What do you think?
Rate this book
Бариерата
В "Бариерата" Павел Вежинов гъвкаво е преплел реалното и фантазното, конкретното и символното, създал е гранична ситуация между възможното и невероятното и в тази промеждутъчна художествена зона е разкрил простор за осъществяване на същностните сили на героите. На прага между допустимото и необяснимото те се изплъзват от скептицизма на елементарното здравомислие и ни повеждат към светове, непостижими за безкрилата правдоподобност.
456 pages, Paperback
First published January 1, 1976
10 people are currently reading
470 people want to read
About the author
Pavel Vezhinov
56 books34 followersPavel Vezhinov (Bulgarian: Павел Вежинов) (November 9, 1914 – December 2, 1983), born Nikola Delchev Gugov (Bulgarian: Никола Делчев Гугов), was a Bulgarian novelist and scriptwriter, with an interest for social and ethical issues and one of the first Bulgarian authors to use elements of fantasy in his fiction. Vezhinov is best known for his novels The Barrier (Бариерата) (1976) and In the night riding the white horses (Нощем с белите коне)(1975), both later adapted for screen, as well as the screenplay for the Bulgarian film classic Three Reservists (Тримата от запаса)(1971).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 89 reviews
November 9, 2025
„Тогава не обърнах внимание на тези думи. Или просто не пожелах да ги чуя. Достатъчно се бях наслушал за днес. Много по-късно щяха отново да се родят в паметта ми, тоя път с неудържима сила.“
С неописуемо удоволствие си препрочетох „Бариерата“! Много харесвам също „Нощем с белите коне“ и сборника „Сините пеперуди“, обаче, за мен, тази невероятна повест си остава най-великата творба на Павел Вежинов.
Книгата съдържа изключително силни послания и въздействаща меланхолична атмосфера! При този прочит неусетно сравнявах впечатленията ми от „Бариерата“ с тези от страхотните романи на Харуки Мураками... Вежинов и Мураками имат доста различия, но сякаш двамата големи писатели имат и сходни виждания за важната роля на самотата в човешкия живот, както и със сигурност са се повлияли от чудесната класическа музика.
Трагичната съдба на Доротея заема централно място в сюжета, макар че проследяваме събитията в него от гледна точка на Антони. И двамата се чувстват тъжни и потиснати в заобикалящата ги действителност, всеки по свой начин... Не открих в „Бариерата“ никакво прехласване по комунизма, даже напротив - усетих разочарование от безличното общество и провала в социалната политика на страната... Това че Доротея просто е пратена в лудницата след всички преживени трагедии и ужаси в нейното детство, както и заклеймявана от уж нормални хора, според мен е признак за огорчението на Вежинов от всеобщия морален упадък. Антони пък предпочита сравнително самотния начин на живот, а и ненавижда и избягва агресивната дребнавост на бившата си жена, което е съвсем разбираемо за чувствителен човек на изкуството в тоталитарни времена. Въпреки че е успешен композитор и се смята за нормален в очите на останалите, той също не се вписва в стандартното мислене... Доктор Юрукова също ми стана симпатичен образ, все пак тя е учила литература и съответно е загрижена за Доротея, вместо да бъде поредния безучастен и лицемерен зрител...
Телепатичните и летателни способности на Доротея са вълнуващи фантастични елементи, които придават допълнителен чар на „Бариерата“, но тя всъщност е много реалистично поднесена и философска история!
„Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми.“
„Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.
— Много по-малко, отколкото вие си мислите.
Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.
— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.
Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.
— Какво наричате логика в музиката?
— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.
Не знам дали не трябваше да се обидя.
— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.
— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…
— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.“
„Чудни промени ставаха по лицето й, сякаш сама дирижираше това, което четеше. Дори беше малко смешно да я гледа човек, ако не знаех колко е сериозно. Можех да проследя по лицето й всяка част от концерта, всеки пасаж. За мен вече нямаше никакво съмнение, че чува всичко, което чете — толкова то съвпадаше. Понеже знаех повечето от тях, а някои дори бях дирижирал, поглеждах от време на време часовника. Не, нямаше никаква грешка, нейните вътрешни концерти отговаряха съвсем на истинските.“
„— И никога не си се учила?
— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.
— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.
— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.“
„Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него.“
„Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“
„Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.“
„Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.“
„Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.“
„Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с безумна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно. В тоя миг като зверовете и като дърветата носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменяващи се лица на вечното съществуване.“
С неописуемо удоволствие си препрочетох „Бариерата“! Много харесвам също „Нощем с белите коне“ и сборника „Сините пеперуди“, обаче, за мен, тази невероятна повест си остава най-великата творба на Павел Вежинов.
Книгата съдържа изключително силни послания и въздействаща меланхолична атмосфера! При този прочит неусетно сравнявах впечатленията ми от „Бариерата“ с тези от страхотните романи на Харуки Мураками... Вежинов и Мураками имат доста различия, но сякаш двамата големи писатели имат и сходни виждания за важната роля на самотата в човешкия живот, както и със сигурност са се повлияли от чудесната класическа музика.
Трагичната съдба на Доротея заема централно място в сюжета, макар че проследяваме събитията в него от гледна точка на Антони. И двамата се чувстват тъжни и потиснати в заобикалящата ги действителност, всеки по свой начин... Не открих в „Бариерата“ никакво прехласване по комунизма, даже напротив - усетих разочарование от безличното общество и провала в социалната политика на страната... Това че Доротея просто е пратена в лудницата след всички преживени трагедии и ужаси в нейното детство, както и заклеймявана от уж нормални хора, според мен е признак за огорчението на Вежинов от всеобщия морален упадък. Антони пък предпочита сравнително самотния начин на живот, а и ненавижда и избягва агресивната дребнавост на бившата си жена, което е съвсем разбираемо за чувствителен човек на изкуството в тоталитарни времена. Въпреки че е успешен композитор и се смята за нормален в очите на останалите, той също не се вписва в стандартното мислене... Доктор Юрукова също ми стана симпатичен образ, все пак тя е учила литература и съответно е загрижена за Доротея, вместо да бъде поредния безучастен и лицемерен зрител...
Телепатичните и летателни способности на Доротея са вълнуващи фантастични елементи, които придават допълнителен чар на „Бариерата“, но тя всъщност е много реалистично поднесена и философска история!
„Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми.“
„Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.
— Много по-малко, отколкото вие си мислите.
Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.
— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.
Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.
— Какво наричате логика в музиката?
— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.
Не знам дали не трябваше да се обидя.
— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.
— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…
— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.“
„Чудни промени ставаха по лицето й, сякаш сама дирижираше това, което четеше. Дори беше малко смешно да я гледа човек, ако не знаех колко е сериозно. Можех да проследя по лицето й всяка част от концерта, всеки пасаж. За мен вече нямаше никакво съмнение, че чува всичко, което чете — толкова то съвпадаше. Понеже знаех повечето от тях, а някои дори бях дирижирал, поглеждах от време на време часовника. Не, нямаше никаква грешка, нейните вътрешни концерти отговаряха съвсем на истинските.“
„— И никога не си се учила?
— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.
— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.
— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.“
„Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него.“
„Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“
„Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.“
„Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.“
„Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.“
„Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с безумна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно. В тоя миг като зверовете и като дърветата носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменяващи се лица на вечното съществуване.“
January 22, 2024
مواجهه با ادبیات بلغارستان دلپذیر و عجیب بود. روزی که با کتاب مواجه شدم و دیدم قیمتش کمتر از ۲۰ تومن هست، وسوسه نشدم که برش دارم. همینجا رو چک کردم و دیدم یک ریویوی فارسی هم خرج این بینوا نشده بود و اکثر نوشتهها هم به زبان بلغاری بود. پشت کتاب رو نگاه انداختم و با فروشنده حرف زدم. (اما مگه من با این چیزها قانع میشم؟) و تنها به این دلیل خریدمش چون انتخابات ریسکیم براساس وجه اشتراکات مریض هست و انگاری خوب هم از آب درمیان! (مثال موفقیتآمیز دیگهام: همهٔ ما شبی در تختهایمان خواهیم سوخت)
این کتاب نسخههای متفاوتی داره که به صورت عشقی، از یک تا سه داستان رو برگزیدن. نسخه فارسی شامل دو داستان مانع و یک روز پاییزی در شاهراه هست.
معروفیت نویسنده از مانع نشأت میگیره. داستانی که دو شخصیت متفاوت و در تضاد هم رو شکل داده. آنتوان، مرد عصاقورت داده و منطقیای که آهنگساز سرشناسی هست و داروتیا، دختری به گفته دیگران مجنون که قدرت ذهنخوانی داره. تعامل و همنشینی این دو شخصیت که با اتفاقات کم و بیش سوررئال پیش میرفت و دیالوگهای تأملبرانگیزی که برای من جذاب بودن. فضاسازی خوبی هم شکل داده بود که با کنکاش میشه به تاریخ و سیاست و نحوه برخورد دولت با مردم بلغارستان پی برد. نمادهایی هم درش وجود داره که با ریزبینی میشه فهمید.
در هر دو داستان انتخابی، چراییهایی شکل میگیره که نویسنده بهشون جوابی نمیده. بنابراین این روند ممکنه تو ذوق خوانندهای که دوست داره همه چی واضح و مبرهن باشه، میزنه. وجه ماوراییش هم برای خوانندگانی که آثاری از مارکز، بولگاکف، موراکامی و نویسندگان کثیری که در ریویو جای نمیگیرن خونده باشن، میتونه دلپذیر باشه. بعضی جاهاش هم من رو به یاد اتاق شماره ۶ چخوف میانداخت. اینکه دیوونه کیه؟ عاقل کیه؟ جونور کامل کیه؟ حقیقت ماجرا و جهانبینی ما چقدر میتونه درست باشن؟ آیا به دیدههامون هم میشه بسنده کرد؟ یا اینکه باید تک تک چیزها رو زیر سوال برد؟ صداقت یا دروغ؟ پذیرش یا طردشدن؟ کدومش رو انتخاب میکنین؟
و کلی سوال دیگه که با خوندنش تو ذهن من ایجاد شد. اگه فقط داستان مانع رو مترجم چاپ میکرد، امتیاز کامل میدادم اما چون داستان یک روز پاییزی در شاهراه رو کمتر دوست داشتم، یه ستاره توخالی میمونه.
ترجمه هم روان و خوب بود و ایراد چشمگیری نتونستم ازش بگیرم.
در آخر هم یه بخش از کتاب رو میارم اما ترجیحا به برشهای هیچ آدمیزادی اکتفا نکنین. بخشهای جزئی، دلیل محکمهپسندی برای زیبایی کل هر اثری به حساب نمیان.
این کتاب نسخههای متفاوتی داره که به صورت عشقی، از یک تا سه داستان رو برگزیدن. نسخه فارسی شامل دو داستان مانع و یک روز پاییزی در شاهراه هست.
معروفیت نویسنده از مانع نشأت میگیره. داستانی که دو شخصیت متفاوت و در تضاد هم رو شکل داده. آنتوان، مرد عصاقورت داده و منطقیای که آهنگساز سرشناسی هست و داروتیا، دختری به گفته دیگران مجنون که قدرت ذهنخوانی داره. تعامل و همنشینی این دو شخصیت که با اتفاقات کم و بیش سوررئال پیش میرفت و دیالوگهای تأملبرانگیزی که برای من جذاب بودن. فضاسازی خوبی هم شکل داده بود که با کنکاش میشه به تاریخ و سیاست و نحوه برخورد دولت با مردم بلغارستان پی برد. نمادهایی هم درش وجود داره که با ریزبینی میشه فهمید.
در هر دو داستان انتخابی، چراییهایی شکل میگیره که نویسنده بهشون جوابی نمیده. بنابراین این روند ممکنه تو ذوق خوانندهای که دوست داره همه چی واضح و مبرهن باشه، میزنه. وجه ماوراییش هم برای خوانندگانی که آثاری از مارکز، بولگاکف، موراکامی و نویسندگان کثیری که در ریویو جای نمیگیرن خونده باشن، میتونه دلپذیر باشه. بعضی جاهاش هم من رو به یاد اتاق شماره ۶ چخوف میانداخت. اینکه دیوونه کیه؟ عاقل کیه؟ جونور کامل کیه؟ حقیقت ماجرا و جهانبینی ما چقدر میتونه درست باشن؟ آیا به دیدههامون هم میشه بسنده کرد؟ یا اینکه باید تک تک چیزها رو زیر سوال برد؟ صداقت یا دروغ؟ پذیرش یا طردشدن؟ کدومش رو انتخاب میکنین؟
و کلی سوال دیگه که با خوندنش تو ذهن من ایجاد شد. اگه فقط داستان مانع رو مترجم چاپ میکرد، امتیاز کامل میدادم اما چون داستان یک روز پاییزی در شاهراه رو کمتر دوست داشتم، یه ستاره توخالی میمونه.
ترجمه هم روان و خوب بود و ایراد چشمگیری نتونستم ازش بگیرم.
در آخر هم یه بخش از کتاب رو میارم اما ترجیحا به برشهای هیچ آدمیزادی اکتفا نکنین. بخشهای جزئی، دلیل محکمهپسندی برای زیبایی کل هر اثری به حساب نمیان.
