Къщата на клоуните

by Галин Никифоров, Симеон Владов (Narrator)

Дълбочината на нещата, тяхната същност – Старите Клоуни на Нашия Свят… Изплъзват се, крият се, понякога изчезват за дълго, но когато отново потънем в човешките си неволи, те се връщат, за да погалят сърцата ни и да ни озарят с неизменчивостта си и с вечния си смисъл.

Истинската обич и истинската красота съществуват като че ли извън времето, на някое сюрреалистично място, скрито от очите на света. Място, като онова, наречено Къщата на Клоуните, където се докосват съдбите на странни хора с уморени души. Спокоен, грижовен мъж без име, заровен в древните книги и тяхната мъдрост, и неговата неземна мълчалива жена, потопена в меланхолията на собствените си селения. Дете на име Странност, целунато от необяснимата природа, загадъчна витална художничка, потънала в изумителния свят на своето изкуство и един неповторим клоун с дяволски умения, играещ всяка вечер в Зимната Градина на самотниците. Притихнало градче, забравено от света, стара готическа къща, изпълнена с тишина, екзотични цветя и вълшебни съкровища, и едно необикновено място, където непознати странници намират покой – единствената ценност на земния ни път. Къде завършва Животът? И къде започва Смъртта? Или връзката между двете е само един необясним преход към други светове, където душите се сливат с безкрая и намират това, което винаги са търсили?… Всяко сърце знае само своя отговор.

Дължина: 5ч. 49мин

Genres: Bulgarian Literature, Audiobook

Audiobook

First published January 1, 2011

About the author

Галин Никифоров (роден 1968 г.) е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. В романите му се преплитат вечните теми за крайните стремежи на човешкия дух, за ненакърнимата любов, за скритият смисъл на живота и за отрезвяващата мъдрост на смъртта.

Reviews

[Viktor Stoyanov · Rating 3 out of 5]

Винаги ще поощрявам различните книги и тази включително.
Единственото ми притеснение през цялото време беше, че имах чувството, че някак се пише заради самия език, а не толкова заради историята. Чудноватостта ми беше малко насилена.
Сега, това разбира се е изцяло субективно усещане и мога да разбера както хората, които им е допаднала максимално, така и тези в другата крайност. Аз останах някъде по средата.
Може да зависи от момента, в който я подхванах. Може да е от общото ѝ настроение, което определено ми се стори "захлупващо", а не "разгръщащо". Може и да е друго.
Интересна книга, заслужава си да я прочете човек.

Нещо повече. През по-голямата част имах чувство, че чета поезия, а не проза. Все едно авторът се опитва да улови даден дух, даден момент и да го затвори в бутилката. Историята просто отстъпваше на изразните средства, на емоциите, на вътрешния свят.
Ето така го видях през моята си призма. Усетихте ли нещо такова?

[Ivan Bogdanov · Rating 5 out of 5]

Огромната меланхолия, събрана в тази книга се срещна с моята лична меланхолия, прегърнаха се като две сестри и се скриха тихо в ъгъла.
Никога не съм чел нещо подобно. Винаги имам проблеми с хората, да разберат дълбините на меланхолията, до която стигам. Когато прочетох "Къщата на клоуните" разбрах, че не съм навлязъл и до колене в дълбокото море, което описва авторът. Искам да се запозная с този човек, не съм срещал друг такъв.
Не знам какво да кажа литературно за тази книга, а трябва много да се говори за нея. В Сиела, естествено, не е имало кой да я разбере и да я рекламира достатъчно.
Това е истинската Физика на тъгата, не онова криене от бездарието в мазето.
Не знам защо съм подминавал до този момент Галин Никофоров, но вече натрупах няколко негови книги, които ще са първото изчетено нещо тези дни.
В книгата има много пластове, има податки към богати литературни познания, цитиране на текстове от 15 и 16 век.
Искам да живея в тази сюрреалистична меланхолична къща. Тя отговаря на всичко, което съм си мечтал някога.
И може би в нея морето ще почисти душата ми от скелетите на мъртви чайки.
В книгата има много клоуни. Но няма смях. Клоуните са тъжни хора.
Има и една полупрозрачна, полунеприсъстваща в този свят неговореща Майа.
И една стара и мъдра котка.
Прочетете тази книга, но бавно и внимателно сякаш навлизате в гънките на една тъжна душа.
"Безкрайната нощ вече се стопява във виолетовата пролука на избледняващото небе. Скоро нетърпеливото Слънце ще надникне над хоризонта и златото му ще залее Гробището на Забравените. И моето уморено сърце".

