What do you think?
Rate this book
Досието Жана
Когато дъщерята започва да снима документален филм за своите български корени, майката не подозира до каква степен това своеобразно разследване ще я засегне. По настояване на дъщерята майката подава молба до Комисията по досиетата, за да разбере дали е била следена по времето на комунизма, когато е общувала с чужденци в качеството си на преводачка. Отговорът на Комисията е неочакван и разтърсващ. В остър конфликт между поколенията майка и дъщеря се впускат, всяка посвоему и с различни изразни средства, в търсене на истините за миналото и в това задъхано преследване възкръсват призраците на комунизма.
Филмът на дъщерята, Божина Панайотова, носи заглавие Червено, твърде червено. Излиза през 2019 г. във Франция, Германия и България, участва в многобройни фестивали, между които Берлинале, получава награди и широк отзвук в българската и френската преса.
Книгата на майката, Милена Макариус, издадена във Франция от Anne Carrière, се появява през 2020 г., два дни преди локдауна, и въпреки затворените книжарници вестник „Либерасион“ й посвещава двойна страница, подписана от критичката Клер Деварийо.
Филмът на дъщерята, Божина Панайотова, носи заглавие Червено, твърде червено. Излиза през 2019 г. във Франция, Германия и България, участва в многобройни фестивали, между които Берлинале, получава награди и широк отзвук в българската и френската преса.
Книгата на майката, Милена Макариус, издадена във Франция от Anne Carrière, се появява през 2020 г., два дни преди локдауна, и въпреки затворените книжарници вестник „Либерасион“ й посвещава двойна страница, подписана от критичката Клер Деварийо.
192 pages, Paperback
Published January 1, 2022
16 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
July 1, 2022
За връзката майка/дъщеря на фона на търсенето на истина за неминаващото социалистическо минало и доносническите му практики. За търсенето/съставянето на истина през измислицата на изкуството. Да се чете паралелно с/след гледането на филма на Божина Панайотова "Червено, твърде червено" (Je vois rouge). Необичаен диалог/сблъсък между две произведения, две наистина различни гледни точки, в два различни разказвателни жанра.
August 18, 2022
Думата принадлежност винаги ме е смущавала. Въпреки че е една от богатите думи в българския език: неуловима морфологично (при+над+лежност или при+надлежно+ст), стилистично податлива в много посоки, натоварена със смисли едновременно от религията, науката и от всяка област на знанието, в която има видове и видоизменяемост. С политическо етикетиране – принадлежността към бившите служби на ДС събира в думата принадлежност едновременно произнасянето на присъдата, но и амнистията. Това си мислех, докато четях „Досието Жана“ на Милена Макариус.
Впрочем думата принадлежност отказва да конкретизира и жанра на тази книга, дали е роман, дали е автобиографична, документалистика. И в това няма нищо неестествено. Защото когато става дума за тоталитарна система, дори литературните жанрове проявяват аморфност.
Сред призраците на комунизма страниците тук събират и разделят до безкрайност майка и дъщеря, всяка от които търси истината за несвободата. (Без истина няма свобода.) Ще е нечестно да твърдя, че всяко поколение прави свой прочит на събитията, защото вододелът в книгата не е поколенчески, а комуникативен: всяка гледна точка има своите основания, но и всяко основание умножава посоките на погледа. До сливане на глаголните времена. Така, от една страна, докато дъщерята снима (явно или тайно) своя филм за миналото, майката пише своята книга пост фактум, трудът и на двете е за хипотетични бъдещи ползватели – зрители и читатели. Мислех си как книгата на Милена Макариус е и като субтитри към филма на дъщеря ѝ Божина Панайотова „Червено, твърде червено“. Не съм гледала филма, но бих призовала читателите на книгата да го изгледат. Доколкото това са два подхода към едно и също явление: принадлежност. Към кадрите на дъщерята имаме нужда от думите на майката. Към думите на жертвата – да имаме и картини от последната инстанция. Защото когато става дума за ДС, категоричността в постигането на истината винаги е дълъг процес на наслагвания: колективната памет има съставни части от индивидуална памет, индивидуалната памет е колектив. Но чисто философският момент на тълкуването тук е излишен.
