл. Защото единственият начин истински да се прекратят силите му, е когато то осъзнае, че никой не вярва в него. Силата му идва от това, че може да овладее страха на останалите, да го предизвика, но в крайна сметка самото чудовище бива уплашено от децата, които не се страхуват от него. Нещо повече, преодоляват страховете си, защото да го победят е много по-важно. И вярват, че могат да го победят – доказателство е фактът, че си правят специални сребърни топчета, за да го убият, защото знаят (вярват), че среброто убива върколаци, а ТО се е опитало да го уплаши точно в такава форма. Използват подръчни материали, за да го наранят, защото ако повярват в тях, те стават истински оръжия.
Това не е история за ужаса в буквалния смисъл на думата. Да, има сцени, които (вероятно) са наистина страшни, но в действителност това е поредната история на Кинг, в която в центъра са именно децата, борещи се с ужаса. Те нямат някакви специални умения – напротив, те са смотаните, слаби деца с проблеми, които останалите не намират за нормални. Лидерът на групата Бил е пелтек, Еди има силна форма на астма и изобщо е слабичко и болнаво дете, Майк е единственият чернокож в Дери, което не означава нищо хубаво за него през 1950-те години, Стан е евреин, което автоматично го прави отритнат, Бен е дебело момче, което ходи с широки анцузи, за да прикрива тялото си, Ричи има слабо зрение, заради което носи очила, а Бевърли е… момиче. Но всички заедно, обединявайки вътрешната си сила и страхотните си качества, те са достатъчно силни, за да уплашат ТО.
Стивън Кинг се е разпрострял надълго и нашироко в тази история, разтегляйки я до 1600 страници, защото е било важно да обясни защо Неудачниците са такива, каквито са, защо Хенри и компанията му ги преследват, защо Дери е такова мистериозно градче, какво представлява ТО всъщност… и защото е обърнал голямо внимание на всеки персонаж поотделно, най-вече на децата. Така те стават реални личности, до които можеш да се докоснеш. Разбираш всичките им проблеми, начина, по който мислят и действат, свързваш се с тях, живееш с тях. Всеки от тях е също толкова реален, колкото сме аз и вие, защото това е уникалният начин на Кинг да впише героите си в света, да ги изкара от книгата и да ги направи истински, земни, въпреки че историите му са свръхестествени.
March 6, 2018
I što reći? Za sada se Kingovo nestvarno/nadnaravno ne ljubi sa mnom! Prvi dio knjige je jako dobro pisan i tek se zahuktava, te mi je bio odličan. Za razliku od ovog dijela gdje sve ide (u tri mile ćorave) toliko u nebulozu i pretjerivanje. Čak i onaj realan dio.
Sve u svemu odličan prikaz likova! Svako dijete se može predočiti tijekom čitanja i biti s njima tamo. Odrasla karakterizacija mi je bila puno slabija, te mi je falio period odrastanja.. Na tisuću stranica bi se definitivno moglo nešto o tome više reći, kao i što se desilo nakon svega. U nekim situacijama su opisani takvi detalji, da bi bitne stvari bile nespomenute.
Straha, bojazni, prepadanja u knjizi u biti nema, te s krajem postaje i naporno.. Iskreno, ne znam kome bih preporučila ovu knjigu.. :-/ Drago mi je da smo se pozdravile nakon duga dva tjedna! No, od Kinga ne odustajem! ;-)
Sada slijedi gledanje serije iz 1991., a onda i novi film. Baš me zanima što su tu napravili!
Sve u svemu odličan prikaz likova! Svako dijete se može predočiti tijekom čitanja i biti s njima tamo. Odrasla karakterizacija mi je bila puno slabija, te mi je falio period odrastanja.. Na tisuću stranica bi se definitivno moglo nešto o tome više reći, kao i što se desilo nakon svega. U nekim situacijama su opisani takvi detalji, da bi bitne stvari bile nespomenute.
Straha, bojazni, prepadanja u knjizi u biti nema, te s krajem postaje i naporno.. Iskreno, ne znam kome bih preporučila ovu knjigu.. :-/ Drago mi je da smo se pozdravile nakon duga dva tjedna! No, od Kinga ne odustajem! ;-)
Sada slijedi gledanje serije iz 1991., a onda i novi film. Baš me zanima što su tu napravili!
December 16, 2017
ENFIN TERMINE ! J'aurais mis 3 semaines à venir à bout de ce 2ème tome (qui est en fait la suite directe du premier, vu que le livre a été découpé en 2 tomes en VF) alors qu'il faisait 150 pages de moins que le premier !
Je l'ai trouvé moins fluide, avec encore plus de détails, de lourdeurs dans les descriptions qui, selon moi, n'apportaient pas énormément à l'histoire.
Je n'ai pas aimé l'apparition du macronivers, je ne m'attendais pas à cela dans ce livre, d'une tortue à l'origine du monde (je me suis demandé si c'était un clin d'oeil aux romans de Pratchett !).
J'ai surtout détesté la scène de sexe infantile à laquelle je n'ai trouvé aucune utilité, aucune justification dans le déroulé du roman, juste un moment de pur malaise, d'incompréhension what the fuck ?
Par contre, l'impression du premier tome reste en ce qui concerne mon amour pour les personnages, pour ce "Club des râtés", pour leur amitié, pour l'ambiance que l'auteur installe sur le livre, sur le fait qu'on ne voudrait pas vivre à Derry mais qu'on a l'impression au fur et à mesure des pages d'appartenir à cette ville et de la connaître (sûrement par le biais des descriptions).
J'ai cherché à comprendre le sens de tout cela, de la force qui animais le club des râtés contre Ça... Est-ce l'Amour qui les porte et les aide à le vaincre ? Alors la scène de sexe n'a toujours pas de sens car on peut aimer sans devoir coucher avec qqn pour faire "naître" ou "redonner de la force" à cet Autre qui les a portés.
Est-ce l'Amitié ? Peut-être aussi mais cela ne justifie tjs pas le sexe (oui, en fait, rien ne la justifie)...
Est-ce une certaine forme de Magie invisible qui est là pour lutter contre le Mal ?
Est-ce la Volonté des enfants à croire qu'ils sont capables de vaincre leurs Peurs par la seule force de leur Croyance ?
Peut-être un mélange de tout cela, en tout cas, bien que cette lecture a été longue et éprouvante, je ne regrette pas de mettre plonger dans l'univers de Ça ! Je peux enfin dire, je l'ai lu.... et surtout que je n'ai pas eu si peur que ça ^^
Je l'ai trouvé moins fluide, avec encore plus de détails, de lourdeurs dans les descriptions qui, selon moi, n'apportaient pas énormément à l'histoire.
Je n'ai pas aimé l'apparition du macronivers, je ne m'attendais pas à cela dans ce livre, d'une tortue à l'origine du monde (je me suis demandé si c'était un clin d'oeil aux romans de Pratchett !).
J'ai surtout détesté la scène de sexe infantile à laquelle je n'ai trouvé aucune utilité, aucune justification dans le déroulé du roman, juste un moment de pur malaise, d'incompréhension what the fuck ?
Par contre, l'impression du premier tome reste en ce qui concerne mon amour pour les personnages, pour ce "Club des râtés", pour leur amitié, pour l'ambiance que l'auteur installe sur le livre, sur le fait qu'on ne voudrait pas vivre à Derry mais qu'on a l'impression au fur et à mesure des pages d'appartenir à cette ville et de la connaître (sûrement par le biais des descriptions).
J'ai cherché à comprendre le sens de tout cela, de la force qui animais le club des râtés contre Ça... Est-ce l'Amour qui les porte et les aide à le vaincre ? Alors la scène de sexe n'a toujours pas de sens car on peut aimer sans devoir coucher avec qqn pour faire "naître" ou "redonner de la force" à cet Autre qui les a portés.
Est-ce l'Amitié ? Peut-être aussi mais cela ne justifie tjs pas le sexe (oui, en fait, rien ne la justifie)...
Est-ce une certaine forme de Magie invisible qui est là pour lutter contre le Mal ?
Est-ce la Volonté des enfants à croire qu'ils sont capables de vaincre leurs Peurs par la seule force de leur Croyance ?
Peut-être un mélange de tout cela, en tout cas, bien que cette lecture a été longue et éprouvante, je ne regrette pas de mettre plonger dans l'univers de Ça ! Je peux enfin dire, je l'ai lu.... et surtout que je n'ai pas eu si peur que ça ^^
November 30, 2022
Stāstam ir ļoti labs potenciāls, bet krietni par daudz visa. Ja pirmajā daļā man bija šausmu sajūta, tad tā ātri vien nopluka un to nomainīja "nu kad viņi reiz mirs" sajūta, jo nu cik var vilkt garumā? Beigas, protams, problemātiskas. Tēli interesanti, ja neskaita to, ka meitene bija salīdzinoši sekla, kā arī nedaudz par daudz 11 gadīgu bērnu ķermeņu apsriešanas nepiedienīgā veidā. Bet nu brīžiem interesi gana noturēja.
July 31, 2017
Препрочит на това уникално произведение!
Когато го прочетох за първи път, бях на 14 години. Тогава ме впечатли повърхностно, а именно с ужаса от клоуна и безкрайната му злост. Оттогава мразя клоуни.
Сега, със съвсем други очи преоткривам романа и под пласта на ужаса, се открива реалния шедьовър на Кинг. Това е книга за детството и детското приятелство, страхове, копнежи и мечти. След такава книга всеки възрастен би въздъхнал с неимоверна тъга и носталгия по своето лично детство. А може би ще преоткрие онзи малчуган у себе си, който честичко забравяме в забързаното ни ежедневие. Дано!
Когато го прочетох за първи път, бях на 14 години. Тогава ме впечатли повърхностно, а именно с ужаса от клоуна и безкрайната му злост. Оттогава мразя клоуни.
Сега, със съвсем други очи преоткривам романа и под пласта на ужаса, се открива реалния шедьовър на Кинг. Това е книга за детството и детското приятелство, страхове, копнежи и мечти. След такава книга всеки възрастен би въздъхнал с неимоверна тъга и носталгия по своето лично детство. А може би ще преоткрие онзи малчуган у себе си, който честичко забравяме в забързаното ни ежедневие. Дано!
October 26, 2025
Е... това препрочитане бе страхотно приключение... горчиво-сладко, меланхолично завръщане в детството и гмуркане в дълбините на необятното... много бих могла да разсъждавам за темите в тази книга, но: 1️⃣ няма, защото ще е спойлер, а не искам да развалям изживявянето на тези, които са се решили да я четат 2️⃣ с всяко препрочитане откривам нови неща за размисъл и в тази връзка 3️⃣ понеже няколко пъти споменах, че отвъд темите за детството и травмите, които унаследяваме от родителите си, за този роман (особено книга 2) ключово е да бъде погледнат и осмислен като villain origin story, не само защото споменах за Танос няколко пъти като намек, но и защото освен за онзи синият с пръстените (шегичка) си мислех и за една фраза на Жокера: "всеки един човек е на един лош ден разстояние от това да стане злодей"... lucky 7 тук се опитваха да избегнат това да станат като родителите си след като порастнат или иначе казано да са злодеите в собствената си история, когато стане ясно, че злодеят не е никакъв злодей (дотук, иначе е спойлер); книга 2️⃣ е много по-дълбока в разсъжденията по темата и затова ако имаше как щях да и дам повече от 5️⃣⭐️ и в интерес на истината иска ми се да вмъкна една мисъл относно борбата между доброто (🐢) и злото (🕷): „За да тържествува злото, е достатъчно добрите хора да не правят нищо.“ Та, така бе не само с възрастните на Дери (истинските злодеи в историята), но и с Костенурката с маникюр и педикюр в които плават цели вселени (няма да си избия от главата тоя образ дълго време)... сериалът започва утре за България и искрено се надявам да има нишка, която засяга и разнищва тези ми разсъждения относно предисторията на злодея (не просто на Пениуайз), защото иначе ще повтарят модела на двата филма от 2017 и 2018 в разтегнат вид... villain origin story ще ми бъде по-интересна (не само защото ще видя как ще пресъздадат туиста в засега 8 епизода на първи сезон)... предстои да видим 🎈
July 16, 2017
Плашещо е не толкова смразяващото присъствие на ТО, колкото гениалността и многопластовите идеи, заложени в тази епична, неповторима книга. Дали има за какво да я критикуваме - разбира се! Сещам се за поне няколко очеизбодни причини. Ала всичко бледнее на фона на искреното, дълбоко личностно преживяване, което очаква всеки, четейки романа. "Нещо зло се задава" за възрастни.
Седем всеотдайни приятели се изправят срещу предизвикателствата на детството - лудостите и страховете на техните смахнати родители, шайката на свирепите училищни побойници, предвождани от вманиачения Хенри Бауърс и най-вече безименното ЗЛО, което обитава плетеницата от тръби и дренажни системи под градчето им. Роман за израстването, дружбата, връзката между минало и настояще, борбата със злото в и отвъд нас. Едно задъхано приключение, наситено с малки победи и погроми, загуба, разкъсани спомени, страховити видения и изпълнени със злокобни ужаси пластове минало, които се разкриват един по един, преди да замръкнат във вечно забвение...
Любимите ми цитати:
"Опита да мисли за нещо хубаво сред всичкия този мрак, където звуците губят място и посока. Така самотата не изглеждаше толкова страшна. Отначало споменът не искаше да дойде; вместо него идваха птиците — гарвани, врани и скорци, пролетни птици, които изведнъж се завръщат отнякъде, докато по улиците още се стичат ручеи снежна вода и последните заледени мръсни преспи отчаяно се вкопчват в сенчестите места."
"По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо… може пък и да е вярно; кой казва, че щастливият край е измислица? Не всички хартиени корабчета изчезват сред мрака, без да срещнат слънчев лъч или ръката на друго дете; ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често и затова трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог."
"Може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти."
Седем всеотдайни приятели се изправят срещу предизвикателствата на детството - лудостите и страховете на техните смахнати родители, шайката на свирепите училищни побойници, предвождани от вманиачения Хенри Бауърс и най-вече безименното ЗЛО, което обитава плетеницата от тръби и дренажни системи под градчето им. Роман за израстването, дружбата, връзката между минало и настояще, борбата със злото в и отвъд нас. Едно задъхано приключение, наситено с малки победи и погроми, загуба, разкъсани спомени, страховити видения и изпълнени със злокобни ужаси пластове минало, които се разкриват един по един, преди да замръкнат във вечно забвение...
Любимите ми цитати:
"Опита да мисли за нещо хубаво сред всичкия този мрак, където звуците губят място и посока. Така самотата не изглеждаше толкова страшна. Отначало споменът не искаше да дойде; вместо него идваха птиците — гарвани, врани и скорци, пролетни птици, които изведнъж се завръщат отнякъде, докато по улиците още се стичат ручеи снежна вода и последните заледени мръсни преспи отчаяно се вкопчват в сенчестите места."
"По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо… може пък и да е вярно; кой казва, че щастливият край е измислица? Не всички хартиени корабчета изчезват сред мрака, без да срещнат слънчев лъч или ръката на друго дете; ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често и затова трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог."
"Може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти."
February 24, 2019
Nem sei o que dizer. Foi uma viagem incrível, estou sem palavras. Penso que tenho de digerir o livro primeiro. Uma obra prima!
July 3, 2021
Si algo nos enseña la literatura de terror es los monstruos sí existen, tal vez no tienen los colmillos de Drácula ni estén hechos con partes de distintas personas como la criatura del Dr. Frankenstein, no obstante, siguen siendo monstruos de carne y hueso, moviéndose en la luz diaria, susurrando a oídos y gritando desde atriles. Se alimentan de tus miedos, tus inseguridades, te quieren vulnerable para sacar provecho, así lograrán sus objetivos, sin valientes rebelados para desenmascararlos.
Acabo de describir los monstruos de los adultos, quienes nos creemos en cierto modo superiores por no chequear bajo nuestras camas antes de dormir aunque sí lo hacemos sobre nuestros hombros cuando salimos, muchas mujeres rezan por la madrugada para que no hayan venido sus parejas tan borrachas, millones de ojos sin esperanzas en las calles, lentamente pudriéndose como la basura a su alrededor.
“¡Los monstruos eran cosa de todos los días! ¿A quién le hacía falta pagar una entrada de cine cuando salía más barato un diario y gratis un informativo radiofónico?”
Los niños no están exentos de esa clase de maldad, solo su imaginación la personifica a través de bestias peludas en armarios, tentáculos bajo los camastros, esqueletos observando desde la oscuridad. Ellos solo les agregan las notas de color que nosotros perdimos con el tiempo, no complejizan los miedos y sucumben a la creatividad para afrontar la situación.
“Los adultos tenían sus propios terrores (…) Pero sus miedos eran, casi siempre, demasiado complejos. Los miedos de los niños solían ser más simples y más poderosos. Los miedos infantiles, con frecuencia, se convocaban con una sola cara… y si hacía falta un cebo, ¿a qué niño no le gustaba un payaso?”
Stephen King sabe escribir una buena historia, más de 1500 páginas, atrapada desde el comienzo, se lleva mis aplausos.
Usa una prosa ágil la cual no deja de ser profunda e incluso poética en ocasiones. Realiza una gran construcción temporal, llevándonos del presente al pasado en la vida de los siete integrantes de este grupo de amigos, ‘el club de los perdedores’; ubicándonos en el corazón negro de Derry, oliendo la baranda de los desechos y la propia esencia de “Eso”.
Cada uno de sus personajes, cumple un rol central en la historia, moviendo los engranajes para el devenir de los eventos a través de los siglos. Recomiendo 100%
Acabo de describir los monstruos de los adultos, quienes nos creemos en cierto modo superiores por no chequear bajo nuestras camas antes de dormir aunque sí lo hacemos sobre nuestros hombros cuando salimos, muchas mujeres rezan por la madrugada para que no hayan venido sus parejas tan borrachas, millones de ojos sin esperanzas en las calles, lentamente pudriéndose como la basura a su alrededor.
“¡Los monstruos eran cosa de todos los días! ¿A quién le hacía falta pagar una entrada de cine cuando salía más barato un diario y gratis un informativo radiofónico?”
Los niños no están exentos de esa clase de maldad, solo su imaginación la personifica a través de bestias peludas en armarios, tentáculos bajo los camastros, esqueletos observando desde la oscuridad. Ellos solo les agregan las notas de color que nosotros perdimos con el tiempo, no complejizan los miedos y sucumben a la creatividad para afrontar la situación.
“Los adultos tenían sus propios terrores (…) Pero sus miedos eran, casi siempre, demasiado complejos. Los miedos de los niños solían ser más simples y más poderosos. Los miedos infantiles, con frecuencia, se convocaban con una sola cara… y si hacía falta un cebo, ¿a qué niño no le gustaba un payaso?”
Stephen King sabe escribir una buena historia, más de 1500 páginas, atrapada desde el comienzo, se lleva mis aplausos.
Usa una prosa ágil la cual no deja de ser profunda e incluso poética en ocasiones. Realiza una gran construcción temporal, llevándonos del presente al pasado en la vida de los siete integrantes de este grupo de amigos, ‘el club de los perdedores’; ubicándonos en el corazón negro de Derry, oliendo la baranda de los desechos y la propia esencia de “Eso”.
Cada uno de sus personajes, cumple un rol central en la historia, moviendo los engranajes para el devenir de los eventos a través de los siglos. Recomiendo 100%
August 4, 2020
- Bechdel: FAIL
(ça fait quand même 1600 pages. C'était si compliqué de donner un dialogue à deux personnages féminins?)
Je crée un nouveau tampon : "vous-avez-cru-que-c'était-une-être-humaine-Mais-je-vous-ai-bien-eus-c'etait-un-vagin-sur-echasses-depuis-le-début."
Encore un roman où l'auteur estime que c'est la chose la plus évidente et légitime que de faire coucher son unique personnage féminin avec tous ses personnages masculins.
Il essaie même de nous faire croire que c'est son idée à elle [pas La sienne à Lui]. Parce que quoi de plus évident, de plus libérateur, de plus irresistible, de plus épanouissant pour un vagin [pardon, j'ai mal orthographié "femme"] que de réclamer des bites?
C'est la nature!
Ça l'épanouit visiblement!
Et puis elle n'a pas 11 ans, n'est pas dans un égout, ne se fout pas à poil dans les détritus et les déjections d'une araignée géante, ne supplie pas Les 6 garçons de la pénétrer chacun leur tour, ce à quoi ils vont bien sûr objecter avec véhémence parce que c'est ni l'endroit ni le moment, et aussi parce que passer chacun leur tour sur la même fille (qui n'est pas une gamine de 11 ans, et qui n'est évidement pas vierge, et donc c'est absolument la meilleure option pour une Première Fois) en mode collectif leur paraît bien entendu absurde et choquant, et enfin le plus important : cette scene tombe bien entendu sous le sens et ne réduit pas du tout La protagoniste femelle à une fonction sexuelle, apporte beaucoup au dénouement et enrichit l'intrigue de manière significative, donnant au récit beaucoup de cohérence.
#OUPAS #MaisPutainQuoi
(ça fait quand même 1600 pages. C'était si compliqué de donner un dialogue à deux personnages féminins?)
Je crée un nouveau tampon : "vous-avez-cru-que-c'était-une-être-humaine-Mais-je-vous-ai-bien-eus-c'etait-un-vagin-sur-echasses-depuis-le-début."
Encore un roman où l'auteur estime que c'est la chose la plus évidente et légitime que de faire coucher son unique personnage féminin avec tous ses personnages masculins.
Il essaie même de nous faire croire que c'est son idée à elle [pas La sienne à Lui]. Parce que quoi de plus évident, de plus libérateur, de plus irresistible, de plus épanouissant pour un vagin [pardon, j'ai mal orthographié "femme"] que de réclamer des bites?
C'est la nature!
Ça l'épanouit visiblement!
