What do you think?
Rate this book
Алтъна
Наричат Родопите „планината с душа“ и „планината на силните“. „Алтъна“ също е книга с душа, книга, която ще те откъсне от забързаното ежедневие и ще те издигне до висотата на мурите и смърчовете. Когато я разгърнеш, ще чуеш песента на хлопки и чанове, ще се заситиш с мляко, заквасено със звезди, ще усетиш боровия дъх и светостта на хляба и завит с пъстро халище, ще видиш как две религии – християнството и исляма, се помиряват, когато над всичко застане човешката топлота.
Както в живота, така и в тази книга на мрака противостои светлината, на бедността – богатството, на сътворението – разрухата, на мъката – радостта, на омразата – силната любов. Нали само чрез тях всеки от нас ще научи кои са вечните истини, какво значи отговорност, какво е щастие…
„Алтъна“ те кани да погледнеш света през други очи и да разбереш, че колкото сме различни, толкова сме и еднакви, когато пуснем доброто в душите си. Осмели се и прекрачи през дебрите на Родопа планина, за да узнаеш историята на Алтъна, родена в земята на траките и наследила дарбата на Орфей.
Както в живота, така и в тази книга на мрака противостои светлината, на бедността – богатството, на сътворението – разрухата, на мъката – радостта, на омразата – силната любов. Нали само чрез тях всеки от нас ще научи кои са вечните истини, какво значи отговорност, какво е щастие…
„Алтъна“ те кани да погледнеш света през други очи и да разбереш, че колкото сме различни, толкова сме и еднакви, когато пуснем доброто в душите си. Осмели се и прекрачи през дебрите на Родопа планина, за да узнаеш историята на Алтъна, родена в земята на траките и наследила дарбата на Орфей.
- GenresAudiobook
96 pages, Paperback
Published January 1, 2022
8 people are currently reading
288 people want to read
About the author
Ивелина Никова-Радионова
14 books26 followersИвелина Димитрова Никова-Радионова е родена на 23 март 1977 г. в гр. Провадия. Завършва Икономически университет гр. Варна. Работи като главен счетоводител в частна фирма.
Много са имената, с които я наричат - ,,Алтъна", „Усмивка от бетон", „Момичето с тъжните очи", „Вълчицата". Тя обаче приема за най-близо до нея самата ,,Момичето с тъжните очи", защото както самата тя сподели, тъгата е мед за твореца, той твори и създава повече когато е тъжен. „Когато съм щастлива, забравям да пиша" каза още Ивелина.
Пише за тъга, любов, спомени, емоции, но патриотичната тема е тази, която най-много обича и признава, че когато пише за Родината, понякога плаче. ,,Бих я описала с няколко думи – мед, сол, въглен, хляб, капка кръв и светиня" така авторката отговаря какво е за нея Родината.
Споделя, че за нея поезията е не само хоби, тя е и начин на живот. Акцент в творчеството й е обичта й към родината и духовната близост с народните песни.
Стихове на Ивелина Никова са публикувани в поетични сборници, вестници и списания. Няколко нейни стихотворения са превърнати в песни. Участвала е със свой текст и във фестивала "Пирин фолк"
Носител е на първа награда в конкурс "Свищовски лозници"; втора награда за епична книга в гр. Шипка; втора награда в литературен конкурс "Рада Казалийска" в гр. София; трета награда в конкурс под надслов "Мила Родино!"; трета награда в конкурс "Жени и вино – вино и жени"; втора награда в литературен конкурс в гр. Сопот; трета награда в конкурс, посветен на Н. Вапцаров; първа награда на вестник "Уикенд"; специални награди в конкурс "Добромир Тонев" в Пловдив и "Диря в морето" във Варна и награда за цялостно творчество, посветено на България.
Автор е на поетичните книги "България в сърцето ми", "Златни нишки", "Копнеж по слънце" и "В тебе аз ще остана", и на новелата "Алтъна".
Освен поезия Ивелина пише и проза, това за нея е предизвикателство, което приема през 2016 година, впоследствие се оказва, че прозата я вълнува повече от поезията и след „Алтъна", „Обич" излезе и „Йова разказва", която включва къси разкази.