[Nevena · Rating 5 out of 5]

Не съм допускала, че на български език може да се пресъздаде толкова странен, абсолютно чужд според мен на българската действителност свят. Ювелирна изработка на фразите. Няма излишна дума, няма неподходяща дума, няма фраза, чийто ритъм да не е съвършен. Толкова майсторско боравене с думите за пръв път срещам при съвременен български автор. И толкова плътно създадена атмосфера, че като спра да чета, ми е трудно да се отскубна от нея. Не на всекиго ще се хареса обаче, толкова меланхолия не понася всекиму.

[Milena Tasheva · Rating 3 out of 5]

Стоиш, слушаш пукането в края на записа и си мислиш "Какво, по дяволите, беше това?". Всички писали за езика на Галин Никифоров с прилагателни като "ювелирен", "изпипан" и т.н. са прави. Проучванията му, и резултатите от тях, вплетени в текста - изключително детайлни и внимателни.
Обаче цялата идея, че това е дневник на човек, който малко по-малко се предава; описанието на раждането... не знам, не бях готова за това.

[И~N · Rating 3 out of 5]

3.5
Къщата на Клоуните” е мрачна, на ръба на сюрреализма, история, преплетена от вътрешни взаимодействия и симетрии, които Г. Никифоров е съчетал не малко фактология. Сюжетът на книгата е камерен и съзвучно задушаващ с цялостното настроението на безнадеждност. Това, което направи четенето истинско удоволствие, беше уютността на изказа и финното процеждане на езика, детайлното, но и деликатно преживяване на красотата. Наслада беше липсата на грапавини, на изпъкналости или вдлъбнатости, които да не се вписват в целия поток на историята, на естетиката, на атмосферата. Езикът, освен това, е толкова ненатрапчиво притеглящ, все едно читателят навлиза в затопленото лятно море през нощта. Такава мекота витае из книгата дори и в ужасяващите епизоди от историята

Още тук .

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Меланхолична, депресираща, тъжна, сюрреалистична, мистична - така мога да определя книгата. Имам нужда от сериозно несериозно четиво след нея - чувствам все едно някой е издишал целият въздух в стаята.

Много красиво написана книга, която изключително добре илюстрира таланта на Галин Никифоров.

Определено не е за всеки.
Галин Никифороф се нарежда в топ 3 на любимите ми български автори.

P.S. Ако преди 5-10 години някой ми беше казал, че толкова ще харесам книга без нито грам пряка реч щях да му се изсмея :-)

[Inna · Rating 4 out of 5]

Докато в Лисицата имахме много интересна История с хубав език, то тук имахме много хубав Език с интересна история.

Имаше някои теми, които и тук бяха засегнати, изглежда са любими за автора - химията, изкуството, Леонардо да Винчи, безсмъртието, отново имаше образ на животно, този път котка, и митологията около него.

Безкрайно тъжна книга.
(Този човек няма милост - 15 страници раждане, от които аз пропуснах половината.)

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

В Къщата на клоуните царува смъртта: http://knigolandia.info/book-review/k...

Трудно се чете – и трудно се пише за тази книга. “Къщата на клоуните” на Галин Никофоров е изключително плътно произведение, което като черна дупка е събрало в себе си толкова тъга, болка и неутеха, че четенето е почти болезнено. Наситени, тежки изречения, смазваща обстановка, сюрреалистични герои без имена, които не са видели от живота нищо, освен страдание. Всичко това – на фона на гробище за циркови артисти и една къща, предопределена да бъде портал между тоя свят и оня. Къщата на клоуните, в която избралите да напуснат тая земя се усамотяват.

CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/k...

[Sad Sherp · Rating 4 out of 5]

Брутално задълбочен и детайлен разказвач е Галин Никифоров.Книгата е тъмна и тежка, а историята много красива.

