What do you think?
Rate this book
Лавина
Романът "Лавина" /1971/, разказва за трагичната и същевременно героична съдба на група алпинисти, част от които загиват в планината. Структурата на творбата е особена - включени са отделни новели за преживяванията пред смъртта на част от героите. Едноименният филм, 1980 г., снет от режисьорите Ирина и Христо Пискови, получава и международни награди.
336 pages, Hardcover
First published January 1, 1965
75 people are currently reading
1403 people want to read
About the author
Blaga Dimitrova
50 books178 followersBG: Блага Димитрова
Blaga Nikolova Dimitrova (2 January 1922 – 2 May 2003) was a Bulgarian poetess and Vice President of Bulgaria from 1992 until 1993.
Born to a mother teacher and a father lawyer, Blaga Dimitrova was raised in Veliko Tarnovo and then moved to Sofia. She finished High School in 1942, and Slavic Philology at the University of Sofia in 1945.
In the 1970s, her works became more critical of the communist government, and she received reprimands for not being politically correct. Four of the poetry books Dimitrova wrote in the 1970s- "Fireflies Fading", "Rubber Plant", "Questions", and "Hobbyada"- were all rejected by state publishing houses with no specific reason given.
Blaga Dimitrova was the inspiration behind John Updike's short story "The Bulgarian Poetess".
During the Vietnam War, Dimitrova visited the country several times as a journalist, and in 1967 adopted a Vietnamese girl. Dimitrova was married to literary critic Jordan Vasilev.
She died on May 2, 2003.
Blaga Nikolova Dimitrova (2 January 1922 – 2 May 2003) was a Bulgarian poetess and Vice President of Bulgaria from 1992 until 1993.
Born to a mother teacher and a father lawyer, Blaga Dimitrova was raised in Veliko Tarnovo and then moved to Sofia. She finished High School in 1942, and Slavic Philology at the University of Sofia in 1945.
In the 1970s, her works became more critical of the communist government, and she received reprimands for not being politically correct. Four of the poetry books Dimitrova wrote in the 1970s- "Fireflies Fading", "Rubber Plant", "Questions", and "Hobbyada"- were all rejected by state publishing houses with no specific reason given.
Blaga Dimitrova was the inspiration behind John Updike's short story "The Bulgarian Poetess".
During the Vietnam War, Dimitrova visited the country several times as a journalist, and in 1967 adopted a Vietnamese girl. Dimitrova was married to literary critic Jordan Vasilev.
She died on May 2, 2003.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 120 reviews
December 30, 2024
„Да разбереш, че си ограничен - от там започва твоята безграничност.“
„Лавина“ е чудесна книга на Блага Димитрова, която ми донесе истинска буря от емоции… В нея по много въздействащ и поетичен начин е разказана трагичната история на група алпинисти, които са застигнати от смъртоносна лавина. Тя е също така и метафора на всяка голяма житейска криза, която изпитват човешките общества... За мен, книгата е кратко, но блестящо бижу в родната литература!
„— Успехът на едно изкачване зависи до голяма степен от втория! — ги е учил Деян.
Малцина са се вслушвали в това. Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад.
Човекът още не е дорасъл да бъде втори.“
„Лавина“ е чудесна книга на Блага Димитрова, която ми донесе истинска буря от емоции… В нея по много въздействащ и поетичен начин е разказана трагичната история на група алпинисти, които са застигнати от смъртоносна лавина. Тя е също така и метафора на всяка голяма житейска криза, която изпитват човешките общества... За мен, книгата е кратко, но блестящо бижу в родната литература!
„— Успехът на едно изкачване зависи до голяма степен от втория! — ги е учил Деян.
Малцина са се вслушвали в това. Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад.
Човекът още не е дорасъл да бъде втори.“
March 6, 2015
Погледът ми се спуска трескаво по последната страница на книгата. Сякаш Дара (главната героиня) ми е предала от своето бързане, от безкрайното си търсене, сякаш гласът ѝ отеква в главата ми - "По-скоро! По-скоро! Чакат те толкова други неща..."
Мисля си колко прекрасна е Блага Димитрова, какво явление е - не само в българската, а в световната литература. Чудя се "Лавина" превеждана ли е? Ако не, защо?
Мисля си също за пола на писането и дали действително има мъжко и женско. Далеч съм от книжен сексизъм. Блага Димитрова, типично по женски, се отнася с изключително внимание към детайла. Голяма част от книгата сигурно ще изглежда като пълнеж в мъжки очи; мъжкият поглед навярно строго би отсякъл клоните на сладкодумното дърво, което Б.Д. посажда.
А аз не бих.
Познавам това писане, познавам това мислене. Познавам собствения си женски ум, в който мисълта винаги тече, тече, тече, познавам собствения си вътрешен глас, който никога не млъква. Не е шизофрения. Така сме устроени.
Толкова любими изречения имам в "Лавина", че се чудя как е възможно да заобичаш така един автор. Как е възможно да е толкова близък до мислите ти, до смисъла ти.
Избирам си да помня...
Мисля си колко прекрасна е Блага Димитрова, какво явление е - не само в българската, а в световната литература. Чудя се "Лавина" превеждана ли е? Ако не, защо?
Мисля си също за пола на писането и дали действително има мъжко и женско. Далеч съм от книжен сексизъм. Блага Димитрова, типично по женски, се отнася с изключително внимание към детайла. Голяма част от книгата сигурно ще изглежда като пълнеж в мъжки очи; мъжкият поглед навярно строго би отсякъл клоните на сладкодумното дърво, което Б.Д. посажда.
А аз не бих.
Познавам това писане, познавам това мислене. Познавам собствения си женски ум, в който мисълта винаги тече, тече, тече, познавам собствения си вътрешен глас, който никога не млъква. Не е шизофрения. Така сме устроени.
Толкова любими изречения имам в "Лавина", че се чудя как е възможно да заобичаш така един автор. Как е възможно да е толкова близък до мислите ти, до смисъла ти.
Избирам си да помня...
January 16, 2015
Всекиму лавина според темперамента: http://knigolandia.info/book-review/l...
Аз не мога да напиша нищо за “Лавина”, което вече не сте чували. Още повече – тази книга съдържа възторга от себе си сред страниците си, в излетия екстаз по свободата, по белотатата, по истината, по вечното и несломимото. Блага Димитрова е написала обяснение в любов към всичко стойностно и смислено в живота, за което си струва той да бъде загубен. Да, тук-таме в повече ми идваха протягащите се около основното действие филизи на опоетизирана проза, които разнищват всички съществителни и глаголи, които обграждат героите. Но колко изречения, които излизат от книгата и заживяват собствен живот, колко думи, които вълнуват толкова силно, колко могъщ е българският език по тия страници.
ИК "Хермес"
http://knigolandia.info/book-review/l...
Аз не мога да напиша нищо за “Лавина”, което вече не сте чували. Още повече – тази книга съдържа възторга от себе си сред страниците си, в излетия екстаз по свободата, по белотатата, по истината, по вечното и несломимото. Блага Димитрова е написала обяснение в любов към всичко стойностно и смислено в живота, за което си струва той да бъде загубен. Да, тук-таме в повече ми идваха протягащите се около основното действие филизи на опоетизирана проза, които разнищват всички съществителни и глаголи, които обграждат героите. Но колко изречения, които излизат от книгата и заживяват собствен живот, колко думи, които вълнуват толкова силно, колко могъщ е българският език по тия страници.
ИК "Хермес"
http://knigolandia.info/book-review/l...
September 7, 2015
Една различна книга. Една книга изпълнена с поезия. Една книга, която опитвайки се да ни преведе през планината, ни превежда през живота или по - скоро ни превежда през живота, превеждайки ни през планината. Изключително богата тематично, наситена с ярки образи, с множество поуки, изводи, въпроси. Блага по изключителен начин е пресъздала вечния стремеж на човека да върви нагоре, да познава и надскача себе си, да се бори с делничното със сивото, с дребнавото и ни предава завета си постигната веднъж височина да не се губи.
January 29, 2021
Страхотна Блага - гениална във всяко свое изречение.
„Лавина” я четох бавно, на малки глътки. Като изкачването на заснежената планина, която описва Блага Димитрова в книгата си. Когато се забързвах в четенето снегът бързо ме възпираше, препъваше ме, а виелицата ме връщаше назад, за да премисля някои неща. Писането на Блага ме караше наистина да се пренеса в атмосферата на книгата, да бъда част от експедицията, седемнайстият човек, който заедно с групата разбираше повече за себе си и се надскачаше с всеки изминат снежен метър, с всяка прочетена страница.
Наш водач в това приключение бе самата Блага и тя наистина е много добра в това. С красиви думи, майсторство и човечност те разхожда из историята, мислите и чувствата на своите герои, и те кара да съпреживяваш всеки ред от нейната история. Всяка дума се забива в сърцето ти, ума ти и не те пуска. До последната страница.
Пълното ми ревю може да прочетете тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
„Лавина” я четох бавно, на малки глътки. Като изкачването на заснежената планина, която описва Блага Димитрова в книгата си. Когато се забързвах в четенето снегът бързо ме възпираше, препъваше ме, а виелицата ме връщаше назад, за да премисля някои неща. Писането на Блага ме караше наистина да се пренеса в атмосферата на книгата, да бъда част от експедицията, седемнайстият човек, който заедно с групата разбираше повече за себе си и се надскачаше с всеки изминат снежен метър, с всяка прочетена страница.
Наш водач в това приключение бе самата Блага и тя наистина е много добра в това. С красиви думи, майсторство и човечност те разхожда из историята, мислите и чувствата на своите герои, и те кара да съпреживяваш всеки ред от нейната история. Всяка дума се забива в сърцето ти, ума ти и не те пуска. До последната страница.
Пълното ми ревю може да прочетете тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
February 6, 2017
Невероятна книга. Кара те да мислиш, да чувстваш, да се луташ и чудиш какво е, какво би било и какво беше. Често книгите, които неочаквано започваш, почти на шега, стават тези, които оставят най-трайна следа в теб.
Роман за любовта. Роман за приятелството. Но преди всичко - роман за нас, хората. За това какво всъщност означава да си човек.
Роман за любовта. Роман за приятелството. Но преди всичко - роман за нас, хората. За това какво всъщност означава да си човек.
February 4, 2019
Не очаквах да се разплача
January 8, 2022
За да съм безкрайно честен… грам не разбрах сюжета, но начина по който реди думите Блага Димитрова е толкова пленителен и уникален, че нямам думи ♥️♥️♥️
June 19, 2016
С този роман авторката Блага Димитрова показва многопластието, многоваленността, безграничната красота на българския език. Творбата е своеобразно преплитане на проза и поезия, криещо в себе си разнообразни тематики и въпроси, които са майсторски градени в текста. По време на прочита на различните глави, читателя става свидетел на преминаване от аз-форма, ние-форма, и даже кратки коментари на Блага, написани в собствено лице.
16-те главни героя, алпинисти са потеглили по пътя към върха, към неземната гледка, към себепознанието по стръмните тесни планински пътища изпълнени с препятствия. Всеки един от тях е самостойна иднивидуалност, различна полифонична реалност, изграждащо образа на НИЕ, на групата, на човечеството като цяло. Героите трябва да извървят пътя към лавината, към своя край, към своята бяла смърт не само за своето себепознаване, вникваме в своите човешки необятни дълбини, но също така изминават пътя към лавината, за един надчовешки стремеж, стремеж за пътуване към онези нереализирани реалности от нас, човечеството. Вървят по неотъпканите пътища за да оставят нещо след себе си, да спомогнат за безспирното всеобхватно човешко развитие.
Най-видимото сливане между Аза и НИЕ наблюдаваме в образите на Дара и Поета. Един често използван похват на Димитрова е вграждането на образа на поет в своите романи. Също както в Пътуване към себе си, тук поетът наблюдава, съзерцава, живее чрез другите, чуждите любовни терзания, самоти, мъки и страдания. Чрез неговото изкуство, чрез неговите къси стихове съществото НИЕ се ражда в утрешния ден, тези думи надмогват индивида, раждат го отново в себе си. Езикът играе изключително важна роля в творчеството на Блага Димитрова. То съчетава в себе си историята на прадедите ни, както и ненаписаното бъдеще. Както тя казва в едно интервю: "Не езикът ни принадлежи, а ние принадлежим на езика".
Дара, оцеля��ата след лавината, е изразът на паметта, герой, който носи в себе си всички други 16тима алпинисти, носи в себе си съществото НИЕ. Колективът е вътре в нея, тя диша през него, мисли чрез него. Тя носи в себе си 16 лъча, пречупва ги продължава, отклонява, затъмнява, противопоставя им се. Умрелите алпинисти съществуват чрез нея, защото тя е деконструирала индивидуалното, превърнала се е в многоизмерно същество.
Едва ли бих могъл да включа всички идеи и въпроси, които авторката ни задава чрез този великолепен роман. Но едно не би могло да бъде отречено от величието на Блага - именно прокарването на нова вълна в българската проза. Нов вид роман, който измива, замъглява границите между поезия, проза и сценарий, успява да покаже красотата на българския калейдоскопичен език. Блага за пореден път ни дава тласък да търсим, да пътуваме без страх, без страхът от лавините, от смъртта,защото "истината ще се намери някъде в това диалектично, многопосочно и разноъгълно търсене".
16-те главни героя, алпинисти са потеглили по пътя към върха, към неземната гледка, към себепознанието по стръмните тесни планински пътища изпълнени с препятствия. Всеки един от тях е самостойна иднивидуалност, различна полифонична реалност, изграждащо образа на НИЕ, на групата, на човечеството като цяло. Героите трябва да извървят пътя към лавината, към своя край, към своята бяла смърт не само за своето себепознаване, вникваме в своите човешки необятни дълбини, но също така изминават пътя към лавината, за един надчовешки стремеж, стремеж за пътуване към онези нереализирани реалности от нас, човечеството. Вървят по неотъпканите пътища за да оставят нещо след себе си, да спомогнат за безспирното всеобхватно човешко развитие.
Най-видимото сливане между Аза и НИЕ наблюдаваме в образите на Дара и Поета. Един често използван похват на Димитрова е вграждането на образа на поет в своите романи. Също както в Пътуване към себе си, тук поетът наблюдава, съзерцава, живее чрез другите, чуждите любовни терзания, самоти, мъки и страдания. Чрез неговото изкуство, чрез неговите къси стихове съществото НИЕ се ражда в утрешния ден, тези думи надмогват индивида, раждат го отново в себе си. Езикът играе изключително важна роля в творчеството на Блага Димитрова. То съчетава в себе си историята на прадедите ни, както и ненаписаното бъдеще. Както тя казва в едно интервю: "Не езикът ни принадлежи, а ние принадлежим на езика".
Дара, оцеля��ата след лавината, е изразът на паметта, герой, който носи в себе си всички други 16тима алпинисти, носи в себе си съществото НИЕ. Колективът е вътре в нея, тя диша през него, мисли чрез него. Тя носи в себе си 16 лъча, пречупва ги продължава, отклонява, затъмнява, противопоставя им се. Умрелите алпинисти съществуват чрез нея, защото тя е деконструирала индивидуалното, превърнала се е в многоизмерно същество.
Едва ли бих могъл да включа всички идеи и въпроси, които авторката ни задава чрез този великолепен роман. Но едно не би могло да бъде отречено от величието на Блага - именно прокарването на нова вълна в българската проза. Нов вид роман, който измива, замъглява границите между поезия, проза и сценарий, успява да покаже красотата на българския калейдоскопичен език. Блага за пореден път ни дава тласък да търсим, да пътуваме без страх, без страхът от лавините, от смъртта,защото "истината ще се намери някъде в това диалектично, многопосочно и разноъгълно търсене".
January 30, 2021
Изключително поетичен роман, който ще заеме специално място в сърцето ми.. не знам какво повече да кажа - имам нужда от още един прочит, и още един, и още един. Имам нужда да позная всеки герой по-отблизо, да чуя историята му по-внимателно, да усетя присъствието му по-явно, защото всеки един момент в книгата беше на точното място и в точното време, макар и да не успях да уловя всички съзнателно. Думите не минават само през погледа, отпечатват се на някое тайно място в мен и ще се появят, когато е време, защото Блага Димитрова винаги ми се е отразявала по този начин. Благодарна съм, че прочетох този нейн шедьовър сега, може би за да бъда една идея по-наясно с моята собствена лавина.
• “Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?”
• “Диря остава, когато се върви по неутъпкано.
Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво в търсил?
Самото отбиване от пътеката е вече характер.”
• “Иска ли жертви изкуството?
- Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.”
• “Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.”
• “Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?”
• “Диря остава, когато се върви по неутъпкано.
Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво в търсил?
Самото отбиване от пътеката е вече характер.”
• “Иска ли жертви изкуството?
- Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.”
• “Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.”
November 2, 2010
Докато я четях, ми беше досадна. Обаче все пак имаше доста хубави мисли и си заслужи 3 звезди. Сега, 2 години по-късно, осъзнавам колко много обичам тази книга и й давам 5 звезди. Впрочем същото е и с друга моя любима книга - "По пътя". Въпреки че в момента на четене по една или друга причина са ме уморявали и натоварвали, точно тези две книги са ми дали адски много. Май понякога се иска време, за да разбереш кое какво е оставило.
п.с.: в този ред на мисли, ако сега седна да рейтвам книгите в листата си, сигурна звездите на 50% от тях ще променя. ОБАЧЕ когато съм ги чела, толкова са ми харесали.
