Едно от малките удоволствия в живота- да обновиш "колекцията" си от любими автори с ново попълнение. Dylan Thomas обаче не е просто поредно попълнение. Този човек е абсолютно съкровище. След T.S. Eliot ми беше трудно да си представя, че може да се появи някой, дори наполовина толкова завладяващ- е, уелският поет напълно ме опроверга. Всеки стих прелива от разкошни комбинации, преплитания на смисли, игри с езика. Thomas не просто пише- за мен той рисува с думи (макар че доста критици направо си го наричат певец).
Изключително ми допадат мрачните нюанси, които долавях в почти всяко стихотворение (на моменти ми изскачаха неволни асоциации с настроението, което носят някои неща на Edgar Allan Poe, "The Fisherman and his Soul" на Wilde или "Wuthering Heights", например). A и фактът, че едно от вдъхновенията му е бил самият William Blake, говори сам за себе си.
Освен това, тази необяснима връзка на Thomas с морето (и още по-страхотният факт, че на уелски Дилън значело "океан"); винаги осезаемите носталгия и отчаяние по нещо невидимо; умението му да оцени прекрасното и в най-незначителните моменти и неща; преплитането на нежни, романтични "вълни" в душата му, с бурни и неконтролируеми пориви още в следващия миг - е, нямаше как да не остана очарована.
В общи линии, за мен самият Thomas е онази "лампа от светкавица за бедните в мрака". Много жалко, че сам се е предал на доброволно саморазрушение (по думи на жена му). Рядко явление са такива хора- душите им може би просто не издържат на този свят.
Излишно е да обяснявам, че е задължително да се чете в оригинал.
Въпреки това реших да хвърля око и на няколко от българските варианти (в случая имам предвид превода на Александър Шурбанов) и останах приятно изненадана- човекът определено се е постарал:
Нежното морско свличане на реченото трябва да отричам/ Сега моето речено ще бъде мое отрицание
и като макара аз размотавам всеки камък.
("Някога цветът на реченото")
The gentle seaslides of saying I must undo/ Now my saying shall be my undoing,
And every stone I wind off like a reel.
***
та се препънах и засуках болка,
който извиквам днес да се яви като крадец
и спомена, задействан от огледала,
с номера на усмивката си тъй разгулна,
ловкостта на ръката в кадифена ръкавица
и моето сърце цяло под твоя чук,
някога ти бе тъй откровен и весел —
домашен дух без пориви и страсти,
та никога не ми минавате и мисъл,
додето една истина във въздуха отмести,
че колкото и да ми бяха мили
еднакво и налице, и наопак,
приятелите ми са врагове върху кокили
е глави, обвити от коварен облак.
("Не към теб")
***
хлапетата невинни като ягоди
***
Чуй! В отпътували оттук села
певците пеят. Славеят, изсъхналият химн на
погребани гори, с праха на своите крила
лети, обвява мъртъвците с приказката зимна.
Прахът на изворна вода в съсухрени ждрела
говори. Ручей нявга бистроструй
със звън и заливна вода отскача. И росата
върху брашнените листа прозвънва преди туй
от снежен блясък. Вятърът се сучи през скалата.
Времето пее през умряла снежна капка. Чуй!
("Зимна приказка")
***
В тези годишни полюси, кога
запопените косове в шубрака мрат унило
и хълмите далечни стигат чак до нас, сега
под еднолетните дървета снежното плашило
препускаше през преспите с еленови рога
и през молитвите до колене
в бърдата, с викот пряко езерата вкочанели
през времето и племето на снежно ширине
по дирите на птицата чак до зорите бели.
Чуй, виж къде в морето гъше нощем и дене
тя плава — птица, булка, облак лек
през посадените звезди, радост отвъд полята
със семе под разчекнатата плът на смъртен век,
гробът и купелът пламтящ, небето, небесата.
("Зимна приказка")
***
изпод живота ми, който жадува съблазнител
сред слънчевите удари на лятото,
в любов върху морето от вина
("За зла чест на една печална смърт")
***
Източените птици са за тебе, песни полетели
Ваяни птици (...)
разплискано небе с крилата си кръжащи да прорежат
("Kамбанарията проточва шия")
***
Историята моя кой разби?
Годишният ми плет е окуцял от кремък,
коса без ръб и водно острие.
„Кой грабва снимката без образ и оттенък
от утре крачещото битие
вместо с око — с оракул може би?“
Ах, времето така ме прокоби.
„Не ще те стигне времето — Той в миг натърти,
нито зеленото ще изтече.
Кой неизсмукано сърце ще отсече,
о, вий, зелени, неродени и немъртви?“
Видях как времето ме доуби.
