What do you think?
Rate this book
Project Dostoevski
Началото на 21 век, малко преди да удари Кризата: в антиутопичната Санта София, бизнес столицата на Източна Европа, хората масово полудяват по новооткрития ръкопис, съдържащ изчезналия втори том на "Братя Карамазови". Отскоро безработният банков служител Алексей К. чувства, че нещо съвсем не е както трябва, че някой си прави доста неприятна шега с Историята. И е решен да разнищи случая. Края на 19 век, Санкт Петербург: писателят Достоевски няма представа, че изобщо някога е писал втори том на "Братя Карамазови", но пък ни най-малко не се притеснява, когато го навестяват поклонници от Паралелни измерения, стига да има горещ чай, или нещо друго, с което да ги почерпи. Същевременно, агентът на зловещата царска "Охранка" Достоевски доволно потрива ръце в своите мрачни подземия. Посред огнените пустини на планетата Набу една цивилизация от високоинтелигнетни газове се готви да щурмува Космоса с благородна цел. Кое обединява горните плоскости в една забързан, задъхан Сюжет? Поразителното въобръжение на Радослав Парушев, как кое.
- GenresBulgarian Literature
254 pages, Paperback
First published May 14, 2009
5 people are currently reading
54 people want to read
About the author
Радослав Парушев
17 books48 followersРадослав Парушев е роден през 1975 г. в София. Завършил е право в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като адвокат в областта на авторското право.
Биография в Уикипедия
Биография в Уикипедия
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 13 of 13 reviews
April 10, 2011
Е, та точно с Достоевски ли намери да се гъбаркаш, бе пич? Хубаво, ама идеята за паралелните светове е толкова преексплоатирана, че ако не вкараш някакъв значителен момент на оригиналност, просто затъваш. И това, че пишеш в суперготиния си разговорен стил, далеч не е достатъчният елемент.
August 6, 2016
Загуба на време и пари.
Харевам кратките разказа от Парушев, от по-ранните му. Тук просто се е изложил.
Харевам кратките разказа от Парушев, от по-ранните му. Тук просто се е изложил.
April 23, 2020
Идеята около продължението на “Братя Карамазови” е наистина чудесна, признавам, но книгата има и много слаби места. Очевидно Радослав Парушев е много вдъхновен от Достоевски и добре познава живота и творчеството му, но това според мен не е достатъчно. Историята на Алексей ми хареса, но идеята за антиутопията не смятам, че се е получила на автора.
“Времето никога не се обърква само, най-напред се объркват нещата в него.”
“Времето никога не се обърква само, най-напред се объркват нещата в него.”
February 22, 2024
Силно надхвърли очакванията ми.
January 4, 2020
Прекалено превзето и претенциозно написано, а в същото време автора ни го представя като чернова. Жалко, защото сюжета е интересен и можеше да стане хубава история.
Така, както не можеш да запишеш доктурантура с диплома за основно образование, добре беше автора да направи първо един успешен Project Momchil Nikolov, преди да си мисли за класиците.
Така, както не можеш да запишеш доктурантура с диплома за основно образование, добре беше автора да направи първо един успешен Project Momchil Nikolov, преди да си мисли за класиците.
May 21, 2009
"Я, нова книга на Радослав Парушев" - първата ми реакция, когато видях каталога на издателство Ciela за месец май (едно от малкото издателства, които освен годишен, пускат и месечни каталози). От доста време се каня да започна предишните му две книги, но така и не стигнах до тях. Винаги подхождам с огромно недоверие към българските автори, докато чета книгата съм възхитена, а накрая обикновено така оплескват финала, че оставам с много смесени чувства. С Project DOSTOEVSKI нещата не се получиха съвсем така.Текстът е страшно четивен - ей така, на един дъх. Започваш книгата и не усещаш кога е свършила. Да направим уточнението, че не съм чела нищо от Достоевски (срам за мен, знам), но книгата пак ми хареса, гаврата с класическия описателен стил - също. Предполагам, че ако бях чела Достоевски, щеше да ми допадне още повече, но ще почетем, ще видим. Главният герой, Алексей, страшно много напомня в началото на романа на героя на Едуард Нортън от "Боен клуб" - същото наслаждение от притежаването, съчетано със същата вътрешна самоомраза и презрение. Система, какво да я правиш. Влиза ти под кожата. Хареса ми историята с Роберто Малкия - лошия добър мафиот. Много добре се е получила. Честно казано, антиутопичният момент изобщо не е толкова силен, колкото го изкарва анотацията, но виж, някои гаври с клишетата на научната фантастика ми допаднаха страхотно. Книгата е такава - ту те кара да се хилиш безумно, ту ти става гадно, като си познаеш живота и стремежите - жалки, елемнтарни, човешки. Изобщо, голяма част от текста е гавра - със т.нар. "лайфстайл" (нарочно го пиша на кирилица), с безумните реклами, с манията за кредитиране, с манията за живеене, ама с пълни шепи, копеле. Никога никой да не ни надживее.