п.с.: в този ред на мисли, ако сега седна да рейтвам книгите в листата си, сигурна звездите на 50% от тях ще променя. ОБАЧЕ когато съм ги чела, толкова са ми харесали.
August 18, 2017
Диря остава, когато се върви по неутъпкано.
October 21, 2020
толкова прекрасна книга
January 25, 2023
Няма какво да кажа.
Всеки сам трябва да я чете и да я пречупи през собствената си призма - ако може.
За мен беше изненада - не очаквах такъв изтънчен флирт с думите.
Всеки сам трябва да я чете и да я пречупи през собствената си призма - ако може.
За мен беше изненада - не очаквах такъв изтънчен флирт с думите.
January 1, 2024
"Отклоняващите се стъпки"
"Самото отбиване от пътеката е вече характер."
"Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек.
Предстои ти всичко.
И най-грозното: да бъдеш унизен.
И най-мъчителното: въздух да не ти достига.
И най-свирепото: жив да бъдеш изгорен.
И най-неприемливото: да ослепееш.
И все пак, ти си се родил човек и си длъжен до края да защитиш това свое право, дори ако се наложи с цената на мъчения и смърт. И с цената на най-тежката агония: задушаване. И с цената на зрението.
Това, че си се родил човек, е най-върховното задължение, което си поел.
Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек."
"Тя започва да съзира страха — не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят. Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец."
"Секунда закъснение може да струва един човешки живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…"
"Една от най-трагичните форми на отчуждението — да изпревариш своите.
По закона на контраста — тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществование.
Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият жадува за бъде приобщен към групата."
Така както казва авторката - "Да умееш да поставиш въпрос — това значи да събудиш безброй отговори" - романът е изграден с противоречията, както това между благоразумието и смелостта /лудостта/, както и много други противостояния - между единицата и колектива /макар че това е различен от масите колектив/, между загиналите и оцелелите, понякога между самите герои. Една част от тях са назовани с професията си, или със своя характерна особеност /суеверния, зиморничавия/. Това е срещан похват в литературата /например "Едем" на Лем, трябва да го препрочета/, но няма клишета. Достатъчно добре сме запознати с всеки от групата на 16-те, чрез епизод от спомените му. Ако някой читател много бърза за действие, трябва да се има предвид, че това е "роман - поема". Какъв красив, изразителен, упойващ български език! Само вметвам, че често на цяла страница не мога да намеря чуждица и дори заемка.
Героите мечтаят да стигат до "покрива на света" Памир /чийто първенци са връх Ленин и връх Комунизъм/. Еверест се споменава по-рядко и е недостижим за тяхното поколение.
"Самата същност на алпинизма е бягство от погледите, смелост пред самия себе си, а не за показ, не за облаги и слава."
"Всяка подлост, болка и любов образа ти бавно издълбава."
"Единственото, което ми предстои, е да помня! Да задържа в паметта си лъчеизпускането на загиналите, за да живее в мене групата и в нея да живея аз.
Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувствува и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувствуват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.
Съществото НИЕ е по-весело, по-енергично, по-смело. Груповата смелост е по-голяма. Нарича се ентусиазъм.
И груповият страх е по-голям. Нарича се паника.
Единичният страх е по-истинският страх. Нарича се самота."
Търся да намеря нещо оптимистично за финал, на този ден...
"За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпал�� нагоре.
Превърни препятствието в опора и трамплин!"
"Трябва да считаме Сизиф за щастлив." Албер Камю
"Самото отбиване от пътеката е вече характер."
"Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек.
Предстои ти всичко.
И най-грозното: да бъдеш унизен.
И най-мъчителното: въздух да не ти достига.
И най-свирепото: жив да бъдеш изгорен.
И най-неприемливото: да ослепееш.
И все пак, ти си се родил човек и си длъжен до края да защитиш това свое право, дори ако се наложи с цената на мъчения и смърт. И с цената на най-тежката агония: задушаване. И с цената на зрението.
Това, че си се родил човек, е най-върховното задължение, което си поел.
Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек."
"Тя започва да съзира страха — не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят. Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец."
"Секунда закъснение може да струва един човешки живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…"
"Една от най-трагичните форми на отчуждението — да изпревариш своите.
По закона на контраста — тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществование.
Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият жадува за бъде приобщен към групата."
Така както казва авторката - "Да умееш да поставиш въпрос — това значи да събудиш безброй отговори" - романът е изграден с противоречията, както това между благоразумието и смелостта /лудостта/, както и много други противостояния - между единицата и колектива /макар че това е различен от масите колектив/, между загиналите и оцелелите, понякога между самите герои. Една част от тях са назовани с професията си, или със своя характерна особеност /суеверния, зиморничавия/. Това е срещан похват в литературата /например "Едем" на Лем, трябва да го препрочета/, но няма клишета. Достатъчно добре сме запознати с всеки от групата на 16-те, чрез епизод от спомените му. Ако някой читател много бърза за действие, трябва да се има предвид, че това е "роман - поема". Какъв красив, изразителен, упойващ български език! Само вметвам, че често на цяла страница не мога да намеря чуждица и дори заемка.
Героите мечтаят да стигат до "покрива на света" Памир /чийто първенци са връх Ленин и връх Комунизъм/. Еверест се споменава по-рядко и е недостижим за тяхното поколение.
"Самата същност на алпинизма е бягство от погледите, смелост пред самия себе си, а не за показ, не за облаги и слава."
"Всяка подлост, болка и любов образа ти бавно издълбава."
"Единственото, което ми предстои, е да помня! Да задържа в паметта си лъчеизпускането на загиналите, за да живее в мене групата и в нея да живея аз.
Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувствува и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувствуват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.
Съществото НИЕ е по-весело, по-енергично, по-смело. Груповата смелост е по-голяма. Нарича се ентусиазъм.
И груповият страх е по-голям. Нарича се паника.
Единичният страх е по-истинският страх. Нарича се самота."
Търся да намеря нещо оптимистично за финал, на този ден...
"За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпал�� нагоре.
Превърни препятствието в опора и трамплин!"
"Трябва да считаме Сизиф за щастлив." Албер Камю
January 30, 2022
Много ми е трудно да пиша ревю за книга на Блага Димитрова... Имам чувството, че няма да мога да намеря подходящите думи, още повече след като съм била под влияние на красивия й и поетичен начин на изразяване. Нейните романи не са просто книги - да стигнеш от началото на края и да минеш на следващата. Те се съпреживяват, те са усещане, чувство, толкова богато и наситено ... и не те оставят безразличен. Срещата с лавината е различна за всеки един от 17те алпинисти. На показ излизат съкровени мисли, желания, равносметки, съжаления, пропуснати мигове и възможности...
August 12, 2025
“Лавина” е абсолютен шедьовър, проявление на гения на Блага Димитрова, която след тази книга се загнездва в съзнанието ми и в сърцето ми като автор от световна величина. Всяка дума, всяка буква, всеки образ, всеки дъх е внимателно и грижовно подбран и положен да спи на белия сняг на листа като стъпки върху прясно падналата лавина от преживявания и чувства, за да остане за поколенията и да разкаже тази дълбоко човешка история.
"Лавина" е колкото проза, толкова и поезия, но е най-вече дълбоко философска книга, притежаваща всички качества да се превърне в повратен момент в живота на читателя, в катарзисно преживяване и осмисляне на дълбочината на човешката душа. Романът разглежда множество важни теми като живота и неговия смисъл, смъртта, любовта, завистта, приятелството, страховете, съмненията, съвестта, изкуството, паметта.
Може би най-важната тема, осмисляща и задвижваща повествованието и посланието на книгата, е тази за Групата, за малката общност, в която човек присъства. Групата на алпинистите е едно малко затворено общество, което е планирано като утопия и понякога изпълнява тази функция, но неизбежно се превръща в една антиутопия с пагубен край за индивида и индивидуалността на човешката душа. Колективният интелект е най-големият враг на човека и е убиецът на неговия дух. Точно той е и причината алпинистите в романа да допуснат толкова много грешки, които да ги доведат до лобното им място лавината.
И все пак, именно в групата силната личност може да се оформи и развие истински, да съзрее и да се трансформира в най-добрата версия на себе си. Именно групата е арената на най-катаклизмичните вътрешни борби. Именно в групата се проявява най-ярката индивидуалност.
Алпинистите, олицетворение на младостта на човешкия дух, търсят да открият себе си, да надмогнат ограниченията и представите за тях самите, които светът им налага. Търсят да станат част от една истинска Група, една *секта*, отделена от обществото, но и все пак вътре в него; низвергната и презирана от него, но всъщност истински движеща го напред и нагоре. Защото именно тази група покорява висините и проправя пътя към тях за хората долу в ниското; членовете ѝ са тези, които показват на чезнещите в баналните безсмислени грижи свои събратя на какво са способни и към какво трябва да се стремят, кое е истински ценното, кое е вечното.