("Toгаз бе моят новопосветен")
***
Ти, който даде на морето в образа му цвят
и на събрата ми от глина — образ, а в потопа
небесния ковчег напълни с цветен дубликат;
о, ти, заря на всички карти е образ непознат,
създай от мене свят сега, тъй както аз без злоба
в човешки весел лик превърнах твоя крачещ кръг.
("Подкрепяй зрака")
***
A darkness in the weather of the eye
Is half its light; the fathomed sea
Breaks on unangled land.
("A process in the weather of the heart")
***
Invisible, your clocking tides
Break on the lovebeds of the weeds-
The weed of love's left dry;
("Where once the waters of your face")
***
Especially when the October wind
With frosty fingers punishes my hair,
Caught by the crabbing sun I walk on fire
And cast a shadow crab upon the land,
By the sea's side, hearing the noise of birds,
Hearing the raven cough in winter sticks,
My busy heart who shudders as she talks
Sheds the syllabic blood and drains her words.
("Especially when the October wind")
***
Especially when the October wind
(Some let me make you of autumnal spells,
The spider-tongued, and the loud hill of Wales)
With fists of turnips punishes the land,
Some let me make you of the heartless words.
The heart is drained that, spelling in the scurry
Of chemic blood, warned of the coming fury.
By the sea's side hear the dark-vowelled birds.
("Especially when the October wind")
***
I dump the waxlights in your tower dome.
Joy is the knock of dust, Cadaver's shoot
Of bud of Adam through his boxy shift,
Love's twilit nation and the skull of state,
Sir, is your doom.
("When like a running grave")
***
There grows the hours' ladder to the sun,
Each rung a love or losing to the last...
("I fellowed sleep")
***
Under the arc of the sky they are unsafe.
What's never known is safest in this life.
("Was there a time")
***
Under the skysigns they who have no arms
have cleanest hands, and, as the heartless ghost
Alone's unhurt, so the blind man sees best.
("Was there a time")
***
Beyond this island bound
By a thin sea of flesh
And a bone coast,
The land lies out of sound
And the hills out of mind.
No birds or flying fish
Disturbs this island’s rest.
("Ears in the turrets hear")
***
Hands grumble on the door,
Ships anchor off the bay,
Rain beats the sand and slates.
Shall I let in the stranger,
Shall I welcome the sailor,
Or stay till the day I die?
Hands of the stranger and holds of the ships,
Hold you poison or grapes?
("Ears in the turrets hear")
***
(Fog by his spring
Soaks up the sewing tides)
("How soon the servant sun")
***
The mighty hand leads to a sloping shoulder,
The finger joints are cramped with chalk;
A goose's quill has put an end to murder
That put an end to talk.
(...)
The five kings count the dead but do not soften
The crusted wound nor pat the brow;
A hand rules pity as a hand rules heaven;
Hands have no tears to flow.
("The hand that signed the paper")
***
I have been told to reason by the heart,
But heart, like head, leads helplessly;
I have been told to reason by the pulse,
And, when it quickens, alter the actions' pace
Till field and roof lie level and the same
So fast I move defying time, the quiet gentleman
Whose beard wags in Egyptian wind.
I have heard may years of telling,
And many years should see some change.
The ball I threw while playing in the park
Has not yet reached the ground.
("Should lanterns shine")
***
'Rebel against the binding moon
And the parliament of sky,
The kingcrafts of the wicked sea,
Autocracy of night and day,
Dictatorship of sun.'
("Find meat on bones")
***
'The thirst is quenched, the hunger gone,
And my heart is cracked across;'
("Find meat on bones")
***
Love in the frost is pared and wintered by,
The whispering ears will watch love drummed away
Down breeze and shell to a discordant beach,
And, lashed to syllables, the lynx tongue cry
That her fond wounds are mended bitterly.
My nostrils see her breath burn like a bush.
("When all my five and country senses see")
***
Though they go mad they shall be sane,
Though they sink through the sea they shall rise again;
Though lovers be lost love shall not;
And death shall have no dominion.
(...)
And death shall have no dominion.
No more may gulls cry at their ears
Or waves break loud on the seashores;
Where blew a flower may a flower no more
Lift its head to the blows of the rain;
Though they be mad and dead as nails,
Heads of the characters hammer through daisies;
Break in the sun till the sun breaks down,
And death shall have no dominion.
("And death shall have no dominion.")
***
To clasp my fury on ground
And clap its great blood down;
Never shall beast be born to atlas the few seas
Or poise the day on a horn.
(...)
Lie dry, rest robbed, my beast.
You have kicked from a dark den, leaped up the whinnying light,
And dug your grave in my breast.
("How shall my animal")
***
She has come possessed
Who admits the delusive light through the bouncing wall,
Possessed by the skies
She sleeps in the narrow trough yet she walks the dust
Yet raves at her will
On the madhouse boards worn thin by my walking tears.
And taken by light in her arms at long and dear last
I may without fail
Suffer the first vision that set fire to the stars.