[Daniela Marcheva · Rating 4 out of 5]

Спокойствието на опустошителността пуска своите корени дълбоко от първата до последната страница на "Къщата на клоуните" от Галин Никифоров (изд. "Сиела", 2023). Болката бори любовта, а тя се надига изнемощяла, намерила сили в отчаянието и превърнала го в двигател. Мрачна история, в която има повече надежда, отколко предполага:

"Странност проплака горе няколко пъти, както понякога прави, преди да стане от сън. Което значи, че трябва да изкача Стъпалата на Умората и да видя как е той. (Сутрин, когато се е наспал, леко подпухналите му сънени очички са много красиви; ухае на топъл пух и обича да скръства ръчички на коремчето си като малък будист, който се учи на мъдрост. Не искам да пропусна тази гледка.)".

Даниела,

06.07.2023 г., гр. Ямбол

[Teodora Gocheva]

Не знам, дали щях да харесам толкова много "Къщата на клоуните", ако това беше първата ми среща с Галин Никифоров. Неговият стил е специфичен, историите му гравитират между реалността и неведомото.

"Къщата на клоуните" е бавна, изливаща сърцето си между страниците история. Не бях сигурна, дали да пиша за нея. Все още не съм сигурна, дали този текст ще види бял свят. И не, защото не ми хареса. "Къщата на клоуните" е по-скоро книга, която се усеща, отколкото чете. Тя е като карта на сърцето на разказвача. 

"Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове. 
 
Като всяка друга книга на Галин Никифоров и тази е специфична и едновременно с това разпознаваема.
"Къщата на клоуните" е място за покой, утеха и последна стъпка преди отвъдното. Гробището на цирковите артисти, което се простира отвъд очертанията на тази малка преизподня, се превръща в мост, който свързва миналото и настоящето, животът и небитието, раждането и смъртта. Там са разказвачът и неговото семейство. Майа - неговата любима, чиято меланхолия граничи със състояние на ступор и парализа. И тяхното момче Странност, което страда от аутизъм. Разказвачът се рови в спомените си, връща се назад "в посипаното с прах минало", когато е загубил баща си - Триръкия, рее се в ателието на Богинята, неговата майка, сред живописните картини на болка, които очароват света.

Не съм вярвала, че толкова меланхолична, тъжна и бавна книга ще ми хареса. Запъвам се на този текст, не мога да опиша емоцията, която изпълзява от страниците. Не мога да ви опиша тази алхимична отвара, която е забъркал Галин Никифоров. Зловещата атмосфера на Махагоновия дворец, на Гробището, на Гримьорната на клоуните със смуглата светлина и отражението на тъжния клоун в огледалото, макар всичко това да е неназовано, усещането за него витае във въздуха. Разказвачът седи там на дървения стол, със сетни сили пред белите листове, обзет от пълна безнадеждност и безпомощност и човърка старите рани, старите превръзки. И накрая след всичката тази тежка миазма, остава чувството на безкрайна обич.


http://readersense.blogspot.com/2022/...

[Ivz Andonova · Rating 5 out of 5]

Признавам- предубедена съм към новите (и не само) български автори. За да се престраша да хвана и зачета книга от такъв ми коства поне месец самоубеждаване, позитивно мислене, подсъзнателни мотивации, медитация и сутрешни самокандърдисвания пред огледалото, и изобщо използване на целия актив от всичкия self-help бълвоч, който съм изчела, което погледнато реално си е един огромен плюс в полза на последния.

Целият текст: тук

[Мариана Рангелова · Rating 4 out of 5]

Не знам какво слушах, но сърцето ме боли от тази красота.

[Иван · Rating 2 out of 5]

Има си стойности книгата, красив език, хубави метафори, ама много мъка, много трагедия, много нещастие, което като че ли е някак си насилствено набивано в главата на читателя, не е като да почувстваш емпатия..

[➷ᴠɪɴᴄᴇ➹ · Rating 5 out of 5]

Тъга, стихове и любов. Толкова много любов ❤️‍🩹

[Ивелина Русева · Rating 5 out of 5]

Ако К. беше достигнал своя замък, то той щеше да се озове в Къщата на клоуните.

