Вълните

by Virginia Woolf, Вирджиния Улф, Иглика Василева (-Translator)

„Ето я бялата къща между дърветата. Вижда се там долу, далеч под нас. Ние ще се гмурнем като плувци, едва докосвайки земята с върха на пръстите. Ще потънем в зеления въздух на листата, Сузан. Бягаме и потъваме. Вълните ни покриват, листата на буковете се събират над главите ни. Ето го големия часовник с позлатените стрелки, които блещукат. Ето ги върховете и плоскостите на покрива на голямата къща. Конярчето шляпа по двора с гумените си ботуши. Това е Елведон.“


За авторката:

Вирджиния Улф (1882 – 1941) е британска романистка, есеистка, издателка и феминистка. Смята се за една от най-изтъкнатите представителки на модернизма в литературата. Част е от Кръга Блумсбъри, влиятелна група литератори и хора на изкуството. Най-известните ѝ книги са „Мисис Далауей“, „Вълните“, „Към фара“ и „Орландо“.

352 pages, Hardcover

First published October 8, 1931

About the author

(Adeline) Virginia Woolf was an English novelist and essayist regarded as one of the foremost modernist literary figures of the twentieth century.

During the interwar period, Woolf was a significant figure in London literary society and a member of the Bloomsbury Group. Her most famous works include the novels Mrs. Dalloway (1925), To the Lighthouse (1927), and Orlando (1928), and the book-length essay A Room of One's Own (1929) with its famous dictum, "a woman must have money and a room of her own if she is to write fiction."

Reviews

[Ангел · Rating 5 out of 5]

Книгата е докосваща, разтърсваща, успокояваща, истинска, до болка истинска, меланхолична, мотивираща, издигаща, приземяваща и какво ли още не … Благодаря че ме насочи да я прочета.

- С фразите си преливаме един в друг.
- … измъкваш се; издигаш се нависоко с думи и думи, сглобени във фрази.
- Знам падежите и родовете; ако искам, бих могъл да науча всичко на света. Но не искам да стигна върха, не искам пръв да си кажа урока. Моите корени са надълбоко, като онези в саксията, и се вият, обвиват света.
- Потъвам в черните пера на съня; плътните му крила затискат очите ми.
- Всичко стана меко и аморфно, порцеланът на чинията сякаш се разтече, а стоманата на нова се втечни.
- Преследва сълзлива церемония с майка ми, церемонялното ръкуване с баща ми, а сега пък трябва да продължа да им махам, трябва да продължа да им магам, докато завием зад ъгъла. Ето че въпросната церемония приключи. Слава на несбесата, всички церемонии приключиха. Сам съм- за първи път отивам на училище.
- Фукането започва.
- В живота си ще постигна- дано свише ми помогнат да стане по-скоро- някакво гигантско сливане между двете несъвместимости, така ужасяващо очевидни за мен. Чрез страданието си ще го постигна. Ще го направя. Ще почукам. Ще вляза.
- Ние не сме самостойни. Освен това искам да попълня колекцията си с ценни наблюдения за истинското естество на човешкия живот… У мен има постоянна и неутолима жажда.
- Това е моят триумф; компромиси не правя. Не съм плах и боязлив, нямам акцент. Не се тревожа, че ме е страх какво мислят хората за “ моя баща банкер от Бризбейн”, като Луис.
- Аз съм сезоните, така си мисля понякога, януари, май, ноемвр; калта, мъглата и зората.
- Ние не сме роби, обречени до безкрай да изстрадваме малките, никъде неотбелязани удари по превитите ни гърбове. Нито пък сме овце, поели подир пастира, ние сме творци. Ние също сме създали нещо, което ще стане част от безбройните натрупвания на миналото. Ние също, докато слагаме шапки- хаоса, а в един свят, който нашата собствена сула може да подчини и да направи част от осветения и вечния път.
- Не се случваше нищо, което да повдигне тежестта на непоносимата скука. Семестрите се нижеха. Ние растяхме, променяхме се, защото, разбира се, ние сме животни.
- Животът е приятен, животът е хубав; след понеделник идва вторник, а сряда след вторник.
- Срещу теб ще се хвърля, непобедим и непреклонен, О, Смърт!

[Antonia · Rating 5 out of 5]

Най-накрая достойно издание с приличен шрифт на този, излязал извън всякакви литературни рамки, великолепен роман.