Литературното представяне на книгата беше страхотно, макар и малко прекалено дълго. Но пък наистина се получи забавно, раздвижено и интересно. Никакви забележки към организацията, която понякога доста куца на такива мероприятия.
Литературното представяне на книгата беше страхотно, макар и малко прекалено дълго. Но пък наистина се получи забавно, раздвижено и интересно. Никакви забележки към организацията, която понякога доста куца на такива мероприятия.
October 12, 2013
project Dostoevski на Радослав Парушев си е умишлено хлъзгава книга, авторът се е постарал така да я напише. То не са лингвистични каламбури и постмодерни диверсии, изобщо, пипал е по такъв начин, че да се оттича смисълът на романа през сумати цепки и накрая я си разбрал къде се е събрал в гьол или пет гьола, я не, я не ти пука особено. Затова сме поканили (така де, поканил съм, ама така се казва по принцип) авторът сам да се изкаже по някои въпроси.
Критик: !
Автор: ?
К: ?!
А: Ти пък кой си?
К: Твоят критик, как кой.
A: А аз кой съм тогава?
К: Авторът, как кой.
А: И на какво съм автор?
К: На роман – project Dostoevski се казва, от Радослав Парушев. Разказва се за някакво алтернативно бъдеще, в което София се казва Санта София, разположена е на морето и под Алпите, а освен това е бизнес център на държавата Източна Европа.
А: Появяват се някакви проблясъци вярно и, да ти кажа, май беше по-скоро алтернативно настояще, не бъдеще.
К: Да, де, точно. Та, в тази алтернативна реалност някакъв дядо намерил в мазето си продължение на Братя Карамазови, писано от самия Достоевски, както, казано е в книгата, той бил споменал в писмата си, че имал намерение да напише такъв втори том. На нашия главен герой – Алексей се казва, банков служител и зъбче в Системата, който по принцип е голям фен на Достоевски – нещо му се струва съмнителна тая работа и оттам насетне се заформя един донейде безформен сюжет.
А: Добре, добре, сетих се. И ти вярно като някакъв там критик звучиш. Само дето аз определено не съм Радослав Парушев, нищо не знам за него. Добре де, само малко знам.
К: Ти си авторът като функция, който аз съм поканил тук в това ревю да дискутираме романа, поради защото Парушев и аз не го познавам. Като по Мишел Фуко и по Ролан Барт, сещаш ли се? Вторият даже май се споменаваше някъде в книгата.
А: Сещам се, стига си се правил на важен, още малко и за Бодрияр ще ми заплещиш след малко. Тоест, ти искаш да ми кажеш, че аз реално не съществувам, освен в твоята глава?
К: Нещо такова. По-скоро чрез тебе се опитвам един вид да пресъздам разказваческия глас, или да не кажа гласове, на базата на текста и на личното ми възприятие за съответния. Накратко, да обективизирам общата средна функция на различните гласове в романа: хетероглосия, Бахтин, ала-бала, да го подредя малко. Литературно призоваване, ама не с демони, а с художествени конструкции, нещо по тая линия.
А: Ти си ебати безделникът, честно, с такива глупости да се занимаваш…
К: Така, така, виждам, че горе-долу съм ти калибрирал добре поведенческите параметри.
project Dostoevski си е постмодерна ебавка откъдето и да го погледнеш. Парушев е смесвал не само гласовете на различни разказвачи и герои, ами и регистри, шрифтове, езици, култури, тертипи на мислене, марки, жанрове и реалности. Читателят бързо привиква да очаква от героите поредния лежерно вметнат английски израз (“– Добре де, мило братче, fuck me if I’m wrong – замислено произнесе Миа”), от автора поредния вмъкнат изневиделица метакритически монолог в курсив (който после се оказва, че не бил точно монолог), а от реалността поредния скок в някоя паралелна на нашата (която пък още от самото начало не е съвсем наша). Започва се с почти бомбастични описания на въпросната Санта София – “най-красивият град в Източна Европа, след, разбира се, Северната Венеция – Санкт Петербург”, – както и на технологическите и икономически чудеса, благословили ситито след периода на Прехода, ха-ха.