Много са имената, с които я наричат - ,,Алтъна", „Усмивка от бетон", „Момичето с тъжните очи", „Вълчицата". Тя обаче приема за най-близо до нея самата ,,Момичето с тъжните очи", защото както самата тя сподели, тъгата е мед за твореца, той твори и създава повече когато е тъжен. „Когато съм щастлива, забравям да пиша" каза още Ивелина.
Пише за тъга, любов, спомени, емоции, но патриотичната тема е тази, която най-много обича и признава, че когато пише за Родината, понякога плаче. ,,Бих я описала с няколко думи – мед, сол, въглен, хляб, капка кръв и светиня" така авторката отговаря какво е за нея Родината.
Споделя, че за нея поезията е не само хоби, тя е и начин на живот. Акцент в творчеството й е обичта й към родината и духовната близост с народните песни.
Стихове на Ивелина Никова са публикувани в поетични сборници, вестници и списания. Няколко нейни стихотворения са превърнати в песни. Участвала е със свой текст и във фестивала "Пирин фолк"
Носител е на първа награда в конкурс "Свищовски лозници"; втора награда за епична книга в гр. Шипка; втора награда в литературен конкурс "Рада Казалийска" в гр. София; трета награда в конкурс под надслов "Мила Родино!"; трета награда в конкурс "Жени и вино – вино и жени"; втора награда в литературен конкурс в гр. Сопот; трета награда в конкурс, посветен на Н. Вапцаров; първа награда на вестник "Уикенд"; специални награди в конкурс "Добромир Тонев" в Пловдив и "Диря в морето" във Варна и награда за цялостно творчество, посветено на България.
Автор е на поетичните книги "България в сърцето ми", "Златни нишки", "Копнеж по слънце" и "В тебе аз ще остана", и на новелата "Алтъна".
Освен поезия Ивелина пише и проза, това за нея е предизвикателство, което приема през 2016 година, впоследствие се оказва, че прозата я вълнува повече от поезията и след „Алтъна", „Обич" излезе и „Йова разказва", която включва къси разкази.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 33 reviews
March 12, 2018
Определено личи, че за написването на Алтъна, авторката Ивелина Никова е прочела доста за нравите на родпоския край. Също така личи, че е добре запозната с българския език и използва богат речник. Имаше и множество мъдри мисли, с които Ива е уцелила десетката. Аз обаче имах много сериозен проблем с тази книга и не смятам, че тук става въпрос изцяло за личен вкус и предпочитания, а за неща, които се набиват твърде много на очи и варират от дразнещи, до нелогични. Първо ще започна с това, че близо една трета от всички изречения в книгата завършват с удивителен! След като я прочетох, отворих на произволна страница и преброих 14 изречения с удивителен. След това отворих на друга страница и преброих 13. Тук дори не броя изреченията, които завършват с две или три удивителни.
Най-голям проблем обаче, беше диалогът. И дори не знам от къде да започна. Половината книга е изцяло диалог. И това не е преувеличение. Огромна част от този диалог е просто експозиция, която служи само да покаже или каже нещо на читателя, което всъщност прави разговорите безкрайно неестествени и напълно безсмислени. Сякаш авторката не е знаела къде точно да го използва и е решила за всеки случай да го сложи навсякъде. Но дори когато диалогът не е експозиция, той е представен като такъв. Все едно информацията, която съдържа, е предназначена само и единствено за мен и героят, който получава информацията не реагира почти по никакъв начин на нея. Дори когато (СПОЙЛЕР! Въпреки че това се казва на третата страница) бащата на Алтъна й казва, че тя всъщност не е негово и на жена му дете, (КРАЙ НА СПОЙЛЕРА!) информацията е поднесена така, сякаш героят се е сетил нещо почти безсмислено и е решил да го разкаже, за да убие времето. Има една сюжетна хитрост, наричана „червена херинга”, която се използва за да отвлече умело вниманието на аудиторията с нещо незначително и тя да не забележи важното, което се случва пред очите й, но веднага разбрах, че това не е „червена херинга”. Прочетох тази част отново, просто за да проверя дали аз не изпускам нещо. В последствие се оказа, че почти всички разговори са написани така и спрях да обръщам внимание, но след като има диалог, бил той и чиста експозиция, би трябвало героят, който получава информацията да реагира по някакъв начин на нея. И може би именно тази пасивна информативност на диалозите е причината за безконечните удивителни. Наистина имаше цели разговори, в които всяко изречение завършва с удивителен (или удивителни), независимо какво казва то, но според мен това не е начин да внесеш живот в диалога.
На последно място ще посоча нещо, за което може и да греша, но също прави впечатление. Действието започва през 1935-та година, но езика е толкова архаичен, че напомня ранния Вазов или нещо такова. Имаше и други дребни неща, които ме изпълваха с недоумение. Просто мимоходом ще спомена, че един герой е нападнат от вълчица. Тя му се нахвърля изненадващо и още преди той да се усети тя го захапва за ръката, при което той я нарича проклетница. Това, че аз, като читател, знам нещо, не означава, че героят също го знае. В случая героят няма от къде да знае, че вълкът е женски и определено не разполага с време за да го прецени по половия му диформизъм. Това е дреболия, но се набива на очи.
Имах честта да чуя някои стихове на Ивелина Никова от самата нея и смятам, че са чудесни. Нямаше нещо, което да не ми хареса. В прозата й явно не е така, или може би аз съм избрал грешната книга. Определено не съжалявам, че си я купих и прочетох, но съм убеден, че няма да я прочета втори път. Все пак бих обърнал внимание на други книги на авторката.
Най-голям проблем обаче, беше диалогът. И дори не знам от къде да започна. Половината книга е изцяло диалог. И това не е преувеличение. Огромна част от този диалог е просто експозиция, която служи само да покаже или каже нещо на читателя, което всъщност прави разговорите безкрайно неестествени и напълно безсмислени. Сякаш авторката не е знаела къде точно да го използва и е решила за всеки случай да го сложи навсякъде. Но дори когато диалогът не е експозиция, той е представен като такъв. Все едно информацията, която съдържа, е предназначена само и единствено за мен и героят, който получава информацията не реагира почти по никакъв начин на нея. Дори когато (СПОЙЛЕР! Въпреки че това се казва на третата страница) бащата на Алтъна й казва, че тя всъщност не е негово и на жена му дете, (КРАЙ НА СПОЙЛЕРА!) информацията е поднесена така, сякаш героят се е сетил нещо почти безсмислено и е решил да го разкаже, за да убие времето. Има една сюжетна хитрост, наричана „червена херинга”, която се използва за да отвлече умело вниманието на аудиторията с нещо незначително и тя да не забележи важното, което се случва пред очите й, но веднага разбрах, че това не е „червена херинга”. Прочетох тази част отново, просто за да проверя дали аз не изпускам нещо. В последствие се оказа, че почти всички разговори са написани така и спрях да обръщам внимание, но след като има диалог, бил той и чиста експозиция, би трябвало героят, който получава информацията да реагира по някакъв начин на нея. И може би именно тази пасивна информативност на диалозите е причината за безконечните удивителни. Наистина имаше цели разговори, в които всяко изречение завършва с удивителен (или удивителни), независимо какво казва то, но според мен това не е начин да внесеш живот в диалога.
На последно място ще посоча нещо, за което може и да греша, но също прави впечатление. Действието започва през 1935-та година, но езика е толкова архаичен, че напомня ранния Вазов или нещо такова. Имаше и други дребни неща, които ме изпълваха с недоумение. Просто мимоходом ще спомена, че един герой е нападнат от вълчица. Тя му се нахвърля изненадващо и още преди той да се усети тя го захапва за ръката, при което той я нарича проклетница. Това, че аз, като читател, знам нещо, не означава, че героят също го знае. В случая героят няма от къде да знае, че вълкът е женски и определено не разполага с време за да го прецени по половия му диформизъм. Това е дреболия, но се набива на очи.
