What do you think?
Rate this book
Реална виртуалност
Докато тества най-новите възможности на виртуалната реалност, Йоан, студент по информатика и запален геймър, се озовава в игра, която единствен той може да изиграе. Новите технологии или странен бъг в шлема му го отвеждат в учудващо реалистичния свят на фентъзи същества. Оказва се част от древно пророчество, заплашващо с война фантастичния свят. Ще успее ли Йоан да занесе познанието за отдавна изгубения Бог, без това да предизвика кървав конфликт?
В същото време в студентския му живот го очакват трудности и неочаквани заплахи. И едно момиче.
Това е история, която прескача от фантастиката във фентъзито. Показва ни възможните проблеми, съпътстващи напредъка на технологиите, смесен с мистиката на обикновения човешки живот.
В същото време в студентския му живот го очакват трудности и неочаквани заплахи. И едно момиче.
Това е история, която прескача от фантастиката във фентъзито. Показва ни възможните проблеми, съпътстващи напредъка на технологиите, смесен с мистиката на обикновения човешки живот.
368 pages, Paperback
Published August 8, 2022
2 people are currently reading
20 people want to read
About the author
Константин Дилянов
1 book19 followersКонстантин Дилянов издава дебютния си роман „Реална виртуалност“ в края на лятото на 2022 година. Романът е смес от любимите му жанрове, които чете напоследък – фентъзи и фантастика.
Новите технологии и тяхното приложение в практиката, както и търсенето на нови възможности пред хората и машините е негово хоби и част от професионалния му път. Това му дава възможност да фантазира за настоящето и бъдещето и част от тези фантазии да бъдат описвани в настоящия роман, както и в неговото продължение, по което вече се работи.
Новите технологии и тяхното приложение в практиката, както и търсенето на нови възможности пред хората и машините е негово хоби и част от професионалния му път. Това му дава възможност да фантазира за настоящето и бъдещето и част от тези фантазии да бъдат описвани в настоящия роман, както и в неговото продължение, по което вече се работи.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
February 6, 2023
Купих си „Реална виртуалност“, защото съм голям почитател на фантастиките за компютърни игри. Сред любимите ми книги са „Друг свят“ на Джейсън Сийгъл, „Играч Първи, приготви се“ и „Еребус“ на Урсула Познански. Естествено, ме заинтригува да прочета и българският поглед върху тази толкова интересна тематика. В книгата умело са вплетени и герои от така обичаната от всички митология на Толкин, които придават чар и приятен фентъзи привкус на историята. Много ми хареса загатването, че може би и той някакси е успял да надникне в техния свят, за да ги описва с такива детайли в творбите си. И не съм съгласна, че Гандалф нямаше съответстващ образ в книгата – за мен това беше Видецът. Подобно на тези велики творби, тук също фабулата се движи около вечната битка между доброто и злото, но в светлината на Божието слово и познание.
Трябва да отбележа, че идеята за Бог и Библията е застъпена доста сериозно в книгата и към края на историята си дадох сметка, че всъщност дори измества всички останали по важност. Това дава малко по-различна перспектива върху събитията. В някакъв смисъл бих казала, че Йоан се изявява не само като пророк на Божието слово за елофимите, но е и своеобразен Бог в техните очи, макар и да не му го казват директно. Начинът, по който те се отнасят към него и са готови да го защитават с цената на живота си напомня за хилядите битки, познати в човешката история в името на вярата. Аналогията се засилва и от появяването на Великите зверове, които възпират голямото кръвопролитие. Нима Иисус не е точно това за нас, миряните? Един носител на вярата в чудесата, доброто и надеждата за духовен напредък.
