Защо идеята за мизерията на всекидневието ме преследва така упорито? Дали защото в момента аз мисля като баща си, който се опитва да избяга от делника, изолирайки се от света? Но с какво друго разполагаме ние, освен с всеки един ден на тази земя? Дори когато мислите ни се реят в безкрая, ние сме здраво заседнали в него. За да си осигури нужното разстояние, баща ми се превърна в отшелник. За разлика от него, мама е до гуша потънала в делника. Тя гледа света отвътре, а баща ми – отвън. Аз правя и двете. Това ме обрича на вечна несигурност.
Романът „Смяна на оптиката” изследва раздвоението на човешката личност, но не в медицинския смисъл на това понятие, а като присъщо качество на всеки един от нас. В него се разказва за една трийсет годишна млада жена с високи изисквания към себе си и към околните, което прави живота ѝ труден в едно социално слабо и нравствено изостанало общество.
Людмил Тодоров завършва русенската Английска гимназия и кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1982 г. Сценарист и режисьор на филмите „Любовното лято на един льохман", „Приятелите на Емилия", „Емигранти", „Шивачки" и др. Автор на сборника с разкази „Да изгубиш Мечо Пух" (1988) и романите „Хроника на една любов" (1993) и „Хроника на едно пропадане“ (2002).
Чувството да четеш книга от любим автор, която не ти допада, е много неприятно. Винаги съм харесвала книгите на Людмил Тодоров, а тази безумно ме дразнеше. Разбирам че основната идея е да се погледне философски към дуалността на живота, но сюжет реално липсваше, а героите ми се видяха страшно схематични и дразнещи. Не мога да си представя, че някой може да разсъждава и да действа така както го прави главната героиня - като някакъв робот, на който му е бъгнал софтуеъра. Другите герои пък са с една програма - майката е любяща, бащата - темерут, братът - адвокат на мафията. И въпреки, че уж си взаимодействат, диалозите между тях са толкова измъчени, колкото размяната на реплики в повечето съвременни български филми. Не съжалявам, че отделих време да прочета романа, но определено съм ядосана и ще ме държи известно време.
Интересно четиво. От една страна почти нищо не се случва, от друга начинът на изразяване е толкова лек и увлекателен, че не усещаш как минаваш през страниците и живота на героите. Удивително как във въртележката на на едно срредно статистическо семейство се докосват теми, които засягат всички аспекти на живота. Неусетно намираш себе си в много от ситуациите и непрекъснато си задаваш въпроса как би постъпил.
Прочетох я за отрицателно време. Въпреки че почти нищо не се случи в нито един момент не ми беше скучно или безинтересно. Бих дала и 4 звезди, но проблемът ми е, че всички герои - главната героиня, семейството и приятелите й (доколкото изобщо имаше приятели) ми бяха неприятни в различна степен, а за мен важно условие да харесам много някоя книга е да се идентифицирам с някого. Имаше и едно изразно средство, което бих променила - героинята все повтаряше Звъннах на моя приятел... Моят приятел държеше на своя гардероб... Моята майка каза... Щеше да звучи доста по-естествено ако периодично се използва кратката форма - майка ми, гардероба си, приятелят ми. А, и жените, мисля, рядко определят собствените си тела като апетитни. Хубави, красиви, стегнати, атлетични - да, ама апетитни...
Харесвам изключително похвата на Людмил Тодоров. Изчела съм всичко от него и бях много приятно изненадана,когато видях негова нов творба в книжарницата. Пише леко, така те увлича в живота на героите и сякаш заживяваш в тяхната глава и ежедневие. Препоръчвам!