Джоун Лингард - "През барикадите", изд. "Отечество" 1988, прев. Цвета Карагьозова
Една странна - и прекрасна - среща с книга, за която още не знам как да пиша. Нито как да я определя.
Споменавала съм как започна и през колко етапа премина моето "запознанство" с Ирландия. От буйните песни на "The Pogues", през по-кротките /донякъде/ drinking song.. до случайно откритите преди около година мелодични и въздействащи песни с чисто историческо и /или/ дори политическо съдържание. Песни, които ме накараха да започна да чета история на Ирландия. И когато вече знаех навярно повече, отколкото исках да знам, за събитията, първоначално предизвикали интереса ми, някой ми напомни за един призрак от миналото. А именно - за тази книга.
Защо казвам "призрак от миналото"? Защото тази книга е издадена в България преди 33 години, през 1988 - между другото, една много трагична за Северна Ирландия година. При това е издадена в поредица, която не ми беше непозната. "Библиотека Връстници" - наистина в нея излизаха най-вече книги от тогавашните соц-страни, в които не липсваше "идеологическа жилка", но въпреки това бяха добри истории, които помнех години след това. Но наистина най-вече книги от социалистически страни.
И... сред тях... тази книга.
Помня заглавието, но нямам спомен дали съм я чела навремето. Вероятно не - със сигурност щях да запомня, ако бях. Но когато ми попадна сега, нямаше как да не се запитам как тази книга е успяла да се "промъкне" сред всички тези социалистически романи.
Е, предстоеше ми да разбера. И се заех с четенето.
Нека кажа, че открих отговора. Ще се върна на това по-късно, но сега нека поговоря за самата книга и въздействието й върху мен.
Действието се развива в Белфаст в началото на 70-те години - съвсем скоро след началото на почти трийсетгодишния период между 1969 и 1998 г., известен като "Размириците" /"Проблемите", "Смута" - на различни места ще го срещнете под различни названия/ и представляващ всъщност необявена война. Периодът в книгата е времето, когато английската окупация е още в началото си, времето, когато дори ирландските деца са дръзки, а наскоро пристигналите английски войници - несигурни и уплашени. Времето, когато ирландците все още мисляг, че с улични битки могат да променят нещо...
А от другата страна са барикадите. От другата страна е религиозният конфликт между католици и протестанти. Разделението в училищата. Стените, разделящи квартала на католиците от този на протестантите. Палежите, враждите и кръвопролитията, за които на човек му е трудно да повярва, че стават в християнска страна, някакви си трийсетина години преди края на 20 в.
И насред всичко това, насред целия този ужас - една любов. Едва зараждаща се, още несигурна, още "трънлива".
И безкрайно "погрешна" и "забранена".
Между протестантка и католик.
На днешните млади читатели, които четат съвременна юношеска литература и тийнейджърски антиутопии, това може би няма да направи впечатление. Защото "любовни истории" има във всички тези книги. Но там, в съвременните книги, щастливият край е сигурен от самото начало. Не и "През барикадите", не и в историята на Сейди и Кевин. Защото тя се развива на фона на целия ужас на конфликта, и защото човек не знае кой му е приятел и кой- враг. Защото история, взета от живота, от тогавашната действителност. Защото се развива в един разкъсван от война град, в който вече почти няма стари сгради...
И за да подкрепя всичко дотук - ето само няколко реда, които накараха сърцето ми да се свие, макар от всички четени преди това материали да знаех, че това е всъщност много слабо описание:
" - Мисля, че железарската работа е точно за теб... да се мотаеш по улиците за вехтории.
- Днес улиците не са каквито бяха преди. Пък и ние не търсим такива боклуци, каквито има наоколо.
Боклуците по улиците: изгорели коли, автобуси, бронетранспортьори, изкъртени павета, рола бодлива тел за барикади. А по улиците патрулираха войници с пръст върху спусъка на автоматите, мъже и жени ги следяха подозрително с поглед, деца си играеха на война, ала понякога съвсем не си играеха."
Много пъти, докато четях тази тънка книга - по-малко от 150 страници - се питах кой я е определил като юношески роман. Защото аз отдавна съм минала тази възраст, а прочетох неща, които ме разстроиха дълбоко. Но може би тя е била предназначен�� за юношите от онова време... и онези малко след тях, за които това не е просто книжна история, а действителност. Може би са се видели в нея и са се познали...
Обещах да се върна към един въпрос а именно: какво може да е помогнало на тази книга да се "промъкне" в България. За мен всъщност отговорът е ясен - някой е видял в тази история още един шанс да се очерни "английският империализъм". И да покаже какво зло е религията и как разделя хората. Подобно тълкуване може би звучи елементарно и в никакъв случай не твърдя със сигурност, че това са били мотивите за издаването й тук. Каквито и да са обаче, аз се радвам, че тази книга я има. И че я прочетох, макар и късно. За мен тя се нарежда сред наистина въздействащите книги, които прочетох тази година, и тя ще има специално място в библиотеката ми.