Кристен Лъш - "Порцелановата кукла", изд. ""Benitorial"2022, прев. Майре Буюклиева
Не прочетох тази книга.
Изживях я.
Има книги, които пожелавам още щом видя корицата или прочета заглавието, още преди дори да съм прочела анотацията. Особено когато в заглавието се споменава предмет. Историите, свързани със стари картини, бижута ,семейни реликви или други ценни по някакъв начин предмети, винаги са ме привличали необяснимо. Тази беше от тях. После, разбира се прочетох резюмето на корицата и вече бях убедена, че искам да я прочета.
Четох я бавно и дълго. И отначало се упреквах, че не съм избрала добре момента, че не трябваше да я започвам в толкова натоварено време, че трябваше да изчакам, докато имам време за четене. После обаче си казах, че може би точно така трябва да се чете тази история - бавно, дълго, внимателно, защото - и това беше следващото ми осъзнаване - това далеч не е една-единствена история. Дори не са две - разказваните паралелно отдавнашна история на Тоня и съвременната история на Роузи. Тази книга е плетеница от истории, съдби, събития. И признавам, че понякога ми беше трудно да "разплитам", връщах се назад и се опитвах да свържа нишките. Но книгата нито за миг не престана да ми бъде интересна, четях и губех представа за времето, докато потъвах в историите.
Кристен Лъш е изключително умела разказвачка. Макар в книгата да има две времеви линии, този път, за разлика от доста други книги с такива, и двете звучат еднакво убедително. Има нещо леко клиширано в описанието на отношенията на Ричард и Роузи, почти от самото начало ми беше ясно как ще се развият нещата между тях, но дори не броя това за минус. Защото всичко останало е толкова омайващо, така увличащо, че не ми остана време да мисля за тези отношения. Всеки от основните герои е описан толкова убедително, че можех да си ги представя в конкретния момент, да ги видя, да ги чуя дори. Някои описания бяха толкова силни, че спирах насред изречението и затварях книгата, за да мога да се съвзема и да продължа.
Кристен Лъш умее изключително добре да подвежда читателя, да го кара да си мисли, че е разбулил загадката или че ей сега, само след секунди, ще успее да го направи. Лично мен успя да ме заблуди многократно - на няколко пъти бях убедена, че съм разкрила кой е авторът на приказките, и дори намирах доказателства за това, а малко по-късно теорията ми рухваше с гръм и трясък. Към края имаше събития, които изобщо не очаквах, в съвременната времева линия се повиха личности, които изобщо не очаквах да "срещна". В тази книга има всичко: история, любов, жестокост, загадки - и всичко това е толкова умело смесено, че читателят е убеден, че то не само се е случило, а и че се е случило точно по този начин и в написаното няма и една измислена дума.
Ако трябва да опиша историята в "Порцелановата кукла" само с няколко думи, те ще са тези: увлекателна и "повличаща", загадъчна и въздействаща. История, която не можеш да оставиш, докато я четеш, а когато затвориш и последната страница на книгата, тя не иска да те остави.
Безкрайно се радвам, че прочетох тази книга. Ще я помня дълго и най-вероятно някой ден ще се върна отново към нея.
Защото в хубавите истории всеки път можем да открием нещо ново.