,,Да, знаех, че това алчно решение напълно реално можеше да разбие сърцето ми. Както се казва, ловец, който гони два заека едновременно, не хваща нито един. Но ако чувстваш, че нямаш друг избор, освен да гониш и двата заека, ако просто нямаш друг избор, тогава трябва да се научиш да гониш и двата.”
На първи прочит, това е история за смъртта, за загубата на близък, за дисфункционалните семейства, за насилието в училище. Разказ за един тунел - Тунелът „Урашима”, който ще ти изпълни желание, но в замяна ще ти вземе години.
Но ако се вгледаш по-дълбоко, ще си дадеш сметка, че това е роман за онези заметени и премълчани истини, които всички отричаме, защото безумно много ни плашат. Истината, че ,,в много семейства именно децата държат родителите заедно”. Простичкият, но безумно тъжен факт, че често насилието може да се спре единствено с насрещно насилие. Губим много повече години в самосъжаление и опити да се възстановим след стари травми, отколкото в борба за личното си щастие. И вероятно най-болезненото осъзнаване - няма такава любов, която да задържи родител при детето му, ако той е решил да си тръгне от него. Тръгналият си родител никога не се връща. Изоставеното дете спира да бъде дете.
Но понякога, ако имаш повече късмет, в живота ти се появяват хора, които притежават способността да те върнат към себе си. Хора, които се превръщат в ,,единствено ти убежище” и карат ,,демоните в теб да млъкнат”. И точно това са хората, с които си струва да тичаш през мрака. Да се простиш с болката, да приемеш, че миналото е такова, каквото е и родителите понякога са просто хора, временно пребивавали в живота ти.