Имах честта да чуя някои стихове на Ивелина Никова от самата нея и смятам, че са чудесни. Нямаше нещо, което да не ми хареса. В прозата й явно не е така, или може би аз съм избрал грешната книга. Определено не съжалявам, че си я купих и прочетох, но съм убеден, че няма да я прочета втори път. Все пак бих обърнал внимание на други книги на авторката.
February 1, 2023
Хубав замисъл, но много слабо изпълнение! А и само 93 страници, просто не е достатъчно за нещо по-сериозно.
Направи ми впечатление, че сюжетът е позициониран през 1935г, но през цялото време имах чувството, че се случва през 18 или 19 век. Не беше добре структуриран текста, така вървеше все едно "гледах" театър. Самите диалози ми бяха театрални. Казват си някакви неща и нищо - все едно край на действието. След малко случва се нещо - и пак нищо, край на действието, край на сцената. Нямаше развитие. Имаше някакво очакване, че ей сега аха нещо ще стане, но не - край на действието, край на сцената и оставаме с очакването. И така до края - общо взето нищо не се случи като развитие, а имаше предпоставки за такова.
Още в първа глава мюсюлманско семейство казва на дъщеря си, че е осиновена и, че е християнка, но нищо не се разви като действие следствие на тази новина. И така до края, аз не знам в крайна сметка това какво значение имаше за книгата. Като онази пушка дето ако е в първо действие на стената, трябва да гръмне до края, така и тази новина очаквах да се развие, а тя така си остана "не гръмна". И още други подобни примери има из разказа.
Не можа да ме грабне до края така като ми се искаше.
Направи ми впечатление, че сюжетът е позициониран през 1935г, но през цялото време имах чувството, че се случва през 18 или 19 век. Не беше добре структуриран текста, така вървеше все едно "гледах" театър. Самите диалози ми бяха театрални. Казват си някакви неща и нищо - все едно край на действието. След малко случва се нещо - и пак нищо, край на действието, край на сцената. Нямаше развитие. Имаше някакво очакване, че ей сега аха нещо ще стане, но не - край на действието, край на сцената и оставаме с очакването. И така до края - общо взето нищо не се случи като развитие, а имаше предпоставки за такова.
Още в първа глава мюсюлманско семейство казва на дъщеря си, че е осиновена и, че е християнка, но нищо не се разви като действие следствие на тази новина. И така до края, аз не знам в крайна сметка това какво значение имаше за книгата. Като онази пушка дето ако е в първо действие на стената, трябва да гръмне до края, така и тази новина очаквах да се развие, а тя така си остана "не гръмна". И още други подобни примери има из разказа.
Не можа да ме грабне до края така като ми се искаше.
October 19, 2025
Сравнително приятна книжка. Историята имаше потенциал, но за жалост нямаше как да бъде разгърната в дълбочина поради краткия обем. Това е и причината, заради която ми се стори и доста повърхностна.
January 31, 2024
"В труден час нещо в гърдите се къса и ти дума: "Не можеш повече! Не можеш, нали?" и започваш да мислиш коя греда е най-яка, коя ще те издържи с въже на шията. Въжето не е спасение. Бягство е то. A бягат слабите. В миша дупка се крият или се възкачват на каменни рамене. Силните си чоплят раните, гледат си дереджето, бият си немотията, но пак любят живота, ако ще и лош да е. Смелостта въздига високо, ама не е за всеки. Но щом дори в стъпканата от война нива, животът кълни от браздите, то значи и душата трябва да се учи на оцеляване, докато е тук, на земята."
January 23, 2026
Смятах да дам 3 звезди, заради краткият обем. Но в тези консуматорски времена е хубаво, че тази история може да се прочете за един ден! Хареса ми, макар че можеше да се развие още тази история.
Стила на авторката е хубав, личи си че има познания за времето, в което се развива действието. Героите не са изградени добре предвид късият разказ, но някак си те грабват и почваш да го харесваш.
Ако искате да прочетете нещо набързо - книжката става!
Стила на авторката е хубав, личи си че има познания за времето, в което се развива действието. Героите не са изградени добре предвид късият разказ, но някак си те грабват и почваш да го харесваш.