خیلی به او عادت کرده بودم. وقتی خانه نبود، دلم برایش تنگ میشد. وقتی دستم تصادفی به دستش میخورد، دیگر نمیلرزیدم. نمیترسیدم، وقتی ساعتها سکوت میکرد، یا ساعتها پرواز پرندهها را مینگریست. هر روز به بالکن میرفتیم و منتظر میماندیم تا ستارهها روشن شوند. متوجه شدم که پرندگان چهقدر زیبا هستند و تعداد زاغها بیشتر از حد نیاز است. فقط میتوانستم پرستوها را با آن پرواز سریعشان درست تشخیص دهم، اما داروتیا پرندهشناس زبده بو��. در مورد پرندهها بیشتر از یک کارشناس میدانست. نهتنها در مورد آناتومی، که در مورد طبیعت و عادتهاشان نیز اطلاع داشت. در مورد پرندهها، زندگی، سرنوشت و آرزوهاشان طوری صحبت میکرد که انگار انسان هس��ند. تعجب نمیکردم، فقط گاهی شبها فکر میکردم که ممکن است من هم عقلم را از دست داده باشم، اما زندگی آنقدر خوشایند شده بود که هیچ آرزوی دیگری نداشتم.
December 2, 2017
Между 3 и 4 звезди
Иска ми се да бях прочела всичко от Павел Вежинов още когато приятелка ми препоръча "Нощем с белите коне", когато бяхме на 14, и след това намерих случайно "Везни" в библиотеката на майка ми. Тогава бях абсолютно пленена и години наред смятах Вежинов за един от двамата най-добри български писатели. Просто тогава съм била по-неизкушена и можех да потъна в историята по начин, който не успявам да уловя в днешно време - и тези две книги за мен бяха страхотно удоволствие поради това умение, особено "Везни". Сега имам нужда от повече от интересна история и четивен стил, плюс това имам толкова много "замърсявания" поради много по-широките ми познания за какво ли не и те постоянно се месят в четенето и преживяването ми с произведението. (Сигурно затова в днешно време мн по-рядко попадам на книга, която силно да ме развълнува.)
С това не искам да кажа, че Вежинов не е толкова добър, колкото съм го смятала; напротив, той е безспорно изключително талантлив писател, с явно призвание и талант. При малко други писатели (и то не само сред българските) има такава сполучлива спойка между лекота на изказа, умелост в избора на художествени средства и сила на внушението. За мен това е много важен елемент за всяка книга, която не е "еднодневна" л-ра. Сюжетите и персонажите също са издържани и подплатени. "Бариерата" е особена история с неколцина страхотно убедителни персонажи, но за съжаление слабо изпълнена, според мен, философска подложка. Може би защото ден преди това бях гледала "Соларис" на Содърбърг, в който идеите за скръбта, самоизцелението, решението да оставим миналото в миналото или неспособността да излезем от него бяха поставени толкова умело с толкова пестеливи изразни средства, но идеите на повестта за свободата срещу конформизма ми се видяха наивни, слабо разработени и някак прозрачни - донякъде като общо взето верните, но твърде предъвкани сентенции за Големите Неща в Живота, които циркулираха едно време из ученически тетрадки, а днес във фейсбук.
Чудех се дали Доротея отговаря на тропата Manic Pixie Dream Girl. От една гледна точка да, защото функцията ѝ в рамките на повестта е да разбие вкоравелите представи на Антони за нормалността и нейната социална стойност, да го "събуди" (което е на практика единствената функция на MPDG в естествената ѝ среда, а именно Холивуд) за свободата и истински ценното в живота; и след като е приключила с тази дейност . Но ако се погледне от друга страна, която според мен е по-органична от гледна точка на тематичната цялост на произведението, Доротея Освен това MPDG би трябвало да няма собствен вътрешен живот, което в никакъв случай не може да се каже за Доротея, освен ако не разглеждаме цялата ѝ история, изповед и особени способности, както и реакциите ѝ към тях, единствено като средства за отключване на развитието на Антони. Това обаче за мен е неубедително; всъщност по-скоро Антони може да се разглежда като инструмент за подбутване на Доротея да се разкрие пред читателя; неговият вътрешен живот, неговата психология беднеят пред нейните. Всичко зависи от гледната точка, която възприеме читателят: дали се отъждествява с Антони (което, струва ми се, е подкрепено от повествованието поне в първата половина на книгата) и използва Доротея и историята ѝ като житейски урок, или се вчувства в историята на Доротея и възприема нейната истина. Така че нямам окончателен отговор по въпроса за MPDG, освен че е впечатляващо, че тази тропа е толкова универсална, че части от нея могат да се открият в българска повест от 70те.
В крайна сметка книгата е чудесна, просто далеч не толкова вълнуваща и богата на смисли, колкото мислех, че ще бъде.
Иска ми се да бях прочела всичко от Павел Вежинов още когато приятелка ми препоръча "Нощем с белите коне", когато бяхме на 14, и след това намерих случайно "Везни" в библиотеката на майка ми. Тогава бях абсолютно пленена и години наред смятах Вежинов за един от двамата най-добри български писатели. Просто тогава съм била по-неизкушена и можех да потъна в историята по начин, който не успявам да уловя в днешно време - и тези две книги за мен бяха страхотно удоволствие поради това умение, особено "Везни". Сега имам нужда от повече от интересна история и четивен стил, плюс това имам толкова много "замърсявания" поради много по-широките ми познания за какво ли не и те постоянно се месят в четенето и преживяването ми с произведението. (Сигурно затова в днешно време мн по-рядко попадам на книга, която силно да ме развълнува.)
С това не искам да кажа, че Вежинов не е толкова добър, колкото съм го смятала; напротив, той е безспорно изключително талантлив писател, с явно призвание и талант. При малко други писатели (и то не само сред българските) има такава сполучлива спойка между лекота на изказа, умелост в избора на художествени средства и сила на внушението. За мен това е много важен елемент за всяка книга, която не е "еднодневна" л-ра. Сюжетите и персонажите също са издържани и подплатени. "Бариерата" е особена история с неколцина страхотно убедителни персонажи, но за съжаление слабо изпълнена, според мен, философска подложка. Може би защото ден преди това бях гледала "Соларис" на Содърбърг, в който идеите за скръбта, самоизцелението, решението да оставим миналото в миналото или неспособността да излезем от него бяха поставени толкова умело с толкова пестеливи изразни средства, но идеите на повестта за свободата срещу конформизма ми се видяха наивни, слабо разработени и някак прозрачни - донякъде като общо взето верните, но твърде предъвкани сентенции за Големите Неща в Живота, които циркулираха едно време из ученически тетрадки, а днес във фейсбук.
