What do you think?
Rate this book
Керван за гарвани
Емине Садкъ е родена през 1996 г. в гр. Дулово. Отраства в Исперих. От 2010-а живее и учи във Велико Търново. Завършва Хуманитарна гимназия с профил „Журналистика и право“, после бакалавър „Връзки с обществеността“. От 2011-та работи като доброволка по фестивали в България, Полша и Чехия. От 2018-та организира тридневния празник за съвременно изкуство „В шепите на Демир Баба“. Носителка е на национални награди за публицистика и белетристика.
176 pages, Paperback
Published January 1, 2021
18 people are currently reading
565 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 120 reviews
December 31, 2025
Последна книга за 2022 и последно ревю. ;)
Мислех си, че са разкази, но се оказа роман!
Хареса ми историята на Николай Тодоров, предадена ни умело от Емине Садкъ.
Нищо не се е променило в безвремието налазило и консервирало българската провинция. Все пак, от време оно, в малкия град - старомоден и скучен, освен да се влюбиш, просто няма друго какво да се случи…
Допадна ми, че Емине не е задълбала твърде много в миналото, което не е живяла. Че циганите ѝ са останали каквито са си, и че се е преборила почти успешно с клишетата, които заливат прозата и на вече утвърдени български писатели.
Моята оценка - 3,5*. Поощрявам и закръглям ⬆️.
Корицата на книгата е интригуваща, макар и да не става ясно, кой точно я е създал?
P.S. Отдавна не бях срещал вехтия русизъм неваляшка! 😃
Мислех си, че са разкази, но се оказа роман!
Хареса ми историята на Николай Тодоров, предадена ни умело от Емине Садкъ.
Нищо не се е променило в безвремието налазило и консервирало българската провинция. Все пак, от време оно, в малкия град - старомоден и скучен, освен да се влюбиш, просто няма друго какво да се случи…
Допадна ми, че Емине не е задълбала твърде много в миналото, което не е живяла. Че циганите ѝ са останали каквито са си, и че се е преборила почти успешно с клишетата, които заливат прозата и на вече утвърдени български писатели.
Моята оценка - 3,5*. Поощрявам и закръглям ⬆️.
Корицата на книгата е интригуваща, макар и да не става ясно, кой точно я е създал?
P.S. Отдавна не бях срещал вехтия русизъм неваляшка! 😃
October 28, 2022
Първа глава, „Николай Тодоров“, е един от най-излятите и хубави разкази, които съм чела. Чувството за хумор в него е от най-любимото ми: насмешливостта на човек, който гледа внимателно хората и ги обича, и ги разбира, и точно затова не им цепи басма. То не реже, не плюе, не се гаври, не изключва, не се гевези и не избива комплекси – това чувство за хумор се наслаждава на живота и те придърпва да се радвате заедно. Сто звезди за пазарния ден на учителя по география Николай Тодоров в малкия град и за преломния му момент. Майсторска работа.
Сега искам да отида в Лудогорието.
Езикът на Емине Садкъ, образността ѝ и най-вече щедростта са забележителни. Под щедрост имам предвид, че никъде не я видях да отцежда по една идейка и да я разтегля страници наред. Този текст е толкова вкусен, че веднага ми се допревежда. Понеже, за жалост, не е на езиците, от които превеждам, писах на две приятелки преводачки от други страни да им съобщя, че съществува и да не се помайват.
Има едно място, в което Николай Тодоров изплува от почти коматозно състояние, в което са го пратили с бой, осъзнава натрапчивата миризма на мушката в стаята и по силата на някакви скрити механизми решава, че болката му се дължи именно на мушкатата. Всичко е казано с половината от думите, които току-що употребих. И от това има много в книгата. Иронично влизане и излизане от различни планове на реалността, но с трагична нотка. Животът ни е фрашкан с погрешно изтълкувани взаимовръзки, момент така, преди да се присмеем на Николай Тодоров.
Николай Тодоров е литературна/филмова класика – някъде над четиресет и в битка с усещането си за личен провал. Сам. Непривлекателен. Едно нищо на фона на нищото. Неуютно буден насред някакъв живот с консистенцията на сън. Всичко това, разбира се, може да бъде точно както той го чувства (смотано и обречено), но и диаметрално противоположно (шарено, незабравимо, култово), понеже (този) човек е многоизмерен и копнее да е жив. Емине Садкъ го хваща и го запраща на приключенско пътешествие, за да извади от него и цветовете, и музиката, и лириката, епоса и драмата.
Другото голямо „не“: без коректор не може, както не може и без редактор. Няма нищо, което да оправдава наличието на стотици правописни грешки в една книга. Дори на кориците ѝ – „белатристика“ пише.
Ще чакам с нетърпение следващата книга на Емине Садкъ. Тя е човек, роден да разказва. И както изглежда – умен, свободен човек.
Сега искам да отида в Лудогорието.
Езикът на Емине Садкъ, образността ѝ и най-вече щедростта са забележителни. Под щедрост имам предвид, че никъде не я видях да отцежда по една идейка и да я разтегля страници наред. Този текст е толкова вкусен, че веднага ми се допревежда. Понеже, за жалост, не е на езиците, от които превеждам, писах на две приятелки преводачки от други страни да им съобщя, че съществува и да не се помайват.
Има едно място, в което Николай Тодоров изплува от почти коматозно състояние, в което са го пратили с бой, осъзнава натрапчивата миризма на мушката в стаята и по силата на някакви скрити механизми решава, че болката му се дължи именно на мушкатата. Всичко е казано с половината от думите, които току-що употребих. И от това има много в книгата. Иронично влизане и излизане от различни планове на реалността, но с трагична нотка. Животът ни е фрашкан с погрешно изтълкувани взаимовръзки, момент така, преди да се присмеем на Николай Тодоров.
Николай Тодоров е литературна/филмова класика – някъде над четиресет и в битка с усещането си за личен провал. Сам. Непривлекателен. Едно нищо на фона на нищото. Неуютно буден насред някакъв живот с консистенцията на сън. Всичко това, разбира се, може да бъде точно както той го чувства (смотано и обречено), но и диаметрално противоположно (шарено, незабравимо, култово), понеже (този) човек е многоизмерен и копнее да е жив. Емине Садкъ го хваща и го запраща на приключенско пътешествие, за да извади от него и цветовете, и музиката, и лириката, епоса и драмата.
Другото голямо „не“: без коректор не може, както не може и без редактор. Няма нищо, което да оправдава наличието на стотици правописни грешки в една книга. Дори на кориците ѝ – „белатристика“ пише.
