Какъв подходящ преход – от японската „Гласът на планината“ (20 годишна жена и > 60 г. мъж) към уж западна (но наречена от самия Набоков руска) проза (12 г. момиче и > 40 г. мъж). И при двете книги ми мина мисълта - май трябва малко да се сърдим на красотата (както Мизогучи от „Златният храм“ не понесе онази „трудна“ красота). Няма смисъл сега да описвам другите прилики и разлики между споменатите романи. Но определено си припомних: обичам книги, в които се пише така – както чисто литературно (като език), така и като способност да се проникне в емоциите на героите.
Не знаех, че харесвам толкова Набоков. Като си погледнах неусетно събраните и прочетени книги и спомените от всяка, осъзнах това. По различен начин от обичайния протече сближаването ми с него. Обикновено харесвам един автор и започвам да чета/купувам следващи негови книги. Сега без да усетя, от Набоков у дома намерих четири, без първоначално да съм имала такава цел и силно харесване.
Конкретно за „Вълшебникът“ – напоследък ми е интересно да се разказва за „виновниците“. Например прочетох две книги от гледната точка на нацистки офицери. Сега много се зарадвах, че в началото пряко „слушаме“ мислите на главния герой. Но това се оказа само началото и после повествованието продължи от името на разказвач – който се справя перфектно.
И друг път за подобни книги (12-40; 16-45) съм казвала – сигурно щях да мисля малко пó иначе, ако имах дъщеря (още по-категорично отрицателно). Темата е толкова болезнена. Обикновено за потърпевшите. А извършителите какви са всъщност? Това влечение подлежи ли на овладяване? Съпоставимо ли е със зависимостта например към шоколада (освен че на шоколада нищо няма да му стане, дори и да се консумира). И още като пиша това, усещам, че се прокрадва някаква симпатия към главния герой. Все пак книгата започва със самоанализ на манията му, т.е. някаква степен на осъзнаване.
„Похотливост ли беше това, това мъчение, което изпитваше, докато я поглъщаше с поглед, възхищавайки се на пламналото ѝ лице, на пестеливостта и съвършенството на всяко нейно движение.“
Затова се питах – ще успее ли да се спре. С приближаването към края се притеснявах дали няма да съжалявам за това мое толериране на иначе едно от най-противните престъпления. Но въпреки финалните трясъци по-скоро бях успокоена донякъде (и все пак час-два след края доста бурно беше и при мен), поне първоначално. По-късно се питах за ролята на шанса и какви други развития би могло да има.
Какво ли ме чака с „Лолита“? Засега само я имам, но не съм я чела. Чувала съм всичко – че е най-добрата на Набоков, че не е най-добрата на Набоков. Може да се окаже само, че е най-популярната му – заради естеството ѝ. Както на Рушди най-популярната е „Сатанински строфи“, но според мен не е най-добрата му. Ще видим. Ще се опитам да мине малко време преди следващия ми Набоков. Освен „Лолита“ искам и други негови книги да прочета, не знам какви още има, но дори да са на сходна тема, сигурно пак ще ме държи здраво най-малкото заради езика си. Всеки път ми действа като enchanter, дори книгата да не се нарича „Вълшебникът.“ Все повече оценявам писането на Набоков – като чист писателски талант и като проникновен ум.