Малко по малко обаче, докато романът многократно и нарочно сменя скоростите, често оставяйки двигателя да се позадави и почтиугасне, след един куп фалшиви стартове и отклонения в миналото на героя и формиралите го фактори, след много на брой вметнати части и подчинени изречения, някъде по средата на страниците, и изобщо след много на брой запетайки, историята най-сетне поема в що-годе ясна посока. Междувременно на читателя му е станало ясно, че разказвачът/ите са доста unreliable, както и въобще бляскавата реалност на паралелното настояще, което жадно и с пълни шепи е черпило от западния капиталистически модел. Недоверчивост има и към самите думи, които даже когато са български, понякога звучат не съвсем такива (“неща за ядене, пиене… чукане, живеене във, парадиране със, говорене за”), а една от свръхбогатите фирми с аристократични корени в Европа се каза Манафиотис-Лихтенщайн. Един вид, не ми вярвайте, защото и аз сам не си вярвам, а това, дето го четете, никаква утопия не е, повече на дистопия бие, че даже и прилича доста на истинското, непаралелно и съвсем битово настояще.
Въпреки всичкото усукване и уклончиво загатване за това и онова обаче, авторът като че ли все пак има какво да каже. Даже не въпреки, ами именно чрез него. “Посланията” на книгата, да възприемем един малко по-така гимназиален език, сами по себе си са недотам сложни и дори да са напълно вярни, дори хората да ги вземат от раз, още от първата страница даже, за чиста монета, после ще си кажат “И кво толкоз” и ще продължат да си вършат там каквото си вършат по принцип. Затова и, струва ми се поне на мен, Парушев е избрал един метод на постоянното отлагане и влагане на една история и реалност в друга, така че накрая на читателя да му светне как цялата реалност по принцип си е най-вече smoke and mirrors. Същото, да речем малко по-надълго, може да се каже донякъде и за постмодернизма като цяло. Не че това пречи накрая човек да си каже пак едно “И кво толкоз” и да си продължи там с живота. Но пък, then again, постмодернизмът си е преди всичко димка, а смисълът върви го търси нейде сред пушилката. Не е за всеки тая работа.
На Парушев, както изтъква и самият той в романа си, пъпът му е хвърлен в руската класическа литература и Достоевски по-специално, та затова може би го е потърсил смисъла именно в този конкретен сюжет. Началото на книгата обещава, че уж в продължението на Братя Карамазови щял да бъде разкрит методът за постигане на Свръхчовека и превръщането в Княза Иисус, и изобщо смисълът от живота, обаче това се оказва меко казано не съвсем вярно. Отправната точка в избраната от автора координатна система, а именно Достоевски и последният му, най-велик роман, обаче са фундаментални за интерпретацията на…
А: Абе, ти изобщо чел ли го тоя Достоевски?
К: Уф, да ти кажа честно, не съм. Знам, срам ме, ама така и не съм стигнал до него още. Ако трябва още по-честно, не мисля, че е чак толкова фундаментално важно да си го чел, за да си интерпретираш там, както можеш и ти е кеф.
А: Е, пък, не е и чак толкова маловажно.
К: Тъй, тъй, сигурно ще оцениш тук структурна прилика, там регистрова, някакво сравнение може да направиш между Парушевия Алексей и тоя оригиналния, обаче на фона на всичко останало, хванеш ли основната нишка, а то основното й на нея май е, че самата тя не съществува, не ти трябва чак да си откърмен с руската класика.
А: Абе, и ти имаш известно право, ама все пак си е противопоказно да не си чел извора, пък да го играеш критик.
К: То и ти се правиш, че ти е фантастичен романът, с всичките му там алтернативни вселени, дупки между световете, извънземни цивилизации и всякакви други щуротии. Обаче не е, постмодернистичен каламбур си е преди всичко, пък макар и добре написан и да казва някои вярни неща. Cross-dressing отвсякъде. Тъй че си ги заври тия претенции към креденциите ми знаеш къде, та ти даже не си истински.