Ще чакам с нетърпение следващата книга на Емине Садкъ. Тя е човек, роден да разказва. И както изглежда – умен, свободен човек.
November 16, 2025
Поредното попадение в графа дебют!
Много ми е трудно да разкажа за романа на Емине Садкъ, затова няма да го правя от сюжетна гледна точка. На тези 186 страници има толкова много хумор, абсурдни случки и уникални образи, че няма как да не препоръчам книгата на тези от вас, които обичат различните истории.
Цялата книга за мен в едно изречение:
“Докъде може да докара човек смелостта. Просто да излезеш от собствения си град”
Много ми е трудно да разкажа за романа на Емине Садкъ, затова няма да го правя от сюжетна гледна точка. На тези 186 страници има толкова много хумор, абсурдни случки и уникални образи, че няма как да не препоръчам книгата на тези от вас, които обичат различните истории.
Цялата книга за мен в едно изречение:
“Докъде може да докара човек смелостта. Просто да излезеш от собствения си град”
November 21, 2022
Признавам, че не бях чувала името на авторката, но тази млада жена пише толкова увлекателно, че прочетох книгата за ден :)
Това е един доста силен дебют и много се надявам Емине Садкъ да продължи да развива писането си, защото определено има голям разказвачески талант.
Това е един доста силен дебют и много се надявам Емине Садкъ да продължи да развива писането си, защото определено има голям разказвачески талант.
Read
November 9, 2022Важно е да се говори за качествените книги. Тази е такава. Прочетете я.
Опит за обяснение към днешна дата: https://litvestnik.com/2022/11/09/кер...
Опит за обяснение към днешна дата: https://litvestnik.com/2022/11/09/кер...
Read
May 5, 2023Естествено, и мен ме застигна мълвата, че имаме млада българска авторка, която е написала великолепен роман. При целия ми (мисля, оправдан) скепсис към българската проза, подходих обнадеждено към книгата, чието заглавие е едно от най-хитроумните, които съм срещала, звучи приказно, почти като заклинание.
Романът се чете много бързо: лично аз го сгънах за 2 – 3 часа снощи, без да се разсейвам или отегчавам. Емине Садкъ има страхотен разказвачески усет, щедър и нюансиран език, а в книгата се крият изречения-бисери, ето един цитат:
Има такива приказки.
Един човек от племето си тръгва, за да разбере какво се случва по широкия свят. Широкият свят го посреща със студените си празни ръце. Човекът се завръща в племето и разказва за големия железен кон. Тичал по-бързо, издържал повече и от най-силния кон на племето. Но племето не слуша. Отчуждено е. Всичко е толкова различно. Човекът не принадлежи на племето. Не принадлежи и на широкия свят. На нищо не принадлежи. Човекът няма къде да се върне. Човекът е съвсем сам.
Сюжетът проследява историята на Николай Тодоров, учител по география от Лудогорието, на когото животът болезнено му е писнал и решава да замине по широкия свят, за да провери дали реалността може да бъде и друга. И се убеждава, че може. Романът го среща с цветни, пълноводни персонажи, описани хем с емпатия, хем със страхотно чувство за хумор. Някои сцени от българската действителност бяха представени изключително правдоподобно, адмирации. Въобще нишката ме държа от начало до край, и на ниво идея нямам забележки към романа.
Обаче.
Все пак мисля, че романът би се повлиял добре от една по-обстойна редакция. Някои от „навръзванията“ в историята ми стояха леко преднамерени, а на места дори бяха обяснени от всевиждащия разказвач, което ми се стори излишно. (Например няма нужда да обясняваме, че Мила, за която говорим на страница Y, е същата, която сме видели на страница Х, защото читателят може да се сети, а дори да не се сети веднага, то в момента, в който все пак се сети, усещането ще е победоносно, а това винаги е хубаво.)
Стилистиката на говора на някои от героите също ме озадачи, но това може да е и съвсем умишлен похват. Например за мен беше странно една жена, щрихирана като телефонна измамница, без особена връзка със света извън населеното си място, да чете Пратчет. (И не, не дискриминирам, просто за мен тя беше така нахвърляна, че не беше достатъчно убедително това противопоставяне.) Образът на циганския барон, който пее „6 без 10“, също според мен можеше да бъде по-издържан откъм лексика, т.е. речникът му да се придържа изцяло към образа му на... ами, цигански барон, който пее „6 без 10“. С което казвам, че имаше някакви озадачаващи несъответствия, но мисля, че още една редакция би ги изчистила. А и – пак казвам, не изключвам тези образи нарочно да са доведени до абсурд.
Кориците и на първото, и на второто издание много ми харесват, но откъм коректорска работа имаше какво да се желае, а и оформлението на книгата за мен беше непрофесионално направено. Странирането е чисто и просто недобро, хартията също не ми хареса, но хайде, това са някакви професионални изкривявания при мен, които може преспокойно да не взимаме под внимание.
В заключение – романът ми хареса, Емине Садкъ е много талантлива писателка и съм сигурна, че окото ѝ е постоянно нащрек за любопитни истории, които нямам търпение да разкаже, за да прочетем.
Романът се чете много бързо: лично аз го сгънах за 2 – 3 часа снощи, без да се разсейвам или отегчавам. Емине Садкъ има страхотен разказвачески усет, щедър и нюансиран език, а в книгата се крият изречения-бисери, ето един цитат:
Има такива приказки.
Един човек от племето си тръгва, за да разбере какво се случва по широкия свят. Широкият свят го посреща със студените си празни ръце. Човекът се завръща в племето и разказва за големия железен кон. Тичал по-бързо, издържал повече и от най-силния кон на племето. Но племето не слуша. Отчуждено е. Всичко е толкова различно. Човекът не принадлежи на племето. Не принадлежи и на широкия свят. На нищо не принадлежи. Човекът няма къде да се върне. Човекът е съвсем сам.
Сюжетът проследява историята на Николай Тодоров, учител по география от Лудогорието, на когото животът болезнено му е писнал и решава да замине по широкия свят, за да провери дали реалността може да бъде и друга. И се убеждава, че може. Романът го среща с цветни, пълноводни персонажи, описани хем с емпатия, хем със страхотно чувство за хумор. Някои сцени от българската действителност бяха представени изключително правдоподобно, адмирации. Въобще нишката ме държа от начало до край, и на ниво идея нямам забележки към романа.
Обаче.
