What do you think?
Rate this book
Късна смърт
Главните герои в тази книга са двама мъже и една жена.
Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник.
Живеят непоносимо дълго, до наши дни.
Иначе са връстници на новата българска държава.
Провират се през войни, бунтове, преврати.
Но Историята е само декорация.
Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт.
Героите трябва да издържат и на двете.
И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща.
Късната – привлекателна.
Но мигар някой някога си е отивал навреме?
Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник.
Живеят непоносимо дълго, до наши дни.
Иначе са връстници на новата българска държава.
Провират се през войни, бунтове, преврати.
Но Историята е само декорация.
Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт.
Героите трябва да издържат и на двете.
И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща.
Късната – привлекателна.
Но мигар някой някога си е отивал навреме?
240 pages, Paperback
First published May 17, 2022
1 person is currently reading
106 people want to read
About the author
Иван Станков
21 books30 followersИван Станков е роден на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Българска филология" през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра "Българска литература" към същия университет. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Автор е на книгите "Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников" (1993), "Йовковото творчество" (1995), "Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов" (1996), "На пътя на историята - творчеството на Димитър Талев" (2001), "Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм" (2010), както и на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Издал е два сборника с разкази: "Спомени за вода. DM" (2014) и "Улици и кораби. GM" (2017). Превел е от румънски език три книги на Мирча Картареску - сборника с разкази "Защо обичаме жените" (2006), сборника с новели "Носталгия" (2007) и романовата трилогия "Ослепително" (2004-2005), както и романа "Червена бабичка съм" от Дан Лунгу.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
May 24, 2022
В края на този специален ден искам да насоча вниманието към един български автор. Иван Станков е изключително умел разказвач, със своя лиричен и елегантен изказ той превежда читателя през целия живот на третата българска държава от създаването й до наши дни.
“Мисълта отговаря за бъдещето, паметта отговаря за миналото, а душата - тя е винаги в сегашно време.”
Не казвам, че не харесвам разкази, но ако романът е океан, то разказите са като езера - твърде бързо стигаш до другия бряг, приключва преди изобщо да е започнало. Затова съм много щастлива, че първият роман на Иван Станков вече е факт. А “Късна смърт” потапя много дълбоко в лоното на историята и в душите на героите. И докато един се притаява в ъгъла, търсейки смисъла на случващото се, друг се опитва да разкрие посоката на вятъра и да се нагоди по нея, за да управлява събитията, а трети просто се промъква между дъждовните капки, с надежда да остане незасегнат. Герои, безкрайно различни един от друг, с несходни ценностни системи и морал, търсят своя път през живота, който непрестанно ги среща отново. Сякаш пътят им един към друг е единственото, което са неспособни да изгубят. Те умело лавират из лабиринтите на историята, оставяйки събитията да отекват в тях.
За мен винаги е удоволствие да чета талантливи родни автори и силно препоръчвам романа “Късна смърт” на Иван Станков.
“Мисълта отговаря за бъдещето, паметта отговаря за миналото, а душата - тя е винаги в сегашно време.”
Не казвам, че не харесвам разкази, но ако романът е океан, то разказите са като езера - твърде бързо стигаш до другия бряг, приключва преди изобщо да е започнало. Затова съм много щастлива, че първият роман на Иван Станков вече е факт. А “Късна смърт” потапя много дълбоко в лоното на историята и в душите на героите. И докато един се притаява в ъгъла, търсейки смисъла на случващото се, друг се опитва да разкрие посоката на вятъра и да се нагоди по нея, за да управлява събитията, а трети просто се промъква между дъждовните капки, с надежда да остане незасегнат. Герои, безкрайно различни един от друг, с несходни ценностни системи и морал, търсят своя път през живота, който непрестанно ги среща отново. Сякаш пътят им един към друг е единственото, което са неспособни да изгубят. Те умело лавират из лабиринтите на историята, оставяйки събитията да отекват в тях.
За мен винаги е удоволствие да чета талантливи родни автори и силно препоръчвам романа “Късна смърт” на Иван Станков.
June 12, 2022
Много ми хареса романа, четох бавно, изпълни ме с тъга. Как беше - "Всички велики книги са пътуване в състраданието".
Хубава книга, която ме подсети за "На изток от рая" - не че са същите героите или историите им, но има едно вглеждане в човека, което малко писатели умеят да сложат на листа без да те дразнят с мъдрости.
