What do you think?
Rate this book
Животът на Ван Гог
„Животът на Ван Гог“ е шестата от поредица биографии на големите френски импресионисти и постимпресионисти, която излиза на български език.
Анри Перюшо (1917-1967) е добре известен на българската публика със своите живописи на Седан, Реноар, Мане, Гоген и Тулуз-Лотрек. Изхождайки от богат документален материал и най-вече от обемистата кореспонденция на Ван Гог с брат му и с други негови съвременници, авторът разкрива пътя на големия холандски художник от рисунката до баграта, от етюда до завършената художествена творба, като същевременно прониковено предава неравната борба на човека Ван Гог за място в живота и в обществото.
„Животът на Ван Гог“ не е романизирана биография. В тази книга читателят се изправя лице в лице с една необикновена съдба, която, очистена от легенди и белетристични навеи, завладява с дълбокия си трагизъм.
Излизането на „Животът на Ван Гог“ на български език съвпада със 120-годишнината от рождението на художника.
Преводът е направен въз основа на второто преработено издание на книгата от 1966г.
Анри Перюшо (1917-1967) е добре известен на българската публика със своите живописи на Седан, Реноар, Мане, Гоген и Тулуз-Лотрек. Изхождайки от богат документален материал и най-вече от обемистата кореспонденция на Ван Гог с брат му и с други негови съвременници, авторът разкрива пътя на големия холандски художник от рисунката до баграта, от етюда до завършената художествена творба, като същевременно прониковено предава неравната борба на човека Ван Гог за място в живота и в обществото.
„Животът на Ван Гог“ не е романизирана биография. В тази книга читателят се изправя лице в лице с една необикновена съдба, която, очистена от легенди и белетристични навеи, завладява с дълбокия си трагизъм.
Излизането на „Животът на Ван Гог“ на български език съвпада със 120-годишнината от рождението на художника.
Преводът е направен въз основа на второто преработено издание на книгата от 1966г.
- GenresArtBiographyNonfiction
390 pages, Hardcover
First published January 1, 1955
49 people are currently reading
268 people want to read
About the author
Henri Perruchot
29 books18 followersHenri Perruchot was a French writer, art critic, biographer and magazine editor.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 18 of 18 reviews
May 20, 2020
Я планувала прочитала цю книжку за 2 тижні, якраз перед відвідуванням музею Ван Гога, та читання про життя улюбленого художника розтягнулося на 2 місяці. Я зрозуміла, що для мене важливо приділити достатньо часу і уваги його особі, роблячи нотатки і виділяючи для себе мотиви вчинків, основні етапи життя, розбираючи дружні зв’язки та співпереживаючи душевному неспокою.
Це була перша велика ґрунтовна праця про життя Ван Гога, з якою я працювала. Я захоплююся людьми,які можуть так детально і прискіпливо вивчати інших людей, щоб потім так доступно і переконливо розлите їхнє життя на аркушах паперу для всіх вибагливих читачів. Це велика праця! Вінсент навряд чи оцінив, що Перрюшо витратив стільки часу на нього (натомість він був би вдячний за зусилля, які автор доклав до написання книги про його друга - «Життя Гогена» ). Та творчі зусилля, щирість і майстерність, з якими біограф виконував свою роботу, - це Вінсент цінував в людях, адже він сам завжди йшов цим шляхом. Не довго, лише 37 років, але завжди щиро і з великою любов’ю.
Це була перша велика ґрунтовна праця про життя Ван Гога, з якою я працювала. Я захоплююся людьми,які можуть так детально і прискіпливо вивчати інших людей, щоб потім так доступно і переконливо розлите їхнє життя на аркушах паперу для всіх вибагливих читачів. Це велика праця! Вінсент навряд чи оцінив, що Перрюшо витратив стільки часу на нього (натомість він був би вдячний за зусилля, які автор доклав до написання книги про його друга - «Життя Гогена» ). Та творчі зусилля, щирість і майстерність, з якими біограф виконував свою роботу, - це Вінсент цінував в людях, адже він сам завжди йшов цим шляхом. Не довго, лише 37 років, але завжди щиро і з великою любов’ю.
June 14, 2017
A very inspirational book. It reveals the life and struggle of one of the most touching souls that ever lived on Mother Earth, Vincent van Gogh. It really makes you think about the greatness of this man and the fact that he received little to no appreciation during his lifetime. Vincent van Gogh was a saint, a mad man, a genius, a painter and much more. I highly recommend this book because it teaches you what passion and dedication means. Moreover, it's really well documented and it comprises also parts from Vincent's letters to his brother, Theo.
October 27, 2018
One question was consistently on my mind while reading this book. Some people live their lives relatively easily even without trying. Others just can’t help but live a life full of struggle and torment, and can’t change themselves no matter how hard they try. Is there a deliberate, conscious choice to life, or is there a subconscious instinct that you can’t escape?
January 8, 2022
Մի բառով - ձանձրալի։
May 14, 2025
Išsami!
Daug prirašyta, nebais nuobodžiai. Šaunus kūrinys, jei domina dailininko kilmė bei lemtis.
Daug prirašyta, nebais nuobodžiai. Šaunus kūrinys, jei domina dailininko kilmė bei lemtis.