Все пак мисля, че романът би се повлиял добре от една по-обстойна редакция. Някои от „навръзванията“ в историята ми стояха леко преднамерени, а на места дори бяха обяснени от всевиждащия разказвач, което ми се стори излишно. (Например няма нужда да обясняваме, че Мила, за която говорим на страница Y, е същата, която сме видели на страница Х, защото читателят може да се сети, а дори да не се сети веднага, то в момента, в който все пак се сети, усещането ще е победоносно, а това винаги е хубаво.)
Стилистиката на говора на някои от героите също ме озадачи, но това може да е и съвсем умишлен похват. Например за мен беше странно една жена, щрихирана като телефонна измамница, без особена връзка със света извън населеното си място, да чете Пратчет. (И не, не дискриминирам, просто за мен тя беше така нахвърляна, че не беше достатъчно убедително това противопоставяне.) Образът на циганския барон, който пее „6 без 10“, също според мен можеше да бъде по-издържан откъм лексика, т.е. речникът му да се придържа изцяло към образа му на... ами, цигански барон, който пее „6 без 10“. С което казвам, че имаше някакви озадачаващи несъответствия, но мисля, че още една редакция би ги изчистила. А и – пак казвам, не изключвам тези образи нарочно да са доведени до абсурд.
Кориците и на първото, и на второто издание много ми харесват, но откъм коректорска работа имаше какво да се желае, а и оформлението на книгата за мен беше непрофесионално направено. Странирането е чисто и просто недобро, хартията също не ми хареса, но хайде, това са някакви професионални изкривявания при мен, които може преспокойно да не взимаме под внимание.
В заключение – романът ми хареса, Емине Садкъ е много талантлива писателка и съм сигурна, че окото ѝ е постоянно нащрек за любопитни истории, които нямам търпение да разкаже, за да прочетем.
November 27, 2022
Животът е абсурд и абсурдът е живот. Гъсто горчиво, плътно кафе с два пръста каймак. Нацъфтели кичести мушката на по три етажа цветове в големи саксии в селски двор. Пустотата на малкия град, където никой и за секунда не може да остане сам. Консервираната носталгия, която не е носталгия, а формалин за никога несъществувалото. Светлините на големия град, които заблуждават, че са единствени.
Керванът потегля бавно, но малко по малко, някак по сладкодумен персийски маниер, без грам сантименталност, с тъжно-проницателен хумор, набира скорост през Делиормана. И се завихрят пясъчни бури, танцуват джинове и пери, сред песъчинките се мяркат измамни миражи на оазиси. В чисто родна вариация от последните 30-тина години, непогрешимо и незаличимо наша.
Хареса ми, силен дебют, ще чакам да видя коя ще е следващата спирка на кервана.
4,5⭐️
🪶 “Проснат по средата на пътя,
с глава, обърната към Ориента,
чакам кервана на лудите.”
Керванът потегля бавно, но малко по малко, някак по сладкодумен персийски маниер, без грам сантименталност, с тъжно-проницателен хумор, набира скорост през Делиормана. И се завихрят пясъчни бури, танцуват джинове и пери, сред песъчинките се мяркат измамни миражи на оазиси. В чисто родна вариация от последните 30-тина години, непогрешимо и незаличимо наша.
Хареса ми, силен дебют, ще чакам да видя коя ще е следващата спирка на кервана.
4,5⭐️
🪶 “Проснат по средата на пътя,
с глава, обърната към Ориента,
чакам кервана на лудите.”
August 6, 2025
Estupenda caracterización inicial del protagonista, Todorov, maestro de geografía con 46 años y sin rastro de alegría en su personalidad, prisión de sí mismo. Como la ciudad.
Con ocasión de un proyecto ganador para renovar la Educación, curiosamente mal entendido desde el poder local como posibilidad para preservar las tradiciones, Todorov alcanza, rebasa, su capacidad de conformismo e inicia una huida, comprende que está viviendo una gran mentira a la que se ha acostumbrado.
En paralelo se narra otra huida, la de Mila, por tierras despobladas, con el loable objetivo de salvar cosas abandonadas y reconvertirlas a su destino, y a sí misma.
Hasta el capítulo del Durach, de la casa de las palomas, me estaba pareciendo una maravilla de cinco estrellas, amena e interesantísima, trayendo a la narración a modo de cuento el proceso de asimilación forzosa de la población musulmana. Después parece que se dispersa de la trama (Aló aló, la boda), aunque luego comprendí que todo ese trayecto casi disparatado es la trama en sí, mientras va exponiendo distintas zonas del Ludogorie.
En este sentido es además un acercamiento fantástico a esta región. Físico y social. Cada capítulo hasta entonces se abre con una página introductoria de Philipp Kanitz, que recorrió los Balcanes registrando mapas y detalles de la vida social.
Esas partes también me han encantado, con ese punto de folclore que equilibra tradición y actualidad, sin abandonar un ritmo divertido que se mantiene en toda la historia, combinando a partir de entonces pasajes de ambos personajes principales, cada cual en su periplo. De aprendizaje surrealista el de Todorov, por quien vamos conociendo situaciones dignas de Kusturica hecho literatura, y comprometido el de Mila por los pueblos vaciados, tan honesta e inteligente, con un enfoque más social y artístico, nos muestra en su percepción ese lodazal al que se ha arrastrado la región.
Y ambos caminos coinciden finalmente en Sofía, en una manifestación de protesta que bien podría ser una "performance" en la frontera entre crimen y arte, al ritmo de la canción Wish You Were Here de Pink Floyd tan recurrente desde el principio. No muy creíble pero apoteósico y coherente con la historia.
Ya en las últimas páginas se van cerrando círculos, para despedir cada personaje, sin abandonar el tono de humor, salvo en un personaje. Y en el protagonista, que al fin ha salido a vivir y amar y no me ha entusiasmado su final, pero me ha encantado esa última imagen con el barquito de papel en el Danubio. Y un poco antes, la del ciego Meleka tocando al piano "You've Got the Love".
Con ocasión de un proyecto ganador para renovar la Educación, curiosamente mal entendido desde el poder local como posibilidad para preservar las tradiciones, Todorov alcanza, rebasa, su capacidad de conformismo e inicia una huida, comprende que está viviendo una gran mentira a la que se ha acostumbrado.
En paralelo se narra otra huida, la de Mila, por tierras despobladas, con el loable objetivo de salvar cosas abandonadas y reconvertirlas a su destino, y a sí misma.
Hasta el capítulo del Durach, de la casa de las palomas, me estaba pareciendo una maravilla de cinco estrellas, amena e interesantísima, trayendo a la narración a modo de cuento el proceso de asimilación forzosa de la población musulmana. Después parece que se dispersa de la trama (Aló aló, la boda), aunque luego comprendí que todo ese trayecto casi disparatado es la trama en sí, mientras va exponiendo distintas zonas del Ludogorie.
