Пейо Яворов

by Пейо Яворов

211 pages, Hardcover

Published January 1, 2016

About the author

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столица

Reviews

[Blagovest Asenov · Rating 5 out of 5]

Душата на Яворов е струна. Пръстите на съдбата, понякога жарки като въглени, понякога хладни като стомана, са я пренавили до краен предел - съвършено обтегната, тя е на допир разстояние от това да отплесне и да се скъса за миг.

Музиката, произведена от тази едничка струна обаче, оглася залата на българската лирика с нечуван звън. Симфоничното ѝ звучене, огледалната хармония, извънмерната ѝ, фина чувствителност успяват да изплуват от душевните каверни на своя създател и да отзвучат със силата на неговите вътрешни терзания. Като трескаво бълнувание се редят думи, светлина и мрак. Дуализмът на вътрешния му свят, неговата девствена неоскверненост в сблъсък с греховните му, изпепеляващи падения раждат болка и нежност. Със заклинателния ритъм на врачуването, съчетал модерния облик на неръкотворното, на сънищата и аналогиите се възправя най-поетичния символист на родната поезия:

“Аз искам поглед в погледа бездънен
и до безчувствие приплетени ръце, -
словата, медените капки в шемет сънен,
риданието на примиращо сърце! -
Не… В тъмен взор светкавици внезапни;
пламък
на кръвоцъфнали страни; отчаян мах
за глътка въздух; от гърди оттласнат
камък;
мъгли - и освежителния техен прах!
Отгатната стократно плът - и все
незнайна, -
безбрежна нощ и неочаквана зора…
И сепването на продумалата тайна:
на вечността полуразкритите недра…
Мечта, душата ми лежи пред мене нага,
попукали са устните ѝ жад и зной;
душа, мечтата ми е облак пълен с влага -
и нека те удави нейния порой!”

И заради своята крехкост и своята мощ се оказва непригоден за естрадата на живота.
Съдбата опъна струната докрай, но Яворов я скъса.