Et puis elle n'a pas 11 ans, n'est pas dans un égout, ne se fout pas à poil dans les détritus et les déjections d'une araignée géante, ne supplie pas Les 6 garçons de la pénétrer chacun leur tour, ce à quoi ils vont bien sûr objecter avec véhémence parce que c'est ni l'endroit ni le moment, et aussi parce que passer chacun leur tour sur la même fille (qui n'est pas une gamine de 11 ans, et qui n'est évidement pas vierge, et donc c'est absolument la meilleure option pour une Première Fois) en mode collectif leur paraît bien entendu absurde et choquant, et enfin le plus important : cette scene tombe bien entendu sous le sens et ne réduit pas du tout La protagoniste femelle à une fonction sexuelle, apporte beaucoup au dénouement et enrichit l'intrigue de manière significative, donnant au récit beaucoup de cohérence.
#OUPAS #MaisPutainQuoi
This entire review has been hidden because of spoilers.
November 22, 2023
Ok, j'ai lu THE scène... et j'ai choisi de passer par dessus pour la métaphore qu'elle représente, sur l'impossibilité de revenir en arrière. Mais je me demande quand même un peu "pourquoi"....
Ceci dit, c'est un roman qui, clairement, va rester avec moi. J'adore les personnages d'enfants de King et ceux-ci ne font pas exception. Come float with me!
Ceci dit, c'est un roman qui, clairement, va rester avec moi. J'adore les personnages d'enfants de King et ceux-ci ne font pas exception. Come float with me!
March 31, 2020
There are two main subjects I would like to highlight about this book: fear & fellowship are the guidelines on this plot. This story is all about overcoming and facing fears and SK does it inside the sense of friendship of a group of children. Each one has its own particular traumas and those are used to shape the characters, so we can have a clear understanding about the personality of each one.
.
I found this book with some bloody scenes and I have to say that some of them are very explicit, too raw and too graphic. I can't forget the Chapter 19 scene, where SK does with the axe what Kubrick did not on “The Shining” adaptation. That was a scene really hard to swallow!
.
Talking about deceptions. I thought that the existence of IT would have a more complex or developed explanation, but in fact the concept it was much more abstract and surreal. With somehow realistic scenes along the book, the explanation of IT's existence and his concept is completely “beyond Earth”. I also didn't expect that the final battle would be like mental, but somehow it makes sense, because if the fear it's in his heads, so the final fight being mental, had a reason to be!
.
About the polemic sex scene (what the hell was that!). I think that the inclusion of that scene on that context and the way it was described it's no purpose, no sense at all, it's completely out-of-meaning and no connection or even contextualization with the story!!
.
I like when SK puts major themes of our society over the table and work with them just to make us pay attention. In this book: homophobia, xenophobia, anti-Semitism, racism, domestic violence, violence against women and of course the main on this book, bullying.
.
My final opinion it's not consensual, there are likes and dislikes. If not so descriptive, with some interludes out and if some scenes were less surreal and with a more realistic approach, I would score it more. Anyway, I just can't score a King's book less than 3 out of 5.
.
I found this book with some bloody scenes and I have to say that some of them are very explicit, too raw and too graphic. I can't forget the Chapter 19 scene, where SK does with the axe what Kubrick did not on “The Shining” adaptation. That was a scene really hard to swallow!
.
Talking about deceptions. I thought that the existence of IT would have a more complex or developed explanation, but in fact the concept it was much more abstract and surreal. With somehow realistic scenes along the book, the explanation of IT's existence and his concept is completely “beyond Earth”. I also didn't expect that the final battle would be like mental, but somehow it makes sense, because if the fear it's in his heads, so the final fight being mental, had a reason to be!
.
About the polemic sex scene (what the hell was that!). I think that the inclusion of that scene on that context and the way it was described it's no purpose, no sense at all, it's completely out-of-meaning and no connection or even contextualization with the story!!
.
I like when SK puts major themes of our society over the table and work with them just to make us pay attention. In this book: homophobia, xenophobia, anti-Semitism, racism, domestic violence, violence against women and of course the main on this book, bullying.
.
My final opinion it's not consensual, there are likes and dislikes. If not so descriptive, with some interludes out and if some scenes were less surreal and with a more realistic approach, I would score it more. Anyway, I just can't score a King's book less than 3 out of 5.
November 4, 2022
"То" е безспорно върхът в творчеството на Кинг лично за мен. Изключително добре написана книга - стил, история за израстването, вярата в доброто въпреки всичко - расизма, трудностите и цялата колоритност на американското общество през 50-60' години на 20 век. Описанията са задължителни да се четат от всеки с въжделения да стане писател и е хубаво в нашите училища да започнат да го учат Кинг като стил, описание и боравене с езикови средства, а не само дядо Вазов (колкото да го харесвам).
October 29, 2017
Голяма книга. На моменти може би прекалено голяма, но определено си струваше. Ревюто на втората част четете тук:
http://citadelata.com/%D1%82%D0%BE-%D...
http://citadelata.com/%D1%82%D0%BE-%D...
September 4, 2017
И на 15 и на 20 , и на 30 или 40 да я прочета, тази книга ще си остане завинаги една от най - любимите ми... Хай - йо Силвър! Напрееед!
November 16, 2018
Se adorei o primeiro volume e achei que King era um chato do caraças, após finalizar este segundo livro só posso dizer “bota chato nisso”. O autor vai buscar pormenores que não interessam a ninguém para explorar minúcias de personagens e da cidade de Derry que não lembram ao menino Jesus. Isso prejudica a leitura? Talvez prejudique a quem goste de narrativas mais rápidas. Confesso que gosto de narrativas mais rápidas. Mas confesso também que li isto tudo com prazer. A Coisa é o meu novo crush literário.
A primeira metade deste segundo volume obriga a uma certa paciência. Depois da tempestade de acontecimentos do primeiro livro, aquilo que eu esperava era que este se focasse nos protagonistas enquanto adultos, para resolverem o que ficou mal resolvido enquanto crianças. A verdade é que a história é toda ela muito mais focada na vivência das personagens na sua infância, e esta segunda parte oscila muito em saltos temporais que nem sempre são explícitos.
A reta final, a que compreende a segunda metade do segundo volume, acelera o ritmo… e de que maneira. Os acontecimentos sucedem-se em catadupa e são completamente tresloucados. Só consigo imaginar King completamente ganzado enquanto escrevia isto, e a verdade é que é do conhecimento público que ele era viciado quando escreveu It. Os eventos do livro não fazem grande sentido se o analisarmos friamente e quisermos uma explicação lógica ou palpável para eles, mas acabam por fazer no cômputo geral da história.
Stephen King criou uma cidade fictícia com tal credibilidade e substância que podia ser difícil engolir os finais que nos ofereceu, mas também sempre nos foi dando pistas do que podia acontecer, e desde o primeiro parágrafo estamos conscientes que o livro é uma fantasia. Muito bem trabalhou ele para nos passar uma fantasia verosímil, uma vez que toda a narrativa é bem tecida e o final faz jus àquilo que o autor se propôs. Mas porque é impossível falar mais sem ser totalmente isento, preparem-se para alguns spoilers.
Depois de ter lido A Torre Negra e ter achado a saga cheia de altos e baixos, em alguns momentos brilhante, em outros extremamente insignificante, é impossível ler este A Coisa e ficar indiferente às referências. Acabei por não perceber muito bem como é que estes miúdos / adultos fizeram as coisas na prática, como funcionou ao certo o Ritual de Chüd que tem tantas consequências no desenrolar da ação, mas vi o que eles fizeram, como o fizeram e o essencial dessa experiência.
