What do you think?
Rate this book
Свидетел на безименност
"В стихосбирката си „Свидетел на безименност“ Ия Кива пренася читателя на бойното поле на живота. Украинската поетеса представя сурова и безкомпромисна картина на войната не толкова в качеството на репортаж, колкото като борба за идентичност и оцеляване. Човекът заема централно място в разрушителната вихрушка от събития в опит да събере останките на предишното. Тук войната не е възхвалявана, а е представена като ситуация без изход и вътрешно състояние. В тематичния пъзел на книгата Ия Кива вплита психическите травми на непоносимото военно време, не спестява нищо от насилието и страданието на човека. Не пропуска и болката по изгубения дом (най-вече в цикъла „Хората от Донбас“), както и мястото и правата на жените в съвременния свят. Човек остава единствено свидетел на разрушителния гръм на бойните действия, но успява ли да събере себе си от пепелта и руините?"
- Денис Олегов, поет, преводач
- Денис Олегов, поет, преводач
100 pages, Paperback
First published December 2, 2022
3 people want to read
About the author
Iya Kiva (Ія Ківа)
2 books15 followersІя Ківа – українська поетка, перекладачка, журналістка. Членкиня Українського ПЕН.
Народилася 1984 року в Донецьку, через російсько-українську війну у 2014
році переїхала до Києва. Авторка поетичних збірок «Подальше от рая» (2018;
білінгвальна) і «Перша сторінка зими» (2019), а також книжки інтерв’ю з
білоруськими авторами «Ми прокинемось іншими: розмови з сучасними білоруськими письменниками про минуле, теперішнє і майбутнє Білорусі»
(2021) . Вірші перекладалися більш як 30 мовами. У 2022 році вийшли її збірки поезій «Свидетел на безименност» в перекладі болгарською, перекладач – Денис Олегов, та «Czarne róże czasu/Чорні ружі часу» в перекладі польською (білінгва), перекладачка – Анета Камінська.
Перекладає польську та білоруську поезію та есеїстику. Як перекладачка і редакторка дитячих книжок з англійської співпрацює з проєктом «Піжамна бібліотечка» (PJ) в Україні. Стипендіатка програми Міністра культури Польщі Gaude Polonia (2021). Живе у Львові.
Народилася 1984 року в Донецьку, через російсько-українську війну у 2014
році переїхала до Києва. Авторка поетичних збірок «Подальше от рая» (2018;
білінгвальна) і «Перша сторінка зими» (2019), а також книжки інтерв’ю з
білоруськими авторами «Ми прокинемось іншими: розмови з сучасними білоруськими письменниками про минуле, теперішнє і майбутнє Білорусі»
(2021) . Вірші перекладалися більш як 30 мовами. У 2022 році вийшли її збірки поезій «Свидетел на безименност» в перекладі болгарською, перекладач – Денис Олегов, та «Czarne róże czasu/Чорні ружі часу» в перекладі польською (білінгва), перекладачка – Анета Камінська.
Перекладає польську та білоруську поезію та есеїстику. Як перекладачка і редакторка дитячих книжок з англійської співпрацює з проєктом «Піжамна бібліотечка» (PJ) в Україні. Стипендіатка програми Міністра культури Польщі Gaude Polonia (2021). Живе у Львові.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
Read
February 25, 2023Държа в ръцете си една тънка и тежка книжка, в която са вложени много любов и смисъл. Всичко в това издание е сякаш по мярка на стиховете на Ия Кива. От подредбата на стихотворенията вътре до избора на шрифт. Дори форматът и размерът на станиците й сякаш оставят място и въздух за суровите думи, които изпълват белите листи и режат болезнено, както само хартията може. А мастилото по тях люти в раните.
Корицата е дело на Светлана Демидович и нейните хора-сенки са последният щрих, който завършва композицията.
Чета я бавно, защото просто друг начин не намирам. Защото стиховете й са като натежали салкъми, крехки и едновременно с това натуралистични. Това се случва с думите, когато зреят с години в душата на човек - белязват. Белязват белите листи и читателите си.
