Някои истини:
„…различен ли си, приготви се да те отлъчат.“
„Хората просто искат да получават.“
И някои въпроси за мислене:
1) Манипулирането – сега се замислих, че е доста често с��ед нас (и всички го „упражняваме“)
„… да предразполагаш към себе си, да си пробиваш път...“
2) Онова леко изнервящо непоискано „добро“:
„- Госпожице Клинг, благодаря Ви за голямото старание – отваряте дори пощата ми. Аз обаче съм малко своенравна – може да Ви се стори детинска прищявка, но държа да разрязвам писмата си сама. […]
- Разбирам. – отсече тя. – Само че аз ги отварям не за друго, а за да преценя какво може да се изхвърли. […] Има неща, с които не е необходимо да се занимавате…“
3) Кой ни е крив, като не си казваме направо и очакваме някой друг да разгадае мислите ни.
„Щом карантиите Ви отвращават, кажете го направо.“
4) Излишната любезност „защото така се прави“ (особено ми е смешно „да не се обиди домакинята“). Да изглеждаш като мълчалив темерут или да изричаш неискрено общоприети фрази.
„- Приготвила съм кафе, нали ще пийнете?
- Не, отказа Катри любезно, - не пия кафе.
Анна се учуди, остана по-скоро изненадана, отколкото оскърбена. Та кой не пие кафе, когато го канят – това е в реда на нещата, просто от уважение към домакинята“.
„Катри можеше спокойно да подхвърли: „наистина, какво неприятно време за ски!“ или „Виждаше ли се поне къде минава пътят?“, или: „ Тия от града няма ли да изринат най-сетне снега?“ – да каже каквото и да е, с което да засвидетелства интерес, най-малкото привидно, тъй като хората разговарят помежду си, за да им е по-леко: но не – не и Катри Клинг!“
„…струваше ѝ се някак нелепо да нарушава спокойствието на Матс с тривиални реплики, каквито хората си разменят мимоходом при среща на стълбите само така, колкото да не мълчат.“
5) Съвест, искреност, честност. Ако имаше метър или кантар за честността…
„Не съм действала користно, нито пък нечестно. Ала знаеш ли, можеш ли да бъдеш напълно сигурен, спокоен, че все пак не си прибягнал до някаква форма на жалко ласкателство, до подлизурство, до епитети без покритие, че не си се поддал на целия този отвратителен шаблонен механизъм, който се пуска в действие лекомислено и безнаказано, непрекъснато, навред, щом, някой се стреми към нещо – надмощие може би, а дори и без определена цел – обикновено защото така трябва…“
6) Да казваш „не“ – трудният лукс.
„…някой ден ще стане невъзможно да се измъкнеш по лесния, изпитан начин – като не се осмеляваш да казваш не…“
7) Съмнения или доверие?
„- Слушайте, Катри – прекъсна в Анна, - честно казано, сто пъти предпочитам да ме лъжат, отколкото непрекъснато да живея с подозрения.“
8) (Само)заблуждаване или болящата истина? (подвъпрос – децата)
„- Aко едно дете е огорчено от родителите си, каква утеха е за него да му се каже, че родителите навярно също си имат трудности![…]Родителите трябва да бъдат силни и съвършени, как иначе ще вярват в тях децата! […]
Катри не може да овладее спонтанния си гняв:
- Докога ще ги учим да се осланят на нещо, което не може да им бъде опора. Колко години тези децата трябва да живеят с измамната вяра в нещо, което не може да служи за опора?“
9) Активност или чакане?
„- Не гледай толкова сериозно на живота. Обикновено нещата се нареждат от само себе си, стига… стига да умееш да изчакваш.
- Не е така. Нищо не се нарежда от само себе си. А понякога от много чакане току-виж пропуснеш момента.“
„По това време у Анна се загнезди нова и тревожна мисъл: как оползотворяваше времето си, какво пропускаше? Докато живееше сам-самичка, Анна не бе обръщала внимание колко често денем часовете ѝ отлитат в дрямка.“
10) Начини на общуване.
„Но когато Катри слезе по стълбата, той се обърна и брат и сестра си кимнаха едва забележимо в знак на сплотяващо ги негласно разбирателство.“
„Двамата разговаряха рядко помежду си. Свързваше ги някакво общо мълчание, улегнало и непринудено.“
11) Зима – не е за мене тази работа, колкото и да е красива. Сигурно тези условия са родили малко по-особените характери и отношения в тази книга (и в други скандинавски). Безспорно – атмосферата се усеща идеално, още от първата страница. Разбира се хората си живеят почти нормално при тези обичайни за тях условия.
„Сред непрестанно сипещия се сняг всичко тънеше в неопределен мрак, нещо средно между тъмнината на вечерния здрач и на утринното развиделяване, а това потискаше хората. Дори заниманията, вършени иначе с удоволствие, сега се превръщаха в неприятни задължения.“
„Беше мрачно зимно утро, утро като всяко друго, и снегът есе тъй се трупаше. […] По крайбрежието валеше от месец насам. Незапомнен сняг, сипеше се непрестанно, навяваше пред врати и по первази, смазваше с тежестта си покривите и не спираше нито за час. […] Хората се будеха късно, защото вече нямаше сутрини…“
„Снегът продължаваше да се сипе. Дебели снежни пелени тегнеха над покривите, отъпканите през деня пъртини отново побеляваха, а изринатите край тях купчини сняг се издигаха все по-нависоко. Снежните могили бяха прорязани от дълбоки, тесни проходи и пещери, прокопавани постепенно от децата при всяко омекване на времето. На открито стърчаха снежни човеци, безформени фигури с тенекиени зъби и въглени очи – също дело на децата. Когато настанеше голям студ, те обливаха фигурите с вода и така ги превръщаха в ледени истукани.“
12) Земята - гората
„…Анна вярваше, че тази напращяла от живот и растеж земя никога не би могла да ѝ изневери.“
13) Литературата
„- Сестра ти чете ли нашите книги?
- Не. Тя предпочита сериозна литература.“
14 ) Героите (всъщност номер едно)
Анна
„Навярно Анна Емелин можеше да се нарече добра, защото нищо в живота ѝ не я бе принуждавало да проявява лошотия; освен това тя притежаваше изключителното качество да забравя всичко неприятно – просто тръсваше глава и продължаваше по своему, нерешителна и същевременно упорита.“
„Анна изключи външния свят и с облекчение хвана отново книгата.“
Катри
„Въпросът е да се добера до това, което ще взема, съвсем открито и да се боря колкото се може по-честно.“
„Цял живот тя се бе стремила към яснота, към колкото се може по-голям ред, затова сега работата с кореспонденцията на Анна Емелин ѝ носеше голямо вътрешно удовлетворение.“
„Госпожице Емелин, нека се опитаме да погледнем на нещата така: сключихме споразумение, без да се ръководим от каквито и да е чувства.”
двете
„… изчисляваше загубите на Анна Емелин, причинени от нейното едва ли не престъпно лековерие или просто от немарливост и мудност. В някои случаи Анна бе плащала дан на неохотата си да отказва или пък на чувството си за социален дълг, но всъщност много по-рядко, отколкото би предположил човек – най-често тя просто бе проявявала незаинтересованост.“
Матс
„Тук, както и в дока, Матс работеше без да привлича внимание върху себе си и без да показва какво е направил. Просто обикаляше, оглеждаше къде има нещо за поправка и свършваше необходимото.“
Хладничко ми беше през цялото време. Не заради зимата. А заради отношенията „на тръни“. Тъкмо да ми хареса някой герой, и си казвам – „имай едно наум“, поддадох се и аз на съмненията. На момчето Матс ли може да се довери най-спокойно човек (подценяван и считан за безполезен и глуповат в селото)? Все пак от всичко най-ценно ми беше това, което видях и в „Пътуване с лек багаж“ и към което рисковано се стремя: освобождаване от излишно неискрено бърборене, от действането по навика „така се е правело винаги“.
Пропускам и още въпроси: парите; животните, децата, самотата; имаше и интересни съседи.
Нормални хора – всеки вярва, че той е правият, във всеки от нас има по нещо от тях. Но не ми се искаше да съм като някой от тримата, нито пък да съм там. Дали най-чисти остават единствено децата, животните и земята и те могат да ни служат за лакмус?
„… всички деца рано или късно изпитват огорчение от родителите си…“
„Кучето не мърдаше от пътя, който водеше към фара и само ръмжеше – приглушеният предупредителен звук идеше право от дълбините на гърлото му.“
„Анна Емелин отваряше очите на хората, разкриваше им тайнството на гората и така събуждаше техните спомени – за миг те се отдаваха на смирен копнеж, изпълващ ги с приятни чувства и надежди.“