A questão da tartaruga foi explorada na saga A Torre Negra como um símbolo de poder do bem. Em A Coisa, compreendemos finalmente o que é a Tartaruga e o que ela significa no macroverso criado por Stephen King (realço que A Coisa foi escrito antes de ela aparecer nos livros de A Torre Negra). Segundo este livro, podemos concluir que o nosso universo foi criado quando esta Tartaruga teve uma dor de barriga e, bem, vomitou. Só digo que a sua pequena aparição é deliciosa. O autor vai mais longe neste livro do que na saga de Roland, e acrescenta muitas mais nuances não só a esta visão expandida da sua obra, como à própria natureza da Coisa.
A característica que mais me impressionou neste livro é mesmo o seu nonsense. Afinal, King oferece-nos um senhor calhamaço de horror urbano, explorando quase ad nauseam questões como o bullying, a violência doméstica, a perseguição religiosa e racial, os complexos físicos e a amizade infantil, permeados por um terror palpável de um palhaço metamorfo que mata criancinhas, para nos dar respostas completamente fantasiosas, onde coisas que habitam no espaço sideral têm influência direta na vida de todas estas pessoas.
A Coisa não é nenhum espírito maligno, nenhuma força das trevas, mas apenas um bichinho espacial que aterrou no nosso planeta na pré-História, e tipo Bubu tudo o que quer é comer e dormir. Neste caso, alimenta-se daqueles que mostram medo e revela-se na forma que as vítimas mais temem. Este bichinho nunca encontrou realmente oposição até conhecer aquelas sete crianças, e quando se via de barriga cheia, fazia sestas de 27 anos.
Por isso, esse Ritual de Chüd que leva os protagonistas ao embate com A Coisa, tanto nos anos de 1958 como de 1985, é realizado num nível expandido, universal. Ou, se pudermos traduzir em palavras, num nível psíquico. Eles encontram A Coisa nos esgotos da cidade de Derry, que fora criada pelo monstro de acordo com as suas necessidades, e enfrentam-na. Eles vêem-na na forma mais aproximada à sua forma real, ainda que não seja definitivamente a “real”.
Bill “Gago” Denbrough, o irmão do menino de capa amarela que morre no primeiro capítulo do primeiro livro, é o líder do grupo. Foi ele que quase matou A Coisa nos anos 50 e é nos seus ombros que recai a responsabilidade de a enfrentar em adulto. Mas a magia pueril que envolvia a amizade dos sete perdeu-se, como as suas lembranças se foram perdendo. Usando os artifícios mais sujos, A Coisa move as suas peças para os travar.
Desde logo, utilizando o perseguidor das crianças, Henry Bowers, o marido de Beverly Marsh, Tom Rogan, e a esposa de Bill, Audra, levando-os a Derry em simultâneo. E depois, fazendo aparições aqui e ali, mexendo com as incertezas e com os problemas pessoais de todos eles. O que gostei mais neste livro foi as nuances que o autor introduziu em todos eles, na forma como os finais não foram completamente felizes nem infelizes e em como todos eles me agradaram sobremaneira.
Outra situação completamente absurda foi uma cena de sexo em grupo protagonizada por crianças. O autor devia estar completamente pedrado quando narrou o momento em que todos diziam à menina “eu te amo, eu te amo”, mas as descrições extremamente visuais acabaram por transparecer toda a inocência das personagens e a cena não se revelou tão doentia quanto podem imaginar. Afinal, os meninos estavam perdidos e a rapariga achou que a única forma de descobrirem a saída era abrir as pernas para todos eles. E, o que é ainda mais bizarro e estúpido, é que funcionou.
Stephen King colocou neste livro as maiores idiotices, os acontecimentos mais “o que é isto?” possíveis, mas também colocou em debate muitos assuntos sérios e caracterizou mais do que muito bem personagens riquíssimas e interessantes. O livro tem os seus altos e baixos, as situações mais lógicas e inconcebíveis possíveis, foi plano, chato e desconexo, foi como uma viagem de comboio que vai gizando o seu percurso natural até chegar a um ponto em que a carroçaria começa a abanar por todos os lados, dá uma cambalhota e voa até furar as nuvens.
Por tudo isto, volto a fazer a pergunta que fiz na recensão ao primeiro volume. Como é que uma obra tão poderosa demorou mais de trinta anos a ser publicada no nosso país? It: A Coisa, é um livro que decerto fere susceptibilidades, que decerto não agradará aos fãs dos romances cor de rosa, não agradará aos que gostam de narrativas rápidas, não agradará a quem quer tudo muito bem explicado ou com muito sentido. A Coisa é um livro tremendamente consistente até certo ponto, até ficar completamente tresloucado e ser todo ele inconsistência. Mas mesmo estes volte-faces absurdos contribuíram para que eu o tenha adorado, de uma ponta à outra.
http://noticiasdezallar.wordpress.com
A primeira metade deste segundo volume obriga a uma certa paciência. Depois da tempestade de acontecimentos do primeiro livro, aquilo que eu esperava era que este se focasse nos protagonistas enquanto adultos, para resolverem o que ficou mal resolvido enquanto crianças. A verdade é que a história é toda ela muito mais focada na vivência das personagens na sua infância, e esta segunda parte oscila muito em saltos temporais que nem sempre são explícitos.
A reta final, a que compreende a segunda metade do segundo volume, acelera o ritmo… e de que maneira. Os acontecimentos sucedem-se em catadupa e são completamente tresloucados. Só consigo imaginar King completamente ganzado enquanto escrevia isto, e a verdade é que é do conhecimento público que ele era viciado quando escreveu It. Os eventos do livro não fazem grande sentido se o analisarmos friamente e quisermos uma explicação lógica ou palpável para eles, mas acabam por fazer no cômputo geral da história.
Stephen King criou uma cidade fictícia com tal credibilidade e substância que podia ser difícil engolir os finais que nos ofereceu, mas também sempre nos foi dando pistas do que podia acontecer, e desde o primeiro parágrafo estamos conscientes que o livro é uma fantasia. Muito bem trabalhou ele para nos passar uma fantasia verosímil, uma vez que toda a narrativa é bem tecida e o final faz jus àquilo que o autor se propôs. Mas porque é impossível falar mais sem ser totalmente isento, preparem-se para alguns spoilers.
Depois de ter lido A Torre Negra e ter achado a saga cheia de altos e baixos, em alguns momentos brilhante, em outros extremamente insignificante, é impossível ler este A Coisa e ficar indiferente às referências. Acabei por não perceber muito bem como é que estes miúdos / adultos fizeram as coisas na prática, como funcionou ao certo o Ritual de Chüd que tem tantas consequências no desenrolar da ação, mas vi o que eles fizeram, como o fizeram e o essencial dessa experiência.
A questão da tartaruga foi explorada na saga A Torre Negra como um símbolo de poder do bem. Em A Coisa, compreendemos finalmente o que é a Tartaruga e o que ela significa no macroverso criado por Stephen King (realço que A Coisa foi escrito antes de ela aparecer nos livros de A Torre Negra). Segundo este livro, podemos concluir que o nosso universo foi criado quando esta Tartaruga teve uma dor de barriga e, bem, vomitou. Só digo que a sua pequena aparição é deliciosa. O autor vai mais longe neste livro do que na saga de Roland, e acrescenta muitas mais nuances não só a esta visão expandida da sua obra, como à própria natureza da Coisa.