November 17, 2021
10 stars ✨
This is a truly amazing book. I usually find it very difficult to read biographies, facts, facts, facts. But here ... I felt like I was reading fiction, I was transported into the world and life of Vincent. I experienced on every page, so much beauty and so much pain! At the end of the book, I burst into tears.
This is a truly amazing book. I usually find it very difficult to read biographies, facts, facts, facts. But here ... I felt like I was reading fiction, I was transported into the world and life of Vincent. I experienced on every page, so much beauty and so much pain! At the end of the book, I burst into tears.
August 12, 2021
The most interesting book I ever read. The detales are so accurate and unrepeatable. Everything described so beautifully.
Read
November 20, 2021A very insightful story about the life of Vincent Van Gogh. Although it took me way too long to get through it, I enjoyed reading about the bond between the two brothers especially.
April 2, 2022
Literally crying in the end. A great book about one of (if not) the greatest artists of all time.
January 5, 2025
I was having a hard time with this one, as the books language is based on the Van Gogh's letters, so it is naturally very melodic, poetic and flowy, so it required an extra focus from me.
There is a great debate whether Van Gogh was a genius or a mad man. This book paints him as a mad man all the way, not really acknowledging his genius vision and unique style. Yes, his tempo on churning the paintings was mad, but that's how he worked. Does not mean it's a sign of madness.
One fact always makes me sad, is that he was so close to his brother Theo, they even died 6 months apart, yet, Vincent never ever have painted him a portrait.
There is a great debate whether Van Gogh was a genius or a mad man. This book paints him as a mad man all the way, not really acknowledging his genius vision and unique style. Yes, his tempo on churning the paintings was mad, but that's how he worked. Does not mean it's a sign of madness.
One fact always makes me sad, is that he was so close to his brother Theo, they even died 6 months apart, yet, Vincent never ever have painted him a portrait.
January 12, 2018
„Харесвай нещата колкото можеш повече – съветва го той. – Ние никога не харесваме достатъчно.“
Не е искал нищо друго, освен да обича, да обича ненаситно, но са отблъснали обичта, която струи от него, всичката му жизненост, която кипи и напира навън. Искал е само да дава, да даде любовта си, да даде щастие, да даде радост, сам да се отдаде безумно, но ето че само с един жест, със смях, - о, как злокобно бе прокънтял този смях! – се подиграха с всичко, което бе искал да даде. Отблъснаха го, отритнаха го. Любовта на Винсент няма стойност. Защо? Какво е сторил, за да претърпи този провал? Виновен ли е в нещо?
Колко много липсват на живота му устрем и порив! Впрочем не му ли е твърде тясно в този мъничък свят, където е попаднал?
Тя знае само да обича, тази покрусена душа, за която всичко е живот, всичко е повод за дълбоко вчепкване в същността на нещата и хората. Никой не иска любовта на Винсент.
Но колкото по-стихийна е любовта му, колкото по-бурна е неговата страст, толкова по-рязко се очертава разривът с хората, които и не мислят да искат такова себеотричане, които прсто желаят, щото в техния живот без пориви да се установи някакъв ле modus vivendi, изтъкан от отстъпки и компромиси. Винсент не забелязва този разрив, не долавя, че могъщата страст, властните потребности, които го обладават, неизбежно го превръщат сред ближните му в неразбран самотник, в изгнаник. Всичко го вземат на подбив.
Каква смътна носталгия пронизва тази изтерзана душа, опустошавана от огън? Ще може ли най-после тя да намери удовлетворение и да се изяви? Открила ли е най-после пътя на своето спасение и своето величие – целта, съразмерна с необятната любов, която я изгаря?
В живота на Винсент ван Гог всички брънки се залавят една за друга с неумолима последователност. Накъде отива той? Той сам не може да каже. Винсент не е просто някакво същество, обладано от страст; той е въплъщение на страстта. Страстта, която го изгаря, определя посоките на живота му, направлява го със страшна, непоколебима логика.
За него изкуството едва на второ място е естетическа дейност. Първо и преди всичко то е средство за общуване, за общение със същите тайнствени истини, до които се домогват големите мистици. Големите мистици обгръщат безкрайното със силата на своята вяра, а големите художници – със силата на своето изкуство. Тяхната цел обаче е една и съща. Изкъството и вярата са само две различни средства да се докосне – отвъд измамната привидност – животрептящото сърце на тоя свят.
Човек трябва да живее искрено, да не се оставя да го смажат трудностите и заблудите, да поддържа в себе си пламъка, „да обича колкото може повече, защото там е истинската сила, а този, който обича, много върши и много може, и това, що е сторено с любов, е добре сторено“.
Той има нужда да се отдава и да гори, да намери себе си, изпепелявайки се в сърцето на пламъка. Той е пламък и трябва да се превърне в пламък.
Накъде отиваш, Винсент ван Гог? Кой си ти, Винсент ван Гог? Там, в Зюндерт, една сврака грачи над гробището в листака на високата акация и понякога каца на гроба на твоя брат.
Под оловносивото небе Винсент върви. Той се рови в себе си, разяждан от съмнения, тревожен, отчаян. По-остро от всякога съзнава ужасната си самота. Би ли могло другояче? Неговата жадуваща за абсолютното душа е чужда, удивително чужда на този свят, който, механизирайки се, се изпразва от съдържанието си, ожесточава се, става безпощаден и чудовищен.