Хубава книга, която ме подсети за "На изток от рая" - не че са същите героите или историите им, но има едно вглеждане в човека, което малко писатели умеят да сложат на листа без да те дразнят с мъдрости.
July 30, 2022
“ - А голям ли е животът, дядо?
- Голям е, Арис, По-голям от света даже. За някои е кратък, за други прекалено дълъг, но винаги голям.”
Пред нас са 140 години от българската история, кондензирани в библейско дългите животи (140 години) на трима персонажи - Аристотел Теодоров, Богдан Чизмаров и Деляна Новакова. Те са неотменно свързани помежду си и в живота, и в смъртта си. Аристотел обича Деляна с най-чистата възможна любов; той никога нищо не иска от нея, не я упреква, не я и моли. Дори когато вече не се виждат, си пишат всеки ден, а се оказва, че Богдан следи кореспонденцията им. Защото и той се домогва до Деляна, но не от любов, а от гордост, от амбиция.
Общото между нея и Богдан е точно тази гордост, която изражда взаимоотношенията им в борба за надмощие. Всеки обича и вижда света съобразно собствената си природа.
Аристотел е съзерцателна натура, философ по нагласа, той винаги търси “причините” на нещата, смисъла на съществуването. Дядо му го нарича Арис, на древногръцкия бога на войната, за родителите си той е “Ристо”, на Христос, а за съгражданите си е “Телчо”. И действително у този герой можем да разпознаем Христова фигура. Душата му е чиста, нравът кротък, любовта му е самоотвержена, а страданието му е голямо.
Богдан е пълна негова противоположност. Той е човек на действието, интересува го не “причината”, а “целта”. Той е от онези, които искат да дърпат конците в “пирамидата на властта”, но да ги дърпат тайно и подмолно.
“Постепенно разбра колко важна бе позицията на втория в глутницата и колко тя е удобна. Вторият знаеше всичко за първия и за останалите от третия насам.” Неслучайно братята му го наричат “Бого”, той ще разполага с практически неограничена власт. Богдан Чизмаров е демонична фигура. Неговата обладаност от властта, от страстта да притежава хора, които да са в пълна зависимост от него, неизбежно го води до крайности, до извращения, които изтриват човешкото у него. Авторът като че намига на Уилям Фокнър с неговия разказ “Роза за Емили”, само че Емили е душевно болна, а Богдан е болен от властолюбие.
Още като ученик започва да си води дневници, в които отбелязва характерни черти и постъпки на свои съученици. По-късно, като военен, той превръща това занимание в цел на съществуването си. “Семейство нямаше, за да търси оправдание в бъдещето на децата. Нямаше и идеология, собствено казано. Имаше папките … и реши да остане при тях, докато може.” Той “резюмира” хора, каталогизира ги “по дати и по азбучен ред”. за да ги “подрежда в чекмедженца, запълнили шкафовете по стаите на кабинета му.”
Този сив кардинал, който е бил дясната ръка на генерал Никола Жеков, в книгата просто “Генерала”, се среща с шефа на полицията Гешев, в романа назован “Кардинала”, а по-късно се споразумява с “Другаря Джорев”, зад който според мен се крие Трайчо Костов”. Така тези “донесения, описания, чути и подслушани и документирани срещи, тайни фотографии” ще бъдат използвани и манипулирани в тяхна полза от новите началници на “Бюрото”, от комунистическата Държавна сигурност.
Най-ценното и удивително за мен при обрисовката на основните герои е пълното отсъствие на морално осъждане. Едва когато прочетох втори път книгата и проверих историческите факти, си дадох сметка колко противна фигура е Богдан Чизмаров и колко човешки съдби са били и все още са зависими от папките, в какъвто и формат да са, събирани и попълвани старателно от увредени душици като него. Но авторът никога не произнася присъда над Чизмаров. Неговата последна амбиция е да надживее Аристотел, защото без амбиция този човек е нищо.
Може би следващият цитат ще обясни възможна гледна точка на автора за уродливи същества от типа на Богдан: “На мен винаги ми се струва, че страдащият човек свети отвътре. Затова, скъпа госпожо Новакова, не бива да раздаваме присъди, нито на другите, нито на себе си. Угризенията са ни достатъчни. Не сме светци, за да си блъскаме крака цял живот в крайпътните камъни, задето някога сме настъпили птиче гнездо в тревата.” Дали Богдан Чизмаров има въобще някакви угризения, ние не научаваме. Аз такива податки в романа не виждам, но авторът никога не го осъжда.
