Несъмнено около третата поява на списание „Дъга“ се вдигна много шум, който до голяма степен мина покрай ушите ми. Не съм от поколението израснало с оригиналната „Дъга“, нито то някога, с малки изключения, е представлявало особен интерес за мен. Но доста от отзивите, които чувах за проекта на „Комикс Манифактура“, не бяха от най-ласкавите. Стана ми любопитно. Наистина ли нивото на историите в този том е на такова ниско ниво или тук е замесено и нещо друго? Нещо, което аз няма как да разбера? Е, реших се в крайна сметка да прочета въпросната „Дъга“, както и да се запозная подробно с по-скоро негативните читателски мнения, вариращи между „Това не е Дъга“ и „Пълна простотия!“. Стигнах до извода, че вълната недоволство идва повече от името, отколкото от нещо друго. Разбирам, че много хора са израснали с „Дъга – разкази в картинки“. Оригиналното списание има 44 броя, печатани между 1979-та и 1992-ра и със сигурност е носило трепет в детските сърца. И е напълно нормално хората, вълнували се от списанието преди, да искат или поне да очакват да изпитат същото вълнение сега. Нещата обаче не работят точно така и мисля, че точно тук е проблемът. Може би хората очакват абсолютно същата „Дъга“, а може и да са очаквали да изпитат същото вълнение, както когато са били деца. И тук идва и казусът със сравнението. Много от отзивите за излезлия през декември, 2022-ра том са, че „не прилича на оригиналното списание“. През деветдесетте (когато се учех да чета) от някъде ми бяха попаднали няколко броя. Тогава се забавлявах с приключенията на Билбо, (без да знам за съществуването на „Хобит“), „Стас и Нели“ и „ЕЛО – Екип за ликвидиране на опасности“, но вниманието ми беше грабнато най-много от комиксът за динозаври, без да ме интересува много, че в него се срещаха животни, разделени от стотици милиони години. Спомням си, че тези истории представляваха интерес, въпреки че повечето от тях дори тогава ми бяха детски, тъй като тогава ме вдъхновяваха други неща. Та макар и бегло, разбирам защо сегашните читатели на „Дъга“ правят сравнение с броевете отпреди повече от трийсет години. Тогавашните истории са насочени основно към деца и са преобладаващо хумористични. В настоящия том хуморът присъства, но далеч не преобладава, а темите и артът съвсем не са детски, въпреки че това е доста субективно, тъй като когато бях дете, си падах точно по такива истории. Но да се върна на името. Да, „Дъга. Том 1“ никак не прилича на „Дъга – разкази в картинки“ и съм сигурен, че много хора са си закупили този брой с очакването, че ще е като едно време. Нямам представа защо създателите са решили да сложат точно това заглавие. Сигурен съм обаче, че ако името беше различно, интересът нямаше да е толкова голям, но пък недоволството също. Хората са очаквали носталгия и детски истории, но са получили нещо съвсем различно. Обзалагам се, че някои даже са се почувствали излъгани.
Та да кажа какви са моите впечатления от комиксите в тома.
Бонзай е първата история в този брой. Като лаик, нямам никаква представа кой е този герой, но комиксът ме впечатли със стил, цветове и динамика. Обърнато е голямо внимание на детайлите, присъщи за манга и аниме арта, и особено manpu символите (специфични за мангата символи, като капчици пот, звездички, духчета около и върху лицата на героите), които искрено ме разсмиваха. Определено ми хареса и ми се струва страхотна история за начало на този том.
Пирамидата е наситена с цветове история за изпълняващ желания тъмен обелиск и човек, готов на всички за да стигне до него. Панелите са изпълнени с кръв, насилие и много мрачни сцени. Дизайнът на героите и света е много готин, а историята е точно от тези, които обичам, с на пръв поглед неразбираеми сюжети, които се отплащат на наблюдателните читатели. И въпреки че историята изглежда завършена, се надявам на още, тъй като бих искал да науча повече за героите и света.
Разни Фантасмагории ми помогна да разбера защо някои хора са останали разочаровани от качеството на комиксите в този том. На мен лично ми липсваше… всъщност ми липсваше всичко. Рисунките изглеждаха меко казано сухи и скучни, а в случаите, когато бяха добавяни някакви детайли към тях, те служеха само да изтъкнат тези проблеми. Сценарият не съществуваше под почти никаква форма. Единството настина уникално нещо в тази история е, че е комикс-игра и мисля, че тази идея изобщо не беше за тук. Определено не е за антология от комикси. Със сигурност ще запомня тази творба.
Без Титла се развива в късното средновековие в България. Османската империя напира да завземе Балканите. Цар Иван Шишман (представен като грохнал старец, въпреки че по времето на действието в комикса, той трябва да е на 43 години) изпраща мрачния наемник Божидар на мисия, която ще подсигури запазването на държавата. Много интересен период, предлагащ голям потенциал, който се надявам в следващите броеве да бъде развит, тъй като тук липсва напълно. Артът също е на много ниско ниво, едно от най-ниските в целия брой.
И тук бих продължил към следващия комикс, но искам да кажа няколко думи. Може би твърде много автори не правят разлика между „вдъхновено“ и направо „взето“. Божидар до такава степен прилича на Гътс от “Berserk”, че за мен това не е никакъв Божидар, а е само имитация на Гътс. Ако някои читатели са се запитали защо една от страниците на този комикс е с по-високо качество от останалите, това е защото страницата също е копирана от Берзерк. Винаги ми става хубаво, когато видя, че някой артист е вдъхновен от нещо, което много обичам. Но когато нещо е директно откраднато и представено като произведение на друг, това винