Оловна тишина. Историята на един разстрел

by Ивайла Александрова

"Оловна тишина. Историята на един разстрел" не ни казва нищо, което не знаем за човешката природа и за което не можем да се досетим – и в това е целият му ужас. В него Вапцаров не е нито монумент, нито случайна жертва. Той е човек, направил своя съзнателен избор и понесъл възможно най-тежките последствия от него.

Ивайла Александрова не громи идоли и не сваля ореоли. Оценките, доколкото ги има, не идват от нея. Тя не произнася присъди, нито контраприсъди – оставила ги е на другите, на нас.

Трудно ми е да преценя за кого повече е тази книга – за живите или за мъртвите. Защото всяка смърт отнема от онези, които остават след нея, много повече от изгубения близък човек. Адските кръгове са много повече и се простират далеч преди и след, достигайки чак до днешното.

Елена Алексиева

Това изследване е безпощадно спрямо всякакви манипулации относно Вапцаров, неговия архив в паметта на българите и неговото творчество. Изпълнено е с научна точност, с много прозорливост в търсенето – изворовият материал е безспорен и в голяма част непознат – без идеологизации или субективизации. Издаването му е просто дълг към българското себепознание.

Младен Влашки

Най-голямото и важно постижение на тази книга е, че от дълбината на морето от факти – факти, които не спират да изскачат до края по един почти свръхестествен начин, сякаш чакали осемдесет и повече години точно този момент – в крайна сметка действително се е надигнала истината, и то не само тази за конкретния случай, а понятието за истина изобщо – такова, каквото най-много ни плаши.

Genres: Bulgarian Literature, Nonfiction

770 pages, Paperback

Published December 1, 2022

About the author

Ивайла Александрова е журналистка и редакторка в Българско национално радио, една от водещите на “Артефир” по програма “Христо Ботев”. Занимава се с писане и литературна критика.

Работата по документалния роман "Горещо червено" й отнема близо девет години. Книгата събира документални свидетелства и архиви за живота и съдбата на българската интелигенция от 30-те до 60-те години на миналия век и в същото време разказва историята за трагичната участ на художника Райко Алексиев.

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

”Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.”
“История”, Н. Вапцаров

Историята не е, за да се харесва. Нито да доказва, оправдава или препотвърждава нечия правота. Тя просто е.

——
Искрено се питах дали след като прочета това толкова обемно изследване на Ивайла Александрова за “терориста” Вапцаров, ще променя отношението си към “поета” Вапцаров. Отговорът ми е - не. Защото той е един и същи човек. А хората са същества крехки, чупливи и несъвършени. Хората не са своите паметници.

Всъщност този дълбок скок в оцелелите архиви от 1942 г. (защото има и доста прочистени), е смиряващ. Хората са просто хора, а паметниците пък са просто доктрина, често нямаща общо с оригинала. Левски и Ботев едва ли биха харесали своите, а за цар Калоян да не говорим…

——
Хареса ми подходът на Ивайла Александрова - определено ангажиран, с немалко емоция, но подплатена с толкова много извадки от архивите, че на моменти чак задавя. За пореден път осъзнавам, че не познавам кой знае колко добре родната ни история, за правилна интерпретация да не говорим. А ширещете се “интерпретации” често са готови нагласи, капани, матрици, украсени с нечие пожелателно мислене и амбиции. Но историята все пак я има - прoсто достъпът до нея е труден, не напразно архивите винаги са пазени от любопитни очи.

——
За царска България имах късмета да слушам от баща си, който я помнеше. Поглед от беднотията и от дъното на онези години, когато в малкото градче се спирали да слушат радиоточката и се присмивали над патетично звучащите германски победи. Не им вярвали. А близкото училище, кой знае защо, се превърнало в нещо като арест по времето на прочутия ЗЗД - и оттам се носели викове.

——
Трудно ми е да дам оценка на 1942 г., тъй като не съм живяла в нея. За разлика от Вапцаров, Трайчо Костов, Гешев и още куп “герои” от полицейските архиви.

През тази година втората световна война вече е в разгара си, германската окончателна победа е немалка вероятност. БРП (к) е забранена в България след атентата в “Св. Неделя” от 1925 г., но съвсем не е прекратила съществуването си. След нападението над СССР тя възприема курс на въоръжена борба, който, в интерес на истината, никога не достига размерите на други антифашистки леви движения (защото има и десни такива). Българската специфика е, че на наша територия не се води война и няма (и няма да има) изпратени части на източния фронт в подкрепа на Германия (за разлика от една Румъния например). Междувременно у нас шестват германски офицери и малко Гестапо (макар и не колкото им се иска), а ЗЗД постановява 50,000 лева награда на глава. Мнозина го разбират буквално - и режат глави на подривни елементи, даже се снимат с тях (това е доказателство да си вземат парите). Същевременно България е в “символична” война с Великобритания и САЩ, която през 1944 г. довежда до една далеч не символична бомбардировка над София.

Този контекст е важен, защото без него действията на БРП (к) от онази година и тези на активиста Вапцаров не могат са бъдат разгледани качествено. Да, субсидията на БРП (к) идва от Москва. И това съвсем не са малко пари - всъщност са почти всичките. Но светът на 1942 г. не е светът на 2022 г., макар хората винаги да са едни и същи.

Идеализмът в абсолютни стойности е опасен. Опасен е бил и за онези стари комунисти, избягали в СССР след 1925 г. и попаднали из сталинистките лагери 12 години по-късно. Спасила ги войната - с “шанса” да идат като действащи военни специалисти в родните си страни, където срещу германци и местна власт да се организират диверсии. В България те биват изпращани по различни канали - най-вече с подводници и самолети. И НКВД им е подбирало мисиите да са леко убийствени за тях, както изглежда. Ако свършат работа - добре. Ако ги убият, пак добре - лично Георги Димитров е преглеждал кандидатурите. Оръжия по море до България пък стигат горе долу бързо от Севастопол до Варна.

Вапцаров работи под командването на Цвятко Радойнов, “подводничар” по гореописаната схема, ръководещ военноподривната структура на БРП (к). Сред задачите му влиза пренос на пари от съветското финансиране, организиране на получаването на съветско оръжие по море и контакти с различни звена в организацията.

Така че, когато през 1942 г. Секция А на Гешев залавя няколко по-дребни риби, които довеждат до ареста на Вапцаров, последното съвсем не е дребен улов за полицията. Това, което следва в мазетата на полицията е същото, което се прилага далеч от благопристойни очи от памтивека насам. Физически и психически мъчения, внимателно дозирани според индивида. Миксът проработва при Вапцаров. Той издава изключително подробно дейностите и контактите си. Всеки следващ заловен следва тази схема на издаване и накрая полицията арестува Трайчо Костов, най-висшия член на БРП (к) на местно ниво по онова време.

Не знам дали Гешев е подозирал, че ще пожъне такива успехи. Две големи дела - дело срещу подводничарите и парашутистите, изпратени от СССР и дело срещу местните структури на БРП (к) завършват с куп смъртни присъди. Само по делото за комунистическата партия те са 12 - 6 присъствени и 6 отсъствени. Общото за всички заловени, е че проговарят (почти? да, вероятно и Трайчо…) до един. Митът за стоманения комунист все още не се е родил у нас - трябва му достатъчно власт, за да го утвърди като пропаганда.

И нещо, поне за мен уникално. Всички по този процес пишат в затвора втори, тайни показания до ЦК на БРП (к), където анализират причините за съкрушителния удар, нанесен върху всички комунистически структури от полицията. Партията е почти заличена. А показанията са потресващо просветляващи. Гузна съвест, желание за прехвърляне на отговорността, немалка доза искрени убеждения, немалко мъжество и даже има място и за отвращаваща партийна политика в лицето на смъртта.

——
Докато четох, осъзнах защо двете последни стихотворения на Вапцаров са най-силните. Не е точно смъртта. А тъжната мъдрост пред смъртта. Идеалистът Вапцаров, аматьорът-конспиратор Вапцаров и поетът Вапцаров най-светне се срещат с реалиста Вапцаров. А всяко дълбоко знание носи тъга. Когато идеалистът поема партийното поръчение да поеме максимум вина пред съда и да снеме колкото се може повече от важния човек Трайчо Костов, това е разкаяние за проявента слабост (макар че боят си е бой), последен отблясък на лично достойнство…и тъжно осъзнаване, че колелата на всяка доктрина са създадени да премазват по пътя си без особена драма.

——
Герой или изрод е Гешев и неговите хора? За мен - и двете. Ефективността му е безспорна. Мотивите му също - защита на държавата от тероризъм. Това, че държавата му е била една доста несъвършена конструкция, не е негова вина. Тя е била такава и след 9 септември, такава е и сега. Вероятно е можел да се реализира и в някоя по-съзидателна дейност, но коя държава може без служби? Неприятни, но нужни…

——
Председателят на съдебния състав по делото не е осъден на смърт от народния съд. В крайна сметка, по всеки един критерий, той е спазил (с някои разтягания) закона.

——
1942 г. не е и 1944 г., когато едно от първите неща, направени от новата власт, е да засекрети делото срещу комунистическата партия. И да започне да издига своя божествен пантеон, отчитайки че всяка действителна информация би торпилирала новата митология.

——
Историята е (себе)познание. Когато към нея се подходи със смелост и уважение. И с по-малко предрасъдъци, което винаги е най-трудното. Родната история е благодатна. Определено не е благодарна, и определено е твърде неудобна на моменти, както и зорко пазена от не едно драконово око да не вземе да стане общо достояние. Затова такива книги дано да има повече. С емпатия и без симпатия, и без готовата матрица за изковаване на необходимите за деня и момента мнения и увеличаване на бройката на полезните идиоти.

——
Вместо завършек съвсем случайно се сещам за един цитат от “Шогун" - подхожда, защото ловко показва поне две от гледните точки:

" — Това бунт ли е — да или не?
— Да. Но има смекчаващи обстоятелства. Много сериозни смекча…
— Не може да има смекчаващи обстоятелства, когато става дума за бунт срещу законен владетел!
— Може — ако победиш."

[Петър Р. Дойчев · Rating 4 out of 5]

Отрезвяваща. Мен лично не успя да ме нака��а да дишам на пресекулки, както беше писал някой в рецензия. Най-малкото, защото е трудно 700 страници да ги дишаш на пресекулки. Напротив, след първоначалната борба между предварителните нагласи и обективния исторически материал, книгата те приземява, кара те най-после да започнеш да разсъждаваш безпристрастно, да се опиташ и ти да формираш своя собствена присъда. Защото четенето, освен всичко друго, е и издаване на присъди, формиране и моделиране на убеждения. Мъчително е, когато грубата фактология разбива на пух и прах насажданите още от детството клишета на пропагандната машина. Отначало книгата ми стоеше разхвърляна – като механичен сбор от някакви документални архиви, без каквато и да е следа от авторова мисъл. В ума си я нарекох „пасквил“, поради липса на по-жлъчни епитети. В продължение на много страници ми се искаше някъде да срещна онова оправдание на човека Вапцаров, което ми беше нужно, за да го издигна отново на предишния му пиедестал. Истината обаче боли. Тя е горчива, суха, земна, обикновена. Истината е, че всички ние сме слаби – един повече, друг – по-малко. Веселинандреевото „Не човек, а желязо…“, с което ни пълнеха мозъците като ученици се оказа дъвка за наивници, капан за идеалисти. Мисля си, че Стинг с неговото „How fragile we are…“ е много по-близо до действителността. Честно казано, не ми пукаше много-много за останалите подсъдими по двата процеса – Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Трайчо Костов и сие. Предавали или не, в техния случай не е чак толкова важно. Но когато говорим за Вапцаров, ситуацията е съвсем различна. Защото поезията му е нещо космическо – вероятно най-силните и красиви стихове, които някога са излизали изпод перото на български поет. За мен лично поне е така. И сега как да примириш едното и другото? Какво стана с бронебойните патрони, които уж не били открити? Май за него, живота, човек наистина би направил всичко? Не само би летял с пробна машина в небето, но би издавал без всякакъв свян бойните си другари. Би предавал на ангро до степен някой после да квалифицира показанията ти пред полицията като форма на литература!!! Бронебойните патрони ги откриха в мазето на полицията, използваха ги и разбиха, поне в морален смисъл, цялото ти творчество на пух и прах. Кой пише повече от сто страници показания, за които е ясно, че няма как да бъдат подправени, нагласени? Показания, в които с неподозирани (и според мен ненужни) подробности, се разкриват имена, квартири, явки, пароли, връзки на един конспиратор с друг, планове и т.н., и т.н. Каква е тази човешка памет, която ти позволява да си спомниш по минути какво си правил в продължение на месеци? Кому беше нужно, освен главните действащи лица, да се издават в най-големи подробности и всички онези малки човечета, които са ти помогнали с нещо за твоята кауза? Част от тях вероятно дори не са били свързани с комунистическото движение, не са изповядвали идеите му, не са си давали сметка с какво се захващат. А Вапцаров? Той дали си е давал сметка? В последните си дни казва, че никога не е бил комунист и това в известен смисъл е вярно. Бил е антифашист. Борил се е за свободата на народа, на работниците. Такива са били убежденията му, така е действал. Постъпил е по ботевски – не само с перо, но и с меч. Едва ли си е давал точна сметка в какво се забърква. Едва ли си е представял колко сурово ще му отвърне държавната машина, какво ще бъде нейното отмъщение. Отрекъл се е в последен опит да спаси живота си. Може би и по съвет на адвокатите на процеса. Гласът на разума. Но те и другите, за които е било ясно, че са стопроцентови комунисти, също са се отрекли от партията. Напомня ми за трикратното отричане на Петър в нощта на залавянето на Христос. Макар Вапцаров да не е бил фактически член на партията, той си е работел тясно с комунистите по посока на реализирането на техните цели – свалянето на правителството посредством атентати, саботажи и въоръжено въстание. Кой ще те търпи? Кой ще ти разреши да играеш тези шпионски игри и няма да те накаже подобаващо, в случай че успее да те разкрие и залови? Вапцаров щеше да бъде екзекутиран при всяка власт, при всяко правителство, във всяка държава – независимо дали е „профашистки режим“ или „демокрация“ (от онези „великите демокрации“, които непрекъснато ни ги навират в очите с това колко били справедливи). Навсякъде законите за антидържавна дейност са едни и същи. Е, не навсякъде биха го смлели от бой, това поне е сигурно. У нас