Първоначално исках да напиша книга за унищожението на човека. Когато започнах да пиша, от унищожението на човека не остана много. Останаха, по-точно казано, тези неща, тоест всички последни неща. Само за тях си струва да се говори, и за нищо друго. Някои от главите в тази книга са посветени на детството, други на проблемите на семеизпразването у човека, трети на това, което се нарича любов. Също и на онова, което се сънува денем и нощем. Всички до една, разбира се, са посветени на смъртта, защото писането е разговор с мъртвите. А и без това мъртвите са навсякъде.
Много добро повествование в поток на мисълта, дебют със силен и ясен език, интелектуално маршируване, двубой на пешки между темите, но чудесно издържана. Кара те да се замислиш по повече от един въпрос: - какво ли не правят хората, за да получат усещане за смисъл? - кое наше притежание бихме прегърнали в последния си миг? Защото "човек никога не си отива просто така". - "човешките същества бягат от края по всякакъв начин" - "човекът е способен да задържи в тялото си една човешка болка, да живее с нея без да я отпраща, ден след ден, да прекарва времето си с тази човешка болка" - "самотата преди смъртта продължава след смъртта, тя расте и се развива след вещите" - каква загадка е причината зад човека?
И още неспирни мисли, които се блъскат в главата, но резултатът, чието ехо отеква в нас е, че "ласката, както е известно, винаги е по-бърза от думата".
Изненадващо добро четиво, носещо наслада, стабилно стилово писане, силно интелектуализирано, но въпреки или именно поради това интересно. Хомогенен в тематиката си текст. Когато започнах книгата, усетих, че вътрешният ми глас твърде често казва „хм“ с добронамерена интонация. Хвана ме неочаквано и ме хвана неочаквано неподготвена книгата да е написана от млад автор, при това български. Падна диво четене, озверяло и без нужда от почивка. Мега темата за смъртта е разхвърляна из страниците като пръст, мятана върху ковчежета, никога за последно.
Сега, едно толкова силно интелектуално писане, се опасявам, че ще бъде непонятно или затруднително за някои читатели, свикнали на литературен fast food, но това не бива да се изтъква като недостатък на книгата ;) Ако все пак трябва да се спомене недостатък, бих отделила няколко думи на семенните посявки, прекомерните еякулации, аналната фиксация и влагалищата. Да, четох с очила, в пълна безопасност за очите ми, въпреки това се налагаше да си отмествам главата, да залягам, да затварям книгата, за да избегна евентуални улучвания. Много ерудирана сперма, текстът на места лепне. Дали е нужно? Връзката между Ерос и Танатос е осезаема и без тези непрекъснати изпразвания, напопнящи на младежки полюции. Смъртта е древна компаньонка на живота, те са бинарна двойка, знаем това, знаем, че смъртта се предава по полов път, знаем, че в семето, в жълъда се съдържа целият дъб. Именно заради това ми се стори ненужно при всеки удобен случай за свързване да се ползва фалосът, ок, тъкмо си отдъхне човек и хоп, отново се натъкваме на „сериозен мъжки член, със сериозни мъжки ташаци“, много внимателно се оглеждах къде сядам. Чак се наложи да гугълна автора, за да задоволя създаденото у мен любопитство по отношение на едни такива възможни ташаци. Тези семенни посявки отдадох на древна младост, младост от едно време, възрастова незрялост и на слабо познаване на женското тяло, за сметка на мъжкото като собствено. Думата, използвана за женските срамни части - влагалище – е според мен порядъчно стерилна дума, някак медицинска, звучи като идваща от уста на мъж, който не е припарвал до нея. Не зная дали тази е думата, търсена в „Една дума“. В допълнение към всичко казано дотук, считам за неизбежно нужно да се спомене, че авторът се изявява като стилов двойник на Томас Бернхард, което е и основната причина да харесвам текста. Влиянието на Томас Бернхард обаче е твърде осезаемо, върви към завладяване, към тотална стилова капитулация на автора... всъщност усещам също и нотки от Е. Чоран и Ф.Песоа;
Препоръчвам на евентуалните читателки да изпиват по една таблетка еспапел след четене, за всеки случай ;)
Всички недостизи на текста могат да бъдат приети и като негови преимущества.
Нетърсени, но забелязани грешки:
стр. 187 – отсъствието на заниманията в клас беше кошмарна за мен
стр. 85 – до който сега ще прибягна от нужда (вместо прибегна)
Стилът на писане е оригинален, но често повторенията и начинът на изразяване накъсват мисълта (предвид липсата на сюжет, проследяването на основната идея става твърде трудно и на моменти досадно).
Според мен трябва предварителна нагласа (общо взето да се опиташ да четеш с мисълта, че всяка глава е малко или много отделна история, като в самата история има нови истории, в повечето случаи недовършени или пък несвързани).
Предвид грубия и на моменти доста вулгарен език, не бих казала, че е книга, която обогатява. Но пък всяка книга обогатява по един или друг начин!
Изморителна и никаква ми беше. Не знам дали имаше смисъл да я дочета, но исках да се опитам да разбера защо беше така нахвалена. проникване, членове, ануси, паткани и гнусотии, но отвъд напъна за "оригиналност", не видях философското, за което има претенции.