What do you think?
Rate this book
Писма от Европа
„Писма от Европа“ на известния повече с поезията си Дженаб Шахабеддин (1870–1934) представлява класическо произведение на турската пътеписна традиция, в което авторът демонстрира майсторството си и в прозата.
В двадесет и двете писма, които респектират с тънка наблюдателност и изящна описателност, авторът често сравнява европейската цивилизация с тази в Турция. Събрани в отделна книга през 1919 г., „писмата“ предлагат чудесен анализ на общественото положение и злободневните страсти в България, Румъния, Унгария, Чехословакия, Германия и Австрия, потопени в котела на Първата световна война.
Книгата се издава по Програма TEDA към Министерството на културата и туризма на Република Турция.
В двадесет и двете писма, които респектират с тънка наблюдателност и изящна описателност, авторът често сравнява европейската цивилизация с тази в Турция. Събрани в отделна книга през 1919 г., „писмата“ предлагат чудесен анализ на общественото положение и злободневните страсти в България, Румъния, Унгария, Чехословакия, Германия и Австрия, потопени в котела на Първата световна война.
Книгата се издава по Програма TEDA към Министерството на културата и туризма на Република Турция.
236 pages, Paperback
Published January 1, 2022
2 people are currently reading
6 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 2 of 2 reviews
April 28, 2022
“С изключение на Прусия, на картата на Европа няма нито един народ, който през последния половин век да е работил колкото българите, да е показал такъв напредък , какъвто е показала България.”
“Българите изпитват голямо уважение към образованието и имат дълбока вяра в ползата от науката.”
Уви, звучи сякаш писано за друг народ в други времена, макар и с утехата, че тези наблюдения са могли да се подплатят с конкретни факти в дадения исторически момент. А иначе думите са на турския поет Дженаб Шахабеддин, който в разгара на Първата световна война, обикаляйки Европа, записва впечтленията си от София, Букурещ, Будапеща, Берлин и Виена – предимно държавите, с които Османската империя е съюзник във войната.
Имах много високи очаквания към “Писмата”, заради това, че авторът е човек на словото и заради уникалния исторически период, в който протичат наблюденията му, които очаквания, за съжаление, се оправдаха само частично. Не че липсват интересни наблюдения, но е нужно търпение, за да се стигне до тях сред разпръснати и хаотични мисли, честото изтъкване на банални и общоизвестни факти, посочване на дати без допълнителни обяснения към тях (“след 1850 г. германският дух претърпява голямо развитие” – защо?), недоказани генерализации (“най-малко 50% от германците са с увредено зрение”) и на самоцелни поетични отклонения. Обещаното в синопсиса сравнение между османската и европейската цивилизация почти не се среща в съдържанието на пътеписите.
На средно информирания читател “Писмата” няма да направят поразително впечатление. Миш-машът от недобре навързани исторически данни, моментни импресии от природни картини и силно субективни оценки изместват аналитичното в пътеписа, не носят нито достатъчно емоция, нито кой знае каква информационна стойност.
Прочелите впечатленията от пътуванията на Йозеф Рот спокойно могат да пропуснат “Писмата”.
Оставям малко цитати, които свидетелстват за нереализирания потенциал на книгата:
“големият булевард е мястото, където се измерва вкусът на една страна.”
“истинското лице на града може да се открие само за погледите, които са се отърсили от влиянието на първоначалната магия.”
2,5 звезди
“На веселите и разгулни градове дъждът придава двойна безнадежност.”
“Българите изпитват голямо уважение към образованието и имат дълбока вяра в ползата от науката.”
Уви, звучи сякаш писано за друг народ в други времена, макар и с утехата, че тези наблюдения са могли да се подплатят с конкретни факти в дадения исторически момент. А иначе думите са на турския поет Дженаб Шахабеддин, който в разгара на Първата световна война, обикаляйки Европа, записва впечтленията си от София, Букурещ, Будапеща, Берлин и Виена – предимно държавите, с които Османската империя е съюзник във войната.
Имах много високи очаквания към “Писмата”, заради това, че авторът е човек на словото и заради уникалния исторически период, в който протичат наблюденията му, които очаквания, за съжаление, се оправдаха само частично. Не че липсват интересни наблюдения, но е нужно търпение, за да се стигне до тях сред разпръснати и хаотични мисли, честото изтъкване на банални и общоизвестни факти, посочване на дати без допълнителни обяснения към тях (“след 1850 г. германският дух претърпява голямо развитие” – защо?), недоказани генерализации (“най-малко 50% от германците са с увредено зрение”) и на самоцелни поетични отклонения. Обещаното в синопсиса сравнение между османската и европейската цивилизация почти не се среща в съдържанието на пътеписите.