Какво може да стори неговата любов срещу злото на тоя свят? Какво може да стори той, Винсент, клетият луд? Как да спасява, как да лекува?
Изкуството е гонене на безкрайното, то е тайнство, магия. Неговите обреди, подобно на религиозните обреди, са метафизическа дейност. Така разсъждава Винсент ван Гог. За него изкуството може да бъде само израз, средство, едно от многото други, да се проникне в непроницаемото – да се живее, защото да живееш не може да се сведе просто до физическо продължаване на съществуването. Да живееш, значи да се издигнеш до бога в най-безумна любов, която е и най-безумна гордост, да му изтръгнеш тайните, да му отнемеш силата, която е тъждествена с неговото Знание.
Все още съм склонен да вярвам, че най-добрият начин да опознаеш бога е много да обичаш. Обичаш ли някой приятел, някой човек, нещо, каквото и да е, ще можеш после да знаеш повече за него – мисли той. – Но трябва да обичаш с възвишена и сериозна, съкровена симпатия, с воля, с разум и винаги трябва да се стремиш да го познаваш по-добре, по-нашироко и по-пълно. Това води към бога, води към непоклатимата вяра.
Да станеш художник, това означава да разговаряш сам, без ничия помощ, с чудовищните сили, които движат вселената, да се потопиш завинаги в трепетната тайна на неизвестното, да се откажеш от всичко, което хората благоразумно са измислили в своя защита.
„Помъчете се да разберете съкровеното, същественото, което казват в своите най-добри творби големите художници, сериозните майстори – и ще откриете бог в него. Едни го е написал или казал в книга, друг – в кратина.“ Бог е навред и всичкото е във всичко...
Оттук нататък престават всякакви колебания и изчезват всички въпроси. Винсет рисува. Рисува, както е проповядвал, със същия неуморим жар, със същия неизтощим порив.
Да бъдеш човек – заявава един ден той на бащата на Минюс Острейк, - значи да бъдещ борец.
Борбата, която води Винсент, е борба за любов, но тя е и борба на смърт – отчаяна, прометеевска борба.
Нека изпада в меланхолия който ще, на мен това ми дотегна и аз искам само да бъда весел като чучулига през пролетта!
Който обича – живее, който живее – работи, който работи – има хляб – се провиква в едно наивно, но хубаво като поема писмо... – Аз ще успея! Не че ще стана нещо необикновено, а именно нещо „обикновено“.
С тази любов, която никой не иска, той ще рагори своето изкуство, чрез своето изкуство ще заяви високо за нейното безспорно съществуване; на вечното „не“ на проклятието ще отговори с вечното „да“ на своята вяра, вяра, която не само не се самоотрича, не се изражда в цинизъм и сарказми, а черпи в бунта си още повече ревност и отчаяно се утвърждава с още по-голям жар, вяра, която пред безчувственото Лице ще повтаря неуморно, до последния си дъх, неистовия вик на своето обожание. С нечовешка решимост Винсент се окопитва и, забравяйки всичко, се хваща отново, с удесеторена енергия, на работа.
Аз живея, за да рисувам – си казва той, - а не, на първо място, за да поддържам тялото си в добро здраве.
Какво съм аз в очите на повечето хора? Нищожество или чудак, или неприятен човек – човек, който няма и няма да има обществено положение, с една дума, по-нищожен и от най-нищожните. Добре, да кажем, че всичко е точно така: тогава аз бих искал да покажа с работата си какво има в сърцето на такъв един чудак, на такова едно нищожество.
Искам да правя рисунки – пояснява той, - които да поразяват някои хора... (в които) да е вложено нещо направо от сърцето ми.
Този път той действително открива живописта.
Тя е могъща изразно средство – възкликва той. – И в същото време позволява да се казват нежни неща... А това открива много по-широки хоризонти.
В известен смисъл съм доволен, че не съм учил живопис. Тогава може би щях да се науча да отминавам такива ефекти, а сега си казвам: не, точно това им трябва, ако не може, значи, не може, но все пак ще се опитам, макар и да не зная как да го направя. Как го живописвам, сам не зная, сядам с бялата дъска пред някое кътче, което ме грабва, гледам това, което е пред очите ми, казвам си: от тази бяла дъска трбява да излезе нещо; връщам се недоволен в къщи – оставям дъската настрана и като си отпочина малко, пак я измъквам и я съзерцавам с известен страх – и пак съм неводолен, защото чудната природа е още твърде жива в съзнанинето ми, за да мога да бъда доволен, - но все пак виждам в работата си някакво отражение на това, което ме е грабнало, виждам, че природата е проговорила, казала им е нещо и аз съм го стенографирал. Може би в стенограмата ми има неразгадаеми думи – грешки или празноти – но все пак е останало нещо от това, което са ми казали гората или брегът, или фигурата, и това не е мъртъв или условен език, произлязъл от заучен похват или някаква система, а той иде от самата природа.
Не бива да си правим илюзии – пише Внсент на Ван Рапард, - а да се подготвим за това, че няма да ни разбират, че ще ни презират и хулят, и въпреки всичко трбява да съхраним смелостта и въодушевлението си.
