Таралежите излизат през нощта

by Йорданка Белева

Писането на Йорданка Белева поставя в своя център белезите – белезите от миналото, които ни задължават да го помним; белезите от настоящето, които ни помагат да го живеем, и белезите от бъдещето, които знаем, че ще получим. Така тя като автор ни въздейства три в едно: да помним, да издържаме, да знаем.

Митко Новков

Харесвам прозата на Йорданка Белева заради тази невероятна, доведена до съвършенство сложност на простотата, харесвам езика, на който са написани нейните разкази и с който тя си „играе“, както неуморните и винаги различни вълни си играят с неуморния и винаги еднакъв бряг.

Владимир Зарев

Genres: Bulgarian Literature, Short Stories, Fiction, Bulgaria

92 pages, Paperback

First published May 1, 2022

About the author

Йорданка Белева е родена в Тервел. Носител е на първи награди от национални конкурси за поезия и проза. Завършва българска филология и библиотечен мениджмънт. Докторант е по обществени комуникации и информационни науки. Автор е на поетичната книга "Пеньоари и ладии" (2002) и сборника с разкази "Надморската височина на любовта" (2011).

Reviews

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Може би едно от най-желаните заглавия за мен от изминалият пролетен панаир на книгата. След прочита на “Кедер” преди няколко години безвъзвратно се влюбих в писането на Йорданка Белева.

Трудно ми е да пиша за нея и ми е много трудно да обясня защо всички трябва да прочетат книгите и. “Таралежите излизат през нощта” се вля венозно в тялото ми… Тази година в рамките на два месеца изгубих и двете си баби. На едната съм кръстена, при другата прекарвах цели лета. Затова разказите от сборника ми въздействаха безкрайно дълбоко ❤️

Отбелязвам 3те, които ме разплакаха:
*Някъде свещ*, *Цената на буквата*, *Молитвата на баба*

[Milena Tasheva · Rating 5 out of 5]

Разкази ли са това или парченца болка, облечни в думи?

Често ми говореше, че изтънява тъмнината с всяко наше влизане в храма. От всичките свещи, които палим, от изречените молитви. От сдобряването със себе си, но най-много от прошката. От достигнатата милост към другите. Така тъмното се разрежда и постепенно се превръща в светлина.

Всеки път като взема в ръка нова книга от Йорданка Белева и си мисля колко е малка - как ще я изчета за час-два и после поне година-две (че и повече) ще трябва да чакам за нова. Когато затворя последната страница - все едно съм прочела не двайсетина разказа, събрани в по-малко от 100 страници, а цяла библиотека - каталог на болките и мъките.

Обичам българският език и съвършената му логика една и съща дума да означава началото и края. Роден край, краят да ти стане като роден. Започваш, за да приключиш. Цял живот го отглеждаш, за да го родиш и краят ти винаги е роден. Тук всеки създава своето краезнание и всяка смърт се унаследява.

Да четеш Йорданка Белева е катарзис, който никой друг съвременен български автор не може да ти причини. Между другото - и най-добрите световни писатели не биха успели. Тези разкази събуждат онова у нас, което е свързано с кръвта, и усещането за земя, за родова памет, за свързаност. Изобщо, ако обичате книги за българското, за паметта - четете разказите на Дана Балева, а не онези заглавия които години наред шестват из класациите.


Паралелите с “Кедер” не могат да бъдат пропуснати. И тук много от историите са сякаш изкупление на детските грехове - сторени в неосъзната невинност и разбрани през очите на възрастните, в които сме пораснали. Историите на бабите и прабабите ни са събрани в тези страници, но също така - нашите, на приятелките, колежките, сестрите и съседките ни. Нашите. И по това “Таралежите излизат през нощта” е различна от “Кедер” - тези разкази говорят за женското начало, женската мъка, женската болка. (Трудно ми е да напиша това, защото осъзнавам, че ще отблъсне четирима от потенциалните петтима мъже-читатели на тази книга. Някак продължаваме да слагаме знак за равенство между женското и несериозното, повърхностното.)

Има такива жени, като второстепенни божества. Стъпват пред теб и тихо създават чудото, предназначено единствено за твоя употреба.

Женската памет е особено създание. Помни големите събития в историята през личните ни празници и трагедии, пази тайни, за да ни спести болката на близките си, никога не забравя нищо.

В тези разкази няма нищо градско, няма нищо престорено, няма фалш. Има само памет, обич и истински добра литература. Напомнят ми за турско кафе - уж са сладки, а към края започват да нагарчат. Както правят и спомените.

P.S. Вярвам, че ако има книги, която трябва да бъдат във всеки български дом, където и по света да се намират, това са разказите на Йорданка Белева.
P.P.S. Съвсем в детството ме върна тази книга, заради снимката обрах джанка в квартала и отнесох караница от една баба.

[Krasi Karaivanov · Rating 5 out of 5]

Приключвайки “Кедер” споделих с трите причини (Асето, Ели и Мари), че заради тях сърцето ми няма да е същото. Асето ми каза “Спокойно, таралежите е по-ведра”…
Не я усетих ведра… отне ми два дни с големи паузи да прочета 18те разказа. Не знам дали заради загубата на петима много важни човека е живота ми или защото съм емоционален човек просто, но и тази книга на Йорданка Белева ме срина. Стила и лекотата в написаните думи за единственото сигурно нещо в този живот, са написани с такава ефирност, че акъла ми не го побира.
Изключително беден ми е речника, за да опиша какво преживях четейни “Таралежите излизат през нощта”…
Не 5 ⭐️, а 5♥️…

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Една от най-хубавите книги, които прочетох тази година. Историите ми харесаха още повече и от "Кедер". Дана Белева има фино перо, с което успява да вълнува и лекува. Историите й са кратки, запомнящи се, всяка дума си е на мястото, "гъсто", концентрирано писане, което особено напомня на поезия. Няма място за обяснения, описания и мелодрама. Всяка дума уцелва някое болно място и го превързва. Поне при мен така се получи. Меланхолично-носталгични истории, които дишат, живеят, борят се, когато трябва, или просто приемат живота, такъв, какъвто е в цялата му пъстрота, но никога не те оставят равнодушен. Благодаря за тази висока проба литература!

[Aya · Rating 5 out of 5]

Обичам всичко написано от Белева. Грам не преувеличавам дори. Затова излизането на нова нейна книга за мен е празник, истински празник.
След като я приключих вчера исках силно да я препоръчам на приятел, но не можах особено успешно да подбера и малка част от правилните думи, с които да го направя. Трудно пиша/говоря за книги, които много са ми харесали, а още по-трудно за такива, които едновременно са ми разбили и стоплили сърчицето. За книги, които искаш да прегърнеш и които искаш да подариш на всичките ти обични хора.

За пореден път си доказвам, че Йорданка Белева пише като звяр - кротко, смирено, без помпозност, а така въздействащо. Успява с един разказ да развижи и разбърка всички слоеве в душата и да направи важни всички малки аспекти, за които хич не се замисляме прекалено сериозно. Неописуем талант се крие зад тази добре смесена глина, в която се намират тъгата, смъртта, любовта, приятелството, хуморът, народните поверия, семейните ценности. Всичко ценно, за което може да се сетите (а и на първо число да не се сетите) е тук, в тази малка синя книжка.

„Мога да разкажа живота си с една буква. Не защото е кратък, обидно дълъг се получи. Жива съм повече, отколкото ми се полага. Тази буква се оказа по-силна от мен, погълна ме, година по година. Продължава да ме яде, дълбае предимно нощем и по празниците. Отвътре съм пропаст, не се поглеждам в огледалото, за да не потъна изцяло. Затова няма по-хищна буква от нея.“

.

Виждате, че грам не успявам да предам убедително всички чувства, които ме разстресоха и ме обърнаха с хастара нагоре, и от това се чувствам крайно неудобно. Защото Йорданка Белева заслужава за нейните книги да се говори така, както тя пише - богато, въздействащо, сърцато. Не се чувствам особено достойна, а и речникът ми не е достатъчно богат, за да го направя. Но едно мога да ви кажа със сигурност - докоснете се до нея, няма да съжалявате и за миг.