Защото най-голямото достойнство на тази книга е в разголването. Едновременна честност и към читателя, и към фиксивността за авторегистър. Макар всичко при Милена (Жана) да се случва със задна дата, това връхлитане на закъснялата фактология е смазващо, въпреки това тя успява да изплува изпод тежестта и да търси пътищата на вината и на оневиняването. Вината е другият възможен прочит на книгата: „Нашето минало не ни принадлежи, всички хора, които сме срещали през живота си, притежават частица от него, ние го делим с тях. Миналото не е нещо солидно. Разбира се, не можем да го преживеем отново, но можем да го пренапишем или пък други да го пренапишат вместо нас. От срещите си с Милена-Жана ченгето е пишело романа си, а дъщерята прави филм в търсене на истината. Хората в сиво са ставали писатели, или по-точно фалшификатори, автори на комунистическа фикция. Днешните дъщери пренаписват тази фикция, за да я разберат. А аз, Жана, Милена, аз съм техният персонаж, тяхната находка, парче плат, от който всеки изрязва необходимата му кройка.“
Книгата носи в себе си и един особен ключ за тълкуване на първопричинността, според мен оправдаващ всяка политическа епоха. Че езикът е над всичко, че не обстоятелствата диктуват изразните средства, а текстът поражда обстоятелства. Така например когато дъщерята снима тайно, тя използва ресурси, подобни на методи за подслушване, прилагани от ДС. А когато не снима тайно, явната камера пък е вид насилие над снимания. В този смисъл комунизмът може би няма никога да си тръгне. Докато е изразно средство, докато е обстоятелство. Докато е онази самота, но не на неразбрания, а на разбирането за принадлежност: да си присвояваш (дори) чуждата памет.
Особено харесвам личното присъствие в тази книга, разказването в първо лице, винаги съм подкрепяла художествената хрумка да обясниш световната история чрез персонализирано разказване. Но изобщо може ли да става дума за художественост в тази книга, литературен образ ли е ДС, литературни персонажи ли са насилниците и жертвите? Художествеността тук е по-скоро в експресивното присъствие на реминисценцията: всяко припомняне е възстановка по действителен случай. „Реалността е в служба на фикцията, но и фикцията е в служба на реалността.“ Фикция и реалност са съучастници, независимо от коя страна на принадлежността са:
„Питам се дали в нацистка Германия жителите на селата, които виждали пушека недалеч от къщите си, са знаели откъде идва той. Те без съмнение са виждали препълнените с хора влакове, които пристигали и повече не се връщали, но какво точно са знаели? Сред тези съседи на злото, спотаени зад прозорците си, вероятно е била представена гамата на човешката душа: сътрудникът, борецът, пасивният свидетел. Незнанието е програмирано в тоталитарната система, която го налага, но докъде стига то? То е едновременно нашата невинност и нашата отговорност.“
Филмът на дъщерята е покана за диалог с майката. Книгата на майката е отказ да говори за филма на дъщерята. Отказ да говори за себе си с езика на някой друг. Отказ да бъде видяна и разказана като жертва, защото всяко повторение удължава живота на травмата. Когато имаме жертви на комунизма, няма адекватна компенсация и всяка компенсация е клише.
Милена Макариус ни връща към думите на Цветан Тодоров: „ … в тоталитарната страна всички са за оплакване, както палачите, така и жертвите“. И добавя как с тревога наблюдава, че книгата ѝ продължава да се случва в живота. Книга, в която една жена едновременно е жертва, но и палач на собственото си минало. Едновременно е метафора, но и пораждащата я реалност. Контрастите тук взаимно се изключват, и все пак взаимно. Принадлежност и самота.
http://kultura.bg/web/%d0%bf%d1%80%d0...
Впрочем думата принадлежност отказва да конкретизира и жанра на тази книга, дали е роман, дали е автобиографична, документалистика. И в това няма нищо неестествено. Защото когато става дума за тоталитарна система, дори литературните жанрове проявяват аморфност.
Сред призраците на комунизма страниците тук събират и разделят до безкрайност майка и дъщеря, всяка от които търси истината за несвободата. (Без истина няма свобода.) Ще е нечестно да твърдя, че всяко поколение прави свой прочит на събитията, защото вододелът в книгата не е поколенчески, а комуникативен: всяка гледна точка има своите основания, но и всяко основание умножава посоките на погледа. До сливане на глаголните времена. Така, от една страна, докато дъщерята снима (явно или тайно) своя филм за миналото, майката пише своята книга пост фактум, трудът и на двете е за хипотетични бъдещи ползватели – зрители и читатели. Мислех си как книгата на Милена Макариус е и като субтитри към филма на дъщеря ѝ Божина Панайотова „Червено, твърде червено“. Не съм гледала филма, но бих призовала читателите на книгата да го изгледат. Доколкото това са два подхода към едно и също явление: принадлежност. Към кадрите на дъщерята имаме нужда от думите на майката. Към думите на жертвата – да имаме и картини от последната инстанция. Защото когато става дума за ДС, категоричността в постигането на истината винаги е дълъг процес на наслагвания: колективната памет има съставни части от индивидуална памет, индивидуалната памет е колектив. Но чисто философският момент на тълкуването тук е излишен.