Усещам в себе си огън, който не мога да оставя да угасне, който, напротив, трябва да разпалвам, въпреки че не знам на какъв край ще ме отведе това! Не бих се учудил, ако този край се окаже мрачен. Но има положение, когато е по-добре да бъдеш победеният, отколкото победителят, например да бъдеш Прометей, а не Юпитер.
Не намирате ли, че нашето време е твърде вяло? Или пък моето въображение работи прекалено много? Каква липса на страст, на жар и сърдечност!
Като преценявам времето, което ми остава за работа – пише Винсент ван Гог в едно писмо до своя брат, в което всяка сричка звучи пророчески за нас, - то мога да кажа, струва ми се, че моето ще издържи още известен брой години, да кажем, от шест до десет. Нямам намерине да се щадя, да избягвам вълненията и трудностите; твърде безразлично ми е дали ще живея повече или по-малко. Но това, което зная добре, е, че за няколко години трябва да изпълня определена задача. Светът се интересува от мен само дотолкова, доколкото имам известен дълг и задължение – защото ето вече придесет години как бродя на тая земя – да оставя в знак на признателност някакъв спомен във форма на рисунки и картини след себе си, предназначени не да се понравят на определени групи или школи, а да изразят едно искрено и човешко чувство. Ето защо – заключва Винсент – това творчество е моя цел.
Не мога да се съобразявам с това, какво хората мислят за мен, трябва да вървя напред, това трябва да бъде единствената ми грижа...
Който иска да направи нещо добро или полезно, не бива да залага на всеобщото одобрение или възхищение, нито да го желае, а напротив, да разчита на симпатията и подкрепата на няколко големи сърца и на още неколцина други – мисъл на Рьонан
Живописта и само живописта ще бъде смисълът на живота на Винсент. Винсент се е простил със света; в дънота на наранената си душа той се е отказал завинаги от надеждата да вкуси неговия покой и блага – жена, деца, дом, живот като всички хора.
Затова ти казвам – пише той, - че като живописвам, аз търся начин да мога да живея без задни мисли.
Той ще рисува. Ще рисува, подпомаган от предания си брат Тео, без да се съобразява с обществените порядки, нито с близките си или далечни интереси.
Баграта е поезия. Благодарение на нея живописта се превръща в пламък; тя трябва да може да сграбчи в страстен порив, стихиен като похищение, бягащата, мимолетна красота на нещата и съкровения им смисъл; но за да постигне това, художникът трябва „да работи от един замах“, да се учи на бързина, да постави в служба на баграта една божествено непринудена четка.
Само че – пише той на Тео – предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, па макар тя да е най-величествената и най-внушителната.
Той не е и никога няма да бъде живописец на видимото, на ефимерното, на чисто зрителните „импресии“, а е художник на същината, на тайната, запечатана в сърцевината на нещата.
Сега той се отравя към бъдещето, към онова, което още го няма, на което никой майстор на света вече не може да го научи. Само в себе си трябва да открие той утрешната живопис, своята живопис, ако ще има такава – от себе си и само от себе си ще трябва да я захранва, застанал с лице срещу слънцето, оставен само на собствените си сили... сам... сам пред безкрая и тайната на битието.
Август пламти. Платната се трупат. Винсент ликува. Отдаден всецяло на страстта си, едва се храни, живее само от моряшки сухар, малко мляко, някое и друго яйце. Той вече не се владее, излива в платната си, удавени в жълто, своя възторг, който сред прегорялото поле го хвърля в някакъв свещен бяс. Той наистина е обсебен от възторг, и то в най-дълбокия, най-силния, най-точния смисъл на думата – изпълнен, издигнат над земята от някаква вдъхновяваща сила, надхвърляща човешкото. Чувството му се извисява, избухва в пронизителни тонове. Той се радва на слънцето като „щурец“.
Вместо да се мъча да предавам точно онова, което е пред очите ми, аз си служа по-своеволно с баграта, за да се изразя ярко.
Винсент рисува всичко, от стръкчето трева до необятните хоризонти, от безкрайно голямото до безкрайно малкото, обгръща, стреми се да обгърне света в неговото космично единство, разкривайки в природата шеметни перспективи. Платната му са като страници, трескаво изтръгнати от интимен дневник.
В живота и живописта мога отлично да мина без добрия бог, но аз, страдащият, не мога да се лиша от нещо, което е по-голямо от мен, което е животът ми – силата да творя... И в една картина бих искал да кажа нещо утешително като музика. Бих искал да рисувам мъже и жени, осенени от нещо вечно, чийто символ някога е било ореолът, а ние търсим да предадем чрез самото сияние, чрез трептенето на нашите багри... Ах, портретът, портретът с мисълта, с душата на модела – струва ми се, че той непременно ще дойде някой ден... Да изразиш любовта на двама влюбени чрез съчетанието на два допълнителни цвята, чрез тяхното смесване и противопоставяне, чрез тайнствените трептения на близки тонове. Да изразиш размисъла в едно чело чрез сиянието на един светъл тон върху тъмен фон. Да изразиш надеждата чрез някаква звезда. Пламенната страст на едно човешко същество чрези сиянието на залязващото слънце.