Ако искате да прочетете нещо набързо - книжката става!
May 21, 2023
Обичам да чета такива романи.
Връщат ме назад във времето, към опростения начин на живот, към традициите и поверията.
Хареса ми историята и не ми се искаше толкова бързо да свършва.
Връщат ме назад във времето, към опростения начин на живот, към традициите и поверията.
Хареса ми историята и не ми се искаше толкова бързо да свършва.
Read
June 29, 2022Чудесна повест, пренасяща те в бита на българина. Отвеждаща те в красивите, китни и горди Родопи. Възпяваща красотата на българката, разкриваща нашите традиции, култура, обичаи.
Чувстваш де уютно и у дома прелиствайки страниците й.
Кратко, леко четиво, разкриващо простите истини за живота, за любовта, за хората, алчността, будността непримиримият дух на българката. Книга, възхваляваща родното, красивото,малките радости.
Харесами и ще прочета и останалите от поредицата.
Чувстваш де уютно и у дома прелиствайки страниците й.
Кратко, леко четиво, разкриващо простите истини за живота, за любовта, за хората, алчността, будността непримиримият дух на българката. Книга, възхваляваща родното, красивото,малките радости.
Харесами и ще прочета и останалите от поредицата.
November 22, 2025
“Не трябва да се прощават и малките грехове на човека, щото туй го подготвя за по-големите. И прошка викаш.. лесно се издумва едно “Простено да ти е”, ама душата помни и се бунтува срещу езика. Тънкостта тука е от душа да простиш. Аз не мога.”
January 31, 2025
Беше прекалено разпиляна и кратка, за да успея да ѝ се насладя максимално. Самата история иначе имаше потенциал.
March 18, 2023
Много много добра книга, напомня на творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков, чиито разкази много харесвам 😊 Запомних особено началото на 6-та глава - сравнение на щастието с див заек, беше много точно и вярно!
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 24, 2022
Реална оценка - 2.3-2.4 ⭐
Трудно ми е да пиша за книги, към които съм безразлична.
Нямам идея какво съм си мислела, когато си взех "Алтъна". Предполагам, че ми е било любопитно, никога не бях чела нещо от Ивелина Радионова, а по онова време нещо или някой бе предизвикал интерес и се купуваше в книжарницата.
Да, историята на Алтъна е интересна, леко и сладкодумно разказана, но лично за мен е крайно осакатена в едва 93 страници. Ако беше по-дълга може би щеше да ми хареса повече, но към този момент за мен лично историята е само загатната, претупана набързо и изплюта в това издание.
Не препоръчвам.
Трудно ми е да пиша за книги, към които съм безразлична.
Нямам идея какво съм си мислела, когато си взех "Алтъна". Предполагам, че ми е било любопитно, никога не бях чела нещо от Ивелина Радионова, а по онова време нещо или някой бе предизвикал интерес и се купуваше в книжарницата.
Да, историята на Алтъна е интересна, леко и сладкодумно разказана, но лично за мен е крайно осакатена в едва 93 страници. Ако беше по-дълга може би щеше да ми хареса повече, но към този момент за мен лично историята е само загатната, претупана набързо и изплюта в това издание.
Не препоръчвам.
October 5, 2021
Хареса ми. Наистина няма завръзка/ интрига , но се лее като народна песен и учи на добро. Красота на езика. Прекрасни имена :)
November 28, 2022
Прекрасна книга. Малка като страници, а толкова богато описано, написано. Силно препоръчвам.
January 4, 2023
Чудесна книга! Събрала в себе си красотата на българската природа и мъдростта на народа.
July 1, 2025
Макар да се стреми към философска дълбочина и фолклорен колорит, „Алтъна“ разочарова още от първите страници с плосък сюжет и неубедителната си литературна структура.
Основният проблем с книгата е очевидното желание на авторката да използва романовата форма като платформа за излагане на различни мъдрости, народопсихологически сентенции, поговорки и метафори. Тези елементи, макар на пръв поглед привлекателни, са внедрени по толкова натрапчив и изкуствен начин, че размиват всяка възможност за развитие на органичен и достоверен сюжет. Историята се разгръща без ясна посока, а героите служат единствено като глашатаи на „дълбоки“ послания, отколкото като пълнокръвни литературни персонажи.
Опитът да се внуши автентичност чрез използването на архаизиран, „състарен“ език също не постига желания ефект. Многократното повтаряне на глагола "хортувам" няма как да замести богатството на родопските говори, с които авторката изглежда, не се е запознала изоснови.
Допълнително — присъстват толкова много анахронизми, че автентичността се разпада още преди да бъде изградена. Като особено нелеп пример се откроява сцена, в която 8-годишно дете чете приказки за лека нощ на по-малката си сестра — всичко това в затънтено колиба в бедно село в Родопите през 1935 година, това звучи напълно недостоверно и изкуствено.
А някои от героите, макар и най-обикновени овчари без формално образование, обсъждат като всепризнат факт теми като тракийски царе и римски императори, които звучат напълно извън контекста и будят недоумение, ако не и откровено раздразнение. Вместо да изградят усещане за дълбочина, тези моменти придават на романа усещане за претенциозна бутафория, облечена в народна носия, но без истинска душа.
В крайна сметка, „Алтъна“ е книга, която носи усещането за неискреност – като театрална постановка, в която актьорите знаят ролите си, но не вярват в тях. Макар да се стреми към извисяване, книгата остава закотвена в плиткостта на един сценарий, съшит с бели конци, без убедителност и автентичност. Един пропилян потенциал и, за съжаление, едно напълно изгубено читателско време.
По-добре го отделете на Йовков, Елин Пелин, Талев или Георги Божинов.
Основният проблем с книгата е очевидното желание на авторката да използва романовата форма като платформа за излагане на различни мъдрости, народопсихологически сентенции, поговорки и метафори. Тези елементи, макар на пръв поглед привлекателни, са внедрени по толкова натрапчив и изкуствен начин, че размиват всяка възможност за развитие на органичен и достоверен сюжет. Историята се разгръща без ясна посока, а героите служат единствено като глашатаи на „дълбоки“ послания, отколкото като пълнокръвни литературни персонажи.
Опитът да се внуши автентичност чрез използването на архаизиран, „състарен“ език също не постига желания ефект. Многократното повтаряне на глагола "хортувам" няма как да замести богатството на родопските говори, с които авторката изглежда, не се е запознала изоснови.
Допълнително — присъстват толкова много анахронизми, че автентичността се разпада още преди да бъде изградена. Като особено нелеп пример се откроява сцена, в която 8-годишно дете чете приказки за лека нощ на по-малката си сестра — всичко това в затънтено колиба в бедно село в Родопите през 1935 година, това звучи напълно недостоверно и изкуствено.
А някои от героите, макар и най-обикновени овчари без формално образование, обсъждат като всепризнат факт теми като тракийски царе и римски императори, които звучат напълно извън контекста и будят недоумение, ако не и откровено раздразнение. Вместо да изградят усещане за дълбочина, тези моменти придават на романа усещане за претенциозна бутафория, облечена в народна носия, но без истинска душа.
В крайна сметка, „Алтъна“ е книга, която носи усещането за неискреност – като театрална постановка, в която актьорите знаят ролите си, но не вярват в тях. Макар да се стреми към извисяване, книгата остава закотвена в плиткостта на един сценарий, съшит с бели конци, без убедителност и автентичност. Един пропилян потенциал и, за съжаление, едно напълно изгубено читателско време.
По-добре го отделете на Йовков, Елин Пелин, Талев или Георги Божинов.
October 14, 2025
Съвсем случайно попаднах на тази книга и тя ме върна към творчеството на Боян Боев – внезапно и изненадващо, като стар приятел, когото не си виждал от години. Погълна ме веднага, сякаш ме извади от ежедневието и ме пренесе в друг свят, където времето тече по друг начин, а човешката топлота и природата имат своя собствен ритъм. „Алтъна“ е като машина на времето – връща те назад, кара те да поспреш и да видиш живота такъв, какъвто е бил преди, далеч от забързания съвременен консуматорски свят.