Самият финал на книгата също е ориентиран повече към търсенето на Бог и вярата, отколкото в развръзка на заложените конфликти в началото. Признавам си, че това ме разочарова до някаква степен. В историята има плавна градация, заражда се конфликт и две страни, които през цялото време очакваме да се срещнат и да воюват. Когато най-накрая се виждат със злия Аренаил и армията му, сцената само е отбелязана с няколко изречения, без да се навлиза в детайли. Определено очаквах повече от този важен момент! По същия начин ми се вижда абсолютно нереалистично, че през цялата книга Йоан не се опита да има някаква близост с Дани – дори да я хване за ръката или да ѝ каже комплимент, освен да я изпрати до тях. Техните взаимоотношения са съвсем леко загатнати без да се навлиза в подробности. Както и впрочем на много моменти, където биха били интересни диалозите между отделните герои, но такива липсват. На други места, пък, разговорите са твърде дълги (по 5-6 страници) и човек лесно може да се обърка кой какво е казал, тъй като накрая няма пояснение. За сметка на това през цялата книга се обрисува с големи подробности какво точно се яде и пие и как е подредена масата. Непонятно ми е как това може да е по-важно от емоционалното състояние на героите, но така е решил автора.
Въпреки всичко, смятам че романът има своите достойнства и би се харесал на много читатели.
Трябва да отбележа, че идеята за Бог и Библията е застъпена доста сериозно в книгата и към края на историята си дадох сметка, че всъщност дори измества всички останали по важност. Това дава малко по-различна перспектива върху събитията. В някакъв смисъл бих казала, че Йоан се изявява не само като пророк на Божието слово за елофимите, но е и своеобразен Бог в техните очи, макар и да не му го казват директно. Начинът, по който те се отнасят към него и са готови да го защитават с цената на живота си напомня за хилядите битки, познати в човешката история в името на вярата. Аналогията се засилва и от появяването на Великите зверове, които възпират голямото кръвопролитие. Нима Иисус не е точно това за нас, миряните? Един носител на вярата в чудесата, доброто и надеждата за духовен напредък.
Самият финал на книгата също е ориентиран повече към търсенето на Бог и вярата, отколкото в развръзка на заложените конфликти в началото. Признавам си, че това ме разочарова до някаква степен. В историята има плавна градация, заражда се конфликт и две страни, които през цялото време очакваме да се срещнат и да воюват. Когато най-накрая се виждат със злия Аренаил и армията му, сцената само е отбелязана с няколко изречения, без да се навлиза в детайли. Определено очаквах повече от този важен момент! По същия начин ми се вижда абсолютно нереалистично, че през цялата книга Йоан не се опита да има някаква близост с Дани – дори да я хване за ръката или да ѝ каже комплимент, освен да я изпрати до тях. Техните взаимоотношения са съвсем леко загатнати без да се навлиза в подробности. Както и впрочем на много моменти, където биха били интересни диалозите между отделните герои, но такива липсват. На други места, пък, разговорите са твърде дълги (по 5-6 страници) и човек лесно може да се обърка кой какво е казал, тъй като накрая няма пояснение. За сметка на това през цялата книга се обрисува с големи подробности какво точно се яде и пие и как е подредена масата. Непонятно ми е как това може да е по-важно от емоционалното състояние на героите, но така е решил автора.
Въпреки всичко, смятам че романът има своите достойнства и би се харесал на много читатели.
Read
March 23, 2024Честно. Не знам как да постъпя. Подхващам поредната българска книга с поредната искрица надежда, че няма да ме разочарова, но те ти! И мен, като цар Давид, ме избива на жална песен. Ако имах певчески дар, щях да се опъна и да изплача някой псалм, че да помнят колко ми е тежко от липсата на силен, ясен глас в нашата литература, но в същото време лек и весел; неангажиращо приятен; интелигентен и питателен.
Началото на „Реална виртуалност“ е като опит да се настрои обектив на камера – ту е много общо и претупано, ту е излишно подробно и не води доникъде. Става нашият герой сутринта и губи един абзац време да обясни как имал някъде си другаде си по-яка мелодия за аларма. После бърза да иде в унито за супер интересна лекция на супер интересна тема. Каква ли? Кой знае? Лекциите свършват в следващия абзац и вече сме с група приятели и мислите ни за това как нямаме гадже и как момичетата искат само едно. Вие знаете какво!
Уважение.
Искат уважение по гръб, искат уважение по корем, искат уважение нощ и ден.
Шегувам се. Това би било интересно. Не. Жените в „Реална виртуалност“ искат Чичко паричко, на когото да подарят снизходителната си усмивка и нищо повече. Нашето момче обаче не е от тези. Той иска момиче, което ще обича истинският „него“ – програмист, създал „някакви“ програми, които са му изкарали „някакви“ пари, а сега готви „някаква“ игра за виртуална реалност. Лещите пак се смаляват, водим разговор с „някакви“ колеги, а после сме вкъщи и мислим как тези страхотни очила ще се свържат с нашата страхотна игра. И така до края на света!
Предлагам да слезем от зуум влакчето и да поговорим техничарски, подобно на главния герой. Съществуват три похвата авторът да започне роман – телескопичен, ин медиа рест и ретроспективен. Телескопичният е известен още като „Имало едно време“, т.е. от общото към частното. Това е класиката на класиките. Казваш къде се развива действието, кои са главните герои и кой е проблемът, който трябва да бъде решен. С ин медиа рест обичайно започват историческите или фантастични романи – намираме се насред битка, стълкновение, нагорещен разговор. Не знаем кой-кой е, но научаваме, докато четем. После, някъде към втора-трета глава ни се дава информация за останалия свят и героите в него. Накрая идва ретроспективният. При него наративът е непрестанно прекъсван от флашбекове, които обясняват отношения между героите или доизясняват определена ситуация. Ретроспективният стил може да започне с края на историята, например – героят виси от скала, поглежда към зрителите и казва „Искате да научите как стигнах до тук? Ето ви!“ Филмът „Мементо“ е създаден на този принцип. „Бандата на Оушън“ не е лош пример – всеки от членовете има минута-две предистория, която обяснява кои са и как са свързани с основната история. Също така сюблимните моменти са обяснени в ретроспекция, като се съпоставя какво изглежда събитието и какво е в действителност.
Както вероятно се досещате, „Реална виртуалност“ започва по класическата схема – обикновен тип с обикновен живот и необикновени амбиции попада в необичайна ситуация и сега какво? Класиката може да е стабилна и сигурна, но трябва да е ударна, за да работи. Докато стигнем до момента, в който главният герой си слага шлема и после открива, че не може да го свали, има доста време. Какво правим в такъв случай? Точно обратното, което е написал авторът – вялото става конкретно, а конкретното – вяло.
Първата му мисъл, когато чуе алармата, ще е докъде е стигнал с кодирането. Докато се храни, докато си мие зъбите – навсякъде ще рисува кодове, ще мисли върху проекта си и, дори когато опитва да отвлече вниманието си, ще вижда още кодове и още идеи. Всичко, което чуе на лекции, ще опита да изреже и апликира в съзнанието си; да го преработи и използва за проекта си. Ще е толкова обесен, че разговорите ще му се струват загуба на време, докато внезапно се появи някакво момиче. Тогава изчисленията му спират, той започва да я оглежда крадешком, тя забелязва и му хвърля поглед „Нямаш шансове“ и той поглежда засрамен настрана, като този път силом опитва да се върне към изчисленията си с извинението, че „всички момичета са еднакви и искат едно и също“.
Тук е идеалното време главният герой да говори по-конкретно за проекта си – как му е хрумнала идеята, какви са били първите опити, първите провали, първите бета тестери, неговите лични впечатления, плановете му, пречките, пред които е изправен, както и най-важното – рисковете, които е склонен да поеме, както и онези, които за нищо на света не иска да поеме. Последните са важни, защото внасят драма и героят задължително трябва да направи нещо, което върви срещу морала, закона или науката, че да разбие статуквото. Все пак, в гръбнака си, тази история е „новото, което измества старото“, така че трябва да е в същата тоналност.
Нататък има още какво да се каже, особено за виртуалния свят и най-вече за диалозите, но ще спра до тук. Бях на едно от представянията и Дилян изглежда свястно и ентусиазирано момче, което адски се радва, че са го издали. Просто ми е тъжно да гледам него и другите като него, които пътуват от град на град с надеждата да популяризират книга, към която никой не се е отнесъл отговорно. Приказката, че издателствата търсят готови романи, е съвсем на място, но то и от издателството зависи какво намира за „готово“. Най-тъжно обаче е било на „Булгакон“, където писатели буквално промотирали на писатели творбите си.
Началото на „Реална виртуалност“ е като опит да се настрои обектив на камера – ту е много общо и претупано, ту е излишно подробно и не води доникъде. Става нашият герой сутринта и губи един абзац време да обясни как имал някъде си другаде си по-яка мелодия за аларма. После бърза да иде в унито за супер интересна лекция на супер интересна тема. Каква ли? Кой знае? Лекциите свършват в следващия абзац и вече сме с група приятели и мислите ни за това как нямаме гадже и как момичетата искат само едно. Вие знаете какво!
Уважение.
Искат уважение по гръб, искат уважение по корем, искат уважение нощ и ден.
Шегувам се. Това би било интересно. Не. Жените в „Реална виртуалност“ искат Чичко паричко, на когото да подарят снизходителната си усмивка и нищо повече. Нашето момче обаче не е от тези. Той иска момиче, което ще обича истинският „него“ – програмист, създал „някакви“ програми, които са му изкарали „някакви“ пари, а сега готви „някаква“ игра за виртуална реалност. Лещите пак се смаляват, водим разговор с „някакви“ колеги, а после сме вкъщи и мислим как тези страхотни очила ще се свържат с нашата страхотна игра. И така до края на света!
Предлагам да слезем от зуум влакчето и да поговорим техничарски, подобно на главния герой. Съществуват три похвата авторът да започне роман – телескопичен, ин медиа рест и ретроспективен. Телескопичният е известен още като „Имало едно време“, т.е. от общото към частното. Това е класиката на класиките. Казваш къде се развива действието, кои са главните герои и кой е проблемът, който трябва да бъде решен. С ин медиа рест обичайно започват историческите или фантастични романи – намираме се насред битка, стълкновение, нагорещен разговор. Не знаем кой-кой е, но научаваме, докато четем. После, някъде към втора-трета глава ни се дава информация за останалия свят и героите в него. Накрая идва ретроспективният. При него наративът е непрестанно прекъсван от флашбекове, които обясняват отношения между героите или доизясняват определена ситуация. Ретроспективният стил може да започне с края на историята, например – героят виси от скала, поглежда към зрителите и казва „Искате да научите как стигнах до тук? Ето ви!“ Филмът „Мементо“ е създаден на този принцип. „Бандата на Оушън“ не е лош пример – всеки от членовете има минута-две предистория, която обяснява кои са и как са свързани с основната история. Също така сюблимните моменти са обяснени в ретроспекция, като се съпоставя какво изглежда събитието и какво е в действителност.
Както вероятно се досещате, „Реална виртуалност“ започва по класическата схема – обикновен тип с обикновен живот и необикновени амбиции попада в необичайна ситуация и сега какво? Класиката може да е стабилна и сигурна, но трябва да е ударна, за да работи. Докато стигнем до момента, в който главният герой си слага шлема и после открива, че не може да го свали, има доста време. Какво правим в такъв случай? Точно обратното, което е написал авторът – вялото става конкретно, а конкретното – вяло.
Първата му мисъл, когато чуе алармата, ще е докъде е стигнал с кодирането. Докато се храни, докато си мие зъбите – навсякъде ще рисува кодове, ще мисли върху проекта си и, дори когато опитва да отвлече вниманието си, ще вижда още кодове и още идеи. Всичко, което чуе на лекции, ще опита да изреже и апликира в съзнанието си; да го преработи и използва за проекта си. Ще е толкова обесен, че разговорите ще му се струват загуба на време, докато внезапно се появи някакво момиче. Тогава изчисленията му спират, той започва да я оглежда крадешком, тя забелязва и му хвърля поглед „Нямаш шансове“ и той поглежда засрамен настрана, като този път силом опитва да се върне към изчисленията си с извинението, че „всички момичета са еднакви и искат едно и също“.