Толкова много красота извира като непокорна вода от тази така фина и нежна книга. Не разполагах с физическия носител, слушах я обичайно непосредствено преди сън, със затворени очи. Картина, след картина, след картина рисуваше читателското ми въображение и това единствено благодарение на силно метафоричния език на писателя. Необходими са доза премереност, дисциплина и голямо количество талант, за да си играеш с експресивната лексика толкова умело. Малцина автори успяват! И лично за мен в това се крие обаятелният творчески чар на Галин Никифоров!
Колко слънце и любов се побират в думи като угнетеност, тъга, униние, меланхолия и копнеж? Колко мъка може да има по лицето на клоун под тежкия му грим, на когото публиката не пляска? Също толкова, колкото и в махагоновия дворец, в който не се чуват дори шепот и въздишки. Колко е тънка границата между неизбежната смърт и силата на топлата като дъх на дете любов? Точно толкова, колкото между таланта да рисуваш чуждите болки и своите собствени.
За да не издавам съдържанието, ще споделя само:

Харесаха ми:

*Метафоричните мостове между реалност и въображение;
*Интимното преживяване на героя без име, който сякаш е обърнат с хастара си, а отвътре го изпълват съновидения, космос, бенгалски огън и нежна грижа като направена в епруветка, идеалното химично съединение - без съмнения, без очаквания, без осъдителност, без престореност...;
*Експресивната лексика;
*Усещането за съкровена изповедност;
*Философските въпроси;
*Символизмът в прозата;
*Приказният характер;
*Функцията на мебелите;
*Естетизиране на грозното или по-точно на всичко;
*Литературните препратки;
*Че не се случва нищо, а се случва всичко;
*Героите, имената им, красотата в начина, по който светоусещат;

Не ми харесаха:

*Обстоятелственото представяне на някои моменти пред други, но това вероятно е промислено решение на автора, защото силно въздействаха;
*Повтарящият се смисъл в някои фрагменти, които са близо един до друг или един след друг - рядкост в повествованието тук, разбира се;

"Къщата на клоуните" е една история за кървавото и неопитно израждане на болката - без назидание, без прехвърлена вина, без гняв, без злост само равно и спокойно приемане. Никифоров разби сърцето ми и не знам дали някога ще му го простя!
Но...
Започнах с Кафка и ще приключа с неговите думи: "Първият признак, че започваш да разбираш, е желанието да умреш."

А ако имате сърце за разбиване и душа за рисуване, прочетете "Къщата на клоуните"!

[Daniela · Rating 5 out of 5]

Прекрасна, фина, меланхолична и много, много красива книга! Отдавна харесвам Галин Никифоров и той може би е единственият български автор, който бих искала да познавам. И това, за да разбера какъв е човекът, който крие в себе си толкова различни светове, толкова красив, богат и много образен език, толкова научна дълбочина по много различни теми и толкова различен, безкрайно различен във всяка своя книга. А за самата книга искам да кажа толкова много неща, че ще остана безмълвна. Това е книга, която се усеща, а не се обяснява. Може би единственото, което извън субективните предели на чувствата, носи тази книга е огромното човеколюбие, което те залива и обгръща. Любов към майката, към любимата, към детето, към бащата, към различните, към отдадените, към хората.

[Ami Dimitrova · Rating 3 out of 5]

2.5 ⭐️

[Десислава Тодорова · Rating 3 out of 5]

Харесвам изказа и сюжетите на Галин Никифоров, но тази книга няма да бъде сред любимите ми негови.
Първата ми “среща” с автора беше с “Тяло под роклята”, след това “Лисицата”. За мен и двете превъзхождат “Къщата на клоуните” и може би вече имах големи очаквания.

[Steliyana Borisova · Rating 4 out of 5]

Сърцераздирателна книга за суровостта на живота – болестта, самотата и тежест��а на мъката, която изтощава човека. В същото време тя е разказ за силата на обичта и жертвоготовността в името на най-близките, за онзи пламък, който поддържа надеждата дори в най-тежките моменти.
Определено бих прочела още от Галин Никифоров.