Защото най-голямото достойнство на тази книга е в разголването. Едновременна честност и към читателя, и към фиксивността за авторегистър. Макар всичко при Милена (Жана) да се случва със задна дата, това връхлитане на закъснялата фактология е смазващо, въпреки това тя успява да изплува изпод тежестта и да търси пътищата на вината и на оневиняването. Вината е другият възможен прочит на книгата: „Нашето минало не ни принадлежи, всички хора, които сме срещали през живота си, притежават частица от него, ние го делим с тях. Миналото не е нещо солидно. Разбира се, не можем да го преживеем отново, но можем да го пренапишем или пък други да го пренапишат вместо нас. От срещите си с Милена-Жана ченгето е пишело романа си, а дъщерята прави филм в търсене на истината. Хората в сиво са ставали писатели, или по-точно фалшификатори, автори на комунистическа фикция. Днешните дъщери пренаписват тази фикция, за да я разберат. А аз, Жана, Милена, аз съм техният персонаж, тяхната находка, парче плат, от който всеки изрязва необходимата му кройка.“
Книгата носи в себе си и един особен ключ за тълкуване на първопричинността, според мен оправдаващ всяка политическа епоха. Че езикът е над всичко, че не обстоятелствата диктуват изразните средства, а текстът поражда обстоятелства. Така например когато дъщерята снима тайно, тя използва ресурси, подобни на методи за подслушване, прилагани от ДС. А когато не снима тайно, явната камера пък е вид насилие над снимания. В този смисъл комунизмът може би няма никога да си тръгне. Докато е изразно средство, докато е обстоятелство. Докато е онази самота, но не на неразбрания, а на разбирането за принадлежност: да си присвояваш (дори) чуждата памет.
Особено харесвам личното присъствие в тази книга, разказването в първо лице, винаги съм подкрепяла художествената хрумка да обясниш световната история чрез персонализирано разказване. Но изобщо може ли да става дума за художественост в тази книга, литературен образ ли е ДС, литературни персонажи ли са насилниците и жертвите? Художествеността тук е по-скоро в експресивното присъствие на реминисценцията: всяко припомняне е възстановка по действителен случай. „Реалността е в служба на фикцията, но и фикцията е в служба на реалността.“ Фикция и реалност са съучастници, независимо от коя страна на принадлежността са:
„Питам се дали в нацистка Германия жителите на селата, които виждали пушека недалеч от къщите си, са знаели откъде идва той. Те без съмнение са виждали препълнените с хора влакове, които пристигали и повече не се връщали, но какво точно са знаели? Сред тези съседи на злото, спотаени зад прозорците си, вероятно е била представена гамата на човешката душа: сътрудникът, борецът, пасивният свидетел. Незнанието е програмирано в тоталитарната система, която го налага, но докъде стига то? То е едновременно нашата невинност и нашата отговорност.“
Филмът на дъщерята е покана за диалог с майката. Книгата на майката е отказ да говори за филма на дъщерята. Отказ да говори за себе си с езика на някой друг. Отказ да бъде видяна и разказана като жертва, защото всяко повторение удължава живота на травмата. Когато имаме жертви на комунизма, няма адекватна компенсация и всяка компенсация е клише.
Милена Макариус ни връща към думите на Цветан Тодоров: „ … в тоталитарната страна всички са за оплакване, както палачите, така и жертвите“. И добавя как с тревога наблюдава, че книгата ѝ продължава да се случва в живота. Книга, в която една жена едновременно е жертва, но и палач на собственото си минало. Едновременно е метафора, но и пораждащата я реалност. Контрастите тук взаимно се изключват, и все пак взаимно. Принадлежност и самота.
http://kultura.bg/web/%d0%bf%d1%80%d0...
Read
January 30, 2020Mère et fille sont réunies à l’initiative de la fille qui veut comprendre le passé de sa mère dans la Bulgarie communiste .
La fille souffre parce que sa mère était bien vue par le régime , elle était une privilégiée, le dialogue entre elles est bien difficile .
On sait que l’histoire familiale rejaillit sur les générations suivantes mais quand on fait partie des chanceux , qu’est ce qui se transmet ?
Question interessante car les soubresauts de l’histoire font que ceux qui sont du bon coté aujourd’hui seront les mauvais, les méchants quelques années après .
Cette question a été posée dans tout le bloc communiste après la chute de l’idéologie .
L’auteur nuance , la Bulgarie ce n’était pas le pire ,il n’y avait pas la Stasi .
Malgré tout , il y a eu beaucoup de souffrances pour ceux qui étaient considérés comme ennemis du peuple , et chacun sait que les motifs étaient parfois bien légers .
Tel était considéré comme un intellectuel parce qu’il avait fait quelques années d’étude en plus , un autre n’entrait pas dans la bonne case .
Les anecdotes sont édifiantes , comme cet enfant de maternelle qui répète une blague entendue en famille , les astronautes américains sont meilleurs que les russes , aussitôt sa mère est arrêtée et questionnée par la police durant plusieurs heures .
J’ai beaucoup aimé cette lecture très nuancée , une très belle surprise .
La fille souffre parce que sa mère était bien vue par le régime , elle était une privilégiée, le dialogue entre elles est bien difficile .
On sait que l’histoire familiale rejaillit sur les générations suivantes mais quand on fait partie des chanceux , qu’est ce qui se transmet ?
Question interessante car les soubresauts de l’histoire font que ceux qui sont du bon coté aujourd’hui seront les mauvais, les méchants quelques années après .
Cette question a été posée dans tout le bloc communiste après la chute de l’idéologie .
L’auteur nuance , la Bulgarie ce n’était pas le pire ,il n’y avait pas la Stasi .
Malgré tout , il y a eu beaucoup de souffrances pour ceux qui étaient considérés comme ennemis du peuple , et chacun sait que les motifs étaient parfois bien légers .
Tel était considéré comme un intellectuel parce qu’il avait fait quelques années d’étude en plus , un autre n’entrait pas dans la bonne case .
Les anecdotes sont édifiantes , comme cet enfant de maternelle qui répète une blague entendue en famille , les astronautes américains sont meilleurs que les russes , aussitôt sa mère est arrêtée et questionnée par la police durant plusieurs heures .
J’ai beaucoup aimé cette lecture très nuancée , une très belle surprise .
September 29, 2022
Метафората с огледалото е чудесна.
Майката се страхува да гледа в огледалото или гледа и не харесва това, което вижда; бащата не знае, че има огледала в света; дъщерята иска да върже майка си и баща си пред огледалото насила, за да се погледнат.
Резулатата - Дъщерята филм, майката книга, бащата - бих искала да видя картина по темата, а и може би цялото му изкуство е израз на всичко.
Нека да има повече документално изкуство по тази тема, имаме нужда от интензивна групова психотерапия.
След всичко прочетено и изгледано по темата, се убеждавам все повече и повече в това, че нещата са прости - имало е две страни по времето на комунизма - врагове на народа и приятели на народа. Това е било наложено. Ама ние бяхме накарани, ама нямахме избор, ама бяхме репресирани… спирам да слушам. Не трябва да се отива срещу течението - изразходваме излишна енергия, която е по-добре насочена в сегашното отколкото в обяснявки за миналото. Няма смисъл да се замайваме с истории, че ситуацията е била комплицирана. Напротив - всичко е просто и колкото по-бързо си го признаем, простим и все пак запомни уориците, толкова по-бързо можем да преминем към следващата еволюционна фаза.
Все пак и “приятели” и “врагове” са си били жертви.
Филмът и книгата показват колко много сме забуксували в това да се оправдаваме и обясняваме.
Майката се страхува да гледа в огледалото или гледа и не харесва това, което вижда; бащата не знае, че има огледала в света; дъщерята иска да върже майка си и баща си пред огледалото насила, за да се погледнат.
Резулатата - Дъщерята филм, майката книга, бащата - бих искала да видя картина по темата, а и може би цялото му изкуство е израз на всичко.
Нека да има повече документално изкуство по тази тема, имаме нужда от интензивна групова психотерапия.