Чета я на късове. Късно вечер. Тя сама си избра времето. Топи път нямам контрол. Чета я в тъмните кътчета на нощта, когато тревогите ни бавно започват да гризат мислите ни преди сън. Познато ли ви е това усещане? Възглавницата е мека, удобна, запомнила е очертанията на любимата ми поза за сън, одеялото е меко и топло, вратата е затворена и равномерното дишане на човека до мен затваря кръга на сигурността, от който всеки нормален човек има нужда, за да се отпусне и да заспи. Но точно в този момент отвътре започват да ме гризат неканени тревоги, да ме притискат, да ме изяждат като язва, да преобръщат стомаха ми нервно и да забързват ритъма на сърцето ми. Това е онази част от нощта, в която тишината ни се струва най-оглушителна. Именно такива и стиховете на Ия Кива.
Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как са изгубили себе си.
Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца
на първата къща,
виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.
Стихосбирката е разделена е пет мисловни части, а стиховете вътре са чепати и трънливи. Като нещо, което дълго време е човеркало отвътре, причинявало е болка, нещо стаявано, предъвквано, премисляно, на моменти като животно затворено в клетка, което със зъби и нокти си проправя път върху белия лист. Веднъж пробили мислите й се изливат като картечен залп - многословни и многолики, сложни и заплетени, карат ме да се връщам назад да препрочитам, да съпреживявам картини на ужас, страх, копнеж, на надежда - изгубена и нова.
Думите на Ия Кива са жестоки, съблечени от всякаква ефирност, лишени от нежност. Поняка поезията е убежище, утеха, малък оазис в безмилостния свят. Не и тази. Стиховете на Ия Кива те хващат за раменете, разтърсват те с всичка сила, карат те да се събудиш и те хвърлят в ямата, в окопите, в спомените, в очите на жертвите. Няма милост, само оголена болка и мъничко копнеж, толкова, колкото може да побере едно сърце на ръба на силите си. Съвсем мъничко копнеж, колкото тежи човещината.
Най-странното, което се прояви във времето
за тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства
това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени
и ние го складираме по ъглите на спомените
за да го сменим, когато земеделците възкръснат
така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълвайки бъдещето като ръждива вана
и във водата, оплодена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена
Войната е безспорен център на стихосбирката, но това, което прави по-силно впечатление са малките теми, които кръжат около нея, последствията, които са много по-страшни от ужаса на военното статукво - обезличаването, бягствово и страха, безконечното поглеждане зад гърба, травмите, борбата за оцеляване, безпомощността, безсилието, почерненото детство.
хиляди шевни машини
пришиват лястовиците към земята
смъртоносно бързат
тъкат мръсната кърпа кърпичка
на военния порой
Попитаха ме кое ми е любимото стихотворение. Не знам, тази дума не подхожда на стиховете на Ия Кива. Но фрагменти от тях ще ме обитават дълго време, ще ме гризат, докато не открехна пак страниците, защото не искам да забравям. Трудно се говори за нейните стихове. Трябва да се прочетат.
Muse - Psycho
Към блога
Корицата е дело на Светлана Демидович и нейните хора-сенки са последният щрих, който завършва композицията.
Чета я бавно, защото просто друг начин не намирам. Защото стиховете й са като натежали салкъми, крехки и едновременно с това натуралистични. Това се случва с думите, когато зреят с години в душата на човек - белязват. Белязват белите листи и читателите си.
Чета я на късове. Късно вечер. Тя сама си избра времето. Топи път нямам контрол. Чета я в тъмните кътчета на нощта, когато тревогите ни бавно започват да гризат мислите ни преди сън. Познато ли ви е това усещане? Възглавницата е мека, удобна, запомнила е очертанията на любимата ми поза за сън, одеялото е меко и топло, вратата е затворена и равномерното дишане на човека до мен затваря кръга на сигурността, от който всеки нормален човек има нужда, за да се отпусне и да заспи. Но точно в този момент отвътре започват да ме гризат неканени тревоги, да ме притискат, да ме изяждат като язва, да преобръщат стомаха ми нервно и да забързват ритъма на сърцето ми. Това е онази част от нощта, в която тишината ни се струва най-оглушителна. Именно такива и стиховете на Ия Кива.
