„Български дневници” е неизвестно досега документално свидетелство за един близо четирийсетгодишен период от българската история – от 1887 до 1928 г. Авторът, френският граф Робер дьо Бурбулон, назначен от княз Фердинанд за негов личен секретар, пристига в България заедно с новоизбрания български монарх. В подробни писма до майка си и по-късно до съпругата си графът увлекателно описва като очевидец и пряк участник драматичните събития от българската история, бита и нравите на българина, видени през любопитния поглед на чужденеца, интригите и стила на управление в двора, неповторимите характери на българските политици и военни и най-вече, разбира се, на българския владетел и неговото обкръжение.
Свидетелствата на този френски благородник, свързал живота си с България, са новооткрито богатство не само за българската историческа наука, но и за всички, които се интересуват от българската история. Те са били съхранявани в личния архив на внука му, граф Ги дьо Бурбулон, неизвестни дори на библиотеки и специалисти, и сега за първи път виждат бял свят в превод на български. В този смисъл „Български дневници” е уникално произведение и като историческо четиво, и като литературно-издателски факт.
“Дневниците” на граф Бурбулон, личен секретар на българския монарх Фердинанд, са занимателно четиво за, най-вече, дворцово-битовите аспекти на живота в България. Тоест, една много тясна област, в която почти отсъстват политически коментари (те са предмет на друг вид кореспонденция между графа, майка му и съпругата му). От тази гледна точка, книгата е по-скоро ценна с астмосферата и описанието на дворцовия живот, най-вече характера на Главния - недвусмисленото прозвище на българския владетел. И тук трябва да споделя, защото направо не е за вярване, че същият в началото на своето управление (според тези писма) е извънредно почитан от поданиците си.
Оценката за Фердинанд е оцветена главно от последните му години на трона, белязани от тежки национални поражения – достатъчно, за да бъдат забравени мирните години, в които под негово давление усилено се модернизира и строи в младата държава.
Паралелно с това, самият автор израства много като дипломат и характер, което личи от писмата му, чийто тон става все по-смел и дързък. И как би могло да е иначе – графът има за началник един егоистичен, капризен и суетен характер, изживяващ се като романтичен герой от стар немски епос, с присъщите на това фаталистични приумици.
Според гледната точка, графът е имал най-хубавата професия на света (приеми в двореца, вечери с дипломатическото тяло, пътувания из цяла Европа, пряко участие в историята) или най-ужасната (винаги на разположение за какво ли не, непредвидимост, нелогичност, изкуствено усложняване и излишен драматизъм като постоянен фон при изпълнение на служебните си задължения).
Прави чест на графа, че е съпричастен към българската кауза за национално обединение и искрено се възмущава от злословията на френска преса по адрес на българите. Писмата му по време на Балканските войни са най-силната част от книгата (да си призная, поплаках си над тях).
Човек много се разкрива в начина, по който пише. Писмата показват Бурбулон в изключително симпатична светлина, с някои простими слабости – предимно в анахронистичния му аристократизъм (Франция по това време е република) и прехласването по титли, родове и помпозности. Няма спор, че е бил лоялен, доверен и много ценен служител на Фердинанд, а по-късно се радва на уважението и на младия цар Борис.
Въпреки че силно ми липсваше политиката в тези писма (което не е по вина на автора), “Дневниците” ми допаднаха с тяхното приятно злободневие, което, разбираемо, отсъства от сериозните исторически книги. Коментарите и хуморът са в много френски дух, а граф дьо Бурбулон, подобно на много чужденци от онзи период, които идват в младата държава с идеята да изживеят едно славно приключение, настроени са леко снизходително, но в крайна сметка свързват живота си с нея и искрено я обикват.
Описание на българският царски двор след Освобождението, чрез писмата, които един от френските съветници на царя пише до майка си в продължение на цялата му служба в България.
Авторът е типичен френски лигльо, за когото най-важното са блясъкът, соаретата и ритуалите, поради което всяко писмо е изпълнено с описания на балове и партита, на това кой от официалните лица как е облечен, на униформите на гвардейците, с подигравки за провинциалните рокли на българските знатни дами и колко изостава страната от модата на европейския двор.
Все пак, в писмата се промъква, макар и доста нарядко, информация помагаща ни да прозрем някакви детайли от живота на третата българска държава и канцеларията на царя през погледа на чужденеца.
Винаги съм смятал, че най-ценни свидетелства за личности и епохи носят непосредствените документи от тяхното време – дневници, мемоари и др. Но не съм и подозирал, че толкова ярко, автентично и пълнокръвно могат да бъдат „заснети“ личности и епохи в писмена кореспонденция. Научих го при досега си с архива от писма на граф Робер Дьо Бурбулон – първоначално до неговата майка, а след това до съпругата му, подбран и подреден под вещото съставителство на проф. д-р Зина Маркова и преиздаден в края на 2019 г. от „Колибри“ години след като и последните бройки от първото издание не можеха да се намерят никъде.
„Български дневници“ е безценна находка и едно от най-важните документални свидетелства за царуването на княз Фердинанд в голямата ми колекция, посветена на Кобургите. Френският благородник Робер Дьо Бурбулон пристига в България през 1887 г. заедно с принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, който тъкмо е приел предложението на Великото народно събрание да стане княз на младата балканска страна. Силните емоции и непосредствените си впечатления от приема в България и новия си господар Бурбулон описва с живописни подробности в писмата до своята майка, които – в откраднатите моменти на спокойствие и уединение – вероятно имат терапевтичен ефект върху младия граф.
Изключителен, заслужаващ си труда непосилен труд и на съставителката Проф. д-р Зина Маркова за подбора и на впечатляващия превод на Росица Ташева! Благодаря и на Колибри!
Находка, не съм чела още новата книга “Фердинандеум”, но тези Дневници са най-пълният и подробен документ на годините му прекарани в България. Много интересни детайли, много атмосфера, а и най-голямата изненада съвременен лиричен, красив език.
Винаги съм подхождала с недоверие към Историята като предмет на изучаване. Достоверността й е твърде съмнителна, имайки предвид, че всяка държава представя и преподава историческите 'факти' по различен начин. Историята, поднесена във формата на учебник, според мен е просто един утопичен роман в минало време.
В 'Български Дневници' историята е написана от първо лице, единствено число. Пряк участник в значими за България събития в началото на 20-ти век, граф Дьо Бурбулон методично, безпристрастно и с удивително усещане за човешката психика описва в писмата си една изостанала, но автентична България; един хаотичен двор; един княз (в последствие цар) със сложен и противоречив характер и една война, опияняваща и отрезвителна едновременно.
Уникален исторически документ, както и психологически портрет на една епоха, тази книга ми достави истинско удоволствие.
след като прочетох тази крайно любопитна книга се питам едно нещо - защо им е на българските кинаджии да снимат(пост)социалистически негледаеми истории с големи претенции, а не направят филм, посветен на тази част от българската история (управлението на цар Фердинанд). периодът е адски любопитен и наситен със събития и обрати и със сигурност би се получило нещо смислено...