Ненакърнимо

by Людмил Станев

Genres: Short Stories, Bulgarian Literature

64 pages, Paperback

First published January 1, 2005

About the author

Людмил Станев е български писател, публицист, сценарист, медик по образование. Автор на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“ (награда „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев), „По-малко“, „Приятели мои“, „Рязко“.

Reviews

[Kalina · Rating 4 out of 5]

ГАГАРИН

Беше ми студено
и самотен бях.
Печката запалих,
с нея излетях.
Лъжа, лъжа.

Нямам печка, просто излетях.


*
П Р И Я Т Е Л И Т Е

КОЛЬО
Отлетяха ти веждите.
После двете очи.
Отлетяха и устните.
Ей така се мълчи.

*
ВУДУ ЗА ДВАМА
Ще бъда твойта кукла мила,
ти моята бъди.

*
Ако разбере, че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда. Защото той с нея се храни. У човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави.

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Често имам нужда от такива книги. От любимия ми сериозен смях.

69
"Ние сме еднакви,
огледални сме.
Аз не съм момиче,
ти не си момче."


ЗА ВРЕДАТА ОТ ПУШЕНЕТО НА ТРЕВА

Полудя ли, мари Хуано,
че излизаш толкоз рано.
(колумбийска народна песен)

"Естествено тревата бива няколко вида. Но сега ще стане въпрос за тревата за пушене. Много автори твърдят, че пушенето на трева е по-приятно от нейното косене. Това е само едната страна на въпроса. Има и друга. А по-точно: трудовите злополуки и привикването. Досега не съм чувал някой да е привикнал към косенето на трева. Известно е също, че косачите и при най-упорито косене на изпадат в халюцинози. При пушенето не е така. Широка е гамата на халюцинации - от тази за получаването на наследство до твърдото убеждение, че сте катеричка с гипсиран крак. Трудовите злополуки при усещането за летене също са често явление. Те, разбира се, не са така фатални, както при сапьорите, но все пак приземяването не е леко. А усещането за болки в главата може да се сравни с това, което се получава, ако носите три номера по-малка шапка. Фалшивото чувство за щастие може да ви накара дори да повярвате, че не сте българин. Другото важно усещане е приливът на сила и могъщество. Много често по-прагматичните пушачи използват това състояние да си направят сами ремонт на къщата или да поставят световен рекорд на 100 м гладко бягане. Всичко зависи от това дали имате спортен екип, или къща. Сексуалните последици също не са за пренебрегване. Пониженият праг на отговорност води до нарушаване на основния принцип на кондома "прави любов, а не деца".

Но най-тежко се понася чувството за свобода и безгрижност. Когато мине въздействието на тревата, връщането към действителността е мъчително и поразително напомня на чакане в нотариата. А ако индивидът, пушил трева, реши да кара автомобила си, става нещо по-любопитно. Да си припомним поговорката "скоростта краси човека". Нещо повече, бих добавил аз в случая. Ако скоростта краси човека, то високата скорост го прави дори неузнаваем.

И ако наистина много искате да избягате от реалността и да се чувствате свободен, да помечтаете, вместо да пушите, можете да пишете. За разлика от наркоманията, графоманията е опасна само за околните и няма никакви вредни последици за тези, които я практикуват."

[Диана Александрова · Rating 2 out of 5]

Определено не е в предпочитан от мен стил. Но имаше моменти, които ми харесаха :)

[Cvi * · Rating 3 out of 5]

Людмил Станев е от онези автори, които ме привличат със свободния си и някак завоалирано опростен глас, но пък ме отблъскват с плиткостта идеите на сюжети, които разказват. Да, двете неща едно от друго е трудно да се разделят, но...

Историите му са проявления на една българска (даже баш нашенска) действителност. Той представя познати истории, като ги преобразява чрез своята писателска призма. Получава се интересна манджа (по български - мусака), която да вкусиш с кисело мляко, ама без него ти е някак суха.

В първите няколко страници се влюбих в неговото своеволие и пърхащи фрази, които се въртят около езика и те карат да се засмееш в метрото (с което да си събереш някой друг поглед). После някак магията изчезна. Навлизаш в дълбокото (точно както си бил някога на 9г.) и се оказваш със студени крака, но нали си дете, казваш си - във водата ще стоя и толкова.

И прочиташ по-нататъчните му размишления, и там намираш по ред-два, които да ти повдигнат веждите (особено пеещите духове на старците, на върха на планината), но може би муската на Станев е прекалено суха. В началото, докато е топла, ти харесва, хапваш си неговите думи с удоволствие, но нататък изстива и вече не е същата.

Ще се върна при този автор отново, защото вярвам, че не съм попаднала на най-добрата му книга, а може и аз не я разбрах. Интересно е как в думите му преобладава типичната българска народопсихология - от снежинките до бастуните - а това е прекрасно, защото поне за миг се почувствах отново малка и на село, където на печката с дърва си правихме печени картофи и пиехме до умора чай от смокинови листа. Ей, така... Станев и времето, ненакърнимо, забравено, но наше.

[Tzeck · Rating 5 out of 5]

Текстовете в тази книга осезаемо се различават от тези във всички други негови. По-дълги, мрачни, по-рефлективни. По-бавно четими. Любимият ми Людмил Станев.