Преживяването беше трогателно и дълбоко. Болката, радостта, любовта и омразата на героите се усещат така, сякаш са мои собствени. Времето на книгата ме караше да се замисля за хората – техните вяра, обичаи, порядки и традиции, и осъзнавах, че религиозната принадлежност е само част от тях, не ги прави по-различни в същността им. Историята ме накара да спра и да почувствам какво значи човечност, как се преплитат радост и мъка, как всеки жест има своя тежест и красота.
Авторката разказва с изключителна лекота и прецизност. Плавното преливане на историята, без излишно натоварване, те води без усилие през живота на героите и през Родопите. Малките детайли – ароматът на боровата гора, топлотата на човешките срещи – правят разказа жив и осезаем. „Алтъна“ не просто показва, а крещи за моралните норми, за реда и традициите, които оформят света, и го прави в малкия обем на текста без да губи сила или дълбочина.
За обема си книгата напълно постига задачата, която си е поставила. На места може би бих искал малко повече задълбочаване на образите, но това е по-скоро забележка към естеството на книгата – тя е разказ, а не роман, и като такъв е изключително завършена и стегната.
Поклон. „Алтъна“ ме докосна, трогна и ме върна към едно време и място, които днес изглеждат далечни, но са толкова близки в същината си. Тази книга е необходима – за да спрем, да почувстваме и да осъзнаем, че човещината не се измерва във времето, а в сърцата на хората.
Преживяването беше трогателно и дълбоко. Болката, радостта, любовта и омразата на героите се усещат така, сякаш са мои собствени. Времето на книгата ме караше да се замисля за хората – техните вяра, обичаи, порядки и традиции, и осъзнавах, че религиозната принадлежност е само част от тях, не ги прави по-различни в същността им. Историята ме накара да спра и да почувствам какво значи човечност, как се преплитат радост и мъка, как всеки жест има своя тежест и красота.
Авторката разказва с изключителна лекота и прецизност. Плавното преливане на историята, без излишно натоварване, те води без усилие през живота на героите и през Родопите. Малките детайли – ароматът на боровата гора, топлотата на човешките срещи – правят разказа жив и осезаем. „Алтъна“ не просто показва, а крещи за моралните норми, за реда и традициите, които оформят света, и го прави в малкия обем на текста без да губи сила или дълбочина.
За обема си книгата напълно постига задачата, която си е поставила. На места може би бих искал малко повече задълбочаване на образите, но това е по-скоро забележка към естеството на книгата – тя е разказ, а не роман, и като такъв е изключително завършена и стегната.
Поклон. „Алтъна“ ме докосна, трогна и ме върна към едно време и място, които днес изглеждат далечни, но са толкова близки в същината си. Тази книга е необходима – за да спрем, да почувстваме и да осъзнаем, че човещината не се измерва във времето, а в сърцата на хората.
August 6, 2022
„Йова разказва“-разкази и „Алтъна“-повест: автор Ивелина Радионова
Две прекрасни книжки, които прочетох с такава наслада и бих казал, че за тази година, книгите, които прочетох до този месец, тези са ми най на сърце. Ивелина има невероятен стил на писане, който те потапя в онези времена на нашите прадеди, времена в които е нямало телевизия, и съвременни технологии, дори и електричество. Времена, в които хората са можели да общуват помежду си истински, да посрещат радостите и страданията заедно и да си помагат задружно. И в двете книжки читателя ще се сблъска с народопсихологията ни за онези стари времена, когато са живели нашите прабаби и прадядовци, ще се докоснете до народния фолклор на българина. Героите в книгите са обикновени хората, носещи в себе си много мечти, любов и винаги се е намирало някой лош човек, който да помрачи тяхната радост и да им причини болка и страдание, но възмездието не се забавя и рано или късно злосторника си получава своето. Книжките на Ивелина са един дар, който може би съвременните български писатели нямат таланта да го създадат, защото, този талант е специфичен и не на всеки перото му може да възпроизведе това. У нас към днешна дата има няколко такива, като Ивелина, които се доближават до перото на Вазов, Йовков и други знаменити и забравени във времето литературни творци. Радвам се, че Ивелина ме върна в едни години и спомени, когато моята пра баба ми е разказвала подобни истории за живота си на младини. Харесвам този стил и този бит на българина, когато той е нямал нищо, освен надеждата, любовта в себе си и труда с който е оцелявал