[Elvira Dimitrova · Rating 3 out of 5]

През Посипаното със Забрава Минало по пътя към Безкрая. Това е една история, която е представена по по-нетрадиционен начин. Красотата и магията на езика ни извира от страниците. Преплетени в тях са темите за живота, за смъртта, за надеждата, за отчаянието и за любовта. Има поле за размисъл.

[Ilian Andonov · Rating 5 out of 5]

Много силна книга!
Много тъжна, но някак си повдигаща духа! Един съпруг, баща, син, мъж и една тежка съдба...
🖤👶🤡🥺

[Maya · Rating 3 out of 5]

Добре написана, но много депресарска книга.

Истинско мъчение беше.

[Vel · Rating 4 out of 5]

Това е една странна книга, която хем не крие нищо от читателя, хем сякаш зад воал крие пластове и пластове тайни. Преди всичко тя е поглед към безграничната самота на безименен мъж, живеещ в странен и нереален свят, грижещ се за семейство с особени обстоятелства. Светът му сякаш е обикновен, но описан по приказен начин - главният герой сякаш се опитва да избяга от страданията на сивото ежедневие обагряйки ги в цветовете и емоционалните пейзажи на френския сюрреализъм. В някои случаи прозата, повлияна от този стил, е прекалено натруфена и даже някак неестествена, но емоциите винаги са предадени истинно и по човешки.

Не съм сигурен как да възприема и тълкувам "Къщата на Клоуните" (в израз на уважение към стила на книгата избирам да изпиша "Клоуни" с главна буква) - заключението откровено ми дойде твърде потискащо и не мога да симпатизирам с някои от мислите и постъпките на главния герой в рамките на цялата книга. Същевременно е ясно, че цялата книга е структурирана тематично с определена цел, с определен замисъл - като смисъл и като тематика, произведението ме остави с усещане за монолитност и завършеност. Не всичко ми допадна, не всичко го схванах, но мисля, че поне донякъде го почувствах и оцених.

Няма как да не оценя високо подобна книга, въпреки критиките си и нещата, които не ми допаднаха, защото тя е изключително различна и аз много ценя това. Други ревюта са я определили като космополитна литература и няма как да не се съглася - до голяма степен тя е безвременна и отцепена от българския литературен канон като стилистика. "Къщата на Клоуните" е експериментална и сякаш не е писана с някаква конкретна аудитория предвид, а че е писана, за да я има - нещо, което в наши дни става все по-голяма рядкост. Не бих очаквал да видя нещо подобно на съвременния български пазар и сблъскването ми с нея е приятна изненада. Имам силен интерес към останалото творчество на автора и определено ще гледам скоро да взема да прочета и някоя друга негова книга.

[Lyubina Litsova · Rating 5 out of 5]

„Къщата на клоуните” е книга – врата към един надреален свят.
Врата към живота и сърцето на един герой без име.
Врата към невъзможната за изричане тайнственост на Любовта, Раждането, Самотата, Смъртта, Вечността...
Изящен език на изразяване, който само един сюрреалистичен художник може да изобрази с четката и безграничността на въображението си.

А Галин Никифоров го прави с перото си толкова майсторски нежно и красиво, че, докато се опомни, читателят вече е прекрачил прага на къщата на клоуните и заживява с тях в измеренията на „Гримьорната на клоуните” и „В посипаното със забрава минало”.

Светове, където Безименното, Божествеността, Илюзията и Странността градят вълшебно-тъжната си плът, която е толкова човешки реална.
Насладете са на този брилянтен български шедьовър!

„Когато човек приближава смъртта, започва да вижда само най-важното, само това, с което не иска да се раздели. И смирено се опитва да съхрани съзнанието си за Красотата и Обичта, за да ги носи в себе си през Безкрайното пътуване, което му предстои. Страхът, че ще си отида завинаги от този свят, ме кара да усещам всяка минута и всеки свой поглед като последните капки от свещено вино, останали на дъното на огромна синя бутилка, изпразнила се незабелязано през годините. И Смъртта бърка през дългото гърло на бутилката с безкрайните си пръсти, докосва последните капки и ги облизва с черния си език. Животът ми свършва, животът на Майа и на Странност също. Аз съм един отчаян самотник, тръгнал гол и наранен, с разкъсана душа и сломено сърце към Свещената пустош, сляпо пазейки златната искрица на последната си надежда, която може да се стопи само за миг в онази необятна Вечност, из която скитат душите на мъртвите.”