[Vera Zlateva (Kuky.Bookie.14) · Rating 5 out of 5]

Как може книжка от 92 страници да тежи толкова много, не физически, а на душата..? Йорданка Белева е друга вселена, всеки път се убеждавам в това. Преди около година прочетох “Кедер” и бях впечатлена, а аз много трудно се впечатлявам от разкази. “Таралежите излизат през нощта” се чете за час, но на мен ми отне цели три дни, защото ми трябваше време да премисля внимателно всеки разказ, да го почувствам, да си го преживея. Разказите ѝ от този сборник са сякаш повече за онези, които вече ги няма, но за тези, които са останали, за да помнят, да чувстват, да се сещат, защото всички знаем, че от хубавите спомени боли адски много, особено когато са с любими хора, които вече не са сред нас или за онзи страх, който изпитваме от бъдеща загуба, която неминуемо идва в един момент. Всички онези мънички болки, радости, които са бич за душата ти точно толкова, колкото са огън и за сърцето ти. Йорданка Белева има дарбата да каже много с много малко думи, да пише поезия в прозата, да разказва като разказвачите от приказките, които сме слушали като малки, защото всички знаем, че приказките са за големите, най-вече. Прочетете “Таралежите излизат през нощта”, почувствайте, изживейте, поплачете си на тези разкошни разкази, има смисъл и ще го откриете, вярвам, има какво да ви кажат и да научите. Аз ги четох в чудесната компания на Johannes Bornlöf и Nocturnal Waltz и The Rose and the Thorn, ако обичате мелодията на пианото със сигурност ще ви хареса.

[Zornitsa Grozdeva · Rating 5 out of 5]

Изумителен е талантът на Йорданка Белева да изпълва думите с толкова много болка или пък да побира болката в толкова малко думи, знам ли кое от двете прави всъщност. Яд ме е, че я открих едва наскоро, защото нейното писане е като опиат, на който не мога да се наситя.
Ако можех десет звезди щях да дам.

[Ива Попова · Rating 5 out of 5]

Болезнено красива и смислена книга!

[Еl · Rating 5 out of 5]

надявам се Йорданка Белева никога да не спре да пише и да публикува, защото искам на всеки рожден ден или два пак да имам нови нейни истории за четене

[Костадина Костова · Rating 5 out of 5]

Каквото и да се каже за тази книга, малко ще е! Много силна проза, истински човек и истински писател е Йорданка Белева.

[Ралица Генчева · Rating 5 out of 5]

Трогателна книга, написана майсторски. Поредният шедьовър на Йорданка Белева!

[Teodora Gocheva · Rating 5 out of 5]

Сигурно мнозина от вас си отбелязват важни места в книгата, която четат или цитати, които са им направили впечатление. Правя това още от ученичка. Още от онази първа книга, която разпали обичта ми към четенето. Винаги нося в мен листчета, с които да си отбелязвам важните места. Редовете, към които искам по-късно да се върна. След това преписвам цитатите, които са ми направили впечатление, някои от тях споделям. И често се връщам към тях. Те остават като неизлечим спомен от книгата, която съм чела.

Никога не ми е било трудно да дефинирам какво искам да отбележа. Но не и с тази книга. Залепям листчето още на първото изречение от новия разказ и не мога да определя къде да спре. И така разказ след разказ. Искам да я запазя цялата. Но не мога. Страница след страница се изплъзват между пръстите ми, разказ по разказ. Докато не затворя задната корица и не остана сама. Сама с тази тънка книжка и всичките си мисли.
 
Още едно нещо, което ми се случва за пръв път, има в тази книга. Нямам любим разказ - един, два, пет, няма значение, всички са ми любими. Не мога да си избера.
Има много хубави, чисти и стари като света идеи вътре, сгушили се между двете корици на тази книга. Не знам обаче как да ви ги опиша, не знам как да ви разкажа за тях. Те просто трябва да се прочетат. Да се изживеят.
Пиша, трия, пиша, трия, не мога. Не знам как да ги опиша, не мога да намеря правилните думи.

