„И така сред заснежения Орегон за първи път в историята на тази страна или поне на един местен път полъхна чувството, с което от столетия дишат босненските гори и съществува босненската страна. Той се съмнява в мен, щеше да си помисли и единият, и другият и да се усмихнат, както се усмихва вълк единак, който иска да покаже на другия единак в общото им пленничество, че не е опасен и не му мисли злото. Всъщност не се съмняваха в себе си, а всеки се съмняваше, че онзи, другият се съмнява, докато си подаваха и поемаха ръцете – в Орегон, както и на Балканите; биха дали живота си един за друг по-лесно отколкото родни братя от някоя друга страна, както и по-лесно и с повече причини биха се избили помежду си. Всичко зависи от мястото и времето на действието и едни и същи са причините за любовта и омразата.“
С тази книга за първи път си казах, че вече няма да питам „Как е възможно?!“ (в края на 20-ти век да има война в Европа. На Балканите, де…). Мисля, че тук става ясно, макар че никога няма да знаем съвсем какво е било в главите им…
Жената, колата, парите… Май нито един от тези проблеми на Хасан и Вуко не е толкова сериозен, колкото това, което продължава да ги тормози дори на хиляди километри от Босна, дори години след войната.
Първите 80 страници ми бяха напълно скучни. Следващите средно скучни (сигурно заради погрешното очакване, че след първата си среща „мюсюлманинът“ Хасан и сърбинът Вуко ще бъдат през цялото време заедно и ще гледам „какво ще се случва между двамата). Чак около стр. 150 обаче (от общо 210) започнах да отбелязвам всяка страница (нищо, че номерацията е объркана) – градусът силно се повиши. Американски съспенс + балканско разлютяване на фона на сърдитата природа, нетрадиционния бар и една кола-оправдание.
Макар че се разказва и за няколко други герои (полуамериканци, полуевропейци, полу-други), цялата книга според мен я „прави“ Вуко. И войната ли той… :( Или всички мъже, на които им е било забранено да плачат, да говорят, да мислят посвоему…
„И аз щях да плача, ако можех, но са ми казали, че мъжете не плачат. На, и днес спазвам това правило, макар да съм вече стар пръдльо. Що мълчиш. Разправяй нещо […] кво ме гледай тъй? Нали знаеш как се казва у нас; кво ме гледаш тъй на кръв, не ти показвам кура си за стръв! Спомняш ли си го? Не си го спомняш. Как ще си спомняш, отдавна си се чупил. Басирам се, че половината работи си ги забравил. Я ми кажи, на английски ли сънуваш? Аз не сънувам нито на сръбски, нито на английски. Идея си нямам кога сънувах за последен път. Може би като дете. После никога повече. […] За мен сънуването е педерастка работа. Не съм решил тъй, ама тъй ми е подсказано. […] Не съм луд, а ако някога полудея, ще се гръмна. Няма да им се дам жив в ръцете. Аз съм си господар на себе си, а попаднеш ли в ръцете на доктор, вече не си си господар. […] Забравил си ти какви са босненките – и докторките, и другите. Отдавна си се чупил. Е, аз помня всичко и туй ми разкатава майката. По-добре щеше да е да забравя всичко.“
Ще продължавам да чета Миленко.