А: Което, нали знаеш, че не говори твърде добре за теб, пък и за самия Парушев, дето няколко паралелни аз-а е нацвъкал в книгата си, че даже не става на сто процента ясно дали себе си е имал предвид или и той някакви там функции и симулакрони е сънувал.
К: Именно това имах предвид и аз – фантастичната дегизировка в случая е просто лъскава опаковка на метафората, че, аджеба, реалността като обект и концепция са я измислили хората, а на тях не трябва много-много да им се вярва по начало. Както се казва някъде в романа, всеки човек, в която и да е вселена, е герой в нечия книга и е адски важно да хванеш спатиите на тоя, дето те пише и ти хвърля фишеци в очите, и да не те е страх да му теглиш една майна и да го уволниш, ако не те кефи много-много.
А: Абе, я…
project Dostoevski e действително добре написана книга, даже много добре написана. Парушев показва завидно умение и стилистична гъвкавост в редуването на различни похвати с цел хем да развлича, хем да обърква. Текстът постоянно отскача (със сигурност обаче не прелива) от едно в друго, което го поставя сравнително ясно в традициите на пастиша, пародията, сатирата и даже гротеската на места, но за сметка на това не показва ясно каква е целта на въпросния литературен камуфлаж, оставяйки тази най-важна задача на читателя. Роман, написан на доста цветист и игрив български, а на автора не може да се отрече, че образността му се отдава твърде добре (“Вътре в облака се виждаше, че се гонят огнени камшици, триеха се магнитни пепелянки, а нещо неясно и заплашително час по час правеше “бжъц!”, а също от време на време и “тоомммммммм! То-тооомммм!”). Умее освен това да вмята доста ефектно добре познати елементи от тукашната реалност, малко като един последовател на Пелевин и неговия турбо-реализъм.
Ако ви се чете нещо такова обаче, Хакери на човешките души на Иван Попов е далеч по-концентрирано произведение с много по-конкретни цели и функционалности. Автентична и в пъти по-интересна научно-фантастична трактовка на идеята за паралелните светове и ролята на човешкото въображение пък ще намерите, например, в Yellow Blue Tibia на Адам Робъртс. project Dostoevski е доста по-разфокусирана книга, до голяма степен нарочно, което не е никак лошо. Важното е да не я оставите да ви баламосва, защото тя книгата си го може това и още как.
К: Кхъм, ще ме извиняваш, но тук трябва оценка да ти поставя. Не на теб, де, щото ти не си Парушев, а нали той реално е написал книгата, която оценявам. Но от уважение все пак, поканил съм те…
А: Абе, знаеш ли колко ме ебе за тебе и за оценката ти!
К: Имам си тука една десетобална система, която съм възприел. Та, малко ми е трудно да взема решение. В началото се канех доста висока оценка да сложа, после доста по-ниска, накрая съвсем се разколебах.
А: …
К: Мислех в крайна сметка 6.5 да е, но се сетих за един мой професор по математика. Та този същият ми вика на изпита:
“От мене малко давам, но заради смелостта ще пиша толкоз и толкоз.” Мисля и аз така, заради смелостта, 7 да сложа.
А: ОК, айде слагай каквото ще слагаш и ме пускай да си ходя, че се уморих да симулакрирам!
К: От друга страна обаче, аз по принцип никакъв не съм, че да давам от мене отгоре на заслуженото, и не го и правя, което ме навежда на мисълта, че книгата някак ме е заблудила да си мисля, че заслужава малко повече, а това само по себе си е заслуга и половина. От трета страна обаче, ако е толкова умна тая книга, че да ме заблуди, тя може да е за 7.5 реално, пък да се преструва на 7-ца!
А: Абе, ти същински професор се извъди, да ти нямам и сложните интерпретации шлякани…
6.5-7.5/10
Критик: !
Автор: ?
К: ?!
А: Ти пък кой си?
К: Твоят критик, как кой.
A: А аз кой съм тогава?
К: Авторът, как кой.
А: И на какво съм автор?
К: На роман – project Dostoevski се казва, от Радослав Парушев. Разказва се за някакво алтернативно бъдеще, в което София се казва Санта София, разположена е на морето и под Алпите, а освен това е бизнес център на държавата Източна Европа.
А: Появяват се някакви проблясъци вярно и, да ти кажа, май беше по-скоро алтернативно настояще, не бъдеще.
К: Да, де, точно. Та, в тази алтернативна реалност някакъв дядо намерил в мазето си продължение на Братя Карамазови, писано от самия Достоевски, както, казано е в книгата, той бил споменал в писмата си, че имал намерение да напише такъв втори том. На нашия главен герой – Алексей се казва, банков служител и зъбче в Системата, който по принцип е голям фен на Достоевски – нещо му се струва съмнителна тая работа и оттам насетне се заформя един донейде безформен сюжет.
А: Добре, добре, сетих се. И ти вярно като някакъв там критик звучиш. Само дето аз определено не съм Радослав Парушев, нищо не знам за него. Добре де, само малко знам.
К: Ти си авторът като функция, който аз съм поканил тук в това ревю да дискутираме романа, поради защото Парушев и аз не го познавам. Като по Мишел Фуко и по Ролан Барт, сещаш ли се? Вторият даже май се споменаваше някъде в книгата.
А: Сещам се, стига си се правил на важен, още малко и за Бодрияр ще ми заплещиш след малко. Тоест, ти искаш да ми кажеш, че аз реално не съществувам, освен в твоята глава?
К: Нещо такова. По-скоро чрез тебе се опитвам един вид да пресъздам разказваческия глас, или да не кажа гласове, на базата на текста и на личното ми възприятие за съответния. Накратко, да обективизирам общата средна функция на различните гласове в романа: хетероглосия, Бахтин, ала-бала, да го подредя малко. Литературно призоваване, ама не с демони, а с художествени конструкции, нещо по тая линия.
А: Ти си ебати безделникът, честно, с такива глупости да се занимаваш…
К: Така, така, виждам, че горе-долу съм ти калибрирал добре поведенческите параметри.
project Dostoevski си е постмодерна ебавка откъдето и да го погледнеш. Парушев е смесвал не само гласовете на различни разказвачи и герои, ами и регистри, шрифтове, езици, култури, тертипи на мислене, марки, жанрове и реалности. Читателят бързо привиква да очаква от героите поредния лежерно вметнат английски израз (“– Добре де, мило братче, fuck me if I’m wrong – замислено произнесе Миа”), от автора поредния вмъкнат изневиделица метакритически монолог в курсив (който после се оказва, че не бил точно монолог), а от реалността поредния скок в някоя паралелна на нашата (която пък още от самото начало не е съвсем наша). Започва се с почти бомбастични описания на въпросната Санта София – “най-красивият град в Източна Европа, след, разбира се, Северната Венеция – Санкт Петербург”, – както и на технологическите и икономически чудеса, благословили ситито след периода на Прехода, ха-ха.
Малко по малко обаче, докато романът многократно и нарочно сменя скоростите, често оставяйки двигателя да се позадави и почтиугасне, след един куп фалшиви стартове и отклонения в миналото на героя и формиралите го фактори, след много на брой вметнати части и подчинени изречения, някъде по средата на страниците, и изобщо след много на брой запетайки, историята най-сетне поема в що-годе ясна посока. Междувременно на читателя му е станало ясно, че разказвачът/ите са доста unreliable, както и въобще бляскавата реалност на паралелното настояще, което жадно и с пълни шепи е черпило от западния капиталистически модел. Недоверчивост има и към самите думи, които даже когато са български, понякога звучат не съвсем такива (“неща за ядене, пиене… чукане, живеене във, парадиране със, говорене за”), а една от свръхбогатите фирми с аристократични корени в Европа се каза Манафиотис-Лихтенщайн. Един вид, не ми вярвайте, защото и аз сам не си вярвам, а това, дето го четете, никаква утопия не е, повече на дистопия бие, че даже и прилича доста на истинското, непаралелно и съвсем битово настояще.
Въпреки всичкото усукване и уклончиво загатване за това и онова обаче, авторът като че ли все пак има какво да каже. Даже не въпреки, ами именно чрез него. “Посланията” на книгата, да възприемем един малко по-така гимназиален език, сами по себе си са недотам сложни и дори да са напълно вярни, дори хората да ги вземат от раз, още от първата страница даже, за чиста монета, после ще си кажат “И кво толкоз” и ще продължат да си вършат там каквото си вършат по принцип. Затова и, струва ми се поне на мен, Парушев е избрал един метод на постоянното отлагане и влагане на една история и реалност в друга, така че накрая на читателя да му светне как цялата реалност по принцип си е най-вече smoke and mirrors. Същото, да речем малко по-надълго, може да се каже донякъде и за постмодернизма като цяло. Не че това пречи накрая човек да си каже пак едно “И кво толкоз” и да си продължи там с живота. Но пък, then again, постмодернизмът си е преди всичко димка, а смисълът върви го търси нейде сред пушилката. Не е за всеки тая работа.