Вместо това ще ви разкажа една история. Онзи ден майка ми и баба ми (92 г.) ходили при нотариус, за да подпишат някаква сделка за продажба на някакви земи. Парцел земя някъде, за чието съществуване никой не е подозирал, докато някой не поискал да го купи. И тогава се започва едно голямо издирване на наследниците, които в тези случаи са най-малко десет. Петима вече са починали. Та събират се останалите живи наследници при нотариуса, да подпишат и да им се маха от главата. Кой ще ти се занимава с тия земи? Децата живеят или в София, или в чужбина, кой ще я обработва тази земя. Да се маха. Един дерт по-малко. Седнала баба ми до един нейн братовчед, гледат се двамата и мълчат. Какво да си кажат? На никого не му се говори за онези, които ги няма. Накрая той нарушил мълчанието и я попитал: "Как си?", а баба ми му отвърнала простичко "Тука съм още." Да се смея ли, да плача ли. Или и двете. Баба ми, която от над четиридесет години е сама. Дядо ми е починал преди да се родя. А тя така и не сподели живота си повторно с някого. Баба ми, която всеки път като се чуем казва "Е, да си ме прибира вече Господ, ама не ще. Стига ми вече толкова." Баба ми, която е на 92 години сега, до преди 3 години всеки ден, всяка зима палеше от онези стари печки "Чудо" и мъкнеше нагоре-надолу пълните с въглища кофи по високите неравни стълбища. И се сетих за разказа "Молитвата на баба", който започва с думите:

    "Вземи мен, не взимай от мен, често казваше баба и се прекръстваше."

Мисля си пак за баба ми. Ще прощавате, че само за нея се сещам, но тя едничка ми е останала. Дядовци живи не съм видяла аз, всички са починали преди да се родя. Мисля си за нея и как ходеше да си събира лятото съчки в гората на хълма над нейната къща, за да има разпалки за зимата и се сещам за разказа "Боровинкова сватба", как не я достраша тая жена да ходи сама в гората.
Чета "Дядовата ръкавичка" и си мисля как баба ми никога не говори за покойния ми дядо. И както и да я разпитвам, ще каже само "Много добър човек беше дядо ти, ама го няма вече. Отдавна трябваше и мен да си ме е прибрал Господ."
 
Чета Талисманът и мисля за баща ми, който наскоро лежа в болница. Дали и той си е носил талисман?
Изобщо чета и си мисля за моето семейство, което прелива от същите тези истории и се питам, с всички семейства ли е така? Сигурно. Истории, каквито повече няма да бъдат разказвани. Когато ние остареем, нашите истории ще бъдат други, ще носят различен заряд, друга болка.
Тези истории ще бъдат вече чужди за нашите деца, непонятни. Но ние ги помним, били сме участници, наблюдатели, слушатели. Ние сме последната памет на тези истории, на това поколение.

Щастлива съм, че тази книга я има. Нищо, че след 10-20 години нашите деца вече няма да я разбират. Или може би точно затова. Защото това са истории, които ще спрем да разказваме. А Йорданка Белева ги е запечатала завинаги черно на бяло. За себе си и за нас.

Към блога

Чочо Владовски - Безсъние

[Марин Трошанов · Rating 5 out of 5]

Пътешествията ми из дебрите на съвременната българска литература продължават. А разказите в ювелирния сборник на Йорданка Белева наистина те захвърлят в бездънни емоционални глъбини. Хем звучат искрено и изстрадано, хем се чудиш колко баби, дядовци, чичовци и лели е имала авторката, та да обрисува в тъй бързи и болезнени щрихи белязаните им от нелепости, горчиви загуби и самота жития. Защото ако Георги Господинов е написал „Физика на тъгата“, Йорданка е изследвала нейните химия, биология и философия. Толкова смърт се е загнездила в тия истории, че отскубнеш ли се от хватката на депресията, би могъл да потърсиш в тях и повод, и смисъл за живот.

