"Цяло тяло" е съвременен криминално-психологически роман, в който се разискват 16 версии за едно произшествие, престъпление, от които всяка една може да бъде колкото вероятната, толкова и невероятна.
Всеки от нас е и този, който би могъл да бъде.
Симулация на спомен, минало в настоящето, време във времето, филм. Убедителен, защото беше възможно най-достоверен по скалата на вероятността. Онова, което би могъл да бъде животът ѝ, започваше да се материализира и проявява в пълния му смисъл.
Човек може да бъде убит два пъти, ако бъде убита и паметта за него. Хора от различни поколения, социални слоеве и професии се опитват да разкрият истината за една смърт, но и да се спасят от терзанията на вината. Техните свидетелства, изградени през темите за тялото и киното, обясняват много повече тях самите и възлагат разследването на читателя.
Цяло тяло е съвременен криминално-психологически роман, в който се разискват 16 версии за едно произшествие (нещастен случай), престъпление, от които всяка една може да бъде колкото вероятната, толкова и невероятна...
Цвета Делчева е родена в гр. Панагюрище. След 1980 г. живее в София, а за известно време също и в Брюксел и Виена. Завършила е специалност "Право" в СУ "Св. Климент Охридски" и е работила като литературен сътрудник в Студентския дом на културата, като редактор в седмичници за образование, наука и култура в София и като юрист в държавната администрация и в частни фирми. През 1985 г. голям цикъл нейни стихове "По нишката тънка" е включен в антологията "Общежитие" на изд. "Народна младеж". Следват пет самостоятелни поетични книги - "Отвъд предела" (1992), "Изрядна нощ" (1995), "Слънцето си е на мястото" (2000), "За градовете и нещата" (2004) и "Краят на лятото, вечността" (2006; на френски - "Des villes et des choses", 2006; на немски - "Ende des Sommers, Ewigkeit", 2012). Автор е на романа "Реконструкци" (2010; с номинация за наградата "Хеликон" - за нова българска художествена проза). Има награди от конкурса за студенти литературни творци (1984), Рицарски литературен конкурс за поети средиземноморци (1999) и конкурс за стихотворение "Да откриеш себе си" на БНР (2001). Отделни нейни стихотворения са преведени и публикувани на немски, холандски и сръбски език.
Някаква жена загива в катастрофа и в продължение на 17 глави всички, които са били по някакъв начин свързани с нея, си я спомнят, тревожейки се дали не са допринесли с нещо за фаталния край. Или ако се заиграем със заглавието - едно тяло се разпада физически и до края се прави опит човекът да бъде реконструиран в паметта на оцелелите.
Странно е, че книгата се спряга като кримка, макар и нестандартна. Може би се имат предвид престъпления на сърцето, въпреки че аз не намирам да са извършени дори такива. Нещо повече, чувството за вина на т. нар. "близки" изглежда има много по-малко общо с жертвата, отколкото с тях самите, и вместо неспокойна съвест издава по-скоро егоцентризъм, чувство за всемогъщество и склонност към магическо мислене. Една от приятелките на жертвата например си въобразява, че я е убила със завистта си...
Докато четях, свидетелствата ми се струваха прекалено много, прекалено повърхностни и прекалено бързо прелитащи, но идеята може би е била да се натрупат, за да се открои формулата ясно и категорично. От една страна, тревогата - о, боже, след нас не остава нищо освен илюзиите на другите за нас, но от друга, успокоението - нашите собствени терзания са вятър и мъгла, или ако използваме вътрешната за книгата метафора - саморежисираният ни филм.
Целеният ефект вероятно е терапевтичен, но като всичко в психологията и това си остава просто хипотеза. В крайна сметка, обективна действителност съществува и хората имат способност да се ориентират в нея, а дали достигат до "цялата" истина е по-скоро религиозен въпрос.
В действителността трябва да се изживее цялото време, не само ефекта. Някъде по средата на пътя откриваш, че не държиш карта на коленете си. Имаш желание, но не и план. Нито за миг не си го представяш реализирано, но е толкова хубаво!
Тази книга трябва да се изучава в училищата. Дисекция на човешките взаимоотношения. Няма пряка реч и е поток на мисълта, но не затормозява. Семпъл и прост изказ, но си личи колко е еродирана дамата.