Чудех се дали Доротея отговаря на тропата Manic Pixie Dream Girl. От една гледна точка да, защото функцията ѝ в рамките на повестта е да разбие вкоравелите представи на Антони за нормалността и нейната социална стойност, да го "събуди" (което е на практика единствената функция на MPDG в естествената ѝ среда, а именно Холивуд) за свободата и истински ценното в живота; и след като е приключила с тази дейност . Но ако се погледне от друга страна, която според мен е по-органична от гледна точка на тематичната цялост на произведението, Доротея Освен това MPDG би трябвало да няма собствен вътрешен живот, което в никакъв случай не може да се каже за Доротея, освен ако не разглеждаме цялата ѝ история, изповед и особени способности, както и реакциите ѝ към тях, единствено като средства за отключване на развитието на Антони. Това обаче за мен е неубедително; всъщност по-скоро Антони може да се разглежда като инструмент за подбутване на Доротея да се разкрие пред читателя; неговият вътрешен живот, неговата психология беднеят пред нейните. Всичко зависи от гледната точка, която възприеме читателят: дали се отъждествява с Антони (което, струва ми се, е подкрепено от повествованието поне в първата половина на книгата) и използва Доротея и историята ѝ като житейски урок, или се вчувства в историята на Доротея и възприема нейната истина. Така че нямам окончателен отговор по въпроса за MPDG, освен че е впечатляващо, че тази тропа е толкова универсална, че части от нея могат да се открият в българска повест от 70те.
В крайна сметка книгата е чудесна, просто далеч не толкова вълнуваща и богата на смисли, колкото мислех, че ще бъде.
January 6, 2019
Винаги има място за чудеса
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ (https://knijenpetar.wordpress.com/201...) на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно. Детайлите са забележими във всеки аспект, но най-важното в случая е загадката. Вежинов е наситил атмосферата с някакъв вълшебен газ, който моментално променя фокуса от реалното към невидимото. Всъщност книгата не е с фантастичен сюжет, но пък ги има въпросите, които шестват из мозъка на всеки човек като свободни атоми. Взираш се и с периферното си зрение забелязваш призрачно видение – нещо подобно.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ (https://knijenpetar.wordpress.com/201...) на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно. Детайлите са забележими във всеки аспект, но най-важното в случая е загадката. Вежинов е наситил атмосферата с някакъв вълшебен газ, който моментално променя фокуса от реалното към невидимото. Всъщност книгата не е с фантастичен сюжет, но пък ги има въпросите, които шестват из мозъка на всеки човек като свободни атоми. Взираш се и с периферното си зрение забелязваш призрачно видение – нещо подобно.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
February 17, 2019
Все пренебрегвам българските автори. И докато за съвременните имам оправдание и знам защо го правя, лошо е, че недооценявам и класиците ни. А това е грешка.
February 2, 2024
وقتی داستان "یک روز پاییزی در شاهراه"اش رو میخوندم، "عقل سلیم من در آن صندوقک سَرم در حال انفجار بود".
February 2, 2022
Много красива и много тъжна история за това как разумът може да ни попречи да сме истински и разтърсващо щастливи!
Признавам с неудобство, че чета Вежинов за първи път, но определено няма да е за последен.
Стилът на автора е някак фееричен и малко странен, но това никак не пречи, даже напротив, защото е в пълен унисон с главната героиня и света ѝ. Не пасва на рационалните и "нормални" герои в историята, което навярно е идеята - всички освен Доротея да звучат измъчено, кухо, сякаш насила напъхани в тази история за лудост... и щастие! За мен най-силен беше този мотив - пълно и всеобхващащо щастие може да има само при преминаване на всички бариери на разума.
Книгата се чете на един дъх, независимо дали искаш, или не. Аз се опитвах да забавям, за да осмисля и усетя! напълно написаното. Нямах нерви и да си записвам важните и впечатляващи откъси, не за друго, ами май бих преписала почти цялата книга.
Признавам с неудобство, че чета Вежинов за първи път, но определено няма да е за последен.
Стилът на автора е някак фееричен и малко странен, но това никак не пречи, даже напротив, защото е в пълен унисон с главната героиня и света ѝ. Не пасва на рационалните и "нормални" герои в историята, което навярно е идеята - всички освен Доротея да звучат измъчено, кухо, сякаш насила напъхани в тази история за лудост... и щастие! За мен най-силен беше този мотив - пълно и всеобхващащо щастие може да има само при преминаване на всички бариери на разума.
Книгата се чете на един дъх, независимо дали искаш, или не. Аз се опитвах да забавям, за да осмисля и усетя! напълно написаното. Нямах нерви и да си записвам важните и впечатляващи откъси, не за друго, ами май бих преписала почти цялата книга.
November 4, 2025
Брилянтна! Искрени благодарности на Велислав Върбанов за невероятната препоръка 🙌✨
December 23, 2024
Меланхолията на "Бариерата" неусетно ме приласка в обятията си. Въпреки че има фантастични елементи като летенето, повестта здраво те заковава към грубата повърхност на земята. Издадена през 1976 г., историята звучи плашещо актуална - обществото и институциите ни все още не могат да се справят с трагедиите на индивида и остават потрисащо безразлични. Такава е и съдбата на Доротея, която цял живот не среща разбиране, а когато и последната надежда, че го е получила, е разбита, остава без изход. Именно бези��ходица е чувството, което Павел Вежинов успява да пресъздаде у читателя, засягайки една от познатите теми за границите на лудостта.
https://knigojiva.blogspot.com/2024/1...
https://knigojiva.blogspot.com/2024/1...
November 26, 2013
Доротея е един прекрасен бисер, родил се във въображението на Вежинов. Тя, като основа на творбата, идеен център и прекрасна привидност в словесна плът, показваща художествените възможности на автора, демонстрира привлекателната човечност в човека. Истинска "танцуваща звезда", виждаща много повече от обикновено явяващите се светове. И по такъв начин човек вижда възможностите на самия него, вглеждайки се в нея. Толкова нежна и деликатна, колкото самия идеал за женска чаровност.
И все пак - изкупен с помощта на прекомерна болка. Идея красива сама по себе си въплътена в творбата на Вежинов.
И все пак - изкупен с помощта на прекомерна болка. Идея красива сама по себе си въплътена в творбата на Вежинов.
April 14, 2020
Каквото и да кажа, ще е малко. Всеки за себе си трбява да реши как му въздейства книгата. За мен беше една красива съвременна приказка, в която няма невъзможни неща. Няма и принц на бял кон и омагьосана принцеса, но има живот и свобода. Има щастие, любов и мъничко магия.
November 26, 2025
Невероятна! Лексика, история, напрежение, герои! По толкова фин и незабележим начин се разхожда по психиката на читателя, че след последните редове се чудиш къде се намираш и какво си прочел! Брилянтен!
April 3, 2016
(снощното ми стоене до четири)
"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички мъртви и живи шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол (...). Няма спасение. Усещане за самотата е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина."
Така започва книгата. О, това начало!