En este sentido es además un acercamiento fantástico a esta región. Físico y social. Cada capítulo hasta entonces se abre con una página introductoria de Philipp Kanitz, que recorrió los Balcanes registrando mapas y detalles de la vida social.
Esas partes también me han encantado, con ese punto de folclore que equilibra tradición y actualidad, sin abandonar un ritmo divertido que se mantiene en toda la historia, combinando a partir de entonces pasajes de ambos personajes principales, cada cual en su periplo. De aprendizaje surrealista el de Todorov, por quien vamos conociendo situaciones dignas de Kusturica hecho literatura, y comprometido el de Mila por los pueblos vaciados, tan honesta e inteligente, con un enfoque más social y artístico, nos muestra en su percepción ese lodazal al que se ha arrastrado la región.
Y ambos caminos coinciden finalmente en Sofía, en una manifestación de protesta que bien podría ser una "performance" en la frontera entre crimen y arte, al ritmo de la canción Wish You Were Here de Pink Floyd tan recurrente desde el principio. No muy creíble pero apoteósico y coherente con la historia.
Ya en las últimas páginas se van cerrando círculos, para despedir cada personaje, sin abandonar el tono de humor, salvo en un personaje. Y en el protagonista, que al fin ha salido a vivir y amar y no me ha entusiasmado su final, pero me ha encantado esa última imagen con el barquito de papel en el Danubio. Y un poco antes, la del ciego Meleka tocando al piano "You've Got the Love".
April 8, 2023
Любимият ми път на една книга е онзи от уста на уста, от уста на уста и така до сума ти читатели, които ще прочетат нещо, защото някой, чието мнение уважават, им го е препоръчал. С мен се случи така. Въпреки че явно “Керван за гарвани” е нашумял доста в края на миналата година, аз някак го бях пропуснала. След това случайно го видях онлайн сред книгите на господин, за когото мнението ми е високо и културно. После към препоръките се включиха спонтанно и още хора, къде в духа на “ама ти наистина ли чак сега чуваш за Емине Садкъ”, къде в духа на просто “прочети го”.
И го прочетох. Макар все още да не се намира много лесно, второто (преработено и с нова корица) издание на “Керван за гарвани” (награден на “Южна пролет” миналата година). Аз си поръчах моя екземпляр от сайта на Хеликон.
“Керван за гарвани” на Емине Садкъ е много добър роман, в който съдбата завърта учител по география от девета глуха в безмилостния си водовъртеж и го преобръща с хастара навън в рамките на няколко дни.
Николай Тодоров е човек на средна възраст, който има физиономия, върху която почти всеки иска да лепне шамар, необяснимо защо. Тодоров не е лош човек, но по същество е нещо близо до чехъл. Чехъл, който един ден решава да опита да бъде кубинка. Добре, де. Кубинка не, но нещо по-така от чехъл. Тодоров иска да излезе от сянката на бащиния дом, на родното място, на познатите селски мутри, на кмета, на самотата. Най-вече на самотата, в която звучи Wish you were here на Флойд, без да е ясно към коя невидима фигура е насочена.
Сюжетът на книгата е интересен, лъкатушещ между комичното, ироничното, драматичното и трагичното. И въпреки краткия си обем “Керван за гарвани” успява да изпълни мисията на всеки един от немалкото си персонажи и да увенчае арките им със смисъл и дух.
Действието се развива в няколко локации, а като се има предвид, че целият район на Лудогорието ми е тъмна Индия, ми беше много приятно да попътувам из тия забравени от Бога места. Кой не си е мечтал да влезе в изоставена селска къща и да порови? Емине Садкъ ми позволи да го направя чрез героинята си Мила, която е професионален нещотърсач. Мила е втората тънка нишка, която дърпа сюжета напред. Тези нишки в романа са доста и нито една не се къса до финала. Който е… страшна работа.
“Керван за гарвани” е роман за дивата пустота на Лудогорието, за живеца на жителите му, за самотата на малкия човек, за онази избухваща любов, която те връхлита с 200, за шамарите на живота, които понякога понасяме буквално, за циганска сватба и едно погребение, за бързия влак, който пуфти срещу теб и бърза да те премаже, когато животът и без това те е премазал. А Емине Садкъ се усмихва през цялото това време и въпреки че върти на шиш главния си герой, от нея, от авторовия глас струят емпатия и обич. И чувство за хумор!
Стилът на Емине Садкъ е умел, овладян, обигран и свеж. Нищо чудно, че получава награда от “Южна пролет” 2022. Надявам се да прочета още романи от нея, които този път да са издадени една идея по-отговорно.
И го прочетох. Макар все още да не се намира много лесно, второто (преработено и с нова корица) издание на “Керван за гарвани” (награден на “Южна пролет” миналата година). Аз си поръчах моя екземпляр от сайта на Хеликон.
“Керван за гарвани” на Емине Садкъ е много добър роман, в който съдбата завърта учител по география от девета глуха в безмилостния си водовъртеж и го преобръща с хастара навън в рамките на няколко дни.
Николай Тодоров е човек на средна възраст, който има физиономия, върху която почти всеки иска да лепне шамар, необяснимо защо. Тодоров не е лош човек, но по същество е нещо близо до чехъл. Чехъл, който един ден решава да опита да бъде кубинка. Добре, де. Кубинка не, но нещо по-така от чехъл. Тодоров иска да излезе от сянката на бащиния дом, на родното място, на познатите селски мутри, на кмета, на самотата. Най-вече на самотата, в която звучи Wish you were here на Флойд, без да е ясно към коя невидима фигура е насочена.
Сюжетът на книгата е интересен, лъкатушещ между комичното, ироничното, драматичното и трагичното. И въпреки краткия си обем “Керван за гарвани” успява да изпълни мисията на всеки един от немалкото си персонажи и да увенчае арките им със смисъл и дух.
Действието се развива в няколко локации, а като се има предвид, че целият район на Лудогорието ми е тъмна Индия, ми беше много приятно да попътувам из тия забравени от Бога места. Кой не си е мечтал да влезе в изоставена селска къща и да порови? Емине Садкъ ми позволи да го направя чрез героинята си Мила, която е професионален нещотърсач. Мила е втората тънка нишка, която дърпа сюжета напред. Тези нишки в романа са доста и нито една не се къса до финала. Който е… страшна работа.
