Аз лично имам малък проблем с установените изрази в езика, който Любомир Терзиев използва и разчупва в тази книга. Ще дам няколко примера: "Знам / че ден година храни /и живот обръща, мила". ("Денят на страха"), "Първо бъркаме манджа без грозде, /после късаме залък на тиха трапеза" ("Отказ от скок"), "Какъв тук миг /какви пет лева? /Нагазили сте в лука до колене / само още час ще пребивавате /сред цъфналата ръж." ("Късен обяд с лавандулов чай"), "На бял кон вятър вятъра го вееше" ("Старите поети"), "надвили на масрафа си" ("Денят на Моцарт")... Разбирате какво имам предвид, нали, тези наложили се в езика изрази "ден година храни", "манджа с грозде", "какво пет лева?", "вятър го вее" като изникнат ме смущават, и трябва да се уповавам на иронията, но тези вметки разбиват настроението на аза и музиката на текста. Този стил на поетизиране, който залага на някакви езикови техники и смесването им ((по-горе е съвсем ясно и сместването на нещо от "Вяра" на Вапцаров и не по-малко прочутата и обичана в България цъфнала ръж на Робърт Бърнс)) сам по-себе си не е достатъчен, за да ме накара да гледам безкритично на превръщането му в поезия. Другият ми проблем с "Изкуство на отлагането" е свързан с алитерацията. В някои стихотворения тя е изискана и ме смайва, харесва ми много, в други ми се струва груба и недодялана и се нервирам като си помисля за въздействието й върху слушателя (въпреки че аз знам как чете Любо, той чете превъзходно поезия, но какво става ако аз пробвам да прочета на глас някои стихове... "Дали ще чуя музика обаче / или в ушите ми ще духат /вселенските вихри?" Ще призная, че тази малка поетична книжка ме накара да се замисля за англосаксонската алитерация, която е със съгласни (Примерно "Компютър и комат", "благата близост"... И за славянската алитерация, ако мога да я нарека така, особено обичана и използвана в съвременната българска поезия от Йордан Ефтимов, от Георги Господинов... Ето един друг пример от тази книга за алитерация: "По Мецо мерят тактове по Моцарт. Момци с пухкави перуки отвличат дивна дива от сарая." Моцарт и момци и после "дивна дива", ясно е, нали? Размишлявайки върху алитерацията в българската поезия, не мога да не дам пример и за най-впечатляващата, което си остава и до днес ненадмината, тя е от стихотворение, написано във време, когато едва ли някой в България е знаел или се вълнувал какво е това алитерация. "Гарван грачи грозно зловещо" Смайващ е ефектът от тези съгласни г..р..., нали?