И дори книжката да е малка по обем – разказите насищат – със сходното си звучене, минорния си тон и неизбежната смърт, дебнеща зад ъгъла. Но сред тях има такива бисерчета и откровения, толкова майсторство, доброта, мъдро съзерцание, разбиране, универсализъм и сила, че биха могли с гордост да красят страниците на учебници и алманаси във всяко кътче на света.

[Bistra Bozhikova · Rating 5 out of 5]

Смърт, живот, любов и болка са побрани в думите на Йорданка Белева по майсторски начин. Няма нейна книга, която да не ме развълнува. Обичам текстовете ѝ - дар от други светове.

[Симона · Rating 4 out of 5]

Малка книжка за големите сбогувания в живота.

Пълна е със смисъл, със случвания и напомняния, че макар нещата, хората, домовете да имат своя край, не означава, че приключват завинаги. Особено не приключват в тези, които остават след тях.

Книга, която четеш докато възрастният в теб е прегърнал детето в теб. Идва ти сам да се утешиш, сам да си държиш ръката, докато преминаваш през тъгата на разказите. И да си махаш лепенките от детството постепенно, плахо да ги посипваш с прахчета за дезинфекция и бавно да увиваш с марли, напоени в кислородна вода. Все лекарства, които ги имаше в аптечките на старците, които са те отгледали. Или лекът е бил в ръцете им.

И изведнъж порастваш.

Творчество от друго време и напълно за сега.

[Darina · Rating 4 out of 5]

Толкова кратка, а колко много болка от всяко едно изречение.

[Alexandra Angelova · Rating 5 out of 5]

Тези разкази те оставят без думи. Толкова истински, силни, тъжни ...
Буря от емоции е тази книга!

[BBFeimova · Rating 5 out of 5]

Тези разкази ще се препрочитат, още много пъти.
Седмица ми трябваше, докато завърша книгата. Четях бавно, осмислях, вниквах, съпреживявах, чувствах, усещах. Нямам думи да опиша красотата на изказа на Йорданка Белева в тези разкази, дълбокия смисъл, който се лее от всяко едно изречение, от всяка една споделена мисъл. Категорични 5⭐, 5 пъти по 5⭐!!!

[Borislava Velkova · Rating 1 out of 5]

Типичното напоследък съдържание - мрачни лични истории, критика на комунизма и после най-нахално пробутване на същите ценности в нова опаковка. Бонус - второразредно качество. Непрекъснато се налага авторката да излезе от историята, за да извади някакъв извод, но връзките, които прави, са изключително слаби, направо психотични. "Таралежите излизат през нощта" наистина е емблематичен в това отношение. Друг път съвсем катастрофира по пътя към смисъла и тогава "на помощ" идва витиевата фраза. "Четенето е непрекъсната дисциплина по умишлени чудеса." Звучи засукано, но какво значи? А доброто писане е точно обратното - свеждане на понякога сложни идеи до есенцията им, която всеки може да разбере, но не защото е проста, а защото е универсална.

[Yoana · Rating 5 out of 5]

Купувайки си "Таралежите излизат през нощта" нямах абсолютно никакви очаквания, дори не знаех, че е сборник с разкази. За това може да си представите изненадата ми когато осъзнах, че това книжле е неслучайно толкова хвалено и е истински шедьовър!

Йорданка Белева успя с разказите си да излекува рана, която дори не знаех, че имамм. Преминах през целия спектър на емоцията - от щастие, надежда и коптеж до тъга, скръб, а накрая дори - безметежност.

"Таралежите" абсолютно ме завладяха и мисля, че аз ще говоря така за тази книга, както майка ми говори за "Време разделно". За мен това е истинска съвременна класика и си заслужава всеки да я прочете - ще открие късче от себе си във всяка история!