На средно информирания читател “Писмата” няма да направят поразително впечатление. Миш-машът от недобре навързани исторически данни, моментни импресии от природни картини и силно субективни оценки изместват аналитичното в пътеписа, не носят нито достатъчно емоция, нито кой знае каква информационна стойност.
Прочелите впечатленията от пътуванията на Йозеф Рот спокойно могат да пропуснат “Писмата”.
Оставям малко цитати, които свидетелстват за нереализирания потенциал на книгата:
“големият булевард е мястото, където се измерва вкусът на една страна.”
“истинското лице на града може да се открие само за погледите, които са се отърсили от влиянието на първоначалната магия.”
2,5 звезди
“На веселите и разгулни градове дъждът придава двойна безнадежност.”
October 13, 2025
"Писма от Европа" Дженаб Шахабддин е хроника на едно пътуване, но и много повече, това е светът, такъв какъвто го е видял авторът, времето, което се променя, хората, тяхната култура и обществено-политическата ситуация, която силно им влияе, светът в разгара на война през 1915г е трескав и меланхоличен. Икономиките работят усилено, а близките изпращат войниците на гарите с изгледи за дълга раздяла.
Но освен описвайки действителността, авторът много поетично изгражда атмосферата на всеки град. Пътуването е с влак, през България, Румъния, Унгария, Австрия до Германия и обратно. Спира в столиците и пише кратки очерци за самото пътуване и за всеки град. Преминаваме набързо през българските села, лишени от пасторална идилия, той вижда в тях стаена бедност и копнеж да бъдат напуснати, докато селяните гледат отминаващия влак. Най-важните сгради, са тези, които и днес се виждат в центъра - Събранието, Двореца и Александър Невски, докато четях тази част ми се струваше, че сякаш е пренасям в миналото всеки път, когато се разхождам из София. Едно от нещата, които авторът е отбелязал е ролята на образованието в обществото, то е издигнато като идеал:
"Българите изпиват голямо уважение към образованието и имат дълбока вяра в ползата от науката. Защото всеки един българин вярва, че за днешното щастие от независимостта са задължени училищата и книгите."
Букурещ е описан като шикозен, блести с модерната архитектура на нов град, пълен с живот и забавления, но и някак порочен. Авторът е отбелязал една тенденция, особено актуална днес:
"В магазините, фабриките и дори чифлиците работещите са все чужденци. Индустрията е в ръцете на германците и унгарците, търговията се върши от гърците, французите и австрийците, финансовите институции са в ръцете на евреите. Камъните се дялат от италианци, а бостаните се сеят и берат от българите."
На Берлин е отделено доста, "обръч с четири отделения: училище, казарма, фабрика и банка", читателят остава с впечатление за един модерен и развиващ се град, едновременно на науката и културата, където цари строг ред и всеки знае своето място и крепи порядъка като безропотно, почти машинно спазва правилата. В Потсдам и парка Сан Суси ритъмът на забързания град се сменя с покоя на природата.
"Есенното слънце на хоризонта става художник, сменящ цветове и форми всяка минута: на запад е море от раждащ се и умиращ пожар, който отстъпва мястото си на остров от кръв, който се ражда и умира. Врабчетата вече са замлъкнали. сега замъкът и паркът, всичко остава заровено в едни сенки с пепеляв цвят. Полека и тайно започва да подухва студеният вятър на нощта."
Авторът описва промените в облика на държавата, исторически обусловени и подпомогнати от развитието на науката, индустрията, но най-вече на образованието и култура, хората се отърсват от миналото, вече не са обикновени селяни и работници, а плавно изграждат едно общество, което е в основата на държавата и ще я движи напред. Промяната в селското стопанство е катализатор за развитието и благоприятства за насочването на работна сила в индустрията, а с масовостта на образованието все повече хора могат да се издигнат в обществото.
"Селянинът, който взимаше заем през тази година, на следващата беше принуден да произведе повече от всяка друга, за да може да изплати на вноски дълга заедно с лихвите. Това беше улица без изход. И изпадналия в това положение земеделец, за да се отърве от бедата на разорението, трябваше от една страна да показва извънредно усърдие в труда и спестовността, а от друга - да е извънредно заслужил да е галеник на съдбата. Повечето от селяните при тази безизходица и задлъжнялост се оказваха изпаднали до положението да продадат нивите си и да приемат живота на наемни земеделски работници."
Виена все още е столица на една мултинационална империя, изживяваща последните си дни, бляскаво и изискано, на границата между Изтока и Запада, макар никога да не е била част от империята (Отоманската) за разлика от Будапеща, за Дженаб Шахабддин тя е позната и сякаш долавя духа на Ориента. Войната е далеч, животът кипи с изискани забавления - кафенета, театри, разходки, музика.