“Керван за гарвани” е роман за дивата пустота на Лудогорието, за живеца на жителите му, за самотата на малкия човек, за онази избухваща любов, която те връхлита с 200, за шамарите на живота, които понякога понасяме буквално, за циганска сватба и едно погребение, за бързия влак, който пуфти срещу теб и бърза да те премаже, когато животът и без това те е премазал. А Емине Садкъ се усмихва през цялото това време и въпреки че върти на шиш главния си герой, от нея, от авторовия глас струят емпатия и обич. И чувство за хумор!
Стилът на Емине Садкъ е умел, овладян, обигран и свеж. Нищо чудно, че получава награда от “Южна пролет” 2022. Надявам се да прочета още романи от нея, които този път да са издадени една идея по-отговорно.
November 16, 2025
Прочетох множество възторжени отзиви за тази книга, включително и тук, в Goodreads, а също и няколко статии, попаднах на информация за многобройни интервюта с Емине Садкъ по различни телевизионни студиа, нейни представяния на книгата в различни градове. Навсякъде беше анонсирана като “писателката Емине Садкъ”, учудващо, защото една книга не те прави писател, както всички знаем. Не разбирах какво се случва, чудех се. После книгата беше наградена, та реших, че може би си заслужава да я прочета, но ме посъветваха да изчакам следващо издание, защото в първото имало грешки. Изчаках и днес дочетох третото с очакването въпросните грешки да са изчистени и романът да е значимо събитие в литературния ни живот, както беше заявено.
Не харесах книгата. Не виждам идея, не виждам послание. Пишещите за нея в мнозинството си твърдят, че е “висока литература”. Ако е такава, би трябвало да отправя някакъв вид послание, дори и то да е чисто литературно. Не е ли така? Какво прави дадена книга “висока литература?
В литературен план образите са неразвити. В началото си помислих, че е така, защото са типажи, но не са. Основните герои са се отправили на път в търсене на себе си, искат най-сетне да започнат да живеят, защото дотогава са вегетирали. Дотук добре, това ги сближава. Но в какво се изразява този живот? Пътувайки из България се натъкват на все по-странни неща, та се запитах дали това изобщо е България.
Циганка от малко селце, телефон��а измамница, чете Тери Пратчет. Неин приятел, също циганин от същото село, сляп пианист виртуоз, слуша с интерес Тери Пратчет, има дълбока чувствителност и се изразява като високообразован господин. Правдоподобност нула.
В търсенето на живота главният герой попада и при група дрогиращи се, алкохолизирани “интелектуалци милионери”! Къде го има това чудо невиждано в България? Нашите милионери по ясни причини са си чисти мутри, а интелектуалец да стане милионер си е чиста фантастика.
Нещо като кулминация е сцената на протеста на Орлов мост с пистолет и всички възможни екстри на истински екшън. И пиано! За какво е този протест, против какво е, защо изобщо го има в романа, каква му е ролята изобщо? Много пушки в тази книга изобщо не гръмнаха, прекалено много!
В един момент си помислих, че в романа има карнавален момент в стил някои романи на Набоков или някакви герои-метафори. Е, не не е това. После си казах като се премятат така из България и им се случват всевъзможни невероятни неща, дали пък не трябва да ми е смешно как смотаният учител Тодоров пее ужасно, напива се като казак, дрогира се безметежно и се търкаля по земята с “интелектуалката-милионерка. Дали тази книга не просто една комедия, може би трагикомедия? Ами не, не ми е смешно. Нито веднъж не се разсмях, въпреки че не мога да се оплача от чувство за хумор. Значи и тази интерпретация отпада.
Тогава дали няма пък кафкианска интерпретация? Ето, героите претърпяват изумителни метаморфози, а един от персонажите има прякор “Кафката”, защото е отрязал на баща си езика, съвсем буквално, а не фигуративно, както може би го прави Кафка, ако изобщо го прави.
Не, не, нищо кафкианско няма в тази история. Пък по нашите села Кафка не е така любим и познат автор, та чак писмото до баща му да четат и така метафорично да го тълкуват!
Относно сюжета, като съшит с бели конци е, твърди много неправдоподобни съвпадания, неразплатени нишки. Дали това всъщност е роман или са навързани разкази, които впоследствие са били някак съединени, като ръбовете много си личат?
Доста хора твърдят, че това е книга за Лудогорието? Но къде е това Лудогорие? Като цяло в романа има твърде малко природа, а градчето, където живее Тодоров, може да бъде навсякъде другаде в България, не виждам нищо отличително за Лудогорието. Понеже Мила отсяда в Своге, защо да не кажем, че романът е за Своге или пък за София, защото героите се озовават там. Не знам за какво изобщо е този роман. Преди всичко не разпознавам България в него.
Не на последно място да кажа няколко думи и за езика -беден, с клиширани сравнения, неметафоричен, неизразителен.
Сигурно някой ще се възмути, че съм прекалено критична към млад автор и дебютната му книга. Така ми се ще да не превъзнасяме до небето такива дебюти, да сме по-умерени, да предложим конструктивна критика, да подтикнем младите пишещи към по-голяма задълбочаност, да ги окуражим да четат, анализират и да се обогатяват литературно, вместо веднага да ги обявяваме за “явления”, пионери, начеващи нови тенденции и други подобни високопарно-звучащи обещания. Това е мечешка услуга.
И да си го признаем: много често се среща приятели да възхваляват до небесата книгите на приятелите си. Малка държава сме. Ако не познаваме някого, то със сигурност познаваме някой, който го познава. И да се чувстваме длъжни да напишем нещо силно положително за книгите на приятелите си, ми се струва много незряло, защото словото остава. Честно казано, понеже съм си откровена, нещо страшно рядко срещано, но има пък и такива хора: вече няма да се доверявам на аплодисменти към български книги, написани от българи.
През последните седмици чета много и задълбочено, защото имам време и за съжаление попадам на множество положителни отзиви за български автори от хора, които категорично не са чели книгите, които хвалят. Страшно си личи. Самите те недочели, препоръчват на други!
Като един отзив за “Керван за гарвани”, в който се казваше, че миришела “на праскови”!
Как ли не! В тази книга няма и една праскова! Просто човекът е стигнал до мястото, в което един от героите сънува едно прасковено дърво и как му мирише на праскови, но не е прочетел края. Нищо “прасковено” няма в него. Той поне ми се видя провдоподобен. Така че едно нещо харесах в книгата: края.
Да отбележа, че не познавам авторката, никога не съм я виждала на живо и че и желая успех със следваща книга. И бих я посъветвала повече да не слуша и да не се доверява на безапелационни възхвали и на хората, които ги изричат. Не са в помощ, а и по много неща съдя, че повечето от тях изобщо не са искрени.
Оценка 2/5. 2 точки, защото е дебют. Една точка давам заради усилието да се напише книга.