[Borislava · Rating 3 out of 5]

„Къщата на клоуните“ е по-разпокъсана от „Тяло под роклята“ и от „Лисицата“, въпреки че и в тях повествованието прескачаше между минало и настояще. Замислена като своеобразен дневник, историята е някак незапочната и не съвсем завършена. Виждаме само отрязък от един човешки живот, изпълнен с метафори и блянове.
Това не е книга, която е подходяща за слушане (Сторител). Тя е такова съвършено показно за стил, че неведнъж си мислех колко много натоварва с образност за сметка на действието. Твърде много прилагателни затрупват съществителните, твърде много са използваните литературни фигури и твърде малко – глаголите. Това изисква бавно и внимателно четене, връщане назад и осмисляне. Формата властва над съдържателността на историята. Но каква форма, Господи, каква форма! Какво умение! Да създаваш образи с такава детайлност и да водиш читателя си навътре в съзнанието на един уморен и меланхоличен ум в необикновените обстоятелства на живота, е майсторство, достигнато от малцина. Ерудиция и поезия в необикновено съчетание.
Радвам се, че не започнах с тази негова книга. Вероятно щеше да ми се стори твърде отвлечена и меланхолично вяла, за да дам шанс и на други негови произведения.

[yovichka · Rating 5 out of 5]

абсолютна 11/10 книга

толкова различна, толкова красиво изписана. със СИГУРНОСТ ще си я купя, за да я имам вкъщи (защото я четох от библиотеката)

разказва се за едни тъжни животи на вечно веселите клоуни, за едно дете със синдром на даун, за една жена, страдаща от вечна Меланхолия, за борбата с живота.. (имаше 15 страници описване на раждане, които направо ме изтормозиха, тъй като бяха написани толкова детайлно и ВИЖДАХ всичко, случващо се, пред очите си)


книжката е към 150 страници, но ги четеш бавно, за да осмислиш всичко казано вътре, а то преплита и заплита толкова много емоции, Любов, Смърт и живот, мистерия и наслагване на напрежение за това "какъв по дяволите ще е края, не искам да умрат". абе, препоръчвам. красива книга, наистина

меланхолична от началото до края.

струва си да я прочетете, ако харесвате нестандартни, различни книги за нестандартните, различни хора

[Svetlana Ivanova · Rating 4 out of 5]

Една безкрайно нежна и тъжна книга. За някои ще е депресираща, но за мен има една тиха меланхолия, която завършва с приемане и дори благодарност за хубавото, което е изживяно. Странна, сюрреалистипна обстановка в романа, приказно и самотно детство, което не ожесточава главния герой, а го настройва философски и запазва способността му да обича, да се грижи. Съдбата е сурова към него, но той не губи време да осъжда и се оплаква. Всичко, което прави е за доброто на любимите си. Цялата история е изпъстрена с френските поети и една красива, поетична фраза и стил. Необичайни и красиви по свой начин преминават героите, местата в повествованието.

[Nezabravka · Rating 3 out of 5]

Да,Галин Никифоров пише прекрасно,но на мен ми е малко труден за осмисляне.
Все пак се наслаждавам на изказа му и начина, по който преживява красотата!
"Има някаква тъга в смяната на сезоните – в това, как единият едва забележимо започва да избледнява, как силата му намалява и белезите на упадъка му стават все по-видими и все по-необратими, а присъствието на другия плахо започва да се усеща и да набира сили, докато един ден цялата му красота се излее с пълни шепи върху природата и той удобно се настани на трона на предшественика си така, сякаш никога няма да си тръгне."

[Mare Nubium · Rating 4 out of 5]

Хронотоп, като единство на тъга и безнадеждност. Съвкупност от разнообразни гледища за смъртта. Тази книга се рее в обсега на сюрреализма.
Мрак. Плътен, лепкав мрак, болка, преливаща в читателя, потапящ се, малко по малко, в този плътен и лепкав мрак.

Присъствивто на препратки към Граф Лотреамон (за мен) винаги е знак за отличителен вкус.

"Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки..."