Ето го този селянин в живописта, този селяк, този първобитен живописец в общение с великите космични сили, който, изправен съвсем сам пред лицето на непроницаемата същност, изтръгва материята от повърхностната ѝ инертност, разчупва успокоителната измама на правата линия, кара да се гърчи всичко, което съществува – угари, житни класове, дървета, камъни – хвърля всичко в трептение, в ритъма на първичното въртене, разкрива вихреното движение на всемира, недоловимото и стихийно избуяване на растенията, бурния кипеж на микрокосмоса и макрокосмоса, вечния устрем на менящата се природа. Ето го на това платно, където още веднъж се е опитал да разгаде собствената си тайна, изправил се пред фон от тюркоазени, демонично гърчещи се пламъци, увлечени в шеметно движение, изправил се в цялата си нищета и в цялото си величие.
Из „Животът на Ван Гог“ - Анри Перюшо
Не е искал нищо друго, освен да обича, да обича ненаситно, но са отблъснали обичта, която струи от него, всичката му жизненост, която кипи и напира навън. Искал е само да дава, да даде любовта си, да даде щастие, да даде радост, сам да се отдаде безумно, но ето че само с един жест, със смях, - о, как злокобно бе прокънтял този смях! – се подиграха с всичко, което бе искал да даде. Отблъснаха го, отритнаха го. Любовта на Винсент няма стойност. Защо? Какво е сторил, за да претърпи този провал? Виновен ли е в нещо?
Колко много липсват на живота му устрем и порив! Впрочем не му ли е твърде тясно в този мъничък свят, където е попаднал?
Тя знае само да обича, тази покрусена душа, за която всичко е живот, всичко е повод за дълбоко вчепкване в същността на нещата и хората. Никой не иска любовта на Винсент.
Но колкото по-стихийна е любовта му, колкото по-бурна е неговата страст, толкова по-рязко се очертава разривът с хората, които и не мислят да искат такова себеотричане, които прсто желаят, щото в техния живот без пориви да се установи някакъв ле modus vivendi, изтъкан от отстъпки и компромиси. Винсент не забелязва този разрив, не долавя, че могъщата страст, властните потребности, които го обладават, неизбежно го превръщат сред ближните му в неразбран самотник, в изгнаник. Всичко го вземат на подбив.
Каква смътна носталгия пронизва тази изтерзана душа, опустошавана от огън? Ще може ли най-после тя да намери удовлетворение и да се изяви? Открила ли е най-после пътя на своето спасение и своето величие – целта, съразмерна с необятната любов, която я изгаря?
В живота на Винсент ван Гог всички брънки се залавят една за друга с неумолима последователност. Накъде отива той? Той сам не може да каже. Винсент не е просто някакво същество, обладано от страст; той е въплъщение на страстта. Страстта, която го изгаря, определя посоките на живота му, направлява го със страшна, непоколебима логика.
За него изкуството едва на второ място е естетическа дейност. Първо и преди всичко то е средство за общуване, за общение със същите тайнствени истини, до които се домогват големите мистици. Големите мистици обгръщат безкрайното със силата на своята вяра, а големите художници – със силата на своето изкуство. Тяхната цел обаче е една и съща. Изкъството и вярата са само две различни средства да се докосне – отвъд измамната привидност – животрептящото сърце на тоя свят.
Човек трябва да живее искрено, да не се оставя да го смажат трудностите и заблудите, да поддържа в себе си пламъка, „да обича колкото може повече, защото там е истинската сила, а този, който обича, много върши и много може, и това, що е сторено с любов, е добре сторено“.
Той има нужда да се отдава и да гори, да намери себе си, изпепелявайки се в сърцето на пламъка. Той е пламък и трябва да се превърне в пламък.
Накъде отиваш, Винсент ван Гог? Кой си ти, Винсент ван Гог? Там, в Зюндерт, една сврака грачи над гробището в листака на високата акация и понякога каца на гроба на твоя брат.
Под оловносивото небе Винсент върви. Той се рови в себе си, разяждан от съмнения, тревожен, отчаян. По-остро от всякога съзнава ужасната си самота. Би ли могло другояче? Неговата жадуваща за абсолютното душа е чужда, удивително чужда на този свят, който, механизирайки се, се изпразва от съдържанието си, ожесточава се, става безпощаден и чудовищен.
Какво може да стори неговата любов срещу злото на тоя свят? Какво може да стори той, Винсент, клетият луд? Как да спасява, как да лекува?
Изкуството е гонене на безкрайното, то е тайнство, магия. Неговите обреди, подобно на религиозните обреди, са метафизическа дейност. Така разсъждава Винсент ван Гог. За него изкуството може да бъде само израз, средство, едно от многото други, да се проникне в непроницаемото – да се живее, защото да живееш не може да се сведе просто до физическо продължаване на съществуването. Да живееш, значи да се издигнеш до бога в най-безумна любов, която е и най-безумна гордост, да му изтръгнеш тайните, да му отнемеш силата, която е тъждествена с неговото Знание.
Все още съм склонен да вярвам, че най-добрият начин да опознаеш бога е много да обичаш. Обичаш ли някой приятел, някой човек, нещо, каквото и да е, ще можеш после да знаеш повече за него – мисли той. – Но трябва да обичаш с възвишена и сериозна, съкровена симпатия, с воля, с разум и винаги трябва да се стремиш да го познаваш по-добре, по-нашироко и по-пълно. Това води към бога, води към непоклатимата вяра.