January 20, 2026
Малкият град и селото са, както може би повечето неща, двойствени по своята същност.
От една страна това са самозатворени системи, в които избуява простотията, еманация на битовизма, дето липсата на перспективи и хоризонти води до масов алкохолизъм, безвремие и безнадеждност. Едни западащи, бедни, прости места, от които всеки бяга.
От друга пък... къде човек може да е по-близо до природата, до традициите, до истинската човещина, до извора на всичко, което сме като хора - и доброто, и лошото? Какво е да не бягаш от семейството и роднините си, да познаваш съседите си, да не си дърво без корен?
Кой от тия образи е истинският? Е, и двата естествено - както разбират много хора, бягащи от малкия град към София, чужбина или друг по-голям град, за да се върнат после пак там, отдето са тръгнали, или другаде, но вече с друг светоглед, с други цели и приоритети.
Или обратното -все пак, селският живот не е за всеки и има не малко софиянец, който си е мислил, че да копаеш градина и гледаш овце е много приятно и ше го изпълни със смисъл в живота, докато не му се е наложило да се прибере обратно в панелката и да продължи да е програмист, щото селският живот се оказва не толкова лесен...
От една страна това са самозатворени системи, в които избуява простотията, еманация на битовизма, дето липсата на перспективи и хоризонти води до масов алкохолизъм, безвремие и безнадеждност. Едни западащи, бедни, прости места, от които всеки бяга.
От друга пък... къде човек може да е по-близо до природата, до традициите, до истинската човещина, до извора на всичко, което сме като хора - и доброто, и лошото? Какво е да не бягаш от семейството и роднините си, да познаваш съседите си, да не си дърво без корен?
Кой от тия образи е истинският? Е, и двата естествено - както разбират много хора, бягащи от малкия град към София, чужбина или друг по-голям град, за да се върнат после пак там, отдето са тръгнали, или другаде, но вече с друг светоглед, с други цели и приоритети.
Или обратното -все пак, селският живот не е за всеки и има не малко софиянец, който си е мислил, че да копаеш градина и гледаш овце е много приятно и ше го изпълни със смисъл в живота, докато не му се е наложило да се прибере обратно в панелката и да продължи да е програмист, щото селският живот се оказва не толкова лесен...
December 10, 2022
Чета из коментарите, че тази книга няма да се хареса на всички, но не разбирам как би могла да не се хареса на някого - силна история, уникален стил (не е като да ни разказват анекдоти), хумористично писане, няма клишета, стереотипи, диалозите са супер акуратни - талантлив млад автор. Всеки един герой може да ти стане мил.
Силно впечатлена съм.
“Ето, например сега баба Фикрие разказваше на Тодоров, че независимо как изглежда един мьж, за една жена е най-важно той да я обича. Да се грижи за нея и да я уважава.
Защото старостта отвличала хората от всякакви желания и оставяла само едно - желанието да си споделен. А любовта между хората, единствена, би издържала и най-лошото изпитание, което светът можел да ни поднесе. Старостта не била друго, освен последното и най-болезнено изпитание за човек и ако си нямаш с кого да преминеш през него, животът натежавал още повече.”
Силно впечатлена съм.
“Ето, например сега баба Фикрие разказваше на Тодоров, че независимо как изглежда един мьж, за една жена е най-важно той да я обича. Да се грижи за нея и да я уважава.
Защото старостта отвличала хората от всякакви желания и оставяла само едно - желанието да си споделен. А любовта между хората, единствена, би издържала и най-лошото изпитание, което светът можел да ни поднесе. Старостта не била друго, освен последното и най-болезнено изпитание за човек и ако си нямаш с кого да преминеш през него, животът натежавал още повече.”
November 19, 2022
Хареса ми много ведрината, с която Емине вижда и описва света. Като филм на Костурица е този роман. Доста силен дебют.
November 5, 2022
Вълнуваща среща е тази книга. За провинцията- непровинциално и по чеховски хуманно. С тъга, но без цинизъм. С обич, но без мелодрама. Много богатство в по-малко от двеста страници, добре разказано, без натрупаност и натруфеност.
Макар и оповестени, фактите сами по себе си не определят лавиците - дали да бъде "дебютен роман", "млад автор", "етнически автор", ... какво още? Добрата литература си е добра литература и няма нужда от подслон в подобни категории. Отвреме-навреме ми прищракваше въпросът: Щом на такава млада възраст (родена през 1996 г.), Емине Садкъ е в състояние да създаде такъв роман, какво ли предстои по-нататък? Ще следя с трепет.
Макар и оповестени, фактите сами по себе си не определят лавиците - дали да бъде "дебютен роман", "млад автор", "етнически автор", ... какво още? Добрата литература си е добра литература и няма нужда от подслон в подобни категории. Отвреме-навреме ми прищракваше въпросът: Щом на такава млада възраст (родена през 1996 г.), Емине Садкъ е в състояние да създаде такъв роман, какво ли предстои по-нататък? Ще следя с трепет.
January 20, 2026
Приятен и лепкав хумор.
May 27, 2023
Не си падам по абсурда. За клишетата и патетичните тиради не ми се говори.
June 19, 2024
Да избягаш в живота е рисковано: https://knigolandia.info/kervan-za-ga...
Садкъ ни отвежда в един безименен град някъде в Делиормана (лесен за идентифициране по споменатия бегло фаянсов завод), където няма значение дали пътуваш половин век напред или назад във времето, няма отлика, както красиво е написано в началото. Срещаме учителя Николай Тодоров, който негодува срещу всичко около себе си („В този град нито можеш да умреш на спокойствие, нито можеш да живееш на спокойствие!“), приема се за жертва на обстоятелствата и на самия себе си („Какъв затвор на времето е тази къща! Какъв затвор за себе си съм аз.“) С трагикомична наслада авторката ни въвежда в един обикновен ден от неговия живот, увенчан с мъкнене на тежка щайга с винилови плочи, спазарена евтино на пазара, и където вечерта едно негово постижение ще бъде окарикатурено с любимото занимание на провинциалния живот – бурен банкет. Там, в този така обичан от народа момент, Николай стига своя предел на търпимост – и поема на анабазис (като оня на Швейк), където му видят очите.
ICU Publishing
https://knigolandia.info/kervan-za-ga...