Повествованието ни представя само две гледни точки: тези на Аристотел и на Богдан. Деляна Новакова виждаме само през техните очи. Красива, суетна и горделива що се отнася до отношенията и с мъжете, тя никога не прекрачва тази сфера, не се впуска в по-голяма игра, където да разгърне способностите си. Всъшност тя се чувства омърсена от живота си на дама от тогавашния хайлайф и желае да се пречисти пред олтара на своя любим и пред смъртта. За мен Деляна е най-правдоподобният образ, жена с двойнствена природа, привлечена от двама мъже с напълно различен натюрел.
“- Ще се омъжиш ли за мен…?
- Ще се омъжа!
- Кога?
- Когато всичко в мен умре и само аз остана жива.”, казва Деляна на Аристотел.
И все пак според мен главният герой в този роман е Времето, природата му, и как то трансформира спомените ни.
Цялата история е разказана като ретроспекция и понякога е трудно да разберем защо точно тези спомени връхлитат двамата дълголетници. Как тече времето и тече ли изобщо, дали младото ни аз е идентично с по-късното ни аз, остарява ли душата, тези въпроси са център на наратива.
“Невзрачен, какъвто си даваше сметка, че е, без никакви големи качества, бе стискал цял живот дадената му по рождение монета и бе живял с простичкото човешко задължение да я удвои.” Така вижда смисъла Аристотел, който знае, че му е даден много дълъг живот, дълъг, колкото един миг.
Романът не може да се нарече исторически, но от него можем да научим много за нашата история, за онези стотици хиляди мъже, загинали по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, за бурното ни минало, което сме наследили.
Богдан Чизмаров често се натъква на големи наши писатели, измежду които се открояват Йордан Йовков, Димитър Талев, а по-късно и с репресирания поет Димитър Динков. Духът на тези 140 години е предаден умело, а това е нелека задача.
Стилът на Иван Станков е своебразен, с елементи на магически реализъм и пропит с народна мъдрост. Неговата Стража се превръща в едно нашенско Макондо, покосено от опустошение от маркесов тип. Библейските мотиви, с които започва повествованието, се завръщат, за да затворят цикъла и да придадат на историята мащабност и дълбочина.
Заповядайте в света на Иван Станков!
Гореща ви препоръчвам този роман!
June 24, 2022
Иван Станков, „Късна смърт“ (edited)
Като че ли бях забила нос предимно в чужди автори и се носех по някакво особено течение между вечна класика и съвременни творци. Но напоследък взех да разширявам хоризонти и да любопитствам открито какво вълнува родните автори. И като се почна едно откриване един след друг на майстори на изказа, които имат какво да кажат! И да разкажат за миналото, и да осветлят настоящето, и да хвърлят по някой камък в дълбокия кладенец на бъдещето, който така и не чуваш кога и как пада. Така открих и Иван Станков с „Късна смърт“. Днес затворих последната страница и все още не мога да избистря ума си, да си тръгна от Стража, да потъгувам по смъртта на главните герои, да премисля преживелиците им. Както казва Камен Донев – бедна ви е фантазията, защото малко сте чели, а то затова и ви е бедна (перифразирам го). Та си разсъждавам по тази тема покрай този роман и си мисля, че чак „малко“ не съм чела и затова имам някаква скромна фантазия. По навик чертая паралели между новоткрития автор и предишни, които вече съм чела. И Станков ми е една много приятна сплав между Гарсия Маркес, Кадаре и Достоевски. Мислях си го някъде към средата на романа, а впоследствие открих и препратка към „Престъпление и наказание“ и мислено си изръкоплясках. Съвсем накрая ме порази друго откритие, което звучи просто абсурдно поради отдалечеността на двамата автори и жанровите различия – а именно Благой Д. Иванов, когото също наскоро открих с дебютния му хорър „Мазето“. Богдан Чизмаров и главният герой от „Мазето“ имат известни сходства в мрачната си същност, в несъзнаването на своята извратеност, в побъркания им начин да обичат, в изкривената им представа за превъзходство и нормалност на отношенията – с родители, с любима, със света въобще.