На Парушев, както изтъква и самият той в романа си, пъпът му е хвърлен в руската класическа литература и Достоевски по-специално, та затова може би го е потърсил смисъла именно в този конкретен сюжет. Началото на книгата обещава, че уж в продължението на Братя Карамазови щял да бъде разкрит методът за постигане на Свръхчовека и превръщането в Княза Иисус, и изобщо смисълът от живота, обаче това се оказва меко казано не съвсем вярно. Отправната точка в избраната от автора координатна система, а именно Достоевски и последният му, най-велик роман, обаче са фундаментални за интерпретацията на…
А: Абе, ти изобщо чел ли го тоя Достоевски?
К: Уф, да ти кажа честно, не съм. Знам, срам ме, ама така и не съм стигнал до него още. Ако трябва още по-честно, не мисля, че е чак толкова фундаментално важно да си го чел, за да си интерпретираш там, както можеш и ти е кеф.
А: Е, пък, не е и чак толкова маловажно.
К: Тъй, тъй, сигурно ще оцениш тук структурна прилика, там регистрова, някакво сравнение може да направиш между Парушевия Алексей и тоя оригиналния, обаче на фона на всичко останало, хванеш ли основната нишка, а то основното й на нея май е, че самата тя не съществува, не ти трябва чак да си откърмен с руската класика.
А: Абе, и ти имаш известно право, ама все пак си е противопоказно да не си чел извора, пък да го играеш критик.
К: То и ти се правиш, че ти е фантастичен романът, с всичките му там алтернативни вселени, дупки между световете, извънземни цивилизации и всякакви други щуротии. Обаче не е, постмодернистичен каламбур си е преди всичко, пък макар и добре написан и да казва някои вярни неща. Cross-dressing отвсякъде. Тъй че си ги заври тия претенции към креденциите ми знаеш къде, та ти даже не си истински.
А: Което, нали знаеш, че не говори твърде добре за теб, пък и за самия Парушев, дето няколко паралелни аз-а е нацвъкал в книгата си, че даже не става на сто процента ясно дали себе си е имал предвид или и той някакви там функции и симулакрони е сънувал.
К: Именно това имах предвид и аз – фантастичната дегизировка в случая е просто лъскава опаковка на метафората, че, аджеба, реалността като обект и концепция са я измислили хората, а на тях не трябва много-много да им се вярва по начало. Както се казва някъде в романа, всеки човек, в която и да е вселена, е герой в нечия книга и е адски важно да хванеш спатиите на тоя, дето те пише и ти хвърля фишеци в очите, и да не те е страх да му теглиш една майна и да го уволниш, ако не те кефи много-много.
А: Абе, я…
project Dostoevski e действително добре написана книга, даже много добре написана. Парушев показва завидно умение и стилистична гъвкавост в редуването на различни похвати с цел хем да развлича, хем да обърква. Текстът постоянно отскача (със сигурност обаче не прелива) от едно в друго, което го поставя сравнително ясно в традициите на пастиша, пародията, сатирата и даже гротеската на места, но за сметка на това не показва ясно каква е целта на въпросния литературен камуфлаж, оставяйки тази най-важна задача на читателя. Роман, написан на доста цветист и игрив български, а на автора не може да се отрече, че образността му се отдава твърде добре (“Вътре в облака се виждаше, че се гонят огнени камшици, триеха се магнитни пепелянки, а нещо неясно и заплашително час по час правеше “бжъц!”, а също от време на време и “тоомммммммм! То-тооомммм!”). Умее освен това да вмята доста ефектно добре познати елементи от тукашната реалност, малко като един последовател на Пелевин и неговия турбо-реализъм.