Тук е идеалното време главният герой да говори по-конкретно за проекта си – как му е хрумнала идеята, какви са били първите опити, първите провали, първите бета тестери, неговите лични впечатления, плановете му, пречките, пред които е изправен, както и най-важното – рисковете, които е склонен да поеме, както и онези, които за нищо на света не иска да поеме. Последните са важни, защото внасят драма и героят задължително трябва да направи нещо, което върви срещу морала, закона или науката, че да разбие статуквото. Все пак, в гръбнака си, тази история е „новото, което измества старото“, така че трябва да е в същата тоналност.
Нататък има още какво да се каже, особено за виртуалния свят и най-вече за диалозите, но ще спра до тук. Бях на едно от представянията и Дилян изглежда свястно и ентусиазирано момче, което адски се радва, че са го издали. Просто ми е тъжно да гледам него и другите като него, които пътуват от град на град с надеждата да популяризират книга, към която никой не се е отнесъл отговорно. Приказката, че издателствата търсят готови романи, е съвсем на място, но то и от издателството зависи какво намира за „готово“. Най-тъжно обаче е било на „Булгакон“, където писатели буквално промотирали на писатели творбите си.
January 24, 2026
Като ИТ човек имаше доста опростени неща, но като идея и история беше увлекателно и достатъчно, за да не е проблем опростеността на компютърната страна на нещата. В крайна сметка плотът е по-важното.
April 5, 2024
Определено приятно се изненадах да видя, че такава книга е излязла от ума и въображението на български автор.
Накратко за сюжета: главният герой, програмист в началото на двайсетте си години, се сдобива с нов сет VR очила, които модифицира по собствен софтуер, тествайки игра която разработва. Влизайки в играта, встъпва в свят на джуджета, елфи и великани (ето я и фентъзи частта), които не просто са го чакали, а имат цяло пророчество за неговото идване. Именно той е избраникът, който ще им донесе загубеното знание за техния Бог.
В хода на книгата става ясно, че това е паралелен свят, който действително съществува, а не просто някаква игра. Много интересно се преплитат различни теми в книгата, има го момента на супергеройство в стил Марвел - получаваш специална способност съвсем случайно, има криминална мистерия (но за нея не искам нищо да издавам), на моменти книгата е и доста философска.
Коментира се религията, като нещо което може да помогне на човек, а не да го държи уплашен и контролиран (доста контрастно с "Мечокът и славеят", та определено беше интересно да прочета толкова противоположни книги в кратък срок). Краят е готин, концепцията също, ако ви се чете нещо леко и искате да си починете от дворцови драми, е чудесно четиво.
Единствената ми критика е, че на моменти описанията ми идваха в повече. Можеше според мен 20-тина страници да се отрежат, описания къде пътува с метрото главния герой или какво яде (въпреки че доста огладнях на няколко пъти, четейки), стори ми се, че някои неща бяха разтеглени твърде много. Очаквах и фентъзи света да е малко по-разгърнат и впечатляващ, малко ми идваше осемдесетарски с тази имена и изказа на чудатите раси.
Последно ще коментирам, че ми харесаха някои фино вплетени препратки към Библията, като имена, числа и цели сюжети от Стария завет. Има старание, препоръчвам!
Накратко за сюжета: главният герой, програмист в началото на двайсетте си години, се сдобива с нов сет VR очила, които модифицира по собствен софтуер, тествайки игра която разработва. Влизайки в играта, встъпва в свят на джуджета, елфи и великани (ето я и фентъзи частта), които не просто са го чакали, а имат цяло пророчество за неговото идване. Именно той е избраникът, който ще им донесе загубеното знание за техния Бог.
В хода на книгата става ясно, че това е паралелен свят, който действително съществува, а не просто някаква игра. Много интересно се преплитат различни теми в книгата, има го момента на супергеройство в стил Марвел - получаваш специална способност съвсем случайно, има криминална мистерия (но за нея не искам нищо да издавам), на моменти книгата е и доста философска.