Премислих решението си да не добавям още спойлери, защото продължавам да мисля за тях. Тръгвайки от самите им имена: в мъжките има божествен елемент - малкото име на единия е Богдан, а фамилията на другия е Теодоров. Нито един от тях не е богобоязливец или с непоклатима вяра. Богдан сякаш не се е и замисля за Бог, за ад и рай, за прегрешаване или за изкупление на греховете. Другият пък има някаква своя вяра, една своя мантра като молитва преди съня (малката смърт) и се стреми да не прегрешава, търси прошката на сина си и пази живота като най-ценен дар. На единия фамилията му е нетипична - Чизмаров, а на другия малкото име - Аристотел. Фамилията на първият сякаш е синоним на големец - казва Чизмаров, намеква се за специалния вид ботуши, но позицията му е толкова висока и властна, че човек повече си мисли за подходящото Шапкаров или "шапкар", както жаргонно казваме на тези с властта. Но пък нали тях ги гледаме ниско - в обувките, пак му отива. А малкото име на училищния директор - Аристотел - силно приляга на философската му натура, на вечно търсещия му ум, на минаващия границите на тук и сега търсещ човек. При него ме смаза пълната му отдаденост към една ученическа неосъществена любов, безрезервната му обич към към всичките му деца и внуци и безразличието му към майките на децата му, които се споменават сякаш мимоходом. Сякаш за тях не пази обич, не пази скъп спомен, не скърби по загубата им. Женският образ също е с интересни имена: Деляна - жена, която гори с делата си, перпетуум мобиле; Новакова - сама кове съдбата си и винаги успява да те изненада с нещо ново и необичайно, на гребена на вълната, в крак с новото време и неговите ценности.
Много премерен е езикът – не се чете бързо, гладко и безпаметно, а всяка дума си тежи на мястото. Търкалят се, свиват по някоя наклонена повърхност и се озовават в някоя мъдрост, но без да звучат клиширано или кухо. Една нотка архаизъм отеква в почти всяка фраза, но не натрапчиво или жаргонно и фалшиво. Героите са като живи, с всички техни спомени, планове, чувства, прегрешения, разсъждения. Но не са величави, героични, черно-бели, добри и лоши. Уж са такива едни обикновени, но у всеки има по нещо изключително, което го отличава. И не е само невъзможната им възраст. Обичам такива любовни истории, в които има много любов и голямо отсъствие на любов едновременно. Едни са постоянни като водата и минават през скала дори, а други са променливи и неустойчиви. И фонът е пласт над пласт – история, политика, философия, литература, култура...
От десетилетия ме интересува един сериозен проблем: приемането на загуба и скръбта по близки хора. В повечето книги тази тема е засегната по един или друг начин и аз опитвам чрез косвения опит да извлека някакво знание, да попия силата на тези, които успяват да го преодолеят. Тази книга сякаш цялата е за това. Невероятен извор на утеха, на лекуващи душата гледни точки към проблема с надживяването на най-близките, които отнасят със себе си в отвъдното части от душата на живия. Живия, който още си има дни на земята, но няма с кого да ги сподели, а смъртта се бави с десетилетия, защото планът за него е друг и не му е дадено да го знае.
„...ето, те отидоха под ненаситната пръст къде по-млади от него и никога повече няма да ги има, а той е още жив и мърда като мишка, нищо че е в капан. Може да му е тъжен животът, и скръбен, и скръбен, и без перспектива, и без надежда, но очите му отворени ли са? Отворени са. А светът красив ли е? Много е красив. Птичките пеят, дръвчетата цъфтят. Ами да го гледа този красив свят и да се радва, а не да предизвиква Бога на горделиви разговори за справедливостта. Щото можеше и неговия живот да вземе, а не му го е взел. Да бъде благодаре и на толкова. И да се радва, ако може.“
Ще търся и другите творби на Иван Станков. И да е здрав и вдъхновен да пише още!
