Корицата на втория том на Задочните репортажи (изд. „Сиела“, 2016) успя да ме заблуди да очаквам нещо по-различно от онова, което бях прочел досега в първия. Стилизираното изображение на лондонския Tower Bridge подсказваше, че Марков ще разкрие нещо от живота си в чужбина, но очакванията ми не се оправдаха. Ако в първата книга у мен постоянно се бореха възхищение и съмнение, то сега аз предпочетох да се оставя в много по-голяма степен на литературния талант на автора да разказва интересни истории по неповторимо забавен начин. Продължавам да си мисля, разбира се, че няма как всички те да са се случили на един и същ човек, че Марков ги е поукрасил, ако не и почти изфантазирал (поне най-абсурдно звучащите). На много от тях едва ли е бил дори пряк свидетел. Дочул ги е оттук-оттам и е решил да ги предаде към читателя, защото си заслужават да бъдат разказани. Дали са се случили точно по този начин, това едва ли е чак толкова важно. Соц куртизанката Любка, с която останалите работнички в завода се саморазправили, досущ като Моника Белучи във филма „Малена“, защото била прелъстила съпрузите им; зловонният хълм на пречиствателната станция, до който никой не смеел да припари и поради тази причина станал свърталище на цяла плеяда странни птици и бегълци от вниманието на властите; овчарят рекордьор, който си надянал въжето, слушайки за красивите жени от Варшава; честната Ирина, която накрая била осъдена за присвояване; полковникът радиожурналист, на когото му паднал балкон на главата и това довело до неочакван катарзис; зачисленият като основно средство кон, който нямало как да бъде бракуван след смъртта си, защото основните средства не можели да умират – само да бъдат бракувани; организираното бягство на лудите с автобус… Историите са много и в повечето от тях има някакъв елемент на неправдоподобност. Като в историята за играчките-бомби, които злите американци били хвърляли над София (няма я в книгата) и това довело до много откъснати детски ръчички – половината българи от онова време се кълнат, че е самата истина, останалите – че е пълна измишльотина. При всички случаи границата между историчност и литература в Репортажите на Марков е много тънка. Авторът е изцяло на страната на онази България, която комунизмът е заличил с кървавия си юмрук почти без остатък. Идеализира я безусловно и в същото време ломи безпощадно всичко или почти всичко от епохата, в която живее. При по-сериозен анализ обаче, се усещат и моменти, където тезите на Марков олекват, стига да желаем да си го причиним, от което неминуемо би пострадала литературната стойност на книгата. На едно място например Марков привежда като довод за нивото на престъпност по време на соца постоянно пълните съдилища, а само след няколко страници яростно громи несправедливия български съд, обвинявайки го едва ли не във всички злини на света. На друго място се възмущава от отвратителните личностни и професионални качества на свой колега от СБП, а по-нататък се изказва далеч по-ласкаво за него или поне без предишния патос. Живков на едно място е прост и ограничен, на друго – мъдър и човечен. На кое да вярва читателят в такъв случай? Историята, която Марков създава едва ли е обективната, но това е неговият поглед, а той е много ценен. В крайна сметка истината никога не е само една, както казва полковникът, на чиято глава бил паднал балкон. Истината на Марков е част от истината. Може би по-голямата част. Сглобена с истината на другите, тя може би е в състояние да ни приближи малко повече до онази единствена и чиста, но илюзорна истина, към която всички така отчаяно се стремим. Съмнението. Тази неповторима способност на човешкия ум!