Садкъ ни отвежда в един безименен град някъде в Делиормана (лесен за идентифициране по споменатия бегло фаянсов завод), където няма значение дали пътуваш половин век напред или назад във времето, няма отлика, както красиво е написано в началото. Срещаме учителя Николай Тодоров, който негодува срещу всичко около себе си („В този град нито можеш да умреш на спокойствие, нито можеш да живееш на спокойствие!“), приема се за жертва на обстоятелствата и на самия себе си („Какъв затвор на времето е тази къща! Какъв затвор за себе си съм аз.“) С трагикомична наслада авторката ни въвежда в един обикновен ден от неговия живот, увенчан с мъкнене на тежка щайга с винилови плочи, спазарена евтино на пазара, и където вечерта едно негово постижение ще бъде окарикатурено с любимото занимание на провинциалния живот – бурен банкет. Там, в този така обичан от народа момент, Николай стига своя предел на търпимост – и поема на анабазис (като оня на Швейк), където му видят очите.
ICU Publishing
https://knigolandia.info/kervan-za-ga...
December 30, 2022
Чудна книга. Емине Садкъ пише много увлекателно и преплита майсторски съдбите на героите си. Имаше някои моменти, които не ми харесаха толкова, но цялостното подреждане на историята компенсира за тях. Чудна, чудна Емине Садкъ! Чуден, чуден Керван за гарвани!
August 10, 2025
Страхотна!
March 10, 2023
3.75⭐
July 1, 2025
Como la banda sonora de una peli de Kusturica!
September 28, 2024
Със сигурност книгата ми хареса, още по-хубаво е, че авторката е млада и тепърва има да пише. Срещаме се с Николай Тодоров, учител по география, нейде из Лудогорието, който въпреки своите 46 години, не е постигнал кой знае какво в живота. Един ден обаче го осенява мисълта, че това му съществуване е безпредметно и решава да зареже всичко и да тръгне буквално накъдето му видят очите. И така, щом човек е на път, винаги стават интересни неща. Среща се с редица хора, някой му помагат, други пък въобще не го харесват, попада в всевъзможни ситуации, влюбва се, страда, живее. Макар и кратка, книгата е много хубаво изграден главен, а и някои странични герои и през цялото време си мислех, че от нея може да стане хубав филм.
April 19, 2023
"Керван за гарвани" е вълнуващ дебют - буен, прям, носещ наивността и надеждата, присъщи на младия човек.
Четох романа под лъчите на пролетното слънце, но за мен той е като старо плетено одеало - ако го откриеш и се загърнеш с него, ще те стопли, но и ще те боцка през цялото време.
Точно такива са героите на Емине Садкъ. Те са обикновени хора, носещи белезите на своето минало и търсещи място в голямия, забързан свят; толкова обикновенни, че сякаш са невидими. Но след всеки разказ за Николай Тодоров, Мила, Горския и останалите герои, ти не само започваш да ги виждаш, но и те далеч не ти остават безразлични. Разбиране и учудване, усмивки и сълзи, съчувствие и обвинение - преминаваш през всичко това само в тези няколко стотин страници, в които сте заедно.
Историята, която Емине Садкъ разказва, започва от Лудогорието и стига в София. По пътя те среща с изоставеното и прашлясало минало, с болезненото настояще и неясното бъдеще. Но най-хубавото е, че всички тези граници на време и пространство изчезват и въображението на автор и читател чертаят нови.
Няколко цитата за финал:
📚 "И макар добре да познаваше очакването и да знаеше, че в него няма никакъв смисъл, той сам всеки път изпитване онази натрапчива лудост, в която очакването го превръщаше в човек. Все едно животът спираше да тече за кратко и само пристигането на очакваното можеше да спре тази кратка смърт, да зашие тъканта на всичкото, да направи живота цял, за да продължи да живее очакващият отново."
📚 "За да съществува нещо, е нужно друго нещо да го види. Нещата съществуват предимно заради хората и езика им. ... Трябва някой да те назове, после да те помни ..."
📚 "Много е неудобно да си жив!"
📚 "... на първо място е човещината. Независимо, че понякога изисква компромиси."
Четох романа под лъчите на пролетното слънце, но за мен той е като старо плетено одеало - ако го откриеш и се загърнеш с него, ще те стопли, но и ще те боцка през цялото време.
Точно такива са героите на Емине Садкъ. Те са обикновени хора, носещи белезите на своето минало и търсещи място в голямия, забързан свят; толкова обикновенни, че сякаш са невидими. Но след всеки разказ за Николай Тодоров, Мила, Горския и останалите герои, ти не само започваш да ги виждаш, но и те далеч не ти остават безразлични. Разбиране и учудване, усмивки и сълзи, съчувствие и обвинение - преминаваш през всичко това само в тези няколко стотин страници, в които сте заедно.
Историята, която Емине Садкъ разказва, започва от Лудогорието и стига в София. По пътя те среща с изоставеното и прашлясало минало, с болезненото настояще и неясното бъдеще. Но най-хубавото е, че всички тези граници на време и пространство изчезват и въображението на автор и читател чертаят нови.
Няколко цитата за финал:
📚 "И макар добре да познаваше очакването и да знаеше, че в него няма никакъв смисъл, той сам всеки път изпитване онази натрапчива лудост, в която очакването го превръщаше в човек. Все едно животът спираше да тече за кратко и само пристигането на очакваното можеше да спре тази кратка смърт, да зашие тъканта на всичкото, да направи живота цял, за да продължи да живее очакващият отново."
📚 "За да съществува нещо, е нужно друго нещо да го види. Нещата съществуват предимно заради хората и езика им. ... Трябва някой да те назове, после да те помни ..."
📚 "Много е неудобно да си жив!"
📚 "... на първо място е човещината. Независимо, че понякога изисква компромиси."
January 16, 2024
Има два типа книги, които още в началото не ми допадат - едните изобщо не ги дочитам, а на вторите им давам шанс с надеждата, че все пак краят им може да ми промени мнението.
Този рекламиран като висока литература дебют се оказа от втория тип... За съжаление надеждата ми за някаква смисленост умря с последната едва преглътната (въпреки малкия, но много излишен обем) страница. Безцелният бълвоч от измъчени събития и безпредметни герои, поръсени обилно с по наркомански/пиянски преписани текстове на клиширано претендиращи да са класика песни (и, да - визирам и чалгата :D ) ми остави единствено вкус на повръщано. Ами... бляк!
(P.S. Мда, аз пък 'щото съм Ален Делон... Иначе нека си дерзае момичето, другия път може да ѝ се получи!)
Този рекламиран като висока литература дебют се оказа от втория тип... За съжаление надеждата ми за някаква смисленост умря с последната едва преглътната (въпреки малкия, но много излишен обем) страница. Безцелният бълвоч от измъчени събития и безпредметни герои, поръсени обилно с по наркомански/пиянски преписани текстове на клиширано претендиращи да са класика песни (и, да - визирам и чалгата :D ) ми остави единствено вкус на повръщано. Ами... бляк!