Оградила съм абзаца с една бледа, разкривена черта, драсната с молив. Почти съм сигурна, че е правена още преди две години, когато си взех новото издание на книгата. Моментът за прочитането докрай, обаче, е безвъзвратно изпуснат. Трябвало е да бъде по времето, когато криех "Нощем с белите коне" на коленете си в час по история. Причината е чудесно обяснена в едно чуждо ревю, което си намерих из гуудрийдс (впрочем, как се тагват хора в текстове тук, хм?) - твърде много "замърсявания" има вече в съзнанието ми, твърде много прочетено, прослушано, видяно, дори живяно, за да мога да възприема книгата чисто, да я обикна "в пълни подробности" (по Костас Монтис). А тя чистота изисква.
Вежинов пише по един толкова лек начин, така изящно, буквално звънко завърта думите, без излишни финтифлюшки, че ме приютява обратно в дома на първите книги, които са ме сблъсквали със света, давали са ми ясни дефиниции и съм препрочитала до откат, за да ги нарека любими. Това българско писане на 60-те и 70-те, заради което при всяка пряка реч сякаш чувам перфектната, изваяна дикция на актьорите от старите ни филми; поради което мога за малко да помириша София от пожълтелите картички и студентските снимки на баба ми.
Но историята е недостатъчна. Неразгърната. Щрих на разказ, неуплътнен (макар с главна героиня, като нашето хвърковато момиче, с походка "на чайка", "неканен гост, който е насилил грубо моята истинска човешка природа", едва ли да би могла да е друг, освен точно такъв, с най-крехки кости). От страниците, въпреки предоставения сблъсък на няколко нива, иде невинност и наивност, за които вече нямам изцяло обективни сетива. Имала съм ги само допреди няколко години, сега не. (Впрочем, думите ми за последните архивирани тук обични книги все съдържат много "не"-та; тъй като въпросните книги ме отпращат, по един или друг начин, пет-шест-седем години назад. Но това не е отричане на собственото порастване, никак даже. Приемане е. Не бива вечно да стоя в първите признати от мен религии, не и по онзи начин на be all, end all. Тук обаче, с малко смигване, така на място идва цитат именно от книгата: "Всъщност, кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.)
"Бариерата", при все че задълбава в лични спорове (със себе си, винаги със себе си), в търсения, в противоречия и противопоставяния, е недостатъчна да донесе засита. Тя е повече припомняне на неотминаващи въпроси, плъзгане през време и пространство, новела за между три и четири сутринта, за откачане от "замърсяването", готови, почти конкретни отговори.
* * *
"Ето защо не обичам да се държа човешки с хората - за да не изглеждам наивен след това."
"Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство."
"Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите като мен. Сега много добре разбирам, че името на такава позиция е невежество и посредственост."
"Права е Доротея, това е човекът - мислех си аз. - Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна."
"Ето това не разбирам - как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш."
"Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях изгубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде - от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея."
"- А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него."
"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички мъртви и живи шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол (...). Няма спасение. Усещане за самотата е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина."
Така започва книгата. О, това начало!
Оградила съм абзаца с една бледа, разкривена черта, драсната с молив. Почти съм сигурна, че е правена още преди две години, когато си взех новото издание на книгата. Моментът за прочитането докрай, обаче, е безвъзвратно изпуснат. Трябвало е да бъде по времето, когато криех "Нощем с белите коне" на коленете си в час по история. Причината е чудесно обяснена в едно чуждо ревю, което си намерих из гуудрийдс (впрочем, как се тагват хора в текстове тук, хм?) - твърде много "замърсявания" има вече в съзнанието ми, твърде много прочетено, прослушано, видяно, дори живяно, за да мога да възприема книгата чисто, да я обикна "в пълни подробности" (по Костас Монтис). А тя чистота изисква.
Вежинов пише по един толкова лек начин, така изящно, буквално звънко завърта думите, без излишни финтифлюшки, че ме приютява обратно в дома на първите книги, които са ме сблъсквали със света, давали са ми ясни дефиниции и съм препрочитала до откат, за да ги нарека любими. Това българско писане на 60-те и 70-те, заради което при всяка пряка реч сякаш чувам перфектната, изваяна дикция на актьорите от старите ни филми; поради което мога за малко да помириша София от пожълтелите картички и студентските снимки на баба ми.
Но историята е недостатъчна. Неразгърната. Щрих на разказ, неуплътнен (макар с главна героиня, като нашето хвърковато момиче, с походка "на чайка", "неканен гост, който е насилил грубо моята истинска човешка природа", едва ли да би могла да е друг, освен точно такъв, с най-крехки кости). От страниците, въпреки предоставения сблъсък на няколко нива, иде невинност и наивност, за които вече нямам изцяло обективни сетива. Имала съм ги само допреди няколко години, сега не. (Впрочем, думите ми за последните архивирани тук обични книги все съдържат много "не"-та; тъй като въпросните книги ме отпращат, по един или друг начин, пет-шест-седем години назад. Но това не е отричане на собственото порастване, никак даже. Приемане е. Не бива вечно да стоя в първите признати от мен религии, не и по онзи начин на be all, end all. Тук обаче, с малко смигване, така на място идва цитат именно от книгата: "Всъщност, кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.)
"Бариерата", при все че задълбава в лични спорове (със себе си, винаги със себе си), в търсения, в противоречия и противопоставяния, е недостатъчна да донесе засита. Тя е повече припомняне на неотминаващи въпроси, плъзгане през време и пространство, новела за между три и четири сутринта, за откачане от "замърсяването", готови, почти конкретни отговори.
* * *
"Ето защо не обичам да се държа човешки с хората - за да не изглеждам наивен след това."
"Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство."
"Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите като мен. Сега много добре разбирам, че името на такава позиция е невежество и посредственост."
"Права е Доротея, това е човекът - мислех си аз. - Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна."
"Ето това не разбирам - как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш."
"Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях изгубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде - от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея."
"- А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него."
August 20, 2023
Не бях чела Вежинов от момиче, но за щастие отново се реших. Отлична проза - интелигентна, стегната, дълбока.
Много ми хареса форматът. За мен чрез тази краткост допълнително се “маргинализира” Доротея. Сякаш нейният полет няма място в книгата, историята ѝ изтича.
Антони ми се стори досадно правдив. Дори жена му. Та защо не и летенето.
Много ми хареса форматът. За мен чрез тази краткост допълнително се “маргинализира” Доротея. Сякаш нейният полет няма място в книгата, историята ѝ изтича.
Антони ми се стори досадно правдив. Дори жена му. Та защо не и летенето.