A característica que mais me impressionou neste livro é mesmo o seu nonsense. Afinal, King oferece-nos um senhor calhamaço de horror urbano, explorando quase ad nauseam questões como o bullying, a violência doméstica, a perseguição religiosa e racial, os complexos físicos e a amizade infantil, permeados por um terror palpável de um palhaço metamorfo que mata criancinhas, para nos dar respostas completamente fantasiosas, onde coisas que habitam no espaço sideral têm influência direta na vida de todas estas pessoas.
A Coisa não é nenhum espírito maligno, nenhuma força das trevas, mas apenas um bichinho espacial que aterrou no nosso planeta na pré-História, e tipo Bubu tudo o que quer é comer e dormir. Neste caso, alimenta-se daqueles que mostram medo e revela-se na forma que as vítimas mais temem. Este bichinho nunca encontrou realmente oposição até conhecer aquelas sete crianças, e quando se via de barriga cheia, fazia sestas de 27 anos.
Por isso, esse Ritual de Chüd que leva os protagonistas ao embate com A Coisa, tanto nos anos de 1958 como de 1985, é realizado num nível expandido, universal. Ou, se pudermos traduzir em palavras, num nível psíquico. Eles encontram A Coisa nos esgotos da cidade de Derry, que fora criada pelo monstro de acordo com as suas necessidades, e enfrentam-na. Eles vêem-na na forma mais aproximada à sua forma real, ainda que não seja definitivamente a “real”.
Bill “Gago” Denbrough, o irmão do menino de capa amarela que morre no primeiro capítulo do primeiro livro, é o líder do grupo. Foi ele que quase matou A Coisa nos anos 50 e é nos seus ombros que recai a responsabilidade de a enfrentar em adulto. Mas a magia pueril que envolvia a amizade dos sete perdeu-se, como as suas lembranças se foram perdendo. Usando os artifícios mais sujos, A Coisa move as suas peças para os travar.
Desde logo, utilizando o perseguidor das crianças, Henry Bowers, o marido de Beverly Marsh, Tom Rogan, e a esposa de Bill, Audra, levando-os a Derry em simultâneo. E depois, fazendo aparições aqui e ali, mexendo com as incertezas e com os problemas pessoais de todos eles. O que gostei mais neste livro foi as nuances que o autor introduziu em todos eles, na forma como os finais não foram completamente felizes nem infelizes e em como todos eles me agradaram sobremaneira.
Outra situação completamente absurda foi uma cena de sexo em grupo protagonizada por crianças. O autor devia estar completamente pedrado quando narrou o momento em que todos diziam à menina “eu te amo, eu te amo”, mas as descrições extremamente visuais acabaram por transparecer toda a inocência das personagens e a cena não se revelou tão doentia quanto podem imaginar. Afinal, os meninos estavam perdidos e a rapariga achou que a única forma de descobrirem a saída era abrir as pernas para todos eles. E, o que é ainda mais bizarro e estúpido, é que funcionou.
Stephen King colocou neste livro as maiores idiotices, os acontecimentos mais “o que é isto?” possíveis, mas também colocou em debate muitos assuntos sérios e caracterizou mais do que muito bem personagens riquíssimas e interessantes. O livro tem os seus altos e baixos, as situações mais lógicas e inconcebíveis possíveis, foi plano, chato e desconexo, foi como uma viagem de comboio que vai gizando o seu percurso natural até chegar a um ponto em que a carroçaria começa a abanar por todos os lados, dá uma cambalhota e voa até furar as nuvens.
Por tudo isto, volto a fazer a pergunta que fiz na recensão ao primeiro volume. Como é que uma obra tão poderosa demorou mais de trinta anos a ser publicada no nosso país? It: A Coisa, é um livro que decerto fere susceptibilidades, que decerto não agradará aos fãs dos romances cor de rosa, não agradará aos que gostam de narrativas rápidas, não agradará a quem quer tudo muito bem explicado ou com muito sentido. A Coisa é um livro tremendamente consistente até certo ponto, até ficar completamente tresloucado e ser todo ele inconsistência. Mas mesmo estes volte-faces absurdos contribuíram para que eu o tenha adorado, de uma ponta à outra.
http://noticiasdezallar.wordpress.com
December 26, 2025
"Но нищо не трае вечно — добави Ричи....
— Нищо не трае вечно — повтори Ричи. Погледна Бил и Бил видя, че по мръсните му бузи бавно се стичат сълзи. Освен може би любовта — каза Бен."
"Сега би трябвало да си с Бен, скъпа, сънено помисли той. Струва ми се, че така е било предопределено. Защо не си с Бен? Защо беше ти — и тогава, и сега. Това е всичко. Защото нищо не си отива завинаги. Мисля, че Боб Дилан го беше казал... ако не е бил Роналд Рейгън. А може би още защото Бен е обречен да бъде момчето, което изпраща госпожицата след бала."
"Тия неща бяха... бяха... като сънища, превърнати в реалност. А щом сънищата се превърнат в реалност, спящият губи власт над тях и те стават независими, убийствени твари, способни на самостоятелни действия."
" Чувам как ситните снежни кристалчета
драскат по прозорците на читалнята и стъклата на коридора към детския отдел. Чувам и други звуци — тихичко поскръцване и трополене извън светлия кръг, в който съм седнал да пиша тия редове по жълтите страници на бележника. Най-обикновени звуци на улягаща стара сграда, казвам си аз... ала се питам дали съм прав. И се питам още нещо — дали тази вечер нейде из виелицата не броди клоун с балончета в ръката."
— Нищо не трае вечно — повтори Ричи. Погледна Бил и Бил видя, че по мръсните му бузи бавно се стичат сълзи. Освен може би любовта — каза Бен."
"Сега би трябвало да си с Бен, скъпа, сънено помисли той. Струва ми се, че така е било предопределено. Защо не си с Бен? Защо беше ти — и тогава, и сега. Това е всичко. Защото нищо не си отива завинаги. Мисля, че Боб Дилан го беше казал... ако не е бил Роналд Рейгън. А може би още защото Бен е обречен да бъде момчето, което изпраща госпожицата след бала."
"Тия неща бяха... бяха... като сънища, превърнати в реалност. А щом сънищата се превърнат в реалност, спящият губи власт над тях и те стават независими, убийствени твари, способни на самостоятелни действия."
" Чувам как ситните снежни кристалчета
драскат по прозорците на читалнята и стъклата на коридора към детския отдел. Чувам и други звуци — тихичко поскръцване и трополене извън светлия кръг, в който съм седнал да пиша тия редове по жълтите страници на бележника. Най-обикновени звуци на улягаща стара сграда, казвам си аз... ала се питам дали съм прав. И се питам още нещо — дали тази вечер нейде из виелицата не броди клоун с балончета в ръката."