Да станеш художник, това означава да разговаряш сам, без ничия помощ, с чудовищните сили, които движат вселената, да се потопиш завинаги в трепетната тайна на неизвестното, да се откажеш от всичко, което хората благоразумно са измислили в своя защита.
„Помъчете се да разберете съкровеното, същественото, което казват в своите най-добри творби големите художници, сериозните майстори – и ще откриете бог в него. Едни го е написал или казал в книга, друг – в кратина.“ Бог е навред и всичкото е във всичко...
Оттук нататък престават всякакви колебания и изчезват всички въпроси. Винсет рисува. Рисува, както е проповядвал, със същия неуморим жар, със същия неизтощим порив.
Да бъдеш човек – заявава един ден той на бащата на Минюс Острейк, - значи да бъдещ борец.
Борбата, която води Винсент, е борба за любов, но тя е и борба на смърт – отчаяна, прометеевска борба.
Нека изпада в меланхолия който ще, на мен това ми дотегна и аз искам само да бъда весел като чучулига през пролетта!
Който обича – живее, който живее – работи, който работи – има хляб – се провиква в едно наивно, но хубаво като поема писмо... – Аз ще успея! Не че ще стана нещо необикновено, а именно нещо „обикновено“.
С тази любов, която никой не иска, той ще рагори своето изкуство, чрез своето изкуство ще заяви високо за нейното безспорно съществуване; на вечното „не“ на проклятието ще отговори с вечното „да“ на своята вяра, вяра, която не само не се самоотрича, не се изражда в цинизъм и сарказми, а черпи в бунта си още повече ревност и отчаяно се утвърждава с още по-голям жар, вяра, която пред безчувственото Лице ще повтаря неуморно, до последния си дъх, неистовия вик на своето обожание. С нечовешка решимост Винсент се окопитва и, забравяйки всичко, се хваща отново, с удесеторена енергия, на работа.
Аз живея, за да рисувам – си казва той, - а не, на първо място, за да поддържам тялото си в добро здраве.
Какво съм аз в очите на повечето хора? Нищожество или чудак, или неприятен човек – човек, който няма и няма да има обществено положение, с една дума, по-нищожен и от най-нищожните. Добре, да кажем, че всичко е точно така: тогава аз бих искал да покажа с работата си какво има в сърцето на такъв един чудак, на такова едно нищожество.
Искам да правя рисунки – пояснява той, - които да поразяват някои хора... (в които) да е вложено нещо направо от сърцето ми.
Този път той действително открива живописта.
Тя е могъща изразно средство – възкликва той. – И в същото време позволява да се казват нежни неща... А това открива много по-широки хоризонти.
В известен смисъл съм доволен, че не съм учил живопис. Тогава може би щях да се науча да отминавам такива ефекти, а сега си казвам: не, точно това им трябва, ако не може, значи, не може, но все пак ще се опитам, макар и да не зная как да го направя. Как го живописвам, сам не зная, сядам с бялата дъска пред някое кътче, което ме грабва, гледам това, което е пред очите ми, казвам си: от тази бяла дъска трбява да излезе нещо; връщам се недоволен в къщи – оставям дъската настрана и като си отпочина малко, пак я измъквам и я съзерцавам с известен страх – и пак съм неводолен, защото чудната природа е още твърде жива в съзнанинето ми, за да мога да бъда доволен, - но все пак виждам в работата си някакво отражение на това, което ме е грабнало, виждам, че природата е проговорила, казала им е нещо и аз съм го стенографирал. Може би в стенограмата ми има неразгадаеми думи – грешки или празноти – но все пак е останало нещо от това, което са ми казали гората или брегът, или фигурата, и това не е мъртъв или условен език, произлязъл от заучен похват или някаква система, а той иде от самата природа.
Не бива да си правим илюзии – пише Внсент на Ван Рапард, - а да се подготвим за това, че няма да ни разбират, че ще ни презират и хулят, и въпреки всичко трбява да съхраним смелостта и въодушевлението си.
Усещам в себе си огън, който не мога да оставя да угасне, който, напротив, трябва да разпалвам, въпреки че не знам на какъв край ще ме отведе това! Не бих се учудил, ако този край се окаже мрачен. Но има положение, когато е по-добре да бъдеш победеният, отколкото победителят, например да бъдеш Прометей, а не Юпитер.
Не намирате ли, че нашето време е твърде вяло? Или пък моето въображение работи прекалено много? Каква липса на страст, на жар и сърдечност!
Като преценявам времето, което ми остава за работа – пише Винсент ван Гог в едно писмо до своя брат, в което всяка сричка звучи пророчески за нас, - то мога да кажа, струва ми се, че моето ще издържи още известен брой години, да кажем, от шест до десет. Нямам намерине да се щадя, да избягвам вълненията и трудностите; твърде безразлично ми е дали ще живея повече или по-малко. Но това, което зная добре, е, че за няколко години трябва да изпълня определена задача. Светът се интересува от мен само дотолкова, доколкото имам известен дълг и задължение – защото ето вече придесет години как бродя на тая земя – да оставя в знак на признателност някакъв спомен във форма на рисунки и картини след себе си, предназначени не да се понравят на определени групи или школи, а да изразят едно искрено и човешко чувство. Ето защо – заключва Винсент – това творчество е моя цел.