Read
May 27, 2025Обожавам творчеството на Павел Вежинов. Този човек пише като титан. Мнозина знаят как да прокарат пръсти по струните на душите ни и да изсвирят акорди, които резонират с нашата същност, принципи, емоционално състояние и мироглед. Но Павел Вежинов умее да го прави на общочовешко ниво. Той намира най-фините настройки, онези които ни правят най-уязвими и в същото време най-силни и ги облича в думи. Ще откриете много ревюта за "Бариерата", всичките до едно са хубави, не ви трябва и моето. Вместо това ще ви помоля да изслушате "Песен за хвърчащите хора" изпята от Асен Кисимов по стихове на Валери Петров. Тази песен за мен е сърцето на "Бариерата".
Чуйте я, прочетете я.
Чуйте я, прочетете я.
May 19, 2025
Кратка по обем, но дълбока по съдържание новела. "Бариерата" разкрива болезнената самота, сблъсъка между разума и необяснимото, и онези невидими стени между хората, които рядко успяваме да преминем.
February 29, 2016
Това е една малка книжка. Малка, но безкрайно красива. В себе си събира две души - една толкова твърдо стъпила на земята и една готова да полети в небесната шир. Обожавам изтънчения привкус на една далечна София, с летните ресторанти и шумът на града. В контраст с този прекрасен фон виждаме Доротея - специалното момиче. Прозрачна кожа и хлътнали бузи, една истинска птичка, облечена в човешка кожа. И колко прекрасно унесен е нейният ум. Сякаш човешкото, екзистенциалното при нея не важи. Но отвъд тези нежни момичешки крила се крие една истинска магия - да виждаш отвъд материалното, отвъд човешките интереси, отвъд материята и ума.
"И най-важното - не мисли!... Ето, това е всичко - бъди щастлив!"
"И най-важното - не мисли!... Ето, това е всичко - бъди щастлив!"
June 2, 2023
4.5. За пръв път чета Вежинов - ама че добра първа среща :)
March 12, 2024
Великолепна повест. Завладяваща тъжно-наивна-романтична история. Чете се на един дъх.
August 10, 2017
Много приятна история, доста ми допадна. Може би една от малкото истории, които те грабват още от началото. Не бих казал, че е прекалено дълбока или прекалено особена, но накрая определено ме докосна.
Може би "лудите" са само тези, които не са част от нашето общество. Понякога те виждат повече, усещат по-силно и мислят по-дълбоко. Все качества, за които тълпата и мнозинството са излишни. Уединения
етп
о, възможността да слушаш себе си и собствения си свят са много по-важни. И някой с който да слушате заедно.
Може би някои от тези хора,наистина "летят" и наистина ни взимат със себе си. Да разкрият част от душата си пред нас, да ни дадат част от себе си. Да изгорят толкова много енергия от себе си, да ти дадат толкова много, че да не остане за тях. И най-лошо е, когато си държал ръката на някой такъв човек и си се уплашил от този нов, великолепно дълбок свят. Когато си предал доверието им, когато си се пуснал, когато си оставил пробойна там, където никой друг не е бил.
"Ако в някое явление на света, не мога да открия хармония, това означава за мен, че не съм го разбрал. Или че не е нормално и завършено явление".
"истинската красота не може да бъде безсмислена"
"Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени"
"По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо".
"Това, което е вън, за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите ѝ".
"Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено".
"Вече не трепвах нервно, когато докоснех ръката ѝ. Не се плашех, когато понякога мълчеше с часове".
"Обикновено не говорихме, просто съществувахме..."
"И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартните заведения и стандартните напитки. Колкото и да ги подбирашв техните национални особености, в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на "Виа Венето" или на "Шанз Елизе". Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен."
Може би "лудите" са само тези, които не са част от нашето общество. Понякога те виждат повече, усещат по-силно и мислят по-дълбоко. Все качества, за които тълпата и мнозинството са излишни. Уединения
етп
о, възможността да слушаш себе си и собствения си свят са много по-важни. И някой с който да слушате заедно.
Може би някои от тези хора,наистина "летят" и наистина ни взимат със себе си. Да разкрият част от душата си пред нас, да ни дадат част от себе си. Да изгорят толкова много енергия от себе си, да ти дадат толкова много, че да не остане за тях. И най-лошо е, когато си държал ръката на някой такъв човек и си се уплашил от този нов, великолепно дълбок свят. Когато си предал доверието им, когато си се пуснал, когато си оставил пробойна там, където никой друг не е бил.
"Ако в някое явление на света, не мога да открия хармония, това означава за мен, че не съм го разбрал. Или че не е нормално и завършено явление".
"истинската красота не може да бъде безсмислена"
"Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени"
"По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо".
"Това, което е вън, за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите ѝ".
"Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено".
"Вече не трепвах нервно, когато докоснех ръката ѝ. Не се плашех, когато понякога мълчеше с часове".
"Обикновено не говорихме, просто съществувахме..."
"И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартните заведения и стандартните напитки. Колкото и да ги подбирашв техните национални особености, в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на "Виа Венето" или на "Шанз Елизе". Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен."
November 3, 2016
Невероятна повест, която прочетох почти наведнъж със затаен дъх през цялото време. Въпросът за това, какво възприемаме за нормално и какво не, е представен по майсторски начин. Бариерата на нашето мислене и вглъбяването в това, което смятаме за нормално. Шокът, когато осъзнаем, колко сме грешили.
This entire review has been hidden because of spoilers.
May 28, 2021
Изразителен стил, добра идея, но някак не успя да ме грабне като за повече от три звезди. Може би ми липсваше повече съспенс, стана ми ясно какво ще се случи преди средата. Сигурно прочитането преди години е било доста по-въздействащо.
June 5, 2023
Это первое произведение на болгарском языке, которое по-настоящему меня впечатлило. С сегодняшнего дня Павел Вежинов мой любимый болгарский писатель. Какая всё-таки радость - читать книги на том языке, на каком они были написаны. Но и перевод на русский тоже хорош - Андрей Макаревич после прочтения "Барьера" написал свою знаменитую песню "Она любила летать по ночам". А в экранизации повести главную роль сыграл Иннокентий Смоктуновский.
June 3, 2020
Новела, която те поглъща още с първите си изречения. Много съм впечатлена!
January 17, 2020
Исках да кажа две думи, а не можах, когато я добавих.
Много харесвам Павел Вежинов (то пък кой не го) – не съм чела всичко, но достатъчно. Един от най-хубавите ми спомени от ФЖМК е как веднъж имаше кашонче с безплатни книги и аз грабнах един том на Вежинов (абе, дано са били безплатни... в противен случай трябва да го окачествя като автора, чиито книги съм крала). КАКТО И ДА Е.
Та, харесвам го много, но Бариерата не ме впечатли особено. Мотивите за метафизичното, лудостта, самотата и човека без място не бяха достатъчно задълбочено развити, за да извлека някакъв истински смисъл от повестта. Образът на Доротея е достоверен, но толкова деликатно щрихиран, с толкова малко думи, че не беше пълнокръвен за мен. Именно тя имаше потенциал да развие интересните нишки в тази история; исках да чуя повече от нея, а не можах.
От друга страна, Антони ми беше крайно антипатичен, какъвто вероятно е и замисълът. Един егоистичен човек, който е твърде зает със собствената си самота, за да се опита да помогне на друго човешко същество. Цялата му помощ беше наопаки. Всичко ми беше неприятно в него: и поведението му спрямо бившата му жена и детето му, и неуместните коментари към Доротея, и бягствата му, и търсенето на утеха в алкохола, и настоятелността му Доротея да му разкаже за нещата, които ѝ тежат най-много, и най-вече липсата на какъвто и да е опит да я утеши, да ѝ покаже, че нещата могат да бъдат различни и че никога не е късно. И да, разбирам, че това е идеята: Антони не може да премине бариерата, не може да се пречупи, но в моите очи това не го извинява. И си мисля, че не го извинява и в очите на Доротея.
Много харесвам Павел Вежинов (то пък кой не го) – не съм чела всичко, но достатъчно. Един от най-хубавите ми спомени от ФЖМК е как веднъж имаше кашонче с безплатни книги и аз грабнах един том на Вежинов (абе, дано са били безплатни... в противен случай трябва да го окачествя като автора, чиито книги съм крала). КАКТО И ДА Е.
Та, харесвам го много, но Бариерата не ме впечатли особено. Мотивите за метафизичното, лудостта, самотата и човека без място не бяха достатъчно задълбочено развити, за да извлека някакъв истински смисъл от повестта. Образът на Доротея е достоверен, но толкова деликатно щрихиран, с толкова малко думи, че не беше пълнокръвен за мен. Именно тя имаше потенциал да развие интересните нишки в тази история; исках да чуя повече от нея, а не можах.
От друга страна, Антони ми беше крайно антипатичен, какъвто вероятно е и замисълът. Един егоистичен човек, който е твърде зает със собствената си самота, за да се опита да помогне на друго човешко същество. Цялата му помощ беше наопаки. Всичко ми беше неприятно в него: и поведението му спрямо бившата му жена и детето му, и неуместните коментари към Доротея, и бягствата му, и търсенето на утеха в алкохола, и настоятелността му Доротея да му разкаже за нещата, които ѝ тежат най-много, и най-вече липсата на какъвто и да е опит да я утеши, да ѝ покаже, че нещата могат да бъдат различни и че никога не е късно. И да, разбирам, че това е идеята: Антони не може да премине бариерата, не може да се пречупи, но в моите очи това не го извинява. И си мисля, че не го извинява и в очите на Доротея.
March 21, 2023
Прочетох “Бариерата” за първи път, когато бях на 18 и отчетливо си спомням, че я намерих за изключително странна. В нея има самотен пианист, момиче страдащо от шизофрения (но всъщност така ли е в действителност?) и летене на хора над сградите в големия и задушаващ град. Това е всичко, което асимилирах тогава.
Ето какво мисля сега.
Тази книга е шедьовър. Тази книга е магия. Нямам думи, с които да опиша начините, по които ми въздейства. Четенето ѝ се чувстваше като просъница и точно както в това състояние, така и тук не знаеш, кое е истина и кое не е, но и няма значение.
“Бариерата” написана от Павел Вежинов ни показва необичайната връзка между Антони Манев, разведен баща на син, който не си прави труда да вижда повече от веднъж в месеца и намерил покой в самотата си и Доротея, момиче с трагично минало, живеещо в психиатрична клиника, което се вмъква в живота му и го преобръща из основи безвъзвратно.
(Ако си мислите, че става дума за любовна история, грешите.)
Няма да казвам, какво става, защото съм сигурна, че всеки човек би го интерпретирал различно, което е причината защо тази книга е велика. Ще мисля за нея много много дълго време. Тук са засегнати изключително важни теми като дискриминация срещу ментални проблеми, дупките в системата, прекомерното консумиране, сбърканото отношение към парите и социалния статут, И бариерите, които поставяме сами на себе си и които позволяваме околността да постави върху нас. И всичко това беше вплетено в този привидно странен сюжет по толкова фин начин, а повествованието беше извършено безупречно. Книгата е само 120 страници и успя да каже повече от някои от най-дебелите, които съм чела.
Ще спра до тук.
Ето какво мисля сега.
Тази книга е шедьовър. Тази книга е магия. Нямам думи, с които да опиша начините, по които ми въздейства. Четенето ѝ се чувстваше като просъница и точно както в това състояние, така и тук не знаеш, кое е истина и кое не е, но и няма значение.
“Бариерата” написана от Павел Вежинов ни показва необичайната връзка между Антони Манев, разведен баща на син, който не си прави труда да вижда повече от веднъж в месеца и намерил покой в самотата си и Доротея, момиче с трагично минало, живеещо в психиатрична клиника, което се вмъква в живота му и го преобръща из основи безвъзвратно.
(Ако си мислите, че става дума за любовна история, грешите.)
Няма да казвам, какво става, защото съм сигурна, че всеки човек би го интерпретирал различно, което е причината защо тази книга е велика. Ще мисля за нея много много дълго време. Тук са засегнати изключително важни теми като дискриминация срещу ментални проблеми, дупките в системата, прекомерното консумиране, сбърканото отношение към парите и социалния статут, И бариерите, които поставяме сами на себе си и които позволяваме околността да постави върху нас. И всичко това беше вплетено в този привидно странен сюжет по толкова фин начин, а повествованието беше извършено безупречно. Книгата е само 120 страници и успя да каже повече от някои от най-дебелите, които съм чела.
Ще спра до тук.
December 15, 2013
Болгария вроде бы так близка, а столкнувшись с этой книгой, я поняла, что совсем не знаю культуру страны и,тем более, ее литературу. И "Барьер" сразу отправился в хотелки:)
Щемящая история недолюбви взрослого мужчины и молодой девушки бьет в самую душу. Но никаких слезовыжиманий тут нет, история скорее обыденная и поэтому очень грустна. Как часто барьеры, которые ставят себе люди, мешают им жить полной жизнью? Главный герой вроде бы и хочет вырваться, но абсолютно всё держит его на земле в самом прямом смысле слова. Такие же барьеры сковывает и его бывшею жену, и их сына, и даже, прям смешно, кошку, которой так хочется вырваться из квартиры...
Все мне казалось, что песня "Машины времени" большой спойлер, но то ли действительно Макаревич книгу не читал, то ли преподнес сюжет в своем виденье. Да, было бы куда более эпично получить финал Макаревича, но финал Вежинова намного лучше - Антоний остался верен своему барьеру до самого конца.