(P.S. Мда, аз пък 'щото съм Ален Делон... Иначе нека си дерзае момичето, другия път може да ѝ се получи!)
April 6, 2024
Силен дебют от една моя почти връстница. Давам по една звезда за всяко нещо в книгата, което ми връща вярата в съвременната българска проза:
- една звезда за точните сравнения, които винаги ми заставаха на място в текста и ситуацията
- две звезди за умелите преплитания на житието на героите
- три звезди за отсъствието на излишен пълнеж в книгата и залагането на качество, а не на количество
- четири звезди за представянето на наболели обществени теми по забавен, лек и поднесен с тънък хумор начин
- пет звезди за богатия речник, увлекателния сюжет и всички герои, които ти се струват близки, макар и да ви делят светове.
- една звезда за точните сравнения, които винаги ми заставаха на място в текста и ситуацията
- две звезди за умелите преплитания на житието на героите
- три звезди за отсъствието на излишен пълнеж в книгата и залагането на качество, а не на количество
- четири звезди за представянето на наболели обществени теми по забавен, лек и поднесен с тънък хумор начин
- пет звезди за богатия речник, увлекателния сюжет и всички герои, които ти се струват близки, макар и да ви делят светове.
August 16, 2024
“С ужасно главоболие, абсолютно изгубен, вървеше като дрипаво плашило Николай Тодоров, учителят по география. И спасение не виждаше отникъде. Езикът му се бе слепил с небцето, а стомахът опираше в гръбнака. Мишниците му миришеха на алкохол, пот и отчаяние. Краката му тежаха, а в главата му се въртяха ужасно грозни мисли за самия него и за този пуст свят, заобиколен от прах и непоносима жега.”
Така тръгва от безвремието на Лудогорието Керванът за гарвани на Емине Садкъ, пълен с герои, изключили се от самия съвременен живот, от “паралелната държава”, в която не могат да намерят мястото си.
Пътува през кътчета на страната, където “времето е спряло я преди Освобождението, я преди Демокрацията”, среща ни с много социални проблеми и стига до там, където “решетките на съзнанието и тялото омекват. После изчезват напълно. Остава само душата, която се разширява ли, разширява. Превръщаш се във въздушен балон, а в малката кошничка под балона имаш сили да побереш и спасиш всяка твар на този свят.
Обичаш!”
Тази книга е “борба с таласъмите” и е посветена на “бъдещето, което винаги идва”.
Така тръгва от безвремието на Лудогорието Керванът за гарвани на Емине Садкъ, пълен с герои, изключили се от самия съвременен живот, от “паралелната държава”, в която не могат да намерят мястото си.
Пътува през кътчета на страната, където “времето е спряло я преди Освобождението, я преди Демокрацията”, среща ни с много социални проблеми и стига до там, където “решетките на съзнанието и тялото омекват. После изчезват напълно. Остава само душата, която се разширява ли, разширява. Превръщаш се във въздушен балон, а в малката кошничка под балона имаш сили да побереш и спасиш всяка твар на този свят.
Обичаш!”
Тази книга е “борба с таласъмите” и е посветена на “бъдещето, което винаги идва”.
July 1, 2023
“Мъж пътувал четиридесет и шест години във времето, но никой не разбрал напред или назад, защото живеел в Делиормана.”
September 11, 2025
Интересен стил, авторката има талант. Много добър образ на главния герой - просто не можеш да спреш, искаш да знаеш какво ще се случи по-нататък... Някои детайли не ми допаднаха, но нямам село и вероятно затова са ми неприятни и непонятни.
May 7, 2025
Започна доста нормално, стана хаотично и накрая епична драма. Интересна и доста неочаквана история, хареса ми.
November 25, 2022
Ако трябва да препоръчам 5 от книгите, които съм прочела през 2022, "Керван за гарвани" на Емине Садкъ ще е една от тях. Сякаш страниците на този роман са напоени с въздуха и пръстта на Делиормана - вълшебен район от България, много скъп на сърцето ми. Цяла Северна България усещам като свой дом - там земята помни песните на жътварките, напоена е с потта им и е омагьосана от чистотата и трудолюбието им. Като дете често чувах фразата, че всичко на север от Балкана е забравено от Господ и през цялото време, докато четях "Керван за гарвани", не спирах да си го повтарям.
Николай Тодоров е като камъче в обувката - неудобен, различен, буден. Иска ти се да му забиеш един шамар. Нали така правим с тези, които не пасват? Превъзпитаваме ги и ги издялкваме така, че да паснат на калъпа, по който сме лети всички. Да, ама не - и Тодоров бяга, за да намери едно несъществуващо място, където ще принадлежи.
Ще ми се да ви кажа, че с "Керван за гарвани" се смях много. Уви, не е така. Повече страдах, мислих, а и малко плаках. Преди да седна да пиша за нея, прочетох няколко цитата, които съм си извадила, и Емине Садкъ отново бръкна в душата ми и започна да я стиска. Върна ме 12 години назад, когато преживях внезапното осъзнаване, че не принадлежа там, където съм, и поисках да избягам. Оттогава всеки ден нося огромния товар на търсещия човек, който иска да знае още и още, и ме е страх, че скоро няма да мога да понасям това бреме.
Благодаря, Емине, че си написала "Керван за гарвани", че имаш душа, която може да усети и облече в думи вселената в човека!
Николай Тодоров е като камъче в обувката - неудобен, различен, буден. Иска ти се да му забиеш един шамар. Нали така правим с тези, които не пасват? Превъзпитаваме ги и ги издялкваме така, че да паснат на калъпа, по който сме лети всички. Да, ама не - и Тодоров бяга, за да намери едно несъществуващо място, където ще принадлежи.
Ще ми се да ви кажа, че с "Керван за гарвани" се смях много. Уви, не е така. Повече страдах, мислих, а и малко плаках. Преди да седна да пиша за нея, прочетох няколко цитата, които съм си извадила, и Емине Садкъ отново бръкна в душата ми и започна да я стиска. Върна ме 12 години назад, когато преживях внезапното осъзнаване, че не принадлежа там, където съм, и поисках да избягам. Оттогава всеки ден нося огромния товар на търсещия човек, който иска да знае още и още, и ме е страх, че скоро няма да мога да понасям това бреме.
Благодаря, Емине, че си написала "Керван за гарвани", че имаш душа, която може да усети и облече в думи вселената в човека!
Displaying 1 - 30 of 120 reviews