Не мога да се съобразявам с това, какво хората мислят за мен, трябва да вървя напред, това трябва да бъде единствената ми грижа...
Който иска да направи нещо добро или полезно, не бива да залага на всеобщото одобрение или възхищение, нито да го желае, а напротив, да разчита на симпатията и подкрепата на няколко големи сърца и на още неколцина други – мисъл на Рьонан
Живописта и само живописта ще бъде смисълът на живота на Винсент. Винсент се е простил със света; в дънота на наранената си душа той се е отказал завинаги от надеждата да вкуси неговия покой и блага – жена, деца, дом, живот като всички хора.
Затова ти казвам – пише той, - че като живописвам, аз търся начин да мога да живея без задни мисли.
Той ще рисува. Ще рисува, подпомаган от предания си брат Тео, без да се съобразява с обществените порядки, нито с близките си или далечни интереси.
Баграта е поезия. Благодарение на нея живописта се превръща в пламък; тя трябва да може да сграбчи в страстен порив, стихиен като похищение, бягащата, мимолетна красота на нещата и съкровения им смисъл; но за да постигне това, художникът трябва „да работи от един замах“, да се учи на бързина, да постави в служба на баграта една божествено непринудена четка.
Само че – пише той на Тео – предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, па макар тя да е най-величествената и най-внушителната.
Той не е и никога няма да бъде живописец на видимото, на ефимерното, на чисто зрителните „импресии“, а е художник на същината, на тайната, запечатана в сърцевината на нещата.
Сега той се отравя към бъдещето, към онова, което още го няма, на което никой майстор на света вече не може да го научи. Само в себе си трябва да открие той утрешната живопис, своята живопис, ако ще има такава – от себе си и само от себе си ще трябва да я захранва, застанал с лице срещу слънцето, оставен само на собствените си сили... сам... сам пред безкрая и тайната на битието.
Август пламти. Платната се трупат. Винсент ликува. Отдаден всецяло на страстта си, едва се храни, живее само от моряшки сухар, малко мляко, някое и друго яйце. Той вече не се владее, излива в платната си, удавени в жълто, своя възторг, който сред прегорялото поле го хвърля в някакъв свещен бяс. Той наистина е обсебен от възторг, и то в най-дълбокия, най-силния, най-точния смисъл на думата – изпълнен, издигнат над земята от някаква вдъхновяваща сила, надхвърляща човешкото. Чувството му се извисява, избухва в пронизителни тонове. Той се радва на слънцето като „щурец“.
Вместо да се мъча да предавам точно онова, което е пред очите ми, аз си служа по-своеволно с баграта, за да се изразя ярко.
Винсент рисува всичко, от стръкчето трева до необятните хоризонти, от безкрайно голямото до безкрайно малкото, обгръща, стреми се да обгърне света в неговото космично единство, разкривайки в природата шеметни перспективи. Платната му са като страници, трескаво изтръгнати от интимен дневник.
В живота и живописта мога отлично да мина без добрия бог, но аз, страдащият, не мога да се лиша от нещо, което е по-голямо от мен, което е животът ми – силата да творя... И в една картина бих искал да кажа нещо утешително като музика. Бих искал да рисувам мъже и жени, осенени от нещо вечно, чийто символ някога е било ореолът, а ние търсим да предадем чрез самото сияние, чрез трептенето на нашите багри... Ах, портретът, портретът с мисълта, с душата на модела – струва ми се, че той непременно ще дойде някой ден... Да изразиш любовта на двама влюбени чрез съчетанието на два допълнителни цвята, чрез тяхното смесване и противопоставяне, чрез тайнствените трептения на близки тонове. Да изразиш размисъла в едно чело чрез сиянието на един светъл тон върху тъмен фон. Да изразиш надеждата чрез някаква звезда. Пламенната страст на едно човешко същество чрези сиянието на залязващото слънце.
Ето го този селянин в живописта, този селяк, този първобитен живописец в общение с великите космични сили, който, изправен съвсем сам пред лицето на непроницаемата същност, изтръгва материята от повърхностната ѝ инертност, разчупва успокоителната измама на правата линия, кара да се гърчи всичко, което съществува – угари, житни класове, дървета, камъни – хвърля всичко в трептение, в ритъма на първичното въртене, разкрива вихреното движение на всемира, недоловимото и стихийно избуяване на растенията, бурния кипеж на микрокосмоса и макрокосмоса, вечния устрем на менящата се природа. Ето го на това платно, където още веднъж се е опитал да разгаде собствената си тайна, изправил се пред фон от тюркоазени, демонично гърчещи се пламъци, увлечени в шеметно движение, изправил се в цялата си нищета и в цялото си величие.