Само фенерът на сънищата остава свидетел на безименността,
сляп като водата, никога не отваряща своя куфар,
в който фотоалбумите на историите сивеят, набирайки прозрачност,
с която цветята говорят как са изгубили себе си.
Така паметта, повдигнала се на пръсти, гледа в прозореца
на първата къща,
виждайки се голяма, а после все по-малка и по-малка,
и конецът, освобождавайки се от тесните обятия на иглата,
минава на ситен ход, като в детски език.
Стихосбирката е разделена е пет мисловни части, а стиховете вътре са чепати и трънливи. Като нещо, което дълго време е човеркало отвътре, причинявало е болка, нещо стаявано, предъвквано, премисляно, на моменти като животно затворено в клетка, което със зъби и нокти си проправя път върху белия лист. Веднъж пробили мислите й се изливат като картечен залп - многословни и многолики, сложни и заплетени, карат ме да се връщам назад да препрочитам, да съпреживявам картини на ужас, страх, копнеж, на надежда - изгубена и нова.
Думите на Ия Кива са жестоки, съблечени от всякаква ефирност, лишени от нежност. Поняка поезията е убежище, утеха, малък оазис в безмилостния свят. Не и тази. Стиховете на Ия Кива те хващат за раменете, разтърсват те с всичка сила, карат те да се събудиш и те хвърлят в ямата, в окопите, в спомените, в очите на жертвите. Няма милост, само оголена болка и мъничко копнеж, толкова, колкото може да побере едно сърце на ръба на силите си. Съвсем мъничко копнеж, колкото тежи човещината.
Най-странното, което се прояви във времето
за тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства
това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени
и ние го складираме по ъглите на спомените
за да го сменим, когато земеделците възкръснат
така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълвайки бъдещето като ръждива вана
и във водата, оплодена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена
Войната е безспорен център на стихосбирката, но това, което прави по-силно впечатление са малките теми, които кръжат около нея, последствията, които са много по-страшни от ужаса на военното статукво - обезличаването, бягствово и страха, безконечното поглеждане зад гърба, травмите, борбата за оцеляване, безпомощността, безсилието, почерненото детство.
хиляди шевни машини
пришиват лястовиците към земята
смъртоносно бързат
тъкат мръсната кърпа кърпичка
на военния порой
Попитаха ме кое ми е любимото стихотворение. Не знам, тази дума не подхожда на стиховете на Ия Кива. Но фрагменти от тях ще ме обитават дълго време, ще ме гризат, докато не открехна пак страниците, защото не искам да забравям. Трудно се говори за нейните стихове. Трябва да се прочетат.
Muse - Psycho
Към блога
February 17, 2025
"Home means a war for me
A train slowly crossing the country from east to west
Where death carries life".
Iya's poetry is deep and sharp, I love it
A train slowly crossing the country from east to west
Where death carries life".
Iya's poetry is deep and sharp, I love it
December 3, 2022
В стихосбирката си „Свидетел на безименност“ Ия Кива пренася читателя на бойното поле на живота. Украинската поетеса представя сурова и безкомпромисна картина на войната не толкова в качеството на репортаж, колкото като борба за идентичност и оцеляване. Човекът заема централно място в разрушителната вихрушка от събития в опит да събере останките на предишното. Тук войната не е възхвалявана, а е представена като ситуация без изход и вътрешно състояние. В тематичния пъзел на книгата Ия Кива вплита психическите травми на непоносимото военно време, не спестява нищо от насилието и страданието на човека. Не пропуска и болката по изгубения дом (най-вече в цикъла „Хората от Донбас“), както и мястото и правата на жените в съвременния свят. Човек остава единствено свидетел на разрушителния гръм на бойните действия, но успява ли да събере себе си от пепелта и руините?
Displaying 1 - 3 of 3 reviews