[Александра П. Иванова · Rating 4 out of 5]

Книгата се чете на един дъх. Смело мога да кажа, че това са разкази с неочакван край, такива, каквито скоро не съм срещала.
За първи път чета нещо от Йорданка Белева и останах доволна - интересен подбор на заглавия и много силни метафори.
Начинът й на писане ми напомняше на смесица между Здравка Евтимова и Георги Господинов, но същевременно тя е изградила нейния, свой, уникален...
Попаднах на един разказ, а поисках да се запозная с цялата книга...затова я препоръчвам!

"Четенето е непрекъсната дисциплина по умишлени чудеса"

"Харесвам думата добиче, изградената обич в нея, двете букви, които я пазят да не избяга в чуждо стопанство."

[Katrín · Rating 5 out of 5]

„Четенето е напрекъсната дисциплина по умишлени чудеса.".

Новата ми най-любима книга, изпълнена със светлината на свещи, Часовете, които сме Ние, Родния край (хем роден, хем край), Вечен е или Вече не, пеперуди и хора, Оазиси на Утеха, и малко от номерцата на баба.

Много оазиси на утехата... Събрани в по-малко от 100 страници.

Вземи мен, но не взимай тази книга от мен.

Задължително четиво.
Отново и отново.

[La Fleur · Rating 5 out of 5]

Много се радвам, че открих творчеството на Йорданка Белева!

Изключително силни разкази, които завършват точно на място. Без нито един излишен ред и една дума казана в повече или по-малко. И така близки до българската народопсихология. Приютяват те, карат те да притихнеш, да усетиш, да разбереш, да приемеш и да оставиш животът да се случва.

[Daniela · Rating 5 out of 5]

На стотина драскачи се появява и по един писател (ама невинаги), и да - Йорданка Белева е от втория вид. Чудесни, чудесни разкази!

[Nia Alexieva]

loved this so so much. new favourite collection of short stories.
read this in the garden in italy, in the sun, by the pool.
loved one of the stories so much that I translated it into English to read to the girls.
another line in it sparked a conversation till 2am.
i love good books, go read it

[Yana · Rating 5 out of 5]

Йорданка Белева е подарък🤍

[Teodora]

"Не помня много от прабаба. Била съм в началото си, тя е гледала края си. Часовете, за които все ми говореше - достатъчни, за да се пресекат във времето с моите, и недостигащи, за да повървим още малко заедно. В паметта си имам думата, но нямам разговорите. Имам думата часовете, но нямам часовете с баба."
(от "Часовете")

"Сега, съставните ти части сме разпръснати в различни домове. Теоретично, когато се събираме, би трябвало да си цяла. Математически - когато се събираме, изваждаме спомени. Но ти винаги си там някъде, в непокътнатото равенство на обичта."
(от "Молитвата на баба")

[Стефани Kalcheva · Rating 5 out of 5]

В "Таралежите излизат през нощта" има много баби, дядовци, прабаби и изобщо всякакви роднини, създаващи невидима нишка на приемственост. Имах усещането, че чета разкази от съкровищницата на българската лутература, някое любимо произведение, изучавано в училище.

[Nikolai · Rating 5 out of 5]

Всеки разказ ти пресяда на гърлото! Изключително семпло и ясно написани и с точните думи!

[Lyuboslava]

