Вътрешната стая

by Керана Ангелова, Невена Ангелова (Illustrator)

В атмосферата на едно магическо повествование човешките времена се настигат и героите на романа от различни епохи споделят животите и съдбите си, осъзнавайки необикновената съдбовна връзка между всичко живо в този свят. Романът е чудесен образец на магическия реализъм, характерен за писателката!

Genres: Bulgarian Literature

275 pages, Paperback

First published January 1, 2006

About the author

Керана Ангелова е родена в село Бродилово, само на пет-шест километра от морето, в мистичната планина Странджа – задължително го съобщава най-напред в справки за биографията си, понеже счита, че родното място е много специално нещо – то е онази точка на земното кълбо, което е проекция на замисъла всеки от нас да съществува – тук и никъде другаде.

“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”

Има педагогическо образование. Работи като преподавател, програмен ръководител, журналист. Има издадени осем книги с поезия и проза:
“Лято”, поезия, 1982 год. , “Подземна река”, поезия,1988 год., “Зана.Папазини”, две повести, 1998 год., “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 год., “Елада Пиньо и времето” – 2003 год., “Катокала, името на пеперудата”, поезия,2006 год. “Вътрешната стая”, роман, 2006 год., “Времена” поезия в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова, 2007 год.

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 3 out of 5]

Не съм сигурна за предната книга („Елада Пиньо и времето“), но тук си личи, че авторката е поетеса. И с Любов говори отново за света Керана Ангелова. Познава много добре природата, особено в родния си край – Странджа.

В началото ми беше интересно, когато близнаците бяха малки, но езикът ми изглеждаше доста драматичен като за деца. Иска ми се децата да са волни, леки, не сякаш нещо заплашително се носи около тях. А тук такова усещане имах. За разлика от лекотата при Елада Пиньо, макар и с подобни и по-тежки събития в живота й… На моменти ме потискаше минорният патос.

Постепенно интересът ми започна да намалява, но след средата книгата пак започна да ме увлича, особено когато едни и същи събития се разказваха от различните герои с различна гледна точка.

Но като цяло – прекомерно ми се стори вглъбяването… Повече самота и повече магически реализъм дори от „Сто години самота“. Както в книгата се казва как може да ти догорчи от много сладко, така и на мен ми дотежа от толкова символичност. Искаше ми се да е по-простичко и радостно, може би някои от нещата не ги разбирах. Препратките към религията примерно… Някои от символите ми допаднаха повече – например идеята за вълчето (както си я разбирам аз); отново раздвоение/дуалистичност - (Небесна/Антула) на човешката личност, но единството на Вселената.

Нито Небесна ми беше толкова мила като Елада Пиньо, нито Антула като Хрисула, нито към мъжете изпитвах съчувствие като към мъжете в „Елада Пиньо“. Сълзи ми напираха най-силно на тези изречения: „Да благодари на моята Финка за доверието и да прости сама на себе си е намерила време. Стигнало й е време за най-важното.“ Заради тези три думички…

Ценното за мен: "Аз съм Фина-Небесна-Фина-Небесна, а също съм отпреди тях и те са мен. Но съм също и Антула, Витлеема и Маргуда, защото човек може да продължи да живее в себе си не само близките си по кръв , а и онези, които съдбовно са споделили с тях животите си.“

Ето тази констелация ми харесва и е „сърцето“ на книгата за мен. връщането назад към историята на майки, баби, дядовци наистина е изцелително, стига да не се превърне в източник на допълнително страдание, а просто да се види миналото и да се продължи напред (и се зарадвах, че Анастасия ЩЕ продължи по-освободена). А и такова е посланието на майка й. „Онова, на което в детството играехте двамата с Анастас и го наричахте свобода, е разположено насред голямата несвобода на човешкия ни живот, такова го получаваме като замисъл, като промисъл, като съдба, като каквото и да е; но насред него ние все пак имаме нещо, което ни спасява от ужаса да сме безпомощни, малкият ни човешки избор е това, детето ми: оплетени в гъргърите на съдбата си да можем да намерим пролука и да се изплъзнем за един съдбовен миг, и в него да бъдем свободни колкото цяла една вечност…“

[dete · Rating 5 out of 5]

да надничаш скришно в очите на другия е посегателство върху свободата му, макар не така явно. Таен взлом. Проникването през очите изисква доброволно всеотдайно вибриране на еднакви честоти.
-----------------------------

Смърт с лице на майка.
-------------------------

Срещала е доста хора и всякакви, но такъв човек не е минавал пътя й. Подозира, че самотите им сами са се потърсили, за да станат нещо друго. Споделените самоти би трябвало да са си пак самота, само че по-голяма. Обаче, ако е населена с думи като тези, които я намират, може би самотата на човеците има възможност да е още нещо, подобно на великата самота на морето.
----------------------------

178-179 стр. - рев
254-255 стр. - рев

[Vessy · Rating 5 out of 5]

Трудно се пише ревю за такава книга. За всички тези съдби. Човешки, вълчи.
Бавно се четат преплетените истории на толкова хорица. Особено, когато думите им са вплетени в живота.
Харесвам книги за миналото, за някогашните уж първични емоции, но толкова силно изживяни и усетени.