Като че ли бях забила нос предимно в чужди автори и се носех по някакво особено течение между вечна класика и съвременни творци. Но напоследък взех да разширявам хоризонти и да любопитствам открито какво вълнува родните автори. И като се почна едно откриване един след друг на майстори на изказа, които имат какво да кажат! И да разкажат за миналото, и да осветлят настоящето, и да хвърлят по някой камък в дълбокия кладенец на бъдещето, който така и не чуваш кога и как пада. Така открих и Иван Станков с „Късна смърт“. Днес затворих последната страница и все още не мога да избистря ума си, да си тръгна от Стража, да потъгувам по смъртта на главните герои, да премисля преживелиците им. Както казва Камен Донев – бедна ви е фантазията, защото малко сте чели, а то затова и ви е бедна (перифразирам го). Та си разсъждавам по тази тема покрай този роман и си мисля, че чак „малко“ не съм чела и затова имам някаква скромна фантазия. По навик чертая паралели между новоткрития автор и предишни, които вече съм чела. И Станков ми е една много приятна сплав между Гарсия Маркес, Кадаре и Достоевски. Мислях си го някъде към средата на романа, а впоследствие открих и препратка към „Престъпление и наказание“ и мислено си изръкоплясках. Съвсем накрая ме порази друго откритие, което звучи просто абсурдно поради отдалечеността на двамата автори и жанровите различия – а именно Благой Д. Иванов, когото също наскоро открих с дебютния му хорър „Мазето“. Богдан Чизмаров и главният герой от „Мазето“ имат известни сходства в мрачната си същност, в несъзнаването на своята извратеност, в побъркания им начин да обичат, в изкривената им представа за превъзходство и нормалност на отношенията – с родители, с любима, със света въобще.
Премислих решението си да не добавям още спойлери, защото продължавам да мисля за тях. Тръгвайки от самите им имена: в мъжките има божествен елемент - малкото име на единия е Богдан, а фамилията на другия е Теодоров. Нито един от тях не е богобоязливец или с непоклатима вяра. Богдан сякаш не се е и замисля за Бог, за ад и рай, за прегрешаване или за изкупление на греховете. Другият пък има някаква своя вяра, една своя мантра като молитва преди съня (малката смърт) и се стреми да не прегрешава, търси прошката на сина си и пази живота като най-ценен дар. На единия фамилията му е нетипична - Чизмаров, а на другия малкото име - Аристотел. Фамилията на първият сякаш е синоним на големец - казва Чизмаров, намеква се за специалния вид ботуши, но позицията му е толкова висока и властна, че човек повече си мисли за подходящото Шапкаров или "шапкар", както жаргонно казваме на тези с властта. Но пък нали тях ги гледаме ниско - в обувките, пак му отива. А малкото име на училищния директор - Аристотел - силно приляга на философската му натура, на вечно търсещия му ум, на минаващия границите на тук и сега търсещ човек. При него ме смаза пълната му отдаденост към една ученическа неосъществена любов, безрезервната му обич към към всичките му деца и внуци и безразличието му към майките на децата му, които се споменават сякаш мимоходом. Сякаш за тях не пази обич, не пази скъп спомен, не скърби по загубата им. Женският образ също е с интересни имена: Деляна - жена, която гори с делата си, перпетуум мобиле; Новакова - сама кове съдбата си и винаги успява да те изненада с нещо ново и необичайно, на гребена на вълната, в крак с новото време и неговите ценности.
Много премерен е езикът – не се чете бързо, гладко и безпаметно, а всяка дума си тежи на мястото. Търкалят се, свиват по някоя наклонена повърхност и се озовават в някоя мъдрост, но без да звучат клиширано или кухо. Една нотка архаизъм отеква в почти всяка фраза, но не натрапчиво или жаргонно и фалшиво. Героите са като живи, с всички техни спомени, планове, чувства, прегрешения, разсъждения. Но не са величави, героични, черно-бели, добри и лоши. Уж са такива едни обикновени, но у всеки има по нещо изключително, което го отличава. И не е само невъзможната им възраст. Обичам такива любовни истории, в които има много любов и голямо отсъствие на любов едновременно. Едни са постоянни като водата и минават през скала дори, а други са променливи и неустойчиви. И фонът е пласт над пласт – история, политика, философия, литература, култура...
От десетилетия ме интересува един сериозен проблем: приемането на загуба и скръбта по близки хора. В повечето книги тази тема е засегната по един или друг начин и аз опитвам чрез косвения опит да извлека някакво знание, да попия силата на тези, които успяват да го преодолеят. Тази книга сякаш цялата е за това. Невероятен извор на утеха, на лекуващи душата гледни точки към проблема с надживяването на най-близките, които отнасят със себе си в отвъдното части от душата на живия. Живия, който още си има дни на земята, но няма с кого да ги сподели, а смъртта се бави с десетилетия, защото планът за него е друг и не му е дадено да го знае.
