Определено личи, че за написването на Алтъна, авторката Ивелина Никова е прочела доста за нравите на родпоския край. Също така личи, че е добре запозната с българския език и използва богат речник. Имаше и множество мъдри мисли, с които Ива е уцелила десетката. Аз обаче имах много сериозен проблем с тази книга и не смятам, че тук става въпрос изцяло за личен вкус и предпочитания, а за неща, които се набиват твърде много на очи и варират от дразнещи, до нелогични. Първо ще започна с това, че близо една трета от всички изречения в книгата завършват с удивителен! След като я прочетох, отворих на произволна страница и преброих 14 изречения с удивителен. След това отворих на друга страница и преброих 13. Тук дори не броя изреченията, които завършват с две или три удивителни.
Най-голям проблем обаче, беше диалогът. И дори не знам от къде да започна. Половината книга е изцяло диалог. И това не е преувеличение. Огромна част от този диалог е просто експозиция, която служи само да покаже или каже нещо на читателя, което всъщност прави разговорите безкрайно неестествени и напълно безсмислени. Сякаш авторката не е знаела къде точно да го използва и е решила за всеки случай да го сложи навсякъде. Но дори когато диалогът не е експозиция, той е представен като такъв. Все едно информацията, която съдържа, е предназначена само и единствено за мен и героят, който получава информацията не реагира почти по никакъв начин на нея. Дори когато (СПОЙЛЕР! Въпреки че това се казва на третата страница) бащата на Алтъна й казва, че тя всъщност не е негово и на жена му дете, (КРАЙ НА СПОЙЛЕРА!) информацията е поднесена така, сякаш героят се е сетил нещо почти безсмислено и е решил да го разкаже, за да убие времето. Има една сюжетна хитрост, наричана „червена херинга”, която се използва за да отвлече умело вниманието на аудиторията с нещо незначително и тя да не забележи важното, което се случва пред очите й, но веднага разбрах, че това не е „червена херинга”. Прочетох тази част отново, просто за да проверя дали аз не изпускам нещо. В последствие се оказа, че почти всички разговори са написани така и спрях да обръщам внимание, но след като има диалог, бил той и чиста експозиция, би трябвало героят, който получава информацията да реагира по някакъв начин на нея. И може би именно тази пасивна информативност на диалозите е причината за безконечните удивителни. Наистина имаше цели разговори, в които всяко изречение завършва с удивителен (или удивителни), независимо какво казва то, но според мен това не е начин да внесеш живот в диалога.
На последно място ще посоча нещо, за което може и да греша, но също прави впечатление. Действието започва през 1935-та година, но езика е толкова архаичен, че напомня ранния Вазов или нещо такова. Имаше и други дребни неща, които ме изпълваха с недоумение. Просто мимоходом ще спомена, че един герой е нападнат от вълчица. Тя му се нахвърля изненадващо и още преди той да се усети тя го захапва за ръката, при което той я нарича проклетница. Това, че аз, като читател, знам нещо, не означава, че героят също го знае. В случая героят няма от къде да знае, че вълкът е женски и определено не разполага с време за да го прецени по половия му диформизъм. Това е дреболия, но се набива на очи.
Имах честта да чуя някои стихове на Ивелина Никова от самата нея и смятам, че са чудесни. Нямаше нещо, което да не ми хареса. В прозата й явно не е така, или може би аз съм избрал грешната книга. Определено не съжалявам, че си я купих и прочетох, но съм убеден, че няма да я прочета втори път. Все пак бих обърнал внимание на други книги на авторката.