Две прекрасни книжки, които прочетох с такава наслада и бих казал, че за тази година, книгите, които прочетох до този месец, тези са ми най на сърце. Ивелина има невероятен стил на писане, който те потапя в онези времена на нашите прадеди, времена в които е нямало телевизия, и съвременни технологии, дори и електричество. Времена, в които хората са можели да общуват помежду си истински, да посрещат радостите и страданията заедно и да си помагат задружно. И в двете книжки читателя ще се сблъска с народопсихологията ни за онези стари времена, когато са живели нашите прабаби и прадядовци, ще се докоснете до народния фолклор на българина. Героите в книгите са обикновени хората, носещи в себе си много мечти, любов и винаги се е намирало някой лош човек, който да помрачи тяхната радост и да им причини болка и страдание, но възмездието не се забавя и рано или късно злосторника си получава своето. Книжките на Ивелина са един дар, който може би съвременните български писатели нямат таланта да го създадат, защото, този талант е специфичен и не на всеки перото му може да възпроизведе това. У нас към днешна дата има няколко такива, като Ивелина, които се доближават до перото на Вазов, Йовков и други знаменити и забравени във времето литературни творци. Радвам се, че Ивелина ме върна в едни години и спомени, когато моята пра баба ми е разказвала подобни истории за живота си на младини. Харесвам този стил и този бит на българина, когато той е нямал нищо, освен надеждата, любовта в себе си и труда с който е оцелявал
October 19, 2025
Поредната прехвалена българска книга, която се оказа разочарование. Ску-ка. Протяжни безкрайни диалози, които явно трябва да пренасят послание (?!), но звучат крайно нереално за българи от онези времена. Още на втора страница ми стана ясно каква глупост ще чета - извинете, бебе, кърмено от вълчица😃 Боже! Добре, че беше само деветдесетина страници и за час приключих с мъчението. Признавам, че последните 2 глави направо ги минах под диагонал, за да стигна до (естествено!) щастливия завършек след форсирания драматизъм с отмъщението. Пф.
This entire review has been hidden because of spoilers.
June 1, 2023
Прекрасна повест! Грабна ме още с първите си редове, които прочетох докато я разлистих за първи път. Просто я усетих отвътре. Когато я започнах я прочетох на един дъх за няколко часа. Приятно, леко и много смислено четиво, което обхваща българщината.
July 7, 2025
Харесвам истории с народностен характер. Но този текст ми се струва твърде кратък за идеята, която е вложена. Със сигурност можеше да се разкаже повече за съдбата на Алтъна. Сюжетът много ми прилича на Славейковата поема "Ралица".
May 13, 2018
Страхотен стил и език, прекрасна история, препоръчвам я на всеки, който иска да опознае красотата на България :)
September 1, 2021
Определено очаквах повече :(
September 17, 2022
Липсваше ми финала, не беше някак достатъчен.
December 9, 2024
Изключителна!!! Горещо я препоръчвам на всеки обичащ и ценящ историите за България!
January 1, 2025
Книгата е прекрасна :) Все едно четях Йовков.
July 15, 2025
Изслушах книгата в Сторител. Без излишна драма и напрежение и най-вече с щастлив завършек. Но и нямаше нещо, което да провокира интерес.
September 16, 2025
Ако харесвате книгите на Боян Боев, може да дадете шанс и на тази книга. Аз обаче нещо май не бях в настроение за точно такъв тип история. Хареса ми, но до там.
November 1, 2025
Положението е трагично с тази история. Все едно AI е писал набързо някакъв си безсмислен и скалъпен сюжет в българско село.
November 15, 2025
Макар и като аудио книга не ми хареса. Историята беше интресена, но някак си имах усещането, че действието се развива много назад във времето, а не във времето, което бе упоменато.
Displaying 1 - 30 of 33 reviews