обичат да бият. Обичали са преди „девети“, след него, а вероятно и досега. На полицейската снимка Вапцаров изглежда разтърсен физически и душевно. Прилича на тежкоболен човек, на тежък алкохолик, когото са издебнали рано сутрин – преди да е започнал да пие. Но Вапцаров си е бил млад и съвсем здрав човек. Каква огромна разлика между наперените му снимки от цивилния живот и снимката от мазето на полицията! Да, по лицето няма много видими следи от побоите, но дори един поглед ти е достатъчен, за да осъзнаеш, че този човек не е на себе си, че едвам е събрал сили да застане пред обектива на фотографа. Което впрочем важи и за останалите от процеса. Гледат като диви животни, хванати в капан, осъзнаващи, че капанът не е краят на всичко, че след мъчението предстои и да умрат. Надявали ли са се на нещо? На царска милост? На милостта на онези, които са ги хванали, измъчвали, разпитвали и унижавали, за да изкарат повече доказателствен материал за пред съда, повече основания да ги пратят на ешафода? На милостта на един съдия, който още в началото си е позволил циничния коментар: „Ами, там бият, да! Вие какво очаквахте – да ви черпят с кафе и пасти ли?“ В наши дни един такъв процес (юридически фарс всъщност) би трябвало да завърши още на първия ден, след като съдът установи, че показанията са били изтръгнати с цената на неописуеми мъчения. Не сто страници показания, роман ще напишеш след такива побои и издевателства. Няма герои. Всички рано или късно се пречупват и започват да говорят и пишат. Всеки със собствените си мотиви – един, за да спаси живота и здравето си, друг – за да се съхрани като поет, който вероятно има какво още да даде на света като творчество, трети – за жена, семейство, деца и т.н. Кого са предавали в крайна сметка? Партията? Онова ново божество, заменило стария мъртъв Бог? Не – предавали са се един друг. От това партията няма да пострада кой знае колко. Вапцаров го е разбрал – „друг ще ме смени и толкоз… какво тук значи някаква си личност“. Разбрал е, че е пионка в ръцете на партийното ръководство. Че далеч не е толкова важен, колкото сам си е представял за себе си. Но и „колегите“ му, писатели и поети, добре са му го зачукали. Колцина са се застъпили за него? Колцина са го видели като поет? Елин Пелин не можел да досажда на царя с някакви си там комунисти. Багряна чела цяла нощ стихосбирката му – очевидно е прозряла що за поет има пред себе си, що за поет съдят и по всяка вероятност се канят да разстрелят. Напомня ми за Моцарт, който се заключил за два дни в стаята с клавесина си, когато за първи път му донесли неща, писани от Бах. Това лично разтърсване е накарало поетесата да чака три дни пред съдебната зала, за да може да даде показания, да се застъпи (поне в литературен план) за Вапцаров, признавайки го пред всички за поет. Но пред уважаемия съд и тя е клекнала. Разумно се е съобразила с обстоятелствата. Отговорила лаконично (с „да“ и „не“) на три въпроса, след което напуснала. Няма пламенна апологетика, няма патос, няма безпримерен героизъм. Всичко е ординерно. И всеки е „пял“ за всеки – така излиза, като четеш книгата. Защо да мълчиш, когато е ясно, че всеки един от другарите ти или вече е пропял, или предстои да пропее? Да пее не, ами и майчиното си мляко да каже. „- А защо толкова бързо се съгласихте?... - Няма само аз да страдам, я!“ Тази култова реплика от „Опасен чар“ като че ли казва всичко. Но да натопиш собствения си брат! Кому е нужно в крайна сметка? Не можеше ли поне някои имена да бъдат спестени, скрити? Да се измислят фиктивни имена и квартири? Тук намирисва на отчаяние. На загуба на смисъл и на вяра. Май наистина успяха все пак да я сразят твоята вяра в дните честити… И не беше толкова трудно, макар да е болезнено… Лесно ни е на нас, клавиатурните драскачи. Не сме видели и зрънце от ужаса, в който са живели онези преди нас. Не сме били по концлагери, не сме се били на фронта, не сме усетили глад, студ, недоимък. Седим си с някое хубаво питие в ръка в топлите си домове, четем книга, наслаждаваме се на четенето, а накрая издаваме и по някоя присъда. Наслаждаваме се, когато четем описание на чужди страдания. Поразително! А как бихме се държали ние в една такава ситуация? Колко „убеждаване“ би било необходимо, за да пропеем и да си кажем всичко? Нито вярата ни – вяра, нито моралът ни – морал, нито характерите ни – характери. Вероятно дори не би имало нужда да упражняват физическо насилие върху нас. На драго сърце бихме разказали каквото там е необходимо, за да продължим да си живеем хубавите животи, които тъй много харесваме. Затваряйки книгата на Ивайла Александрова, някъде дълбоко в себе си знам, че нищо вече няма да е същото. И моята вяра бе пробита по някакъв начин. Червеят на съмнението е пропълзял в ума ми и поне засега не дава знак, че има намерение някога да го напусне. Младите биха използвали друг израз – че няма да могат да го „unsee“-ват вече. Веднъж прочел за предателствата, словото на поета някак олеква. Морето и машините са си същите, но другите неща – не. Напразно се оказва търсенето на оправдания. В к��ая на всички опити за това стоят едни стотина страници текст, написан с равен, подреден почерк. Героят е слязъл от своя пиедестал и никога повече няма да успее да се възкачи обратно. Това са негативите на четенето. Негативите на това да узнаваш истината. Затова и в началото, в райската градина първите хора били предупредени – не посягай към дървото на познанието на добро и зло, защото в деня, когато ядеш от него, бездруго ще умреш. И ние, като едни съвременни Адам и Ева, четем, наслаждаваме се на четенето, на откриването на истината, но и умираме по малко с всеки прочетен ред, с всяка прочетена книга.

