Горещо червено

by Ивайла Александрова

Всичко започва от интервю със съпругата на Райко Алексиев – Весела. И след него потича мътната река на миналото, излиза на повърхността, помита авторитети, лицемерие и наслагвания. Тази книга е плод на деветгодишно истинско журналистическо разследване. Текстовете в романа въздействат в няколко аспекта: историята – като факти и документи, личностите – морал и поведение, и съдбите на стотици случайни и неслучайни хора – смлени от „особеностите” на времето.

438 pages, Paperback

First published March 1, 2008

About the author

Ивайла Александрова е журналистка и редакторка в Българско национално радио, една от водещите на “Артефир” по програма “Христо Ботев”. Занимава се с писане и литературна критика.

Работата по документалния роман "Горещо червено" й отнема близо девет години. Книгата събира документални свидетелства и архиви за живота и съдбата на българската интелигенция от 30-те до 60-те години на миналия век и в същото време разказва историята за трагичната участ на художника Райко Алексиев.

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

Тази карикатура днес още носи послания и въздейства. Което я прави почти универсална във времето, т.е. много е добра. Сталин я е оценил - тя е струвала живота на автора си - карикатуриста Райко Алексиев - убит в милиционерски побой малко след 09.09.1944 г., преди да дочака формалната си присъда от народния съд, която предвижда конфискация. Подсигурили са се, така да се каже.

———
Винаги съм смятала, че терминът “Народен съд” обхваща само един съдебен процес, но тъй като не съм осведомена по въпроса, тук разбрах, че процесите са повече. Ивайла Александрова е отразила най-вече този срещу интелектуалците, но в хода на изложението се появяват и регентите заедно с бившия министър-председател Богдан Филов. Отразени са и процесите срещу земеделците, Никола Петков и Трайчо Костов (сам дал активен принос за екзекуцията на последните гласовити инакомислещи в лицето на Никола Петков). Появява се даже писателят Георги Марков, както и куп други знайни и незнайни герои след 1944 г.

———
Процеси срещу колаборатори и нацисти след втората световна война има в цяла Европа. В това отношение България не е изключение. Ако някой тръгне да твърди, че причини за такъв процес не е имало преди 09.09.1944 г. - ами имало е, драги приятели. Имало е един Закон за защита на нацията. Имало е едни съвсем физически реални отрязани глави на партизани, представяни като доказателство за ефективно свършена работа и основание за изплащане на парична награда. Имало е трупове с табели, изложени на мегдана за хорско назидание. Имало е изтезавани и безследно изчезнали. Привърженици на нацизма сред елита също е имало (не са били само престараващите се ченгета и македонците от ВМРО за мокри поръчки). Богдан Филов е бил професор. Писателката Фани Попова-Мутафова е работила пък пряко с Гьобелс, за да прокара неговата “културна” линия у нас, включително за ролята на жената, а едно родно издателство с нацистки уклон даже преиздаде наскоро точно тези и “творби”.

———
Народният съд с неговата поредица от процеси обаче има малко общо с гореописаните злини. На моменти - никаква. Добрите намерения са останали предимно на хартия.

Реалността е малко по-различна.

Отмъщението на бившите нелегални срещу изтезавалите ги или осъдилите ги е най-близкото до справедливост. Но такива случаи са били ограничени.

Масово е било разчистването на сметки, нямащи много общо с някакви идеи и принципи, да не би на делото да стане засечка - като с убития Райко Алексиев. Честно казано, точно в частта за делото на интелектуалците книгата не ми се видя изчерпателна. Например списъците на осъдените не ми говореха почти нищо. За Фани Попова не се упоменава нищо за реалната и вина. За останалите също липсва информация какви са били, с какво са се занимавали (читателят от 2023 г. не е длъжен да го знае) и какви все пак са били повдигнатите обвинения? Не можах да си съставя оценка и няма да го правя без допълнителни факти.

———
За сметка на това описанието на процеса срещу Никола Петков и земеделците е силно въздействащо и поучително. Нагледен урок как се екзекутира не просто опозиция, а различие - под вещите методически указания на самия Вишински, прокурорът на Сталин. Не е много сложно, искат се време, тъмно мазе, тояга и търпение. После разследваният сам ще се моли да признае каквото му поискат. Технологията е прастара. А у нас всички запяват новите комунистически лозунги… рано или късно.

———
Героите на онзи преход към светъл комунизъм са най-различни, и Ивайла Александрова е нахвърляла огромно количество портрети, част от които още се мъдрят из христоматии, енциклопедии и други издания. Някои - в убийствено незаслужена положителна светлина.

Идеалисти, които с ентусиазма на дете на Коледа си прибират скъпи вещи на разни неблагонадеждни елементи. Както и къщите им!

Идеалисти, които с радост слагат върху нагорещената печка за изтезания оня, който ги е нарекъл навремето посредствени поети - ще видите вие сега кой е посредствен!

Прости хорица, които се радват чистосърдечно да удушат някого, защото тръпката е неустоима и яка. Те не работят за идеология - бели, черни, червени - все им тая.

Идеалисти, които се разочароват от действителността след победата - е, за такива има килия, Белене или изключване от партията, т.е. от всякакъв обществен живот.