Щемящая история недолюбви взрослого мужчины и молодой девушки бьет в самую душу. Но никаких слезовыжиманий тут нет, история скорее обыденная и поэтому очень грустна. Как часто барьеры, которые ставят себе люди, мешают им жить полной жизнью? Главный герой вроде бы и хочет вырваться, но абсолютно всё держит его на земле в самом прямом смысле слова. Такие же барьеры сковывает и его бывшею жену, и их сына, и даже, прям смешно, кошку, которой так хочется вырваться из квартиры...
Он был старше ее. Она была хороша,
В ее маленьком теле гостила душа...
Все мне казалось, что песня "Машины времени" большой спойлер, но то ли действительно Макаревич книгу не читал, то ли преподнес сюжет в своем виденье. Да, было бы куда более эпично получить финал Макаревича, но финал Вежинова намного лучше - Антоний остался верен своему барьеру до самого конца.
September 21, 2016
,,Бариерата", Павел Вежинов
Няма как да се отрече, че това е една от най-хубавите книги, които съм чела. Чела съм доста книги, но никоя като тази. Някак докато четях книгата, усещах как аз съм главния герой и той е мен. Неизмеримо близък до моя начин на поведение, до начина на мислене и мнението за околния свят.
Трябва да кажа, че първият абзац наистина ме грабна. Това се случва много рядко при мен, особено трудно е, ако предния ден съм приключила друга книга. А ,,Бариерата"... С такава лекота и спокойствие, с толкова много ентусиазъм я четях. И не очаквах, не се надявах и нищо не исках... Изпитвах вътрешен покой и някак си се чувствах добре, че не единствено аз виждам света по този начин...
Освен близостта ми с главния герой, другото което ме залепи за книгата бе й Доротея на вид луда, пълна с онези непознатите на нас ненормалности, но толкова прекрасна, така лека, сякаш лети. И не само в преносния смисъл, не само в мислите си, а и с действията си. Тя е един наистина вдъхновяващ със своята откровеност и лудост персонаж.
Няма как да се отрече, че това е една от най-хубавите книги, които съм чела. Чела съм доста книги, но никоя като тази. Някак докато четях книгата, усещах как аз съм главния герой и той е мен. Неизмеримо близък до моя начин на поведение, до начина на мислене и мнението за околния свят.
Трябва да кажа, че първият абзац наистина ме грабна. Това се случва много рядко при мен, особено трудно е, ако предния ден съм приключила друга книга. А ,,Бариерата"... С такава лекота и спокойствие, с толкова много ентусиазъм я четях. И не очаквах, не се надявах и нищо не исках... Изпитвах вътрешен покой и някак си се чувствах добре, че не единствено аз виждам света по този начин...
Освен близостта ми с главния герой, другото което ме залепи за книгата бе й Доротея на вид луда, пълна с онези непознатите на нас ненормалности, но толкова прекрасна, така лека, сякаш лети. И не само в преносния смисъл, не само в мислите си, а и с действията си. Тя е един наистина вдъхновяващ със своята откровеност и лудост персонаж.
January 1, 2022
Чела съм "Бариерата" няколко пъти и бих отново.
Изцяло се потапям в света на Вежинов, усещам горещия бетон на терасата, мириса на смола в Боровец, студа, когато Доротея и Антони летят.
Харесвам светът, който Вежинов създава.
С такава лекота вплита в реалността и нотки на мистичност, паранормално.
Харесвам и философската нотка, въпреки че смея да твърдя, че тук не беше особено задълбочена.
Въпреки всичко творбата ме накара да се замисля какво значи да бъдеш луд или какво - нормален?
Хората с редки способности се третират като луди, а кое спира останалите да преминат бариерата?
Тяхната логила и силно впити корени в нормалното, ежедневното, уж логичното?
Или пък тяхната закоравяла, студена, егоистична душа?
Какво е самотата, та не е ли Доротея по сама от Антони?
И въпреки това, напълно самодостатъчна на себе си и с по-пъстър вътрешен свят?
Дали точно тази самодостатъчност и липсата на нужда да бъдем обградени с хора всъщност не ни помагат да отрием и развием себе си? Дали всъщност това не е по-правилното, но забравено заради материалния свят, в който живеем?
Изцяло се потапям в света на Вежинов, усещам горещия бетон на терасата, мириса на смола в Боровец, студа, когато Доротея и Антони летят.
Харесвам светът, който Вежинов създава.
С такава лекота вплита в реалността и нотки на мистичност, паранормално.
Харесвам и философската нотка, въпреки че смея да твърдя, че тук не беше особено задълбочена.
Въпреки всичко творбата ме накара да се замисля какво значи да бъдеш луд или какво - нормален?
Хората с редки способности се третират като луди, а кое спира останалите да преминат бариерата?
Тяхната логила и силно впити корени в нормалното, ежедневното, уж логичното?
Или пък тяхната закоравяла, студена, егоистична душа?
Какво е самотата, та не е ли Доротея по сама от Антони?
И въпреки това, напълно самодостатъчна на себе си и с по-пъстър вътрешен свят?
Дали точно тази самодостатъчност и липсата на нужда да бъдем обградени с хора всъщност не ни помагат да отрием и развием себе си? Дали всъщност това не е по-правилното, но забравено заради материалния свят, в който живеем?
November 10, 2014
Е, няма спор, прекрасна е!
Стилна, грабваща, въздействаща. Още с първите изречения потапя в атмосферата и свързва читателя с душата на главния герой. И после се минава цялата на един дъх. Вярно, само стотина страници е, но все пак наистина не омръзва в нито един момент. Разказвачът и Доротея са толкова истински, толкова добре обрисувани, че аз лично ги почувствах не просто като мои познати, а дори като части от себе си. Повестта не само повдига важни въпроси, а и успява да дъде и нелеки отговори.
Едната причина да дам четири звезди, вместо пет, е, че все пак цялото нещо е малко кратичко. Ще ми се да бях прекарал стотици страници с тези хора. Другата причина не мога да я разкрия, тъй като не искам да издавам неща от сюжета.
Препоръчвам я на... всички. Както на летящите хора, така и на тези, които са забравили какво е да летиш.
Стилна, грабваща, въздействаща. Още с първите изречения потапя в атмосферата и свързва читателя с душата на главния герой. И после се минава цялата на един дъх. Вярно, само стотина страници е, но все пак наистина не омръзва в нито един момент. Разказвачът и Доротея са толкова истински, толкова добре обрисувани, че аз лично ги почувствах не просто като мои познати, а дори като части от себе си. Повестта не само повдига важни въпроси, а и успява да дъде и нелеки отговори.
Едната причина да дам четири звезди, вместо пет, е, че все пак цялото нещо е малко кратичко. Ще ми се да бях прекарал стотици страници с тези хора. Другата причина не мога да я разкрия, тъй като не искам да издавам неща от сюжета.
Препоръчвам я на... всички. Както на летящите хора, така и на тези, които са забравили какво е да летиш.
Displaying 1 - 30 of 89 reviews