September 13, 2021
Leer esta parte, me ha parecido eterno, muchos sucesos e incidentes dentro de la historia y los saltos de época me causaron mucha confusión, y mi lectura fue más lenta de lo previsto, muchas veces me perdí. Este segundo tomo relata momentos fuertes e intensos con muchísimo suspenso. Las descripciones me pareció larga y muchas veces innecesarias. El club de los perdedores se vuelve a reunir de adultos para destruir definitivamente a “Eso” se reencuentran con sucesos sobrenaturales que ya habían vivido de niños, pero olvidado. Mi gran decepción fue leer el párrafo de cómo escaparon del Clown diabólico la primera vez que lo afrontaron ( porqué 🤯). El final no me pareció a la altura, después de tantos años, me pareció simple, en mi opinión. me gusto muchísimo mas la primera parte. 3 1/2 ⭐️
October 25, 2019
Стивън Кинг е брилянтен, но това не е нещо, което не знаете. “То” е разтърсващ роман, но и това не е нещо, което не сте поне предполагали. Това, което може би не знаете, е, че То всъщност не е роман за чудовища, които ядат малки деца. Като се замисля, малко книги на Кинг слагат в центъра си чудовището и неговата лошотия. Толкова по-обсебваща е човешката психика, нещастието и борбата. И пустата съдба – неизбежното се случи, сега какво ще направиш?
“То” е книга за страданието – физическо и психическо. “То” е книга за твоя най-личен страх, ужасът вкопчил се в сърцето ти и поставяйки те пред изпитания. Оставиш ли воля на отчаянието си, то неимоверно ще те погълне, но ако намериш сили да се бориш, да рискуваш и да вярваш в себе си и в хората, които са до теб и те подкрепят, успехът ще е в ръцете ти. Това е роман за твоя страх и изкуството да го пребориш.
https://wordpress.com/post/24infotain...
“То” е книга за страданието – физическо и психическо. “То” е книга за твоя най-личен страх, ужасът вкопчил се в сърцето ти и поставяйки те пред изпитания. Оставиш ли воля на отчаянието си, то неимоверно ще те погълне, но ако намериш сили да се бориш, да рискуваш и да вярваш в себе си и в хората, които са до теб и те подкрепят, успехът ще е в ръцете ти. Това е роман за твоя страх и изкуството да го пребориш.
https://wordpress.com/post/24infotain...
March 22, 2017
No tengo mayores palabras, de momento.
Un excelente desarrollo.
Un excelente monstruo.
Un excelente clímax.
Un no tan excelente, pero mejor que otros del autor, final.
En definitiva, una excelente novela.
Un excelente desarrollo.
Un excelente monstruo.
Un excelente clímax.
Un no tan excelente, pero mejor que otros del autor, final.
En definitiva, una excelente novela.
August 12, 2023
Дори ми е някак странно, задето го казвам, но... разочароващ финал...
August 23, 2019
Това е една от най-уникално добрите книги, които съм чела! Без проблем можех да вляза в кожата на всеки един герой, без значение дали е дете или възрастен, такава психологическа игра, просто велик!
March 19, 2024
Concluí! Se foi doloroso? Sim, muito! Foi a minha estreia com Stephen King e, creio, selecionei muito mal o título para o fazer. Nas mil extensas páginas de "It- A Coisa", Stephen King revela uma certa falta de capacidade de foco e orientação na linha da narrativa.
Gosto muito de livros que "andam para trás e para a frente" porque literariamente isso é muito "cool" e moderno, contudo creio que tais avanços e recuos devam acontecer com fio condutor. Em "It - A Coisa", que tanto me acompanhou em meses de viagens de comboio, dei por mim a levantar a cabeça do livro, torcer o nariz e pensar... "mas este grupo de amigos já não estava na fase adulta?" "Calma aqui ainda eram crianças... Quando é que isto mudou?". Nestes malabarismos fiquei perdido acreditando que era só fruto do meu cansaço laboral - dei por mim a querer saber como acabava e a implorar que acabasse depressa.
Sobre as personagens: gostei da pertinência de todas, incluindo a de Richie - embora julgue que me irritaria ter um amigo que imitasse vozes com mais frequência do que encarna a sua própria pessoa. Todos estes amigos, Richie, Stan, "Eds", Bev, Bill, Mike e Ben, partilham algo em comum - serem colocados de parte e/ou possuírem limitações à sua vivência - quer por bullies, opressão patriarcal, excesso de zelo maternal, racismo étnico e discriminação religiosa. Formando o grupo dos "perdedores" estes amigos unem-se em prol de decifrarem os mistérios por detrás de Pennywise - o palhaço que rapta crianças e as devora. A violência destes atos acaba por relacionar-se com os seus próprios medos no contexto real. O mundo sobrenatural e os atos hediondos estão relacionados com o passado de Derry - onde grandes crimes de ódio ocorreram, retirando a vida a imensas crianças.
A investigação daquilo que está por detrás do mistério da "Coisa" faz com que este grupo a enfrente em duas circunstâncias - ambas com desfechos diferentes.
Acho que Stephen King exagerou em determinados momentos ao introduzir histórias de elementos secundários que em nada contribuíam para a linha de pensamento da história. A descrição do suicídio do bebé pelo irmão sociopata; o relacionamento homossexual entre os amigos bullies - que não deu em nada; a primeira história do livro 1, de homofobia que depois não se conecta em momento nenhum com o resto do livro ficando em aberto o seu desfecho; a ideia bizarra de colocar crianças de 12 anos numa orgia, porque sem dúvida que só isso os poderia unir para sempre! (Ironia) - Felizmente que não engravidou!
Não foi perda de tempo, porque a segunda parte do segundo livro até se lê rapidamente - por ser mais interessante - contudo não me fascinou. Foi um ok! Finalizei!
Gosto muito de livros que "andam para trás e para a frente" porque literariamente isso é muito "cool" e moderno, contudo creio que tais avanços e recuos devam acontecer com fio condutor. Em "It - A Coisa", que tanto me acompanhou em meses de viagens de comboio, dei por mim a levantar a cabeça do livro, torcer o nariz e pensar... "mas este grupo de amigos já não estava na fase adulta?" "Calma aqui ainda eram crianças... Quando é que isto mudou?". Nestes malabarismos fiquei perdido acreditando que era só fruto do meu cansaço laboral - dei por mim a querer saber como acabava e a implorar que acabasse depressa.
Sobre as personagens: gostei da pertinência de todas, incluindo a de Richie - embora julgue que me irritaria ter um amigo que imitasse vozes com mais frequência do que encarna a sua própria pessoa. Todos estes amigos, Richie, Stan, "Eds", Bev, Bill, Mike e Ben, partilham algo em comum - serem colocados de parte e/ou possuírem limitações à sua vivência - quer por bullies, opressão patriarcal, excesso de zelo maternal, racismo étnico e discriminação religiosa. Formando o grupo dos "perdedores" estes amigos unem-se em prol de decifrarem os mistérios por detrás de Pennywise - o palhaço que rapta crianças e as devora. A violência destes atos acaba por relacionar-se com os seus próprios medos no contexto real. O mundo sobrenatural e os atos hediondos estão relacionados com o passado de Derry - onde grandes crimes de ódio ocorreram, retirando a vida a imensas crianças.
A investigação daquilo que está por detrás do mistério da "Coisa" faz com que este grupo a enfrente em duas circunstâncias - ambas com desfechos diferentes.
Acho que Stephen King exagerou em determinados momentos ao introduzir histórias de elementos secundários que em nada contribuíam para a linha de pensamento da história. A descrição do suicídio do bebé pelo irmão sociopata; o relacionamento homossexual entre os amigos bullies - que não deu em nada; a primeira história do livro 1, de homofobia que depois não se conecta em momento nenhum com o resto do livro ficando em aberto o seu desfecho; a ideia bizarra de colocar crianças de 12 anos numa orgia, porque sem dúvida que só isso os poderia unir para sempre! (Ironia) - Felizmente que não engravidou!