Между реките и безкрайната равнина (пуста), Будапеща е последна спирка за читателя, Буда и Пеща вече са едно, много неща са минали през този град, следите от миналото се губят нетрайни, един последен поглед отгоре към Дунава, който остава постоянен.
Езикът е много нюансиран, с напоителни описани и на моменти забавни анекдоти, които се вписват в общото звучене, авторът се опитва да види и изживее всеки посетен град, за да го представи живо и одушевено. Миналото оживява с лека носталгия по един далечен свят.
Но освен описвайки действителността, авторът много поетично изгражда атмосферата на всеки град. Пътуването е с влак, през България, Румъния, Унгария, Австрия до Германия и обратно. Спира в столиците и пише кратки очерци за самото пътуване и за всеки град. Преминаваме набързо през българските села, лишени от пасторална идилия, той вижда в тях стаена бедност и копнеж да бъдат напуснати, докато селяните гледат отминаващия влак. Най-важните сгради, са тези, които и днес се виждат в центъра - Събранието, Двореца и Александър Невски, докато четях тази част ми се струваше, че сякаш е пренасям в миналото всеки път, когато се разхождам из София. Едно от нещата, които авторът е отбелязал е ролята на образованието в обществото, то е издигнато като идеал:
"Българите изпиват голямо уважение към образованието и имат дълбока вяра в ползата от науката. Защото всеки един българин вярва, че за днешното щастие от независимостта са задължени училищата и книгите."
Букурещ е описан като шикозен, блести с модерната архитектура на нов град, пълен с живот и забавления, но и някак порочен. Авторът е отбелязал една тенденция, особено актуална днес:
"В магазините, фабриките и дори чифлиците работещите са все чужденци. Индустрията е в ръцете на германците и унгарците, търговията се върши от гърците, французите и австрийците, финансовите институции са в ръцете на евреите. Камъните се дялат от италианци, а бостаните се сеят и берат от българите."
На Берлин е отделено доста, "обръч с четири отделения: училище, казарма, фабрика и банка", читателят остава с впечатление за един модерен и развиващ се град, едновременно на науката и културата, където цари строг ред и всеки знае своето място и крепи порядъка като безропотно, почти машинно спазва правилата. В Потсдам и парка Сан Суси ритъмът на забързания град се сменя с покоя на природата.
"Есенното слънце на хоризонта става художник, сменящ цветове и форми всяка минута: на запад е море от раждащ се и умиращ пожар, който отстъпва мястото си на остров от кръв, който се ражда и умира. Врабчетата вече са замлъкнали. сега замъкът и паркът, всичко остава заровено в едни сенки с пепеляв цвят. Полека и тайно започва да подухва студеният вятър на нощта."
Авторът описва промените в облика на държавата, исторически обусловени и подпомогнати от развитието на науката, индустрията, но най-вече на образованието и култура, хората се отърсват от миналото, вече не са обикновени селяни и работници, а плавно изграждат едно общество, което е в основата на държавата и ще я движи напред. Промяната в селското стопанство е катализатор за развитието и благоприятства за насочването на работна сила в индустрията, а с масовостта на образованието все повече хора могат да се издигнат в обществото.
"Селянинът, който взимаше заем през тази година, на следващата беше принуден да произведе повече от всяка друга, за да може да изплати на вноски дълга заедно с лихвите. Това беше улица без изход. И изпадналия в това положение земеделец, за да се отърве от бедата на разорението, трябваше от една страна да показва извънредно усърдие в труда и спестовността, а от друга - да е извънредно заслужил да е галеник на съдбата. Повечето от селяните при тази безизходица и задлъжнялост се оказваха изпаднали до положението да продадат нивите си и да приемат живота на наемни земеделски работници."
Виена все още е столица на една мултинационална империя, изживяваща последните си дни, бляскаво и изискано, на границата между Изтока и Запада, макар никога да не е била част от империята (Отоманската) за разлика от Будапеща, за Дженаб Шахабддин тя е позната и сякаш долавя духа на Ориента. Войната е далеч, животът кипи с изискани забавления - кафенета, театри, разходки, музика.
Между реките и безкрайната равнина (пуста), Будапеща е последна спирка за читателя, Буда и Пеща вече са едно, много неща са минали през този град, следите от миналото се губят нетрайни, един последен поглед отгоре към Дунава, който остава постоянен.
Езикът е много нюансиран, с напоителни описани и на моменти забавни анекдоти, които се вписват в общото звучене, авторът се опитва да види и изживее всеки посетен град, за да го представи живо и одушевено. Миналото оживява с лека носталгия по един далечен свят.
Displaying 1 - 2 of 2 reviews