Изглежда, че според автора, всяка форма на социална политика е по същество комунистическа, а всяко общество, което отхвърля неолибералните принципи, се определя като посткомунистическо. На няколко места се твърди, че целта на социалната политика е равенството като резултат, а не равните възможности - твърдение, което може би навежда към непълно разбиране на основните различия между трите основни политически философии.
Казва, че според Джон Лок "частната собственост е условие за свободата", но пропуска да спомене, че според същия този Джон Лок положеният труд определя собствеността, която определя пък свободата. Подценява социалния въпрос за наследствените привилегии, рентата и неравния старт. Така отваря врата за олигархична логика, при която собствеността се превръща във „входен билет“ към свободата, без нужда от морално основание. Това разбиране (или липса на такова) се проявява в управлението му, което ако не създаде, то със сигурност разви и облагодетелства олигархичния режим в страната.
Погледът в книгата е предимно едностранен и тенденциозен. Косвено - а на места и пряко - се критикува самото общество, което „отхвърля“ невидимата ръка на Адам Смит, без да се анализират обективните причини за това или да се признаят реалните ограничения на свободния пазар, а вместо това за обяснение служи "посткомунистическият" му произход. Изобщо не се споменават следните възможни влияния за позицията на избирателите:
1) Ограничената рационалност на потребителя, свързана с когнитивни пристрастия, информираност, манипулативна реклама, общестен натиск;
2) Външни ефекти, като замърсяване на въздуха и водата, изчерпване на природни ресурси, влошаване на общественото здраве, доминация на маркетинга над същността на продукта (Един блестящ триумф на външността над същността, както би казал Спенс);
3) Монополизация и концентрация на власт, които случват при формална конкуренция.
Поставя се акцент почти изцяло върху икономическата ефективност (което и очаквам от един икономист), като се пренебрегва социалната справедливост, като приватизацията е представена като неизбежен процес, независимо дали носи реални ползи за гражданите или не. Пазарът пък се разглежда с почти безусловно доверие, докато опасността от самовъзпроизвеждащи се олигархични структури в условията на слаби регулатори и отсъствие на върховенство на закона остава почти незасегната.
Въпреки горните ми критики, все пак смятам, че Иван Костов остава един от най-ерудираните и интелектуално подготвени български политици от 1989г. насам, а в настоящия политически живот доминиран от PR, кратки послания и образи, дълбочината и аналитичността отстъпват пред „лайкваема“ реч и популизъм.