Коментира се религията, като нещо което може да помогне на човек, а не да го държи уплашен и контролиран (доста контрастно с "Мечокът и славеят", та определено беше интересно да прочета толкова противоположни книги в кратък срок). Краят е готин, концепцията също, ако ви се чете нещо леко и искате да си починете от дворцови драми, е чудесно четиво.
Единствената ми критика е, че на моменти описанията ми идваха в повече. Можеше според мен 20-тина страници да се отрежат, описания къде пътува с метрото главния герой или какво яде (въпреки че доста огладнях на няколко пъти, четейки), стори ми се, че някои неща бяха разтеглени твърде много. Очаквах и фентъзи света да е малко по-разгърнат и впечатляващ, малко ми идваше осемдесетарски с тази имена и изказа на чудатите раси.
Последно ще коментирам, че ми харесаха някои фино вплетени препратки към Библията, като имена, числа и цели сюжети от Стария завет. Има старание, препоръчвам!
September 2, 2022
Започва добре, но някъде по средата нещо от интригата се губи и става сравнително праволинейна. Логическата връзка на моменти е добра, на моменти се чупи.
June 7, 2023
Направо се влюбих, определено ще се превърне в една от любимите ми книги. Досега не съм виждала никой от българския bookstagram и booktube да говори за “Реална виртуалност”, което е много жалко, защото книгата наистина си заслужава. Това е дебютът на Констанстин Дилянов и със сигурност ще продължа да следя творчеството му.
Йоан е студент по информатика и запален геймър. Докато прави проучване с цел да създаде своя игра, той попада в такава, която само той може да играе. Заради новите технологии и бъг в шлема му Йоан се озовава в супер реалистичен свят на елфоними и други раси.
Той се оказва част от древно пророчество.
Стилът на Констанстин Дилянов е отличен и героите му са много интересни и добре изградени. Книгата се чете изключително лесно и бързо. Препоръчвам горещо.
Йоан е студент по информатика и запален геймър. Докато прави проучване с цел да създаде своя игра, той попада в такава, която само той може да играе. Заради новите технологии и бъг в шлема му Йоан се озовава в супер реалистичен свят на елфоними и други раси.
Той се оказва част от древно пророчество.
Стилът на Констанстин Дилянов е отличен и героите му са много интересни и добре изградени. Книгата се чете изключително лесно и бързо. Препоръчвам горещо.
December 13, 2022
Книгата е много хубава, а и навява мили студентски спомени. Препоръчвам за младежи!
August 1, 2024
Приятно четиво. Вероятно, ако бях в гимназията, щях да съм още по - впечатлена. Тук - там има някоя и друга забележка, но като цяло е добра. Чакаме да видим, ще има ли втора част.
November 19, 2025
Книгата никак не е лоша, но смятам, че има не малко слаби моменти, които ме притесняваха. Краят е очакван и предвидим, но не разочароващ. Книгата говори повече за вярата, а може би изисквах нещо по-различно. Лесно и бързо се чете, така че си заслужава да ѝ дадете шанс.
April 21, 2023
Исках да прочета цялата книга, за да напиша пълен отзив, но посредата се предадох. Прекалено много грешни детайли свързани с игрите и технологиите. Героите са абсурдно глупави/недосетливи и все едно не са способни да изпитват емоции. Описанията често съдържат изречения, които не допринасят с нищо. Жалко, защото темите на историята са ми е едни от любимите, но със сигурност не я препоръчвам на никого.
April 24, 2024
Тази книга е скучна.
Мога да изпиша страници с критика към всеки един елемент на книгата, но не искам да бъда that guy. Цялостната идея на книгата не е никак лоша. Изпълнението обаче е трябвало да се изпипа много повече.
Мога да изпиша страници с критика към всеки един елемент на книгата, но не искам да бъда that guy. Цялостната идея на книгата не е никак лоша. Изпълнението обаче е трябвало да се изпипа много повече.
Displaying 1 - 11 of 11 reviews