А ако не са идеалисти? И пак са разочаровани? Мисля, че споменах Белене. Но то все пак е с ограничен капацитет, затова има неща като забрана за образование, за заемане на определени професии и длъжности, за пребиваване в София и т.н.

———
Дето се казва, хората тамън свикнаха най-сетне с 09.09. и взе, че дойде 10.11. Но пенсиите на заслужилите герои си текат и след това, заедно с щастливите, заразяващи усмивки на техните деца и внуци, израстнали с идеята, че са от правилната страна на живота и на историята. А едни момчета с добри организационни и бойни умения, както и с отлични професионални военни или спортни характеристики, изведнъж останаха без работа. И още не можем да се оправим ни от едните, ни от другите.

———
Трудът на Ивайла Александрова е - извинявам се за клишето - къртовски. Самото отмятане (и борбата за достъп) на такова количество архиви, разговорите с всички интервюирани - изобщо не мога да си представя що за издържливост се иска за това. (Себе)познанието е омразна дейност за всеки, и е понякога е свързана и с мокри поръчки. Затова благодаря на авторката, че е копнала в авгиевите обори. Просто кандидатите и специалистите (и оцелелите) в тази професия са неизброимо малко.

———
Относно обективността. Абсолютна обективност не съществува. Нито за читателя, нито за писателя. За моя радост, Ивайла Александрова не се стреми към абсолюта. В края на краищата, в този живот всичко е лично.

4,5⭐️

[Margarita Garova · Rating 4 out of 5]

“Горещо червено“ от Ивайла Александрова

От типа книги, които ме разболяват физически. Ивайла Александрова е журналист, но пише повече като писател – много остро, разобличаващо, пристрастно перо, каквото не помня да съм срещала в нехудожествени книги, като изключим тези на Ориана Фалачи. В „Горещо червено“ фокусът е върху процеса срещу интелектуалците пред така наречения Народен съд, но гръбнакът на книгата са разговорите с госпожа А., тоест Весела Алексиева – вдовицата на Райко Алексиев, и то в последните дни от живота й.

За мен „Щурецът“ карикатурист е еманация на онази откачена епоха – изключително интересна личност, всестранен, интелектуалец, бохем, необикновен в толкова много отношения. Трагичната му съдба е символ на разправата с духовния елит на страната след комунистическия преврат. Затова и историята на неговото семейство (колко драма може да побере един човешки живот) в мрачните години след установяване на диктатурата ми бяха изключително интересни, помрачавани единствено от крайните на момента оценки на авторката върху личността на вдовицата. Такова охарактеряване ми се струват ненужно за целите на изследването, дори ако приемем, че оценката е обективна.

Интервюто с госпожа А. се редува с дълги пасажи от архивите (на моменти, поради естеството си, объркващи), с гледните точки на палачи и жертви, на историята не рядко разменя местата – първото поколение, осъществило преврата, впоследствие смляно от една кристализирала юмручна диктатура. Деведесетте, помним, не носят особена промяна в това отношение – плахо припомняне на мъчениците, стигащо при някои до абсурдни идеализации, и никакво разкаяние и извинение от мъчителите. Духовната реституция е невъзможна.

Голямата тема – за Народния съд, като част от кошмарната вакханалия в първите месеци след девети, е огромно постижение на книгата. Каквото и да се пише за този български феномен, без прилично ровене в архивите от процесите, без подробните биографии на участващите, не може да се даде дори нещо, което прилича на начало на дискусия по темата. А тук е дадено. И за мен лично дори не е дискусионно. Съдът е нелегитимен (като извънреден съд не е предвиден в Търновската конституция), няма истинско съдебно дирене, с анализ на доказателствения материал и право на изслушване, присъдите са лепнати en gros, със смешни от съдопроизводствена гледна точка етикети („фашистки художник“?). Дори ако приемем, че подобни трибунали са никнели като гъби след войната, тяхната непосредствена цел е била да осъдят нацистите и техните колаборатори за конкретни престъпления. А така нареченият Народен съд е просто повод за разправа и инструмент за физическо заличаване с типа личности, за чието създаване минават поколения и семейни натрупвания и чиито бащи и майки бяха строители на ��ледосвобожденска България.

Личи си, че темата е много лична и изстрадана за авторката. Едва ли деветгодишния й труд и изключителното психологическо бреме в ровенето на толкова кървави събития, несправедливости и чист ужас й е донесло някаква утеха или отговори. Това е все едно да се търси смисъл в страданието, което хората си причиняват едни на други – просто защото обстоятелствата ги овластяват, в съчетание с човешката природа.


„Големият ужас е в това, че идеологията превръща омразата в норма. А когато има такъв обществен императив, тогава всички социопатни и инстинктивни типове на поведение получават своето узаконяване.

„Но по някой път в страданието си човек иска да причини и страдание на другите.“

[Neva · Rating 5 out of 5]

Разследваща журналистика от сой. Отлична разказвачка. Безумно интересна, драматична и поучителна - истинска! - история, която се раздипля във всички направления и изкарва наяве с финес стотици от мръсните ризи на общото ни минало. Едно от най-добрите неща, които съм чела.

[Екатерина · Rating 5 out of 5]

Разтърсваща книга. Разбулваща тайни от българското общество през един дълъг период от време, период често обговарян и тълкуван едностранчиво и некомпетентно.
Дано се появяват повече такива книги у нас.

[веселин · Rating 5 out of 5]

ставало.