Ако ви се чете нещо такова обаче, Хакери на човешките души на Иван Попов е далеч по-концентрирано произведение с много по-конкретни цели и функционалности. Автентична и в пъти по-интересна научно-фантастична трактовка на идеята за паралелните светове и ролята на човешкото въображение пък ще намерите, например, в Yellow Blue Tibia на Адам Робъртс. project Dostoevski е доста по-разфокусирана книга, до голяма степен нарочно, което не е никак лошо. Важното е да не я оставите да ви баламосва, защото тя книгата си го може това и още как.
К: Кхъм, ще ме извиняваш, но тук трябва оценка да ти поставя. Не на теб, де, щото ти не си Парушев, а нали той реално е написал книгата, която оценявам. Но от уважение все пак, поканил съм те…
А: Абе, знаеш ли колко ме ебе за тебе и за оценката ти!
К: Имам си тука една десетобална система, която съм възприел. Та, малко ми е трудно да взема решение. В началото се канех доста висока оценка да сложа, после доста по-ниска, накрая съвсем се разколебах.
А: …
К: Мислех в крайна сметка 6.5 да е, но се сетих за един мой професор по математика. Та този същият ми вика на изпита:
“От мене малко давам, но заради смелостта ще пиша толкоз и толкоз.” Мисля и аз така, заради смелостта, 7 да сложа.
А: ОК, айде слагай каквото ще слагаш и ме пускай да си ходя, че се уморих да симулакрирам!
К: От друга страна обаче, аз по принцип никакъв не съм, че да давам от мене отгоре на заслуженото, и не го и правя, което ме навежда на мисълта, че книгата някак ме е заблудила да си мисля, че заслужава малко повече, а това само по себе си е заслуга и половина. От трета страна обаче, ако е толкова умна тая книга, че да ме заблуди, тя може да е за 7.5 реално, пък да се преструва на 7-ца!
А: Абе, ти същински професор се извъди, да ти нямам и сложните интерпретации шлякани…
6.5-7.5/10
April 26, 2019
Знаех си, че не е добра идея ама надмина очакванията ми
November 30, 2015
В навечерието на рождения ден на Достоевски, без да си давам сметка за това, подхванах "Project Dostoevki" на Радослав Парушев, голяма част прочетох навръх празничната за великия руснак дата и преди малко я завърших - общо две нощи и половина. И съм малко раздвоен, но повече малко, отколкото раздвоен.
Книгата започва леко инертно, на моменти дори леко дразнещо, като тези моменти, както се оказа, си вървят до самия й край. По едно време обаче историята ме хвана и излапах сигурно поне 150-200 страници за отрицателно време. Може би защото самата идея за бягане от Системата и практическата й невъзможност ми е много близка, особено напоследък, и това накара някакви зъбци да щракнат и да изместят слабите места на заден план. А те, според мен, основно са:
1. Неубедителен диалог, през цялото време - най-сериозният от иначе, признавам, малкото истински минуси. Всички герои ми звучаха абсолютно неразличимо, използваха едни и същи изрази и дори построяваха изреченията си по идентичен начин, независимо с какъв умствен капацитет и с какво обществено положение са обременени. Твърде честата употреба на думата "копеле", при това от уж чувствителен и интелигентен мъж, леко ми нагорча. А и кой в устна реч използва "собствено" вместо "лично" (в смисъл на "аз лично еди какво си...")? Тук няколко персонажа го правят, включително гангстер.
2. Текстът в италик ми идваше излишен и разводняващ, макар и накрая да му се даде някакво обяснение.
Огромният плюс е наистина увлекателната история и свежата идея с (м)истерията около продължението на "Братя Карамазови" (което всъщност си е и една силна гротеска, защото в един свиреп консуматорски свят едва ли която и да е книга би могла да предизвика такива масови вълнения, дори с добра рекламна кампания), видимо доброто познаване на живота и творчеството на Достоевски (тук не съм експерт, но всичко звучи достоверно) и смислените разсъждения за Системата, света в който живеем и изобщо хората. Като изключим диалога и някои ненужни модернизми/стрийт ток/английски думи в наративния текст, стилът също ми хареса, в най-лошия случай не ме натоварваше. В добавка - обичам произведения за пътуване във времето и паралелни измерения. Както и дистопии, макар това тук да не е непременно такава. Даже май изобщо не е. Само малко козметично модифицирана днешна реалност.
С две думи: хареса ми като за три от пет звезди. Ще потърся ощ�� нещо от автора.