След всичко прочетено и изгледано по темата, се убеждавам все повече и повече в това, че нещата са прости - имало е две страни по времето на комунизма - врагове на народа и приятели на народа. Това е било наложено. Ама ние бяхме накарани, ама нямахме избор, ама бяхме репресирани… спирам да слушам. Не трябва да се отива срещу течението - изразходваме излишна енергия, която е по-добре насочена в сегашното отколкото в обяснявки за миналото. Няма смисъл да се замайваме с истории, че ситуацията е била комплицирана. Напротив - всичко е просто и колкото по-бързо си го признаем, простим и все пак запомни уориците, толкова по-бързо можем да преминем към следващата еволюционна фаза.
Все пак и “приятели” и “врагове” са си били жертви.
Филмът и книгата показват колко много сме забуксували в това да се оправдаваме и обясняваме.
February 22, 2024
« Depuis le début de cette histoire, la vérité jaillissait par petits cercles qui s’élargissaient chaque fois un peu plus, comme des taches d’encre. Quand tout cela a-t-il commencé ? Ne fais pas ça. Les amis étaient tous du même avis. Tu ne sais pas où tu mets les pieds. L’idée était venue de ma fille. Ce n’est pas bon d’avoir une fille qui fait du cinéma, avait lancé un ami. Où est le problème ? avais-je répondu. Au contraire. »
Milena Makarius revient dans cette autofiction coup de poing sur un moment douloureux de sa vie : la rupture avec sa fille, Bojina Panayotova survenue lors de la sortie de son documentaire, « Je vois rouge », sorti en 2019, basé sur l’histoire des camps en Bulgarie et la vie de sa propre mère.
Que sait-on vraiment de son passé ? De ceux de ses proches ? Quelle est la part de mensonge, d’enjolivement, de dissimulation dans notre histoire familiale ? Et dans notre propre histoire personnelle ? Comment survit-on à ça ?
Un récit sur la création, la fiction, le réel, et leur imbrication inéluctable.
Milena Makarius revient dans cette autofiction coup de poing sur un moment douloureux de sa vie : la rupture avec sa fille, Bojina Panayotova survenue lors de la sortie de son documentaire, « Je vois rouge », sorti en 2019, basé sur l’histoire des camps en Bulgarie et la vie de sa propre mère.
Que sait-on vraiment de son passé ? De ceux de ses proches ? Quelle est la part de mensonge, d’enjolivement, de dissimulation dans notre histoire familiale ? Et dans notre propre histoire personnelle ? Comment survit-on à ça ?
Un récit sur la création, la fiction, le réel, et leur imbrication inéluctable.
December 8, 2024
Интересна и странна книга. Не мисля, че я разбрах напълно, може би заради особения стил на писане. А може би и заради липсата на знания по много от засегнатите теми. Но осъзнавам, че ми е доставяло удоволствие да я чета, хареса ми в крайна сметка.
Краят (който, не схванах напълно :)) ме остави с лека горчивина. Усещам, че историята не приключва с последните редове на книгата. Но се радвам, че не съм свидетел на повече от болезнено обтегнатите отношения на майката и дъщерята.
И все пак книгата разпали нещо в мен, някакво любопитство, което бях изгубила последно време. Някаква привързаност към народността и историята на мен и предците ми. А езикът, който авторката използва (странно ми е да повярвам, че оригиналът е на френски) е особен, но красив, оригинален някак си. Беше удоволствие. :)
Краят (който, не схванах напълно :)) ме остави с лека горчивина. Усещам, че историята не приключва с последните редове на книгата. Но се радвам, че не съм свидетел на повече от болезнено обтегнатите отношения на майката и дъщерята.
И все пак книгата разпали нещо в мен, някакво любопитство, което бях изгубила последно време. Някаква привързаност към народността и историята на мен и предците ми. А езикът, който авторката използва (странно ми е да повярвам, че оригиналът е на френски) е особен, но красив, оригинален някак си. Беше удоволствие. :)
July 12, 2022
Е, няма такава история... Малка книжка, която не се чете за един ден.
Първата ми реакция беше да потърся филма ("Je vais rouge"/ "Червено, твърде червено" на български), защото ми е любопитно да видя различните погледи към един и същи проблем, към една и съща ситуация.
Първата ми реакция беше да потърся филма ("Je vais rouge"/ "Червено, твърде червено" на български), защото ми е любопитно да видя различните погледи към един и същи проблем, към една и съща ситуация.
December 8, 2022
Très bien écrit et passionnant à lire
Displaying 1 - 8 of 8 reviews