„Появата на момичето, дъхът му, краката му, всичко, което вършеше – дори когато почесваше пищяла си, оставяйки бели следи върху кожата, или подхвърляше малката черна топка във въздуха, или пък неволно отъркваше в него голия си лакът, настанявайки се върху пейката, - всичко това (докато в същото време се правеше на погълнат от приятния разговор) възбуждаше у него болезнено усещане за пълнокръвна, кожна и мултиваскуларна връзка с момичето, като че чудовищната бисектриса, изпомпвайки всичките сокове от дълбините на съществото му, стигаше до нея като пулсиращ пунктир, като че момичето израстваше от него, като че с всяко неволно движение подръпваше и разклащаше собствените си жизнени връзки, дълбоко вкоренени в неговите вътрешности, така че, когато тя рязко променяше позата си или пък се затичваше напред, той усещаше внезапно и мъчително обтягане, разпъване, дори за миг изгубваше равновесие…“
„… извивката на тесния ѝ гръб, двата малки гъвкави, кръгли мускула по-долу, начинът, по който каретата на роклята ѝ (другата, кафявата) се удължаваха, когато се случеше да вдигне ръце, изящните глезени, петите. Изглеждаше малко затворена в себе си, от онези деца, които повече се оживяват в игрите, отколкото в разговор, не беше нито свенлива, нито дръзка, с душа, като че потопена в искряща влажност. Непрозирна на повърхността, ала бистра в дълбочина, тя сигурно обичаше бонбони, малки кученца и рисувани филми.“
Както при споменатата японска книга, и сега си мислех за „горкичкия“ мъж (който и да е) – как да понесе толкова покоряваща красота, как да не загуби ума и дума („За всичко това, за руменината на бузите ѝ, дванайсетте чифта тънки ребра, мъха по протежение на гърба, малката ѝ крехка душа, онзи леко дрезгав глас, ролковите кънки и сивия ден, незнайната мисъл, която току-що бе минала през главата ѝ, докато гледаше неизвестно какво от моста. За всичко това би дал торба жълтици, кофа кръв – каквото му поискат…“), какво да прави с „разтопения си восък“, след като е „… подтикван от таен стимул, далеч по-точен от разума му.“
И пак като в японската книга си мислех за несправедливостта - ами „грозните, дебелите и старите“? (поне не предизвикват такъв тип полуда)
„…няма да може физически да се справи с тези широки кокали и многобройни отверстия, с тази месеста мекота и безформени глезени, с тази отблъскваща, свлечена конструкция на масивния ѝ таз, да не говорим за миризмата на граниво, която повехналата ѝ кожа изпускаше…“
„Макар и да си мислеше за години напред, той продължаваше да си я представя като малка – това е основният принцип на плътта.“
И още защо ми харесва Набоков – защото е безкомпромисен и няма половинчато развитие на действие и герои при него. А момичето – без почти дума да каже – пак си го представях какво е (на какъв език си говореха в тази неясна страна – на всякакъв може да е).
„Кестенявите ѝ къдрици, които отново тръсна (седем осми навик и една мъничка осма – склонност към флиртуване).“
Във всякакви случаи на сексуално общуване/насилие върху (малка/голяма) жена винаги се запитвам и за нейната роля, частица упрек отива понякога и за нея, като се има предвид лесната „запалимост“ на мъжете. Но в книгата в какво да упрекнем момичето – заради тази чисто природна осминка…? Остава да си мислим за безбройните заобикалящи ни чичковци с утвърдено социално и финансово положение и безупречно видимо поведение – на какво ли е способен всеки от тях (надявам се в книгата обсебването да е нарочно пресилено, както и в „Смях в тъмното“; не зная случайно ли беше спомената и една малка сестра от миналото).
За превода – иска ми се да кажа лейди Иглика Василева (както примерно сър Антъни Хопкинс).
„…слабото му сияние се мержелееше някъде наблизо.“
„…усещанията, специално мобилизирани отвсякъде – меланхолия, ненаситност, нежност, лудост, - сега се бяха съсредоточили единствено върху образа на онова неповторимо и незаменимо създание, което имаше навика да тича нагоре-надолу, докато слънцето и сянката си съперничеха кой да го заметне със собственото си одеяние.“
„Равномерното дишане на светлата ѝ дреха, примесено с новото разбулване на нейната красота, продължаваше да трепти пред взора му вълнообразно, както се вижда картина през шлифован кристал.“
От 125 страници (може би е нямало смисъл да се оставят толкова широки полета на страниците, а просто книгата да изглежда като от стотина страници) най-силен кулминационен момент за мен бяха страниците 90-95 (като действие, език, връзка със заглавието), освен разбира се финалните 121 и 125. Именно последната страница бих искала да споделя като пример за това, с което ме наелектризира писането на Набоков, но няма как. И без това при такъв малък обем дори цитираните откъси ми се струват разкриващи.
Не зная защо книгата ми подейства чак толкова драматично, но темата си е драма – щом и самият безименен герой „…беше оглушал от собствения си ужас...“