Книгата започва леко инертно, на моменти дори леко дразнещо, като тези моменти, както се оказа, си вървят до самия й край. По едно време обаче историята ме хвана и излапах сигурно поне 150-200 страници за отрицателно време. Може би защото самата идея за бягане от Системата и практическата й невъзможност ми е много близка, особено напоследък, и това накара някакви зъбци да щракнат и да изместят слабите места на заден план. А те, според мен, основно са:
1. Неубедителен диалог, през цялото време - най-сериозният от иначе, признавам, малкото истински минуси. Всички герои ми звучаха абсолютно неразличимо, използваха едни и същи изрази и дори построяваха изреченията си по идентичен начин, независимо с какъв умствен капацитет и с какво обществено положение са обременени. Твърде честата употреба на думата "копеле", при това от уж чувствителен и интелигентен мъж, леко ми нагорча. А и кой в устна реч използва "собствено" вместо "лично" (в смисъл на "аз лично еди какво си...")? Тук няколко персонажа го правят, включително гангстер.
2. Текстът в италик ми идваше излишен и разводняващ, макар и накрая да му се даде някакво обяснение.
Огромният плюс е наистина увлекателната история и свежата идея с (м)истерията около продължението на "Братя Карамазови" (което всъщност си е и една силна гротеска, защото в един свиреп консуматорски свят едва ли която и да е книга би могла да предизвика такива масови вълнения, дори с добра рекламна кампания), видимо доброто познаване на живота и творчеството на Достоевски (тук не съм експерт, но всичко звучи достоверно) и смислените разсъждения за Системата, света в който живеем и изобщо хората. Като изключим диалога и някои ненужни модернизми/стрийт ток/английски думи в наративния текст, стилът също ми хареса, в най-лошия случай не ме натоварваше. В добавка - обичам произведения за пътуване във времето и паралелни измерения. Както и дистопии, макар това тук да не е непременно такава. Даже май изобщо не е. Само малко козметично модифицирана днешна реалност.
С две думи: хареса ми като за три от пет звезди. Ще потърся ощ�� нещо от автора.
December 19, 2012
От алманаха „ФантАstika 2009“:
„Посланието, макар и скрито, е съвсем ясно за всеки – работи, плащай си вноските по имотите, плащай си данъците, плащай си осигуровките, създай семейство, купи си дом, не се тормози с Вселенски въпроси, защото това са глупости, плащай си сметките за консумативи, бъди добър към близките си, възпитай децата си в здрави ценности, радвай се на живота с пълни шепи и накрая щастливо, с чувство на изпълнен дълг умри!“
Посланието в тази история не е точно такова. Докато стигне до него, Алексей, (неслучаен) съименник на героя от „Братя Карамазови“, трябва да напусне работа, да излезе от Системата (но първо да разбере какво е Системата), да излезе дори от света си, там, отвъд, в другите паралелни реалности, където го чакат друг Алексей, друг Достоевски, и жена, друга, различна жена. И като се замислиш, че всичко тръгва от един скапан, ама отвсякъде скапан роман...
(Това, за посланието... нали не ме взимате насериозно?)
Препоръчваме на автора: Иван Попов – „Хакери на човешките души“
„Посланието, макар и скрито, е съвсем ясно за всеки – работи, плащай си вноските по имотите, плащай си данъците, плащай си осигуровките, създай семейство, купи си дом, не се тормози с Вселенски въпроси, защото това са глупости, плащай си сметките за консумативи, бъди добър към близките си, възпитай децата си в здрави ценности, радвай се на живота с пълни шепи и накрая щастливо, с чувство на изпълнен дълг умри!“
Посланието в тази история не е точно такова. Докато стигне до него, Алексей, (неслучаен) съименник на героя от „Братя Карамазови“, трябва да напусне работа, да излезе от Системата (но първо да разбере какво е Системата), да излезе дори от света си, там, отвъд, в другите паралелни реалности, където го чакат друг Алексей, друг Достоевски, и жена, друга, различна жена. И като се замислиш, че всичко тръгва от един скапан, ама отвсякъде скапан роман...
(Това, за посланието... нали не ме взимате насериозно?)
Препоръчваме на автора: Иван Попов – „Хакери на човешките души“
August 16, 2011
Доста приятно четиво, но на моменти си губи мярката.
June 13, 2016
Една от най-слабите книги, които съм чела. Може би най-слабата.
Displaying 1 - 13 of 13 reviews