„...ето, те отидоха под ненаситната пръст къде по-млади от него и никога повече няма да ги има, а той е още жив и мърда като мишка, нищо че е в капан. Може да му е тъжен животът, и скръбен, и скръбен, и без перспектива, и без надежда, но очите му отворени ли са? Отворени са. А светът красив ли е? Много е красив. Птичките пеят, дръвчетата цъфтят. Ами да го гледа този красив свят и да се радва, а не да предизвиква Бога на горделиви разговори за справедливостта. Щото можеше и неговия живот да вземе, а не му го е взел. Да бъде благодаре и на толкова. И да се радва, ако може.“
Ще търся и другите творби на Иван Станков. И да е здрав и вдъхновен да пише още!
This entire review has been hidden because of spoilers.
December 6, 2025
Късната смърт носи чакано опрощение: https://knigolandia.info/kusna-smurt/
Тази година литературното ми откритие е Иван Станков, нямам съмнение в това, имах щастието да се запозная лично с него в началото на лятото и след сборниците „На два гласа“ и „Вечерна сватба“ осъзнах какъв филигранен писател съм пропускал досега. „Късна смърт“ е избродиран роман, посветен на любовта и отминаващото време, преплетени и неразплетими. Двамина отколешни мъже формират стълбовете на романа, а между тях прелита като неуловимата птица на щастието дивна жена, която е неосъществен блян за единия и прагматична цел на другия – и постоянна променлива за самата себе си. На задната корица удачно е написано: „Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт. Героите трябва да издържат и на двете.“ А моето лично усещане бе, че градът, фон на техните ранни срещи, е моят Видин, но навярно греша, Станков има силна връзка и с Русе – обединява ги Дунавът, който придружава десетилетията по страниците, и който прямо авторът сравнява със своята неуловима за никого героиня.
Изд. "Хермес"
https://knigolandia.info/kusna-smurt/
Тази година литературното ми откритие е Иван Станков, нямам съмнение в това, имах щастието да се запозная лично с него в началото на лятото и след сборниците „На два гласа“ и „Вечерна сватба“ осъзнах какъв филигранен писател съм пропускал досега. „Късна смърт“ е избродиран роман, посветен на любовта и отминаващото време, преплетени и неразплетими. Двамина отколешни мъже формират стълбовете на романа, а между тях прелита като неуловимата птица на щастието дивна жена, която е неосъществен блян за единия и прагматична цел на другия – и постоянна променлива за самата себе си. На задната корица удачно е написано: „Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт. Героите трябва да издържат и на двете.“ А моето лично усещане бе, че градът, фон на техните ранни срещи, е моят Видин, но навярно греша, Станков има силна връзка и с Русе – обединява ги Дунавът, който придружава десетилетията по страниците, и който прямо авторът сравнява със своята неуловима за никого героиня.
Изд. "Хермес"
https://knigolandia.info/kusna-smurt/
August 13, 2022
От всички неща, които може да се знаят за една (историческа) личност, аз ще искам да разбера какво се случва у тях, в "малката държава". Странно на колко места в романа това разбиране го има, а все пак "големите" събития са един от главните персонажи. Останалите трима, които се проследяват в 140 години българска история, са също доста безинтересни. Божият син, Дяволът, покаялата се блудница (човекът). Без никакъв нюанс, наредени е така, като буркани. Може би ако Аристотел Теодоров не обръщаше буза след буза, щях да мога да го харесам, или ако Богдан Чизмаров имаше някаква мотивация освен черната си душа, щях да мога да го намразя, или ако Дияна Новакова беше взела или поне опитала да вземе това, което иска (рая на земята), когато го иска, а не като реши, че го заслужава, щях да мога да я разбера, но сега изпитвам само скука. Един персонаж е вълнуващ, когато прилича на човек, а не на християнски (или какъвто и да е) идеал и изобщо Бог е нисък таван, ако си задаваш въпроси за хората.
July 25, 2022
"Късна смърт" е книга, която те кара да си зададеш ОНЕЗИ въпроси - трудните и неразгаданите. Силно препоръчвам!
Със сигурност ще я прочета отново.
Със сигурност ще я прочета отново.
June 25, 2022
"Сложно нещо е венецът на Божиите твари и непознаваем докрай."
September 27, 2023
Романът "Късна смърт" Иван Станков е втората книга, която прочетох след разказите му, "Вечерна сватба" и макар и много различна като сюжет, носи донякъде същата атмосфера. Времевата рамка е много голяма, от края на XIX в. до съвремието, тъй като героите Аристотел Теодоров и Богдан Чизмаров имат необичайно дълъг живот - 140 години, а Деляна Новакова малко по-кратък, малко над 100. Тримата израстват заедно в Стража, но пътищата им поемат в различни посоки.