[Linawings · Rating 5 out of 5]

Трудна за четене (поради обема, множеството документи и свидетелства), но абсолютно просвещаваща книга.

Как се чувстваме, когато документ по документ и емоция по емоция реалността на кумирите на комунизма, която познаваме от нашето детство и ученичество (и обяснението как и защо е устроен светът ни, с което живеехме), бавно се променят пред очите ни и се оказва, че са била формовани и подменени до неузнаваемост? И защо това има значение 80 години по-късно? Човек се чувства най-малкото тъпо, тъжно, гневно, когато осъзнае, че със същите средства и днес се прави опит да продължим да се въртим в омагьосания кръг на руското историческо влияние и какви последствия има това за живота на всички ни.

В книгата не става въпрос само за Вапцаров, а за цялата епоха, целия исторически контекст около този знаков процес от 1942. Изпитвам уважение към авторката за многогодишното проучване на неотваряни архиви и огромния брой разговори със съвременници и техните наследници, което парче по парче нарежда пъзела на онази реалност.

[Ana Karlsreiter · Rating 5 out of 5]

Пет звезди за представянето на този ценен исторически материал на бял свят извън залите на архива. Без съмнение авторката е положила огромни усилия, за което всички трябва да сме и благодарни!
Но за съжаление книгата остава на това ниво, извадка от архивите, нахвърлена пред читателя в абсолютно суров, неготов за публикация вид: лашкане от тема в тема, от едни документи в други, повторения на цели страници, истории, да не говорим за цитати. Абсолютна непростима липса на редакторска намеса.
Изключително интересни, за мен нови, факти не само за живота и растрела на Вапцаров достатъчни за поне още пет книги, или поне пет глави на тази с абсолютно различно заглавие и концепция.

[Kalina Stamatova · Rating 2 out of 5]

Наистина монументален труд от страна на авторката, жалко, че стига до читателя без (или с недостатъчна) редакторска намеса.