("Love in the asylum")
***
Aлександър Шурбанов за Dylan Thomas:
Някой ден ще отида в този край — дал съм си дума. Искам да се уверя с очите си, че всичко това наистина съществува. Да се събудя в ранна утрин от молитвите на водата, от виковете на гларуси и врани, от потрепването на лодки в кея с проснатите мрежи. Водни птици и птици от крилатите дървета, да понесат над фермите и белите коне едно име, еднакво близко за тях и за мен. И да чуя провлачения облак, изпълнен с пролет от чучулиги, и да зърна по гърба на хълма неочаквано лятното октомврийско слънце. И да премина през шибащия дъжд и студения вятър в гората, тъй далеч под мене. И да открия на предела на сетивата си измокрената морска църквица с размер на охлюв, проврял рогца в мъглата. И пак да ме огрее слънцето. И да изгреят с него ябълковите градчета, реките на обрулената от небето светлина, сеното, високо като къщите, и малкото стопанство като странник бял, завърнало се от нощта с петел на рамо. И може би — о, Господи! — да срещна онова момче, поело на разходка с майка си през хълмите на времето, през притчи слънчеви и през легенди на зеленясали от мъх параклиси, през преповтаряните приказки на детството, несвършващото детство на поезиятa...
***
Първите си уроци младенецът получава от морето, което предпочита пред училището. То го посвещава в необозримостта на вселената и вечността, в безмилостната непрозирност на глъбините, в чиято тъмница се терзаят удавници, в нестихващия ритъм на вълните, които разказват непонятни истории. От класната стая Дилън бяга при морето, вслушва се в тъмните му гласове, отдава се на момчешки лудории с връстниците си из зелените паркове на града, слуша пламенните слова на проповедниците в местната църква и по набързо скованите улични трибуни. Слуша и баща си, който е вдъхновен рецитатор на Шекспировата поезия, а и сам започва да се рови в бащината си библиотека и става безразборен и ненаситен читател, откривател на хиляди омайващи светове между кориците на старите книги. Там открива, и онзи, който ще остави най-трайна следа в душата и ума му — неподражаемия Блейк.
***
С уелското светоусещане и начин на изразяване свързваме звучната риторичност и песенност на неговата поезия, кипящата й многоцветна образност, склонността към хиперболата. Уелският пейзаж предлага материал за цяла система от символи в творчеството му.
***
... дух, чийто кратък живот прилича на отчаяно пътешествие в бурно море. В много отношения Томас е типичен романтик. Грижите на всекидневието не съществуват за него. Той живее изцяло в един свят на сънища. Детските му сънища. И само този свят има реална стойност за него. Един от изследователите на творчеството му, Дейвид Холбрук, отбелязва, че най-болезнената страна на Томасовата поезия е нейната незрялост. Постът не може да приеме спокойно реалностите на възрастния свят — половия нагон, неизбежността на смъртта, необратимостта на времето. Това са все детински страхове, които Томас не успява да преодолее и до края на живота си. И наистина тези страхове пронизват всичко написано от него, превръщат се в основна тема на поезията му. Той не престава да се вълнува от мисълта за тялото си, за сътворението и разрушението на физическия живот, за вечните вериги на времето и пространството, които само сънят може да охлаби. Сънят и въображението на твореца.
***
... въпреки всички несъвършенства поезията на Дилън Томас изгражда една завършена философско-естетическа система. В нея човекът става център на битието. Целият природен свят е организиран около човека и получава импулсите си от човека, додето се уподоби на него, както това става в поемите на Блейк на платната на Ван Гог. Някога Блейк беше извикал: „Където не е човекът, природата е безплодна!“ В едно от писмата си младият още Томас постановява: „Природата не трябва да се боготвори. Природата е такава, каквато я направим.“ Чрез сътворяването на себе си и своя свят човекът преодолява смъртта не като я изключва, а тъкмо наопаки — като я включва в цикъла на вечния генезис.
***
„Едно от най-интересните творения на неговата поезия — пише критикът Уилям Мойниън — всъщност е свят, който е изцяло словесен и напълно способен да замести обикновения материален свят.“ Самият поет заявява, че „Доброто стихотворение е принос към действителността. Светът сече не може да бъде същият, щом към него се е прибавило едно добро стихотворение. Доброто стихотворение помага да се промени формата и значението на вселената, помага да се разшири знанието на всеки за себе си и за околния свят.“ Ако това е така, то очевидно ролята на поета в изграждания от него словесен свят е първостепенна. Той е магьосник на словото, творец на видения, чрез които може да се преодолее хегелианското отчуждение между човек и природа.