Деляна избира да следва в София и се превръща в бляскава светска дама с няколко перспективни бра��а, но лишена от любов, Богдан е доста по-особен, има различни старсти и стремежи, знае много добре какви са нещата, които не иска, не иска да учи във Висше училище и да издържа семейство и затова се насочва към кариера в армията, а Аристотел кара педагогически курсове в Казанлък, за да стане учител, той е най-съзидателсният образ в романа, от него струи безкрайно желание да дава повече, да поддържа искрата на просвещението в младите, затова и въпреки всички трудности, за мен той е най-щастливият и удовлетворен от тримата, защото носи най-много любов в себе си.
Моето лично усещане е доста по-различно от отзивите, които прочетох, аз лично не виждам дори и неосъществен любовен триъгълник в отношения на двамата герои към и Деляна Новакова. За Аристотел това е една неосъществена любов, идеал и копнеж, които остават дълбоки следи в него, но с времето приемат платоничната форма на безкрайна поредица от писма, в които ѝ разказва живота си и тук-там се прокрадва някоя плаха любовна дума. Докато взаимоотношенията между Богдан и Деляна са още по-особени, свърза ги донякъде общата им самота, чувството за нещо познато от миналото и някакво противопоставяне на характери, чрез което изграждат една провокативно-иронична връзка на случайни срещи и размяна на остроумни реплики. Но за Богдан това не е нито идеал, нито любов, в неговия свят на класифициране на хора и събития, Деляна въплъщава възхищението към красотата и силата на характера, жена, създадена да оцелява и да си проправя път във всяка ситуация. Но в това възхищение няма страст или емоция.
„Деляна Новакова беше като Дунава – вода, която не прави нищо друго, освен да показва и да мери времето.“
Сюжетът се движи основно върху развитието на Богдан и Аристотел, важните исторически събития са фон, но и повод героите да разкрият вътрешния си свят, в смутните времена на политически промени, преврати, войни, атентати, всеки от тях е част от събитията, Аристотел е незначителен участник, докато Богдан се стреми да има водеща роля и все пак да е в безопасната роля на втори, в сянка. Той е от образите, които пораждат противоречиви чувства, има нещо хлъзгаво в начина, по който се нагажда към политическите промени и все пак аз не видях подмолност, даже в някои от ситуациите се застъпи за другите (Аристотел, когато беше ранен, да се грижат за него; бащата на Деляна, след 9ти). Няма злоба или жажда за отмъщение, за триумф над другите, те сякаш малко го интересуват, той е хладен и прагматичен, каталогизира хората и подхожда към информацията като колекционер и сякаш дори не си дава сметка, че зад всяка от тези папки стои човшка съдба.
"И все пак високомерието, възпитано от команднощабната среда и култивирано от прочетените книги, не пречеше на любопитството му към човека. Дори напротив, заниманията му с информация, събирането, систематизирането, изучаването и иползването ѝ се дължаха именно на това му любопитство."
И все пак един от водещите мотиви в романа е времето, то постоянно носи промени, не само в исторически план, но и в личен, един толкова дълъг живот е белязан с много загуби. И дори и на преклонна възраст, Аристотел е силно свързан с тях, той постоянно витае в света на спомените, като сякаш горчивите надделяват, а между тях проблястват малки светлинки. Спомените са връзката му с миналото и със семейството, с тях сякаш те все още са част от живота му.
"Пръстта, казваше майка им, не пречела на мъртвите. Тревата, тревата ги убивала, не можели да дишат от нея. Затуй гробовете трябвало да бъдат чисти. Живия човек може и да го забравиш. Мъртвия не можело, понеже забравеният мъртвец умирал завинаги."
В последния цитат за мен е връзката между големите събития и отделния човек, той е просто малка брънка от сложна верига и често играе различна роля, понякога е двигателя в някаква промяна, понякога е понесен от събитията и безропотно ги следва, но винаги има своите цели, мечти и съжаления, както всеки от тримата главни герои.
"Наистина ли децата продължават родителите си, където и да отидат? Съществува ли някакъв голям промисъл извън неосъзнатия бяс за продължение на родовете? Какво се случва с всички обещания на религиите и на революциите, води ли смъртта на толкова милиони хора, живели досега на земята към някаква цел? Имаше ли цел самото съшествуване на човека?"
Деляна избира да следва в София и се превръща в бляскава светска дама с няколко перспективни бра��а, но лишена от любов, Богдан е доста по-особен, има различни старсти и стремежи, знае много добре какви са нещата, които не иска, не иска да учи във Висше училище и да издържа семейство и затова се насочва към кариера в армията, а Аристотел кара педагогически курсове в Казанлък, за да стане учител, той е най-съзидателсният образ в романа, от него струи безкрайно желание да дава повече, да поддържа искрата на просвещението в младите, затова и въпреки всички трудности, за мен той е най-щастливият и удовлетворен от тримата, защото носи най-много любов в себе си.
Моето лично усещане е доста по-различно от отзивите, които прочетох, аз лично не виждам дори и неосъществен любовен триъгълник в отношения на двамата герои към и Деляна Новакова. За Аристотел това е една неосъществена любов, идеал и копнеж, които остават дълбоки следи в него, но с времето приемат платоничната форма на безкрайна поредица от писма, в които ѝ разказва живота си и тук-там се прокрадва някоя плаха любовна дума. Докато взаимоотношенията между Богдан и Деляна са още по-особени, свърза ги донякъде общата им самота, чувството за нещо познато от миналото и някакво противопоставяне на характери, чрез което изграждат една провокативно-иронична връзка на случайни срещи и размяна на остроумни реплики. Но за Богдан това не е нито идеал, нито любов, в неговия свят на класифициране на хора и събития, Деляна въплъщава възхищението към красотата и силата на характера, жена, създадена да оцелява и да си проправя път във всяка ситуация. Но в това възхищение няма страст или емоция.
„Деляна Новакова беше като Дунава – вода, която не прави нищо друго, освен да показва и да мери времето.“
Сюжетът се движи основно върху развитието на Богдан и Аристотел, важните исторически събития са фон, но и повод героите да разкрият вътрешния си свят, в смутните времена на политически промени, преврати, войни, атентати, всеки от тях е част от събитията, Аристотел е незначителен участник, докато Богдан се стреми да има водеща роля и все пак да е в безопасната роля на втори, в сянка. Той е от образите, които пораждат противоречиви чувства, има нещо хлъзгаво в начина, по който се нагажда към политическите промени и все пак аз не видях подмолност, даже в някои от ситуациите се застъпи за другите (Аристотел, когато беше ранен, да се грижат за него; бащата на Деляна, след 9ти). Няма злоба или жажда за отмъщение, за триумф над другите, те сякаш малко го интересуват, той е хладен и прагматичен, каталогизира хората и подхожда към информацията като колекционер и сякаш дори не си дава сметка, че зад всяка от тези папки стои човшка съдба.
"И все пак високомерието, възпитано от команднощабната среда и култивирано от прочетените книги, не пречеше на любопитството му към човека. Дори напротив, заниманията му с информация, събирането, систематизирането, изучаването и иползването ѝ се дължаха именно на това му любопитство."
И все пак един от водещите мотиви в романа е времето, то постоянно носи промени, не само в исторически план, но и в личен, един толкова дълъг живот е белязан с много загуби. И дори и на преклонна възраст, Аристотел е силно свързан с тях, той постоянно витае в света на спомените, като сякаш горчивите надделяват, а между тях проблястват малки светлинки. Спомените са връзката му с миналото и със семейството, с тях сякаш те все още са част от живота му.
"Пръстта, казваше майка им, не пречела на мъртвите. Тревата, тревата ги убивала, не можели да дишат от нея. Затуй гробовете трябвало да бъдат чисти. Живия човек може и да го забравиш. Мъртвия не можело, понеже забравеният мъртвец умирал завинаги."
В последния цитат за мен е връзката между големите събития и отделния човек, той е просто малка брънка от сложна верига и често играе различна роля, понякога е двигателя в някаква промяна, понякога е понесен от събитията и безропотно ги следва, но винаги има своите цели, мечти и съжаления, както всеки от тримата главни герои.
"Наистина ли децата продължават родителите си, където и да отидат? Съществува ли някакъв голям промисъл извън неосъзнатия бяс за продължение на родовете? Какво се случва с всички обещания на религиите и на революциите, води ли смъртта на толкова милиони хора, живели досега на земята към някаква цел? Имаше ли цел самото съшествуване на човека?"
May 20, 2023
4,35/5
Displaying 1 - 10 of 10 reviews