Вкопчих се в книгата ненадейно и не успях да се отскубна от нея, докато не я прочетох докрай (някои разкази по повече от веднъж). Накара ме да погледна на себе си като на ходещо наследство, върнах се назад, за да пресметна колко хора "стоят" зад мен, зад всеки един от нас. За 10 поколения назад броят надвишава 1000 души и то при положение, че всеки наш предшественик не е имал братя или сестри.
Представих си тези минимум 1000 души зад гърба на авторката… а тя има достъп до съкровено наследство, до безценен товар и съ��мява да тръгне назад, за да стигне далеч, чак до нас. Съдбите и историите на героите в сборника се схващат като свои от читателя. Усетих се приобщена. Последвах ги и стъпките на таралежите плашещо много ми заприличаха на човешки. Забелязах колко внимателно стъпва авторката с умението си да вниква, да борави с богатството на езика, да "експлоатира" (в най-добрия смисъл на думата) слабостта ни към добре разказаната история. Не мога да не отбележа, че някои от разказите предизвикаха емоционална реакция, проникнаха с хирургическа точност и перото/скалпел на Й. Белева докосна нежни вътрешни пространства. Сборникът е туптящ, пробождащ и ненаситен. Подсети ме, че по някакъв особен начин ние живите нямаме избор по отношение на конкретната си манифестация, ако онези хора преди нас, не се бяха сдвоили точно по начина, по който са го направили, всеки от нас щеше да бъде някой друг. А веднъж тук, се учим да устояваме, да оцеляваме, да горим докрай, да мъкнем кипналата болка като родилно петно, да помним кои сме. Болката на тези преди нас е и наша. "Някой някъде пали свещ от моята болка", пише Й. Белева в първия разказ. Това огромно осъзнаване ме поглъща изцяло. И нищо не е било напразно, щом сега има кой да я разкаже и така да ни даде шанс да ги почетем, прочитайки ги.
Да не пропусна да отбележа друго огромно достойнство на книгата, а именно, че не е обемна, но нека спомена и че това е подвеждащо. Съдържанието е свръх концентрирано по елегантен начин. Книгата ми донесе усещане за заедност, за участие в едно общо пространство през сублимация на миналото, за пръсване в множество тела, в отделни части от общ източник. Много ми хареса представата за японския флаг като предсмъртен отпечатък върху бяла кърпичка вместо последни думи. Съвкупността от всички герои създава усещане за плътност на изградения свят, където фикционалното потъва в истинността, в прецизността на словото, като тежък предмет потопен в течност.
Бих нарекла сборника "пълнокръвен", разказите се "кръвопреливат" един в друг. Ориентирани са към светлината след болката, към първичния превес на доброто.
Елегичен, но и много тих сборник, из него звучат само камбани.
Цялостното ми усещане след прочита е, че всички на гърба си сме понесли само най-необходимото, една малка торбичка, по-късно в живота разбираме, че това е парашут, който се отваря при пропадания в мрака и ни спасява. Едва тогава съзнаваме същинския ѝ размер и предназначение.
Мислех си, че задължително трябва да намеря и нещо, за което да измрънкам типично по български… на този етап не намерих нищо освен две печатни грешки на 72 стр.:
"Не знам причината да я напусне мъжа ѝ…" И пак там: "Спомням си когато целият клас избягахме от неин час"
Ако има някой, който е прочел всичко дотук, спретвам и мини сюжет със заглавията на всички 18 разказа:
Независимо от "стратегиите на чемшира" по нашия "роден край" винаги "някъде свещ" навярно изгасва или пък гори с безжалостното отминаване на "часовете". Какво е да си човек, човек и една втора, педя човек и колко точно е "човек и половина". Питаме се и дали ни е по джоба "цената на буквата" най-вече през "престореният март", когато скупчени един в друг като в "дядовата ръкавичка" си спомняме за тези, които са си отишли, тогава изшепваме "молитвата на баба", някак призрачно чуваме да лае "кучето на Мария", лае като от друг свят – близнак на този нашия, само когато минава "Госпожа Стоилова" не лае, а ръмжи, тя пък не спира да говори досадно дълго; все започва с "накратко", а побира в тази дума цялата "Кратка история на 80-те", от "Жапона" започваше и стигаше назад с машина на времето чак до "Тюркян от 681 година". А преди сън, поръсени със звездни стърготини, се унасяме, малки и притихнали като трохи, стиснали своите истории, своите любими думи, сякаш именно те са "талисманът", който ни пази да не се изгубим. Клепачите ни се притварят като кориците на книга, поканени сме на онирична "Боровинкова сватба", кой би казал нещо различно от "Да" на тази покана? И трябва да застъпим чак до сутринта, защото те карат нощна смяна. "Таралежите излизат през нощта" и като в сън отскубват една по една игличките си и раздават своя дан като свещички, които да запалим за помен.
"Така тъмното се разрежда и постепенно се превръща в светлина".