Този път ще започна с ревюто си отзад напред. Книгата е “Песента на стрелеца” на Ирене Вайехо”, а цитатите, които ми направиха най-силно впечатление, са тези:
“Уверил съм се, че когато трябва да оправдаят своите войни, хората предпочитат да са част по-скоро от любовна, отколкото от търговска история.”
“Майка ми често повтаряше, че някой ден мнозина ще се научат да рисуват своите мисли, магията да пазим думите ще се разпространи и ще се превърне в мощно заклинание срещу забравата.”
“Ще ми се да мисля, че една мирна епоха ще сложи край на епохата на опасността. Че оръжията ще онемеят, ще бъдат заменени от спокойствието на керваните, от мирните занаяти. Че този безумен стремеж да убиваш ще секне.”
“За влюбените нищо не е невинно, всичко е знак.”
“В онзи ден ме нарече „сестро“ и плака с мен. И никога повече не сме се разделяли, знаеш ли? Аз я обикнах тогава. Имаме един и същ баща, но я обикнах заради сълзите, които проля за майка ми.”
“Поспри, сърце, нож се държи с нетрепваща ръка.”
„Възползвай се, докато можеш, защото лодката ти плава във вода, която тече“.
"Никое дете не бива да расте там, където войната сее гибел."
“В Троя проумях, че защитата на едно царство не са нито войските, нито съкровищата, а съюзниците. Няма по-непристъпна крепост от здравото обединение със съседните народи.”
“Тогава няма да те задържам, нито да те моля повече. Върви в Италия на крилете на вятъра! Търси си царство сред черните вълни! Само се моля на боговете името ми да те изтезава, а когато ледената смърт ме отнесе, да виждаш в мрака на нощта мъстящия ми призрак.”
“Песента на стрелеца” е исторически роман, написан от испанската писателка Ирене Вайехо. Издаден е в оригинал през 2015 година, българският му превод излезе в началото на месеца. Вайехо е позната на българските читатели с нехудожествената си книга, посветена на историята на книгите, която се нарича “Безкраят в стрък тръстика”. Самата Вайехо е силно привлечена от историята и миналото, а по образование е историк и философ. Първоначално интересите ѝ са съсредоточени върху изследването на класическата римска литература.
След като постелих тази информация пред вас, е време да се спра и на “Песента на стрелеца”. Това е кратък роман (200 стр.), който разказва историята на Еней в периода от приключването на Троянската война до основаването на Рим. След погрома на войната Еней и неговите хора потеглят с корабите към земя, която според пророчеството, ще е новият център на цивилизацията. Минават години и корабокрушират на каменистите брегове на Картаген и в краката на царицата му Елиса (позната и като Дидона). Еней и Елиса ще се влюбят, но за да има Рим, тази любов не може да просъществува…
Фабулата е разгърната през няколко гледни точки - тези на Еней, Елиса, нейната полусестра Ана, Ерос, та дори на Вергилий, който трябва да напише епическа поема, възхваляваща създаването на Рим и Еней (ясно е, че става дума за “Енеида”). Точно като в гръцка трагедия гласовете се сменят, за да представят своята гледна точка. Това преплитане образува красиво и здраво въже, което държи книгата стегната и динамична, интересна и жива. Романът е едновременно исторически, приключенски, но любовен, човешки… Вайехо е подходила към мита много внимателно и уважително. Абстрахирала се е от лесната експлоатация на елементи от митологията, които да видоизмени, за да създаде комерсиален и клиширан продукт. “Песента на стрелеца” е елегантно изследване върху човешкото зад историческото, зад милогогичното. Какво си е мислел Еней, докато се лута между пророчеството, мисията си и любовта? Героите хора ли са? Когато една царица се влюби, как разделя сърцето от дълга? Какво е всъщност войната?
Ирене Вайехо не пише поезия, не и доколкото ми е известно. Но стилът ѝ е поетичен и красив, между страниците ѝ се крият фрази, които карат читателя да спре и да пусне погледа си отново върху тези думи, които надскачат контекста на историята и заживяват собствен живот в необятната орбита на литературата. И тук задължително отбелязвам ролята на преводача. Благодарение на Десислава Антова българският превод звучи ефирно, копринено. Без да я познавам лично, си представям и самата нея като такъв човек, като персонаж от класически роман. А корицата на Люба Халева, също така фина, съдържа толкова детайли и малки ключета към разказа, че подканва да я съзерцаваш дълго време.
Като заключение бих препоръчала романа на онези, които се интересуват от история, митология, от приключенски книги и от такива, които няма да ангажират голяма част от времето им, но пък ще останат в мисълта им за известно време.