What do you think?
Rate this book
Бай дъ уей...
152 pages, Paperback
First published January 1, 2009
2 people are currently reading
5 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
July 4, 2021
Забавен, шантав, чешит. На такива няма как да им се случват нормални работи.
Един ден получавам телеграма. Викат ме за 10 дни в Берлин да превеждам. На гости на Съюза на художниците бяха дошли бай Дечко Узунов и проф. Асен Василев. Бай Дечко също беше професор. Но той беше такъв човек, че титлата му някак естествено оставаше на заден план. Дадоха ни на денонощно разположение кола с шофьор. Един ден, както си пътувахме из Берлин, бай Дечко вика: „Я да идем до Гюстро да разгледаме къщата музей на Ернст Барлах“. Аз му обяснявам, че това са пет-шест часа път, а вече имаме уговорена среща с двама негови колеги. Бай Дечко само махна с ръка: „Майната им! Те да не са по-добри художници от Барлах?“. Стигаме до Гюстро. И какво се оказа? Къщата музей – затворена. Почивен ден. Разпитах къде живее уредникът на музея. Звъннахме у тях и още в момента, когато той се появи на прага, разбрах, че няма да ни огрее. Уредникът беше типичният представител на немския чиновник педант – нямаше да наруши спокойствието си пред никакви аргументи (даже под формата на подаръци или финикийски знаци). Опитахме, разбира се, всичко, но както си знаех – безуспешно. И вече си тръгвахме, когато проф. Василев, силно натъжен, извади лулата си, за да я напълни с тютюн. Тогава железният педант, вече почти затворил вратата, изведнъж ни спря с думите: „Момент, моля! Извинете, може ли да разгледам лулата ви?“. Покани ни вътре. Жена му ни направи кафе. Наряза торта. Разгледахме, естествено, колекцията му от лули – 234 експоната. Между другото, беше впечатляваща. Но и да не беше, пак щяхме да изкажем своето възхищение. После отключи музея, разведе ни, показа ни и експонатите, които не бяха включени в постоянната изложба. А някои от тях бяха по-интересни и от експозицията. Бай Дечко и проф. Василев останаха предоволни. И тогава разбрах, че към сърцето на всеки човек (пък бил той и немски педант) има определен ключ. Ама трябва да го знаеш или намериш.
***
Трябва да е било някъде около 80-а година. Ще снимаме филм за Куба – Чарли, Джони, Милан и аз. До там пътувахме с кораб. А капитанът се оказа много готин човек. Питал съм след това, дали океанът прави хората свестни, или просто отблъсква говедата – да си стоят вкъщи. Още първия ден капитанът и неговите помощници ни поканиха на кафе, уиски, бадеми. Да се опознаем. Нали ще пътуваме заедно почти месец. А и бяхме обещали да направим нещо като репортаж за живота на кораба. Първото нещо, което ни запитаха, беше: „Кой е началникът на групата?“. А ние сме си приятели и то не от вчера – какъв началник? Отговорихме нещо на шега. Но мине не мине време, пак питат кой е началникът. Явно им беше важно – в случай на нужда да знаят към кого да се обърнат. По едно време забелязах, че започнаха да внимават как общуваме помежду си. Но пак не успяха да се ориентират. Десетина дни по-късно идва боцманът:
– Аз разбрах кой ви е началникът!
– Как разбра? – питам.
– Много просто. Чарли тича насам-натам, говори с моряците, води си бележки. Джони по цял ден не сваля магнетофона от гърба си, а Милан постоянно снима. Само ти нищо не вършиш. Ти си началникът!
Един ден получавам телеграма. Викат ме за 10 дни в Берлин да превеждам. На гости на Съюза на художниците бяха дошли бай Дечко Узунов и проф. Асен Василев. Бай Дечко също беше професор. Но той беше такъв човек, че титлата му някак естествено оставаше на заден план. Дадоха ни на денонощно разположение кола с шофьор. Един ден, както си пътувахме из Берлин, бай Дечко вика: „Я да идем до Гюстро да разгледаме къщата музей на Ернст Барлах“. Аз му обяснявам, че това са пет-шест часа път, а вече имаме уговорена среща с двама негови колеги. Бай Дечко само махна с ръка: „Майната им! Те да не са по-добри художници от Барлах?“. Стигаме до Гюстро. И какво се оказа? Къщата музей – затворена. Почивен ден. Разпитах къде живее уредникът на музея. Звъннахме у тях и още в момента, когато той се появи на прага, разбрах, че няма да ни огрее. Уредникът беше типичният представител на немския чиновник педант – нямаше да наруши спокойствието си пред никакви аргументи (даже под формата на подаръци или финикийски знаци). Опитахме, разбира се, всичко, но както си знаех – безуспешно. И вече си тръгвахме, когато проф. Василев, силно натъжен, извади лулата си, за да я напълни с тютюн. Тогава железният педант, вече почти затворил вратата, изведнъж ни спря с думите: „Момент, моля! Извинете, може ли да разгледам лулата ви?“. Покани ни вътре. Жена му ни направи кафе. Наряза торта. Разгледахме, естествено, колекцията му от лули – 234 експоната. Между другото, беше впечатляваща. Но и да не беше, пак щяхме да изкажем своето възхищение. После отключи музея, разведе ни, показа ни и експонатите, които не бяха включени в постоянната изложба. А някои от тях бяха по-интересни и от експозицията. Бай Дечко и проф. Василев останаха предоволни. И тогава разбрах, че към сърцето на всеки човек (пък бил той и немски педант) има определен ключ. Ама трябва да го знаеш или намериш.
***
Трябва да е било някъде около 80-а година. Ще снимаме филм за Куба – Чарли, Джони, Милан и аз. До там пътувахме с кораб. А капитанът се оказа много готин човек. Питал съм след това, дали океанът прави хората свестни, или просто отблъсква говедата – да си стоят вкъщи. Още първия ден капитанът и неговите помощници ни поканиха на кафе, уиски, бадеми. Да се опознаем. Нали ще пътуваме заедно почти месец. А и бяхме обещали да направим нещо като репортаж за живота на кораба. Първото нещо, което ни запитаха, беше: „Кой е началникът на групата?“. А ние сме си приятели и то не от вчера – какъв началник? Отговорихме нещо на шега. Но мине не мине време, пак питат кой е началникът. Явно им беше важно – в случай на нужда да знаят към кого да се обърнат. По едно време забелязах, че започнаха да внимават как общуваме помежду си. Но пак не успяха да се ориентират. Десетина дни по-късно идва боцманът:
– Аз разбрах кой ви е началникът!
– Как разбра? – питам.
– Много просто. Чарли тича насам-натам, говори с моряците, води си бележки. Джони по цял ден не сваля магнетофона от гърба си, а Милан постоянно снима. Само ти нищо не вършиш. Ти си началникът!
June 19, 2024
Весела книга без особени претенции. Джеки Стоев разсмива със своите хаотични разкази от различни времена. Заслужава си Бай дъ уей.
December 22, 2025
Джеки Стоев е оригинален като човек, да не говорим като режисьор и писател. Книгата е много интересна и разкрива факти от една епоха. Интересен живот, на истински бохем. Джеки Стоев ме накара да се усмихна и да се смея.
March 28, 2022
Смешни български соц глупости. На моменти се смях на глас. Има я в сторител! Такива книги са много хубави!
September 16, 2023
Страхотни разкази, имало е моменти в които от смях са ми текли сълзи
Displaying 1 - 5 of 5 reviews