Não foi perda de tempo, porque a segunda parte do segundo livro até se lê rapidamente - por ser mais interessante - contudo não me fascinou. Foi um ok! Finalizei!
September 1, 2024
Como prometido, aproveito o final do segundo livro para dar a minha opinião sobre o It.
It é, de muitas formas, o magnum opus do Stephen King. Uma história contada ao longo de mais de 1000 páginas, King tem espaço para verdadeiramente dar a conhecer as personagens que nos vão acompanhar durante a aventura pela cidade ficcional de Derry. O palhaço Pennywise tornou-se um ícone da cultura pop, e representa o antagonista da obra. Seguimos um grupo de 7 crianças, o grupo dos falhados, que são gozadas na escola, mas que vão desenvolvendo uma amizade e conexão, enquanto tentam resolver o que se passa em Derry. A narrativa acompanhara também essas mesmas crianças 28 anos depois, em adultos.
King tem tempo de desenvolver uma identidade forte para cada uma das personagens, com capítulos dedicados, embora umas sejam melhor desenvolvidas do que outras. Isto permite que o leitor ganhe um carinho especial pelas mesmas. Penso neste livro um pouco como O senhor dos anéis do horror, em que um grupo de amigos se junta na esperança de derrotar um mal maior. As personagens nunca foram o ponto mais forte de S. King e, embora não sejam formidáveis, é talvez o livro onde o faz melhor e com mais desenvolvimento. O horror e o mistério que se desenvolve e excelente, como fomos habituados.
A minha única grande crítica, e a razão pela qual a a parte 2 apenas leva 4 estrelas, é o final. Este livro é a razão pela qual 9 autor recebeu a fama de não saber escrever finais. Seria um livro difícil de terminar dada a dimensão do mito criado ao longo de tantas páginas, mas o confronto final com a Coisa deixou a desejar, é deixa um gosto agridoce após um livro que estava a adorar ler. Para não falar da cena mais desnecessária da história nos capítulos finais, pelos quais o livro é famoso. Perturbador de ler e completamente desnecessário.
Não quero porém que esta crítica retire ao quanto eu acho que o livro vale a pena ler. É provavelmente a melhor história de Stephen King, de leitura obrigatória para fãs. Embora o final pudesse ter sido melhor, o livro como um todo é muito bom e saio desta grande jornada tremendamente satisfeito.
Livro 1 - 5/5
Livro 2 - 4/5
Finql - 4,5/5
It é, de muitas formas, o magnum opus do Stephen King. Uma história contada ao longo de mais de 1000 páginas, King tem espaço para verdadeiramente dar a conhecer as personagens que nos vão acompanhar durante a aventura pela cidade ficcional de Derry. O palhaço Pennywise tornou-se um ícone da cultura pop, e representa o antagonista da obra. Seguimos um grupo de 7 crianças, o grupo dos falhados, que são gozadas na escola, mas que vão desenvolvendo uma amizade e conexão, enquanto tentam resolver o que se passa em Derry. A narrativa acompanhara também essas mesmas crianças 28 anos depois, em adultos.
King tem tempo de desenvolver uma identidade forte para cada uma das personagens, com capítulos dedicados, embora umas sejam melhor desenvolvidas do que outras. Isto permite que o leitor ganhe um carinho especial pelas mesmas. Penso neste livro um pouco como O senhor dos anéis do horror, em que um grupo de amigos se junta na esperança de derrotar um mal maior. As personagens nunca foram o ponto mais forte de S. King e, embora não sejam formidáveis, é talvez o livro onde o faz melhor e com mais desenvolvimento. O horror e o mistério que se desenvolve e excelente, como fomos habituados.
A minha única grande crítica, e a razão pela qual a a parte 2 apenas leva 4 estrelas, é o final. Este livro é a razão pela qual 9 autor recebeu a fama de não saber escrever finais. Seria um livro difícil de terminar dada a dimensão do mito criado ao longo de tantas páginas, mas o confronto final com a Coisa deixou a desejar, é deixa um gosto agridoce após um livro que estava a adorar ler. Para não falar da cena mais desnecessária da história nos capítulos finais, pelos quais o livro é famoso. Perturbador de ler e completamente desnecessário.
Não quero porém que esta crítica retire ao quanto eu acho que o livro vale a pena ler. É provavelmente a melhor história de Stephen King, de leitura obrigatória para fãs. Embora o final pudesse ter sido melhor, o livro como um todo é muito bom e saio desta grande jornada tremendamente satisfeito.
Livro 1 - 5/5
Livro 2 - 4/5
Finql - 4,5/5
October 30, 2019
Vertimu iškart abu tomus. Galvojau, kad paskaitysiu tik vieną dalį - tą, kur su vaikais, tačiau knygose, priešingai nei filmuose, tos istorijos persipynusios, tai neina atskirti ir neskaityti suaugusiųjų "nuotykių". Ta suaugusiųjų dalis tai man buvo tragiškai nuobodi, pilna tokių issues kaip kad tėvas ją mušė, tai, žinoma, ir vyras muša, "kaip gera jai buvo jausti ranką ant krūties ir nebijoti, kad ji naktį susigniauš į kumštį" ir pan nesąmonių.
Bet ŽIAURIAI patiko vaikų linija. Knygoje, žinoma, daug daugiau visokių epizodų. Ir fainiausi net ne tie, kaip jei pamato ar kovoja su IT, bet kaip chuliganai persekioja kurį nors iš šitų nevykėlių vaikų. Scenos tokios labai įtemptos ir jų yra kone kiekvienam skyriui, tai skaičiau tiesiog kvapą sulaikius apie tas gaudynes. Aišku, yra ir tokių keistesnių vietų, pavyzdžiui, nugalėję TĄ vaikai kažkodėl tuneliuose sugalvoja PASIMYLĖTI :D Nesupratau išvis, bet labai pradžiugino vis tiek šita nesąmonė.
Apskritai tai buvau seniai jau Kingo skaičius, ir pamiršus, kokią įtemptą dramą jis moka užsukti, tai dabar užsieksaitinau ir prisipirkau Kingo knygų rudens vakarams.
Bet ŽIAURIAI patiko vaikų linija. Knygoje, žinoma, daug daugiau visokių epizodų. Ir fainiausi net ne tie, kaip jei pamato ar kovoja su IT, bet kaip chuliganai persekioja kurį nors iš šitų nevykėlių vaikų. Scenos tokios labai įtemptos ir jų yra kone kiekvienam skyriui, tai skaičiau tiesiog kvapą sulaikius apie tas gaudynes. Aišku, yra ir tokių keistesnių vietų, pavyzdžiui, nugalėję TĄ vaikai kažkodėl tuneliuose sugalvoja PASIMYLĖTI :D Nesupratau išvis, bet labai pradžiugino vis tiek šita nesąmonė.
Apskritai tai buvau seniai jau Kingo skaičius, ir pamiršus, kokią įtemptą dramą jis moka užsukti, tai dabar užsieksaitinau ir prisipirkau Kingo knygų rudens vakarams.
This entire review has been hidden because of spoilers.
September 3, 2025
Comme le premier, c’est bon mais il y a des longueurs.
J’aurais coupé des bouts et fait 1 livre au lieu de 2.
J’aurais coupé des bouts et fait 1 livre au lieu de 2.
January 6, 2026
M-am pierdut pe drum si a durat mai mult sa termin cartea. Cu toate astea a fost o carte superba, demna de King.🥰
Displaying 1 - 30 of 204 reviews