Из „Животът на Ван Гог“ - Анри Перюшо
August 17, 2022
Биографиите не са мой любим жанр, но тази толкова много ми хареса. Може би защото фактите от живота на Ван Гог са представени художествено и много емоционално. Читателя бива допуснат в мислите на великия художник и наистина има възможността да съпреживее това, през което преминава той. Животът на Ван Гог със сигурност е достатъчно наситен, за да напрви всяка история интересна, но тук авторът успява да я направи завладяваща. Със сигурност смятам да прочета и други биографии на автора, за да разбера дали тази книга ми хареса толкова заради историята на Ван Гог, или много голяма заслуга има и автора.
July 19, 2018
I just finished a rare edition of this book, in Romanian, and I absolutely loved it. My eyes were watery when I got to the end. Romanticizing artists' suffering is a terrible thing, but this biography of Van Gogh shows his life and his truth in a way I've never seen before. He was an apostle of art.
Thanks to Henri Perruchot, I now appreciate his art even more and admire his absolute determination in the face of illness, poverty, and humiliation.
Recommending this book to everyone!
Thanks to Henri Perruchot, I now appreciate his art even more and admire his absolute determination in the face of illness, poverty, and humiliation.
Recommending this book to everyone!
May 31, 2021
Изключително завладяваща книга!
January 17, 2023
If one day time travel is possible, I will find him and give him the longest hug ever
March 23, 2015
Книга-открытие, книга-вдохновение, книга-потрясение. Необычная и захватывающая. Никогда еще жизнеописание не читалось так легко,не вызывало такую бурю эмоций,не заставляло искренне переживать.
"Сначала растоптали его любовь,затем - еще страшней - распяли его веру"
Отвергнутый всеми,непризнанный,с потрясающей жаждой жизни и самоотверженностью он терпел все тычки судьбы. Негласный принцип и девиз его жизни - "скорбь лучше радости". С невероятным упорством стремился достичь совершенства,отдать все свои силы делу,которым занимался: будь то служба пастора или же поприще живописца. Наблюдая одержимость Ван Гога, я невольно проводила аналогию между ним и Гренуем из "Парфюмера". Сущность и душа видимого стоит на первом месте.
В письме своему брату Ван Гог даже писал: "Природа - это хаос, щедрая пестрота. Она таит в себе ответы на все вопросы, но эти ответы настолько перегружены оговорками и так изощренно запутаны, что никто не может их разобрать. Труд художника состоит в том, чтобы выделить в этом хаосе первооснову, на которой он произрастает: стараться отыскать смысл мира, сорвать с этого мира покров мнимой абсурдности. Искусство - это погоня за бесконечным, тайна, магия. Служение искусству, так же как служение религии, относится к области метафизики."
Он не видел в себе талантливого художника,скорее работника,который должен добросовестно трудиться,чтобы достичь желаемого.
Анри Перрюшо,несомненно, романтизирует и оживляет повествование домыслами о чувствах и размышлениях Винсента Ван Гога,но делает это настолько гармонично и проникновенно,что только добавляет необходимой эмоциональности в биографию. В результате в книге читается целая жизнь,полная и яркая,а не сухая подборка фактов.
Единственный минус,который доставлял мне неудобства в процессе чтения - иллюстрации. Мне, например, было бы интересно посмотреть на картину, которая описывается, но для этого приходилось пользоваться гуглом,поскольку в приложениях к книге собраны некоторые репродукции Ван Гога непонятно по какому принципу,но это уже камень в огород издателя.
"Сначала растоптали его любовь,затем - еще страшней - распяли его веру"
Отвергнутый всеми,непризнанный,с потрясающей жаждой жизни и самоотверженностью он терпел все тычки судьбы. Негласный принцип и девиз его жизни - "скорбь лучше радости". С невероятным упорством стремился достичь совершенства,отдать все свои силы делу,которым занимался: будь то служба пастора или же поприще живописца. Наблюдая одержимость Ван Гога, я невольно проводила аналогию между ним и Гренуем из "Парфюмера". Сущность и душа видимого стоит на первом месте.
В письме своему брату Ван Гог даже писал: "Природа - это хаос, щедрая пестрота. Она таит в себе ответы на все вопросы, но эти ответы настолько перегружены оговорками и так изощренно запутаны, что никто не может их разобрать. Труд художника состоит в том, чтобы выделить в этом хаосе первооснову, на которой он произрастает: стараться отыскать смысл мира, сорвать с этого мира покров мнимой абсурдности. Искусство - это погоня за бесконечным, тайна, магия. Служение искусству, так же как служение религии, относится к области метафизики."
Он не видел в себе талантливого художника,скорее работника,который должен добросовестно трудиться,чтобы достичь желаемого.
Анри Перрюшо,несомненно, романтизирует и оживляет повествование домыслами о чувствах и размышлениях Винсента Ван Гога,но делает это настолько гармонично и проникновенно,что только добавляет необходимой эмоциональности в биографию. В результате в книге читается целая жизнь,полная и яркая,а не сухая подборка фактов.
Единственный минус,который доставлял мне неудобства в процессе чтения - иллюстрации. Мне, например, было бы интересно посмотреть на картину, которая описывается, но для этого приходилось пользоваться гуглом,поскольку в приложениях к книге собраны некоторые репродукции Ван Гога непонятно по какому принципу,но это уже камень в огород издателя.
August 12, 2015
Не са за мен тези дълги биографии...
October 16, 2015
պարտադիր կարդալու ցանկից
Displaying 1 - 18 of 18 reviews