А това е другата основна тема, около която се гради историята за групата алпинисти от една страна, но и за всеки един от тях поотделно, търсещ смисъл далеч от комфорта и безумието на града. Блага Димитрова използва покоряването на върхове като метафора за иноваторството, отделянето от лесния живот на колектива, от отъпкания път на познатото и покоряването на непознатото, високото, вечното. Само че то може да бъде постигнато само индивидуално и лично от всеки един, вътре в него, но не и групово и общо. Макар и покоряващи върхове заедно, алпинистите достигат до своите собствени откровения и много лични отговори на душевните си терзания. Всеки един от тях самостоятелно достига до смисъла на собствения си живот и преодолява слабостите и страховете си. Всеки един от тях носи заслугата за успеха на групата едновременно заедно с останалите.
Алпинистите се учат как да преодоляват ниските страсти, как да се извисяват над човешките слабости, глупост, болка, злоба; да превъзмогнат ограниченията и тесногръдието, да постигнат духовната свобода на чистотата и неопетнеността. За тях всичко черно е само стъпало, на което да стъпят, за да продължат нагоре.
Както се пее в една песен: “високо застани, над завист и обида, над дребните сплетни”. Този връх иска да покори духовният човек. Алпинистите “са започнали да се изкачват до върха Човек”, защото “там въздухът е чист, там е просторно, там се диша свободно!”
"Прелиствам белите страници на снега.
Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Никъде другаде. Само че не разбирам снежната азбука. [...]
Снегът е изплъзваща се, променлива, но по-трайна книга от всяка друга. Като се стопи напролет, ще се превърне в потоци, в подземни сокове, в мъзга по дърветата, в облаци, в дъжд, в атмосфера, която ни обгръща. И азбуката му ще се промени. Знаците, вдълбани в снега, ще се озвучат като магнитофонен запис. Викай вятъра на помощ! [...]
Гадая по празните страници. Трябва да разчета тайното писмо, лаконично надраскано, и да го предам някому. За да го напише в последния си миг, когато дъхът му се е свършил, човекът е имал нещо важно да съобщи. Нещо, което му е проблеснало в самия край.
Чувствам се неука майка, получила от сина си последното му писмо от фронта. Няма кой да й го прочете. Цялото село е неграмотно. Сричам непознатите букви с догадки.
Мъртвите говорят с мълчание, записано на бялата лента на снега. Опитвам се да озвуча лентата и тръпна от боязън, че всяко надникване може да изтрие записа завинаги."
"Лавина" е колкото проза, толкова и поезия, но е най-вече дълбоко философска книга, притежаваща всички качества да се превърне в повратен момент в живота на читателя, в катарзисно преживяване и осмисляне на дълбочината на човешката душа. Романът разглежда множество важни теми като живота и неговия смисъл, смъртта, любовта, завистта, приятелството, страховете, съмненията, съвестта, изкуството, паметта.
Може би най-важната тема, осмисляща и задвижваща повествованието и посланието на книгата, е тази за Групата, за малката общност, в която човек присъства. Групата на алпинистите е едно малко затворено общество, което е планирано като утопия и понякога изпълнява тази функция, но неизбежно се превръща в една антиутопия с пагубен край за индивида и индивидуалността на човешката душа. Колективният интелект е най-големият враг на човека и е убиецът на неговия дух. Точно той е и причината алпинистите в романа да допуснат толкова много грешки, които да ги доведат до лобното им място лавината.
“Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувства и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувстват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.”
* * *
“Не си въобразявай, че колективът е постигнал истинския ти образ. Създали са си някаква неточна представа за тебе, наставили са едно върху друго видимите ти въплъщения в различни моменти, допълнили са ги със свои предположения и тоя съчинен човек са наричали с твоето име, натрапвали са ти го, внушавали са ти, че това си ти и никой друг! Не е чудно сама да си повярвала и да си станала такава!”
И все пак, именно в групата силната личност може да се оформи и развие истински, да съзрее и да се трансформира в най-добрата версия на себе си. Именно групата е арената на най-катаклизмичните вътрешни борби. Именно в групата се проявява най-ярката индивидуалност.
“Нищо подобно! Образът, който групата си бе създала за мене, макар и погрешен, ми е бил необходим, страшно необходим, за да има на какво да се противопоставям, какво да опровергавам, от какво да се оттласквам. Смисъл на борбата ми с тоя мъчно разбиваем образ е било да го обновя, да го променя, да го усъвършенствам. Защото в него е имало и много горчива истина. А сега? Увисвам в пусто пространство и не зная от какво и срещу какво сама себе си да градя.”
Най-хубавото в теб бе, че рязко се отделяше в групата като индивидуалност. Особнячка. При всички случаи се проявяваше в непредвидена посока. Често ти се смеехме. Ни се водиш, ни се караш. Все нещо по-различна от другите. Стъпките ти все кривнати встрани. Ти си личност. Критикувахме те. Но ти не приемаше общите черти. Все повече се обособяваше като независима единица.”
Алпинистите, олицетворение на младостта на човешкия дух, търсят да открият себе си, да надмогнат ограниченията и представите за тях самите, които светът им налага. Търсят да станат част от една истинска Група, една *секта*, отделена от обществото, но и все пак вътре в него; низвергната и презирана от него, но всъщност истински движеща го напред и нагоре. Защото именно тази група покорява висините и проправя пътя към тях за хората долу в ниското; членовете ѝ са тези, които показват на чезнещите в баналните безсмислени грижи свои събратя на какво са способни и към какво трябва да се стремят, кое е истински ценното, кое е вечното.
А това е другата основна тема, около която се гради историята за групата алпинисти от една страна, но и за всеки един от тях поотделно, търсещ смисъл далеч от комфорта и безумието на града. Блага Димитрова използва покоряването на върхове като метафора за иноваторството, отделянето от лесния живот на колектива, от отъпкания път на познатото и покоряването на непознатото, високото, вечното. Само че то може да бъде постигнато само индивидуално и лично от всеки един, вътре в него, но не и групово и общо. Макар и покоряващи върхове заедно, алпинистите достигат до своите собствени откровения и много лични отговори на душевните си терзания. Всеки един от тях самостоятелно достига до смисъла на собствения си живот и преодолява слабостите и страховете си. Всеки един от тях носи заслугата за успеха на групата едновременно заедно с останалите.
“Ние сме това, което прави от нас любовта.
Срещне те стар познат и се провикне:
– Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Ние сме онова, което кара другите да кажат: – Не си ти!
Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим:
– Какво става с мене? Не мога да се позная!
Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.”
Алпинистите се учат как да преодоляват ниските страсти, как да се извисяват над човешките слабости, глупост, болка, злоба; да превъзмогнат ограниченията и тесногръдието, да постигнат духовната свобода на чистотата и неопетнеността. За тях всичко черно е само стъпало, на което да стъпят, за да продължат нагоре.
”За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпало нагоре”.
Както се пее в една песен: “високо застани, над завист и обида, над дребните сплетни”. Този връх иска да покори духовният човек. Алпинистите “са започнали да се изкачват до върха Човек”, защото “там въздухът е чист, там е просторно, там се диша свободно!”
“Какво тласка човека да бъде алпинист? Защо човек става поет? Кое ни кара да вървим по стръмното, а не по равното? […] Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.”
April 6, 2015
Една от книгите, към които се връщам редовно - нещо като проверка на идентичността. Една от най-подчертаните книги. Отбелязвала съм и пак отбелязвам това, което и без това няма да забравя. И да, въпреки, че лятото е аксиома, в снега наистина има магия.
March 11, 2015
Книга, която слагам на лавицита от най-интензивните си преживявания. Защото само над пропастта можеш да премериш чувството. И защото най-важно е не да достигнеш до височината, а да я запазиш.
June 18, 2017
"Всяко зърно от този камък, всеки минерален отблясък от тази планина, пълна с нощ, за него единствен съставя цял един свят. Самата борба към върховете е достатъчно да препълни едно човешко сърце. Трябва да считаме Сизиф за щастлив." Албер Камю
Една изключително добра, изтънчена и красива книга. Може би една от най-добрите, които някога съм прелиствал, една от най-поетичните.
Въпреки че трябваше да я чета доста накъсано, припряно и бързо, защото имах малко време и със сигурност бих искал да я прочета пак, за да мога да видя цялата красота истински, просто езика, структурата и тематиката бяха невероятни. Колкото и малко време да имах, да прелистя няколко страници, веднага попадах в плен на историята, веднага слушах филосфските диалози на героите, веднага следвах сълзливия път, по който ме води авторката.
За езика
Началото, може да изглежда малко еднообразно, но след това всичко се разгръща безпощадно. А езика е толкова красив, толкова нежен. Спонтанен. Искрен. Непринуден. Започващ и спиращ, непредсказуем, с къси и дълги изречения. С красиви меки, с красиви твърди изречения, с цялата невероятна красота, която човек не подозира, че Българският език притежава. Колко, колко невероятно красив език. Колко невероятно красив език да улови точно такава групова, напоена с любов, кръв и сълзи история, и всичко да остави отпечатък върху снега. Въпреки че езика е доста поетичен, бих препоръчал на всеки да отвори и опита част от тази книга.
За стила
На мен ми харесват точно такива книги - искрени, насечени на места, но после продължаващи. Непредсказуеми и противоречащи си. Обгръщащи няколко гледни точки и предавайки невероятно истински героите си. Самата структура е доста накъсана, но главно се състои от 1. Преди Лавината. 2. Лавината 3. След това. Единственото, което трябва да се знае е, че втората част разглежда всеки един от героите от групата - какво го вълнува най-много, когато се оказва затрупан, какво го е довело до тук, какво го подържа жив, какво означава името му. И за мен това беше невероятната красота - защото читателят можеше да преживее за много кратко, много истории и много интензивни истории. Което обикновено е трудно да се предаде и да се предаде достоверно, когато винаги има големи, тежки, думи. Думи, върху, които не се замисляме в ежедневието ни, а само те го осмислят. Често героите си говорят един на друг в съзнанието си, или безсловесно. Почти винаги имат какво да си кажат и как да си противоречат или допълнят. Почти винаги за някой, има онази "точка на пречупване", която го прави такъв какъвто е. И това е страхотно добро, особено, когато в днешно време "съвременните герои", намирам за доста безвкусни и изхабени.
За Лавината
Всеки получава своята Лавина и тя е само негова. Дори всеки сам избира своята собствена Лавина. Лавината е съдбата. И има много препратки към това.
"Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийкси лавини, нашенската няма просечено от вековете корито. Връхлита оттам, откъдето не очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те подхлъзва и преобръща, мята се на врата ти и забива главата под водовъртежа на снега. И заслепен, проглеждаш"
За любовта:
Разбира се има много за любовта, има много философстване, много чувствителност и емоции. Но трябва да се отбележи, че тука:
- да обичаш, означава да поставиш другия над себе си, да те е грижа за неговото благосъстояние над твоето.
- любовта е неразбрана от другите, но напълно разбрана и нормална за обичащите се, дори когато не могат да го разберат.
"Да обичаш значи да разбираш"
""Как е възможно? Той с тая?", изтръпва, понеже усеща, че там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта!"
"То е неприемливото, необяснимото. Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея"
Често се говори за първата любов, за първото влюбване, за първите трепети. Но и за загубата, за несподелянето, за взимането на другия наготово. Не бих казал, че тази тема беше изчерпана напълно и със сигурност можеше да има още допълнителни гледни точки и да се мине отвъд това, което Димитрова ни дава - може би в по-късен етап от живота или любовта. Но мисля, че за историята и за целите си, всичко е достатъчно.
Но най ми хареса следното:
"Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени. .... Вие сте естествена, непринудена, нескована. Пазете този "боЖЕНствен дар, Дара!.... Асен добавя носталгично:
- Искренност. Най-рядкото изкопаемо".
Нещо, с което може би се отличават почти всички герои. Но особено Дара и особено това е важно. И особено това, понякога прави женствеността женствена.
И най трагичното:
" Отлагали са живота си - за кога? За утре, за догодина, за друг живот. Всъщност за тези последни мигове преди смъртта. Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им. Само, че не знае, като се отдръпне, дали е останал там или вече го няма. Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, знчи никъде другаде в света не съществува."
За обществото
Страховитото общество, което се споменава не един или два пъти. Но всичко може да се побере точно в този цитат
"Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели.... Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване. И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечнозелена.
Какво ти остава? Да се откажеш?
Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.
Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие."
Но бих добавил и това:
"Една от най-трагичните форми на отчуждението - да изпревариш своите. По закона на контраста - тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществуване. Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият адува да бъде приобщен към групата. Той стои отвън, зъзне и сърцето му хлопа по заключената врата".
За групата
Групата и онова невероятно НИЕ е много важно тук. В групата всеки от героите живее, живее малко различен живот. Груповото Аз не винаги е собственото ти Аз. Някак си живееш с Групата и образите от Групата. И когато те си отидат, и твоето Аз запечатано в тях си отива. Някои от героите се борят постоянно с груповия образ, други го приемат безпроблемно. За някои той е по-близо до най-истинското им аз, за други не. Но всички могат да бъдат себе си, открояват се с най-ярката си черта. Отиде ли си групата, отиват си и те. Само един път ще са част от тях, само един път ще са на тези години. Само един път ще изпитват тези първи трепети за първи път.
"Но никой не още не е преживял най-страшната загуба - да се лиши от цялата си група. По-голямо сиротство светът не познава. Сега разбирам, че всъщност аз най-много съм загинала от всички вас. Няма го вече моя образ, запечатан в колективната многовалентна памет. Всички онези изчезнали, невъзвратими мигове, в които съм била заруменяла, пъргава, млада, смела, глупава, опърничава, вллюбена, гневна - всичко това е затрупанозавинаги под снега. Приятелите, които занапред ще си съзздам, няма да притежават моето минало, моята някогашна свежест. Щях да бъда фрагмент, отломка на собствения си образ, взет отсега нататък. Никога в ничии очи няма да бъда двадесетгодишна, с осийно тънъй кръст, луда. Аз вече не съществувам!"
Качеството на социалните ти връзки е най-важния фактор за щастието ти - четох преди година в някакво изследване. Блага Димитрова също го е знаела. И го е уловила толкова, толкова добре. Да може в групата, всеки да бъде себе си, всеки да бъде разбран.
Всичко останало
Всичко останало е написано в почти същия стил, с много мисъл, чувство и философия. "Какво иска да каже автора?" Тука всичко е казано толкова добре, че почти няма нужда да се отговаря. Но се говори още и за:
- За смъртта - че проме��я и пречупва, че обединява, че е ново начало
- За изкуството - за неразбрания творец, за невписването, за нетрадиционнното
- За природата- за магнетичната сила на планината, за следващата стъпка, за гледката, за Слънцето, за "мащерката"
- За родителите - за благодарността, за майчината любов, за маминото синче, за бащината закрила, за родителското себеотрицание, за най-голямата първа болка - загубата на родитле.
- За водачеството - групата избира водача, водача е сам, той казва, постоянно има съперници. Негова отговорност е добросъстоянието на групата. Тя му се е поверила.
- За неизживяния живот - за неизживяното аз "Все ще бъда и щях да бъда, но никога не съм".
- За самовлюбения красавец
- За труда, за себераздаването, за умората като най-сладката награда.
- За благодарността за един добавъчен миг живот - цяла вечност.
- За загубата, не само на човек, но и на идентичност, на част от тялото ти дори
- За продължаването, за неутолимата воля да продължаваш, защото целта ти е там.
Може би някой ден, че прочета пак "Лавина", може би ще открия други неща. Може би и ще допиша докрай всички тези теми.
Но най-важното е, че винаги човек може да се изгуби тук. Да отвори и да чете "език". Да отвори и чете "мисли, истини и емоции". Може би съм пристрастен, защото харесвам точно такива творби, а и тази споделя възгледите ми за живота, за природата и за връзката ми с Българското и езика, но е невероятна творба. Прекалено много страници прегънах, прекалено много изречения подчертах...
"Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, знчи никъде другаде в света не съществува."
"То е неприемливото, необяснимото. Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея""Да обичаш значи да разбираш"
Една изключително добра, изтънчена и красива книга. Може би една от най-добрите, които някога съм прелиствал, една от най-поетичните.
Въпреки че трябваше да я чета доста накъсано, припряно и бързо, защото имах малко време и със сигурност бих искал да я прочета пак, за да мога да видя цялата красота истински, просто езика, структурата и тематиката бяха невероятни. Колкото и малко време да имах, да прелистя няколко страници, веднага попадах в плен на историята, веднага слушах филосфските диалози на героите, веднага следвах сълзливия път, по който ме води авторката.
За езика
Началото, може да изглежда малко еднообразно, но след това всичко се разгръща безпощадно. А езика е толкова красив, толкова нежен. Спонтанен. Искрен. Непринуден. Започващ и спиращ, непредсказуем, с къси и дълги изречения. С красиви меки, с красиви твърди изречения, с цялата невероятна красота, която човек не подозира, че Българският език притежава. Колко, колко невероятно красив език. Колко невероятно красив език да улови точно такава групова, напоена с любов, кръв и сълзи история, и всичко да остави отпечатък върху снега. Въпреки че езика е доста поетичен, бих препоръчал на всеки да отвори и опита част от тази книга.
За стила
На мен ми харесват точно такива книги - искрени, насечени на места, но после продължаващи. Непредсказуеми и противоречащи си. Обгръщащи няколко гледни точки и предавайки невероятно истински героите си. Самата структура е доста накъсана, но главно се състои от 1. Преди Лавината. 2. Лавината 3. След това. Единственото, което трябва да се знае е, че втората част разглежда всеки един от героите от групата - какво го вълнува най-много, когато се оказва затрупан, какво го е довело до тук, какво го подържа жив, какво означава името му. И за мен това беше невероятната красота - защото читателят можеше да преживее за много кратко, много истории и много интензивни истории. Което обикновено е трудно да се предаде и да се предаде достоверно, когато винаги има големи, тежки, думи. Думи, върху, които не се замисляме в ежедневието ни, а само те го осмислят. Често героите си говорят един на друг в съзнанието си, или безсловесно. Почти винаги имат какво да си кажат и как да си противоречат или допълнят. Почти винаги за някой, има онази "точка на пречупване", която го прави такъв какъвто е. И това е страхотно добро, особено, когато в днешно време "съвременните герои", намирам за доста безвкусни и изхабени.
За Лавината
Всеки получава своята Лавина и тя е само негова. Дори всеки сам избира своята собствена Лавина. Лавината е съдбата. И има много препратки към това.
"Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийкси лавини, нашенската няма просечено от вековете корито. Връхлита оттам, откъдето не очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те подхлъзва и преобръща, мята се на врата ти и забива главата под водовъртежа на снега. И заслепен, проглеждаш"
За любовта:
Разбира се има много за любовта, има много философстване, много чувствителност и емоции. Но трябва да се отбележи, че тука:
- да обичаш, означава да поставиш другия над себе си, да те е грижа за неговото благосъстояние над твоето.
- любовта е неразбрана от другите, но напълно разбрана и нормална за обичащите се, дори когато не могат да го разберат.
"Да обичаш значи да разбираш"
""Как е възможно? Той с тая?", изтръпва, понеже усеща, че там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта!"
"То е неприемливото, необяснимото. Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея"
Често се говори за първата любов, за първото влюбване, за първите трепети. Но и за загубата, за несподелянето, за взимането на другия наготово. Не бих казал, че тази тема беше изчерпана напълно и със сигурност можеше да има още допълнителни гледни точки и да се мине отвъд това, което Димитрова ни дава - може би в по-късен етап от живота или любовта. Но мисля, че за историята и за целите си, всичко е достатъчно.
Но най ми хареса следното:
"Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени. .... Вие сте естествена, непринудена, нескована. Пазете този "боЖЕНствен дар, Дара!.... Асен добавя носталгично:
- Искренност. Най-рядкото изкопаемо".
Нещо, с което може би се отличават почти всички герои. Но особено Дара и особено това е важно. И особено това, понякога прави женствеността женствена.
И най трагичното:
" Отлагали са живота си - за кога? За утре, за догодина, за друг живот. Всъщност за тези последни мигове преди смъртта. Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им. Само, че не знае, като се отдръпне, дали е останал там или вече го няма. Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, знчи никъде другаде в света не съществува."
За обществото
Страховитото общество, което се споменава не един или два пъти. Но всичко може да се побере точно в този цитат
"Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели.... Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване. И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечнозелена.
Какво ти остава? Да се откажеш?
Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.
Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие."
Но бих добавил и това:
"Една от най-трагичните форми на отчуждението - да изпревариш своите. По закона на контраста - тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществуване. Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият адува да бъде приобщен към групата. Той стои отвън, зъзне и сърцето му хлопа по заключената врата".
За групата
Групата и онова невероятно НИЕ е много важно тук. В групата всеки от героите живее, живее малко различен живот. Груповото Аз не винаги е собственото ти Аз. Някак си живееш с Групата и образите от Групата. И когато те си отидат, и твоето Аз запечатано в тях си отива. Някои от героите се борят постоянно с груповия образ, други го приемат безпроблемно. За някои той е по-близо до най-истинското им аз, за други не. Но всички могат да бъдат себе си, открояват се с най-ярката си черта. Отиде ли си групата, отиват си и те. Само един път ще са част от тях, само един път ще са на тези години. Само един път ще изпитват тези първи трепети за първи път.
"Но никой не още не е преживял най-страшната загуба - да се лиши от цялата си група. По-голямо сиротство светът не познава. Сега разбирам, че всъщност аз най-много съм загинала от всички вас. Няма го вече моя образ, запечатан в колективната многовалентна памет. Всички онези изчезнали, невъзвратими мигове, в които съм била заруменяла, пъргава, млада, смела, глупава, опърничава, вллюбена, гневна - всичко това е затрупанозавинаги под снега. Приятелите, които занапред ще си съзздам, няма да притежават моето минало, моята някогашна свежест. Щях да бъда фрагмент, отломка на собствения си образ, взет отсега нататък. Никога в ничии очи няма да бъда двадесетгодишна, с осийно тънъй кръст, луда. Аз вече не съществувам!"
Качеството на социалните ти връзки е най-важния фактор за щастието ти - четох преди година в някакво изследване. Блага Димитрова също го е знаела. И го е уловила толкова, толкова добре. Да може в групата, всеки да бъде себе си, всеки да бъде разбран.
Всичко останало
Всичко останало е написано в почти същия стил, с много мисъл, чувство и философия. "Какво иска да каже автора?" Тука всичко е казано толкова добре, че почти няма нужда да се отговаря. Но се говори още и за:
- За смъртта - че проме��я и пречупва, че обединява, че е ново начало
- За изкуството - за неразбрания творец, за невписването, за нетрадиционнното
- За природата- за магнетичната сила на планината, за следващата стъпка, за гледката, за Слънцето, за "мащерката"
- За родителите - за благодарността, за майчината любов, за маминото синче, за бащината закрила, за родителското себеотрицание, за най-голямата първа болка - загубата на родитле.
- За водачеството - групата избира водача, водача е сам, той казва, постоянно има съперници. Негова отговорност е добросъстоянието на групата. Тя му се е поверила.
- За неизживяния живот - за неизживяното аз "Все ще бъда и щях да бъда, но никога не съм".
- За самовлюбения красавец
- За труда, за себераздаването, за умората като най-сладката награда.
- За благодарността за един добавъчен миг живот - цяла вечност.
- За загубата, не само на човек, но и на идентичност, на част от тялото ти дори
- За продължаването, за неутолимата воля да продължаваш, защото целта ти е там.
Може би някой ден, че прочета пак "Лавина", може би ще открия други неща. Може би и ще допиша докрай всички тези теми.
Но най-важното е, че винаги човек може да се изгуби тук. Да отвори и да чете "език". Да отвори и чете "мисли, истини и емоции". Може би съм пристрастен, защото харесвам точно такива творби, а и тази споделя възгледите ми за живота, за природата и за връзката ми с Българското и езика, но е невероятна творба. Прекалено много страници прегънах, прекалено много изречения подчертах...
"Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, знчи никъде другаде в света не съществува."
"То е неприемливото, необяснимото. Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея""Да обичаш значи да разбираш"
May 10, 2019
5 звезди, определено 5. За миг се зачудих дали да не дам просто "really like it"" (4), но се сепнах - как мога да кажа, че просто ми е харесало, когато страница след страница пред мен се трупаше лавина от образи, различни всеки по своему, но и обединени от това НИЕ, за което се говори в книгата. Създадени само от един човек, а толкова индивидуални, всеки с различен характер. И все пак в тях откриваш въпроси и отгвори и за себе си - ставаш част от тяхното НИЕ. Той, тя, те, ние, създадени само от един авторски Аз.
Извинявам се ако звуча неразбрано, но умът все още е замаян от четенето - цял ден, безспир, но лавината не спира, не чака - нямаше как и аз да се спра, трябваше да разбера. Може би и аз бях като Дара, в търсене на онова което се правя, че ми отбягва, опитвайки се да отрека фактите. Защото знаех каква ще е съдбата на алпинистите, но... И не финала исках да стигна, а да изкатеря зъберите и да преборя виелиците, да проумея по-добре или да достигна до някои факти от живота, да открия написани мислите, които не съм можела или не съм знаела как сама да изрека.
След края ме попитаха "Как беше лавината?" - помитаща, отговарям.
За доказателство - снимчица колко странички с цитати отделих ;)
Извинявам се ако звуча неразбрано, но умът все още е замаян от четенето - цял ден, безспир, но лавината не спира, не чака - нямаше как и аз да се спра, трябваше да разбера. Може би и аз бях като Дара, в търсене на онова което се правя, че ми отбягва, опитвайки се да отрека фактите. Защото знаех каква ще е съдбата на алпинистите, но... И не финала исках да стигна, а да изкатеря зъберите и да преборя виелиците, да проумея по-добре или да достигна до някои факти от живота, да открия написани мислите, които не съм можела или не съм знаела как сама да изрека.
След края ме попитаха "Как беше лавината?" - помитаща, отговарям.
За доказателство - снимчица колко странички с цитати отделих ;)
April 7, 2014
Страхотна книга със сюжет за десет звезди. Единственото, което не ми допадна, са късите изречения и това, че всяко от тях съдържа поуки и житейски обобщения, които доста натоварват. Има някои страхотни попадения, разбира се, но повечето правят четенето тромаво и тежко. Самият разказ обаче е прекрасен, както и ретроспективните връщания и онова "какво би било, ако...", които са вплетени по един особено интересен и сполучлив начин. Героите са обикновени, земни, ежедневни, с истории съвсем реални и чрез описаните случки читателят си дава сметка що за характери са те (няма описания от автора), което също е страхотен плюс. Как от различните индивидуалности и характери се получава един екип, който катери планински върхове и по този начин преодолява собствените си несигурности, мечти и притеснения. И, разбира се, приятелството.
January 10, 2024
"Лавина" на Блага Димитрова не е роман. Това е чиста поезия! Такава лекота струи от тежките думи, толкова изящно са избрани и подредени, че се чудиш как само един крехък човек може да побере толкова много в себе си, и как може цялата тази исполинска грамада след това същият този човек да я побере в една-единствена малка лавина. Която целият те затрупва. Любимите изречения, параграфи и пасажи са безброй. Ако тръгна да си водя записки, няма да ми стигне една тетрадка, може би и две. Цяло чудо е, че това нещо се появява по време на социализма, с всичките му отявлени несъгласия със системата, добре покрити с бялата пелена на словесното изящество и усещането да си човек с цялото си същество.
April 10, 2020
Странно ли е, че тази книга не ме грабна особено, че образите не ми бяха близки, че на моменти ми бе мудна и дори досадна. Някои моменти бяха твърде наивни, някои пасажи твърде отвлечени. И темата - уж близка, а някак чуждо ми звучеше.
Не всяка книга може да се превърне в твоята. И това е съвсем в реда на нещата. Но пък бих препоръча - може би някой друг ще успее да открие онова, което бе извън моя досег.
Не всяка книга може да се превърне в твоята. И това е съвсем в реда на нещата. Но пък бих препоръча - може би някой друг ще успее да открие онова, което бе извън моя досег.
October 29, 2020
Една от най-добрите книги писани някога на български език. Велика!
February 12, 2021
„Ние сме онова, което прави от нас любовта.”
February 13, 2022
Безпрекословен шедьовър.
December 1, 2025
---> Заповядвайте в: My books/Моите книги
„Лавина“ на Блага Димитрова
„Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини, нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те хлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.
И заслепен, ти проглеждаш.“
Разказ за трагичната и същевременно героична съдба на група алпинисти, част от които загиват в планината.
„Лавина“ е роман за човешките взаимоотношения, за страховете, за приятелството и любовта, разказан ни през погледа на група алпинисти.
Блага Димитрова ни повежда към една вселена от дълбоки чувства и силни усещания, които се изсипват над нас като лавина. Залива ни усещане за радост, тъга, страх, еуфория, изнемога... без значение дали сме стъпвали някога в планината или не.
Невероятна творба. Не роман – а цяла философия. Философия за живота, взаимоотношенията, приятелството, морала, ценностите, съдбата и смъртта.
Тя е от „онези“ книги, за които си има точното време. Аз уцелих моето. Отлагах я във времето и малко съжалявам, но вероятно така е трябвало.
"Диря остава, когато се върви по неотъпкано."
Структурата на творбата е особена – разделена на 3 части - „Преди лавината“, „Лавината“ и „След лавината“. Героите са толкова различни и толкова добре са описани техните характери, техните съдби, минало, техните борби. Всеки изкачва своите върхове и всеки си има собствени лавини. Колкото и да са различни – цялата книга много добре ги описва заедно – като група – НИЕ.
„Характерно изразяване на човека е походката. Тя е непроменима. Само в колектива индивидуалната походка при такъв продължителен общ вървеж се променя, придобива нови черти: съгласуваност, постоянство, издръжливост.“
Романът е вдъхновен по действителни събития, но няма документална стойност. „Мальовишката трагедия“ или „Лавината на 11-те“ е събитие през 1965 г., когато под връх Мальовица в Рила загиват 11 български елитни алпинисти. Други 5-ма оцеляват.
Ще използвам думите на Спас Малинов - той е един от оцелелите в „Лавината на 11-те“ – свидетел на една от най-големите трагедии в българския алпинизъм:
„Често чувам и чета някой да казва „покорих” планината, върха... Планината не се покорява, при планината се ходи – тя или те приема, или не те приема. Тя винаги трябва да се уважава”.
Найден - водачът; Присмехулникът – радист, Деян – отсъстващият, вечния любовен триъгълник – Горазд, Зорка, Андро, Асен – Философът, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, операторът, Рад - Мълчаливецът, Димо, Момчил – Суеверният, Дара – дивата и необуздана, Никифор – Амбициозният… отговорност, вина и една забранена дума, дума-табу – „мащерка“.
„По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която веднаж си преодолял.
По това се отличаваш от обикновения турист в живота.
Най-мъчното, почти невъзможно за човека: да се задържи на веднаж завладения връх и да продължи нагоре. Колцина такива познаваш?“
Шестнадесет души поемат към върха и Деян – седемнадесетият, отсъстващият. Но всъщност през цялото време се чудех кой е разказвачът. Творбата е разказана от първо лице, но не е нито един от героите. Вероятно е разказана от осемнадесетият герой – НИЕ.
И няма нищо случайно, събитията се навързват едно след друго, за да отведат героите там, където трябва.
„Как да предотвратим това, което подбуждат собствените ни стъпки?“
„Ла-Вина. Вина, по-тежка от лавината.“
“Всеки сам си създава л��вината, която ще го погълне.”
“— Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепере да не падне оттам. А друг се катери на скала…
— И пак трепере да не падне. Каква е разликата? — се присмива Дара.
— Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.
— Защо не си вървите по пътеките?
— Ако човекът е вървял все по утъпкани пътеки, доникъде е нямало да стигне.”
Всеки от героите бяга от нещо – от себе си, от близките си, от работата си, от града, от страховете и мечтите си… а всъщност тича към смъртта си. Но и към прераждането.
Те търсят… всеки търси нещо. Ще намерят ли изкупление, личният си връх? Ще пречистят ли душите си?
„ - Търся думи, каквито няма досега. Търся ритми, каквито няма досега. Образи, каквито няма досега. Търся пътища за ново мислене. Може и да не ги намеря никога. Стига ми това, че търся…
„За да намери себе си, той изгуби живота си.“
В последните мигове, те осъзнават живота си – грешките, вините си, съдбата си, направеното, ненаправеното, казаното и премълчаното…
„В кратката вечност от минута и половина, докато може да живее без дъх, човекът минава през ада. Никой не може да избегне този страшен съд. И най-бързата смърт, и най-светкавичната катастрофа не спасява от тази една секунда макар, от тази една стотна от секундата, когато съзнанието изгаря с най-интензивния си пламък.
Една минимална частица от секундата — безкрайно време за вихровата дейност на представите, изскочили от отпушената бутилка на подсъзнанието.
Тогава нахлуват с неудържима сила грешките, забравените постъпки, престъпното нехайство към другите и към себе си, равнодушието.
Непоправимото.„
“Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч.
Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.
Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.
Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.
И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.
Не може с твойта смърт друг да умре.
Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.
Характерът се очертава едва с последния ти дъх.
Животът чрез смъртта е изразен.”
Групата - имаща собствен морал и закони, собствени страхове и табута, собствена мъка.
Въпреки неразбирателствата, въпреки обидите в групата – тя става едно цяло, заедно – пред лицето на смъртта остава само битката за живота – твоя и на другаря.
Готов ли си да се бориш до смърт, за да спасиш себе си и ближния?
„Истинският отговор се състои от въпроси, отправени навътре към самия себе си.“
„Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?“
Някои ще останат в планината – телом, завинаги. Други ще останат там завинаги в мислите и спомените си. Някои ще загубят живота си, други – ще го намерят…
"В търсене на смисъла обезсмисляме живота си. А тревата, без да знае за какво - пробива камъка."
"Всъщност каква е разликата да умреш млад или стар? Умирайки млад губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си."
Една изключително добра, изтънчена и красива книга. Може би една от най-добрите, които някога съм прелиствала, една от най-поетичните. Всяко изречение носи смисъл за живота, за смъртта… Книга, която не се чете, а се преживява.
„Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.
Можеш себе си да загубиш, но да загубиш височината!
Тази вътрешна повеля е създала човека, тя го и погубва.
Всяко поколение получава от предшествуващото една висота, която трябва на всяка цена да удържи и да надвиси поне с една стъпка.
Човечеството дължи себе си на тази единствена стъпка над веднаж постигнатата висота.“
„Падат снежните маски. Изведнаж блясва колко разноцветни пластове живот, колко различни индивидуалности се крият зад привидната еднаквост на плещите.
Зад всеки гръб — една съдба.
И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина.“
Дори не мога да я опиша, толкова добре, колкото се надявах и ще спра дотук, за да не развалям повече магията й, но ще цитирам още от нея – ако можех, бих я цитирала цялата…
„Една лавина ме причаква, отдето и да мина — една лавина е в засада.
Това е моята лавина.
Със собствените свои стъпки ще я подсека.
Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.
Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.
Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша — единствената моя дума, заради която съм дошел в света.
Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.
И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина.“
---> Заповядвайте в: My books/Моите книги
„Лавина“ на Блага Димитрова
„Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини, нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те хлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.
И заслепен, ти проглеждаш.“
Разказ за трагичната и същевременно героична съдба на група алпинисти, част от които загиват в планината.
„Лавина“ е роман за човешките взаимоотношения, за страховете, за приятелството и любовта, разказан ни през погледа на група алпинисти.
Блага Димитрова ни повежда към една вселена от дълбоки чувства и силни усещания, които се изсипват над нас като лавина. Залива ни усещане за радост, тъга, страх, еуфория, изнемога... без значение дали сме стъпвали някога в планината или не.
Невероятна творба. Не роман – а цяла философия. Философия за живота, взаимоотношенията, приятелството, морала, ценностите, съдбата и смъртта.
Тя е от „онези“ книги, за които си има точното време. Аз уцелих моето. Отлагах я във времето и малко съжалявам, но вероятно така е трябвало.
"Диря остава, когато се върви по неотъпкано."
Структурата на творбата е особена – разделена на 3 части - „Преди лавината“, „Лавината“ и „След лавината“. Героите са толкова различни и толкова добре са описани техните характери, техните съдби, минало, техните борби. Всеки изкачва своите върхове и всеки си има собствени лавини. Колкото и да са различни – цялата книга много добре ги описва заедно – като група – НИЕ.
„Характерно изразяване на човека е походката. Тя е непроменима. Само в колектива индивидуалната походка при такъв продължителен общ вървеж се променя, придобива нови черти: съгласуваност, постоянство, издръжливост.“
Романът е вдъхновен по действителни събития, но няма документална стойност. „Мальовишката трагедия“ или „Лавината на 11-те“ е събитие през 1965 г., когато под връх Мальовица в Рила загиват 11 български елитни алпинисти. Други 5-ма оцеляват.
Ще използвам думите на Спас Малинов - той е един от оцелелите в „Лавината на 11-те“ – свидетел на една от най-големите трагедии в българския алпинизъм:
„Често чувам и чета някой да казва „покорих” планината, върха... Планината не се покорява, при планината се ходи – тя или те приема, или не те приема. Тя винаги трябва да се уважава”.
Найден - водачът; Присмехулникът – радист, Деян – отсъстващият, вечния любовен триъгълник – Горазд, Зорка, Андро, Асен – Философът, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, операторът, Рад - Мълчаливецът, Димо, Момчил – Суеверният, Дара – дивата и необуздана, Никифор – Амбициозният… отговорност, вина и една забранена дума, дума-табу – „мащерка“.
„По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която веднаж си преодолял.
По това се отличаваш от обикновения турист в живота.
Най-мъчното, почти невъзможно за човека: да се задържи на веднаж завладения връх и да продължи нагоре. Колцина такива познаваш?“
Шестнадесет души поемат към върха и Деян – седемнадесетият, отсъстващият. Но всъщност през цялото време се чудех кой е разказвачът. Творбата е разказана от първо лице, но не е нито един от героите. Вероятно е разказана от осемнадесетият герой – НИЕ.
И няма нищо случайно, събитията се навързват едно след друго, за да отведат героите там, където трябва.
„Как да предотвратим това, което подбуждат собствените ни стъпки?“
„Ла-Вина. Вина, по-тежка от лавината.“
“Всеки сам си създава л��вината, която ще го погълне.”
“— Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепере да не падне оттам. А друг се катери на скала…
— И пак трепере да не падне. Каква е разликата? — се присмива Дара.
— Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.
— Защо не си вървите по пътеките?
— Ако човекът е вървял все по утъпкани пътеки, доникъде е нямало да стигне.”
Всеки от героите бяга от нещо – от себе си, от близките си, от работата си, от града, от страховете и мечтите си… а всъщност тича към смъртта си. Но и към прераждането.
Те търсят… всеки търси нещо. Ще намерят ли изкупление, личният си връх? Ще пречистят ли душите си?
„ - Търся думи, каквито няма досега. Търся ритми, каквито няма досега. Образи, каквито няма досега. Търся пътища за ново мислене. Може и да не ги намеря никога. Стига ми това, че търся…
„За да намери себе си, той изгуби живота си.“
В последните мигове, те осъзнават живота си – грешките, вините си, съдбата си, направеното, ненаправеното, казаното и премълчаното…
„В кратката вечност от минута и половина, докато може да живее без дъх, човекът минава през ада. Никой не може да избегне този страшен съд. И най-бързата смърт, и най-светкавичната катастрофа не спасява от тази една секунда макар, от тази една стотна от секундата, когато съзнанието изгаря с най-интензивния си пламък.
Една минимална частица от секундата — безкрайно време за вихровата дейност на представите, изскочили от отпушената бутилка на подсъзнанието.
Тогава нахлуват с неудържима сила грешките, забравените постъпки, престъпното нехайство към другите и към себе си, равнодушието.
Непоправимото.„
“Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч.
Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.
Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.
Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.
И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.
Не може с твойта смърт друг да умре.
Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.
Характерът се очертава едва с последния ти дъх.
Животът чрез смъртта е изразен.”
Групата - имаща собствен морал и закони, собствени страхове и табута, собствена мъка.
Въпреки неразбирателствата, въпреки обидите в групата – тя става едно цяло, заедно – пред лицето на смъртта остава само битката за живота – твоя и на другаря.
Готов ли си да се бориш до смърт, за да спасиш себе си и ближния?
„Истинският отговор се състои от въпроси, отправени навътре към самия себе си.“
„Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?“
Някои ще останат в планината – телом, завинаги. Други ще останат там завинаги в мислите и спомените си. Някои ще загубят живота си, други – ще го намерят…
"В търсене на смисъла обезсмисляме живота си. А тревата, без да знае за какво - пробива камъка."
"Всъщност каква е разликата да умреш млад или стар? Умирайки млад губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си."
Една изключително добра, изтънчена и красива книга. Може би една от най-добрите, които някога съм прелиствала, една от най-поетичните. Всяко изречение носи смисъл за живота, за смъртта… Книга, която не се чете, а се преживява.
„Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.
Можеш себе си да загубиш, но да загубиш височината!
Тази вътрешна повеля е създала човека, тя го и погубва.
Всяко поколение получава от предшествуващото една висота, която трябва на всяка цена да удържи и да надвиси поне с една стъпка.
Човечеството дължи себе си на тази единствена стъпка над веднаж постигнатата висота.“
„Падат снежните маски. Изведнаж блясва колко разноцветни пластове живот, колко различни индивидуалности се крият зад привидната еднаквост на плещите.
Зад всеки гръб — една съдба.
И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина.“
Дори не мога да я опиша, толкова добре, колкото се надявах и ще спра дотук, за да не развалям повече магията й, но ще цитирам още от нея – ако можех, бих я цитирала цялата…
„Една лавина ме причаква, отдето и да мина — една лавина е в засада.
Това е моята лавина.
Със собствените свои стъпки ще я подсека.
Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.
Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.
Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша — единствената моя дума, заради която съм дошел в света.
Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.
И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина.“
---> Заповядвайте в: My books/Моите книги
May 23, 2024
Най-любимата ми Българска книга
August 29, 2025
Fascinujuci pribeh horolezcov drzi od zaciatku v napati, co sa s nimi stane.
Autorka priblizuje pohlad vsetkych postav ich ocami, ako prezivaju momenty hrozy aj bilancovania.
Zaujimavy je koncept spolocneho bytia MY, ktore je tvorene celou skupinou horolezcov, iba ked su spolu. Skupina zije vlastnym zivotom, inymi pravidlami, ako jednotlivci.
Autorka priblizuje pohlad vsetkych postav ich ocami, ako prezivaju momenty hrozy aj bilancovania.
Zaujimavy je koncept spolocneho bytia MY, ktore je tvorene celou skupinou horolezcov, iba ked su spolu. Skupina zije vlastnym zivotom, inymi pravidlami, ako jednotlivci.
Displaying 1 - 30 of 120 reviews