Тази демиургска задача на поета изисква от него съчетанието на две почти непримирими същности, които търсят своето трудно постижимо равновесие в творческата природа и дело на Томас. От една страна, имаме работа със спонтанния романтичен дух, който вижда истината за света, в пълната свобода и безредието на сънищата. Тази същност се отразят в смелото рушене на логическо-синтактичните структури на езика, в причудливото натрупване на образност, която сякаш се ръководи единствено от тъмни подсъзнателни асоциации, в привидното отричане от всякаква основна идея на стихотворението в полза на неговото сетивно-емоционално въздействие като живо цяло, което не може да се редуцира до определен мисловен тезис. От друга страна обаче, е необикновената рационално-организираща мощ на лостовия интелект. Самият той решително се разграничава от антирационалността на сюрреалистите, като декларира: „За мене е без значение откъде се извличат образите на едно стихотворение — извличайте ги, ако щете, от най-дълбокото море на скритата същност, но преди да стигнат до хартията, те трябва да преминат, през всички рационални процеси на интелекта. Сюрреалистите обаче поставят своите думи една до друга върху хартията точно тъй, както се появяват от хаоса; те не оформят и не подреждат тези думи: за тях самият хаос е формата и редът. Това ми се струва прекалено самонадеяно — сюрреалистите си въобразяваш, че каквото и да измъкнат от своите подсъзнателни същности и запишат с бои и думи, трябва по принцип да бъде интересно или ценно. Аз отричам, това. Едно от изкуствата на поета е да направи разбираемо и ясно онова, което може да изплава от подсъзнателни източници; една от най-първостепенните служби на интелекта е, да подбира от аморфната маса подсъзнателни образи, онези, които най-добре ще съдействуват за неговата творческа цел — да напише най-доброто стихотворение, на което е способен.“
***
"Ако Дилън Томас разрушава безпощадно познатия ни свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматични правила и обичайна употреба слово, то не е за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в ново, неподражаемо, живо единство. И затова той подхваща неуморна, почти свръхчовешка борба за възраждане на словото, за включването му в непознати многозначителни съчетания, в цели нововъзникващи системи, в които то участвува не само със смисъла, но най-вече с оживялата си след дългата немара телесна обвивка от звукове, ритми, едва доловими еха. Томас е вдъхновен и ненаситен ковач на думи; преводът може да предаде само малка част от тях: грехояд, ветроизвор, тигръв, кръстоположни птици, лунногриво племе, гробокопитни жребци. Той споява привидно несъвместимото, за да смеси пространството с времето: „цяло слънце беше тичане“, „честит през цялото сърце“, сетивното е мисловното: „небесносини занимания“, „в агнебелите си дни“, живото с мъртвото: „римоплетецът в дългоезичната си стая“. Размества и разбърква частите на изречението така, че да престанем да мислим за техния ред и да се отдадем докрай на безбройните внушения на думите.
Томас признава, че думите са го завладели още от най-ранна възраст предимно чрез своето звучене така, както ги е чувал в детските стихчета, а по-късно и в поезията за възрастни, все още недостъпна за възприятието на детето. Тези думи за него са същото, „което звънът на камбани, звуците на музикални инструменти, шумовете, на вятъра, морето и дъжда, грохотът на млекарските каруци, трополенето на копита по паважа, докосването на вейки до прозореца биха били за някой глух по рождение, който по чудо е почнал да чува“. От това първо необяснимо влюбване в думите Томас скоро стига до съзнанието, че трябва да ги опознае в тънкости и да им се посвети изцяло, както майсторът занаятчия се посвещава на материала, е, който работи, за да може да извае от него своите видения. „Аз съм усърден, съвестен, всеотдаен и лукав словоделец“ — изповядва в едно интервю поетът. И наистина, където и да разгърнеш няколкото му стихотворни книги, ще откриеш белезите на несравнимо професионално майсторство. Стивън Спендър го нарича „поет, обладан от думите, лингвистичен гений“.
***
Един трудолюбив мечтател, педантичен романтик, дълбокомислен певец — колко още подобни оксиморони бихме могли да натрупаме, преди да успеем да опишем противоречивата, почти невъзможна природа на поета.
Трудностите при възприемането на този подвеждащо сладкогласен певец произтичат от неговия страстен стремеж към синкретизъм. Той иска от всяко свое стихотворение да бъде сложно, разнопосочно, многопланово, вътрешно противоречиво и все пак единно като нещата от живота, които ни заобикалят. Защото то трябва да се вмести между тях, да заеме полагащото му се място в действителността.
И ако някой ден наистина стъпя в Уелс, сигурен съм, че ще открия всичко онова, с което са ме облъхнали стиховете, на поета. Че защото непременно е било там, откак свят светува. А защото словесният гений на Дилън Томас вече го е създал и то е станало част от вселената, която обитаваме. Както впрочем и цялата тази вселена, която вече не можем да видим, без да я погледнем през неговите очи.
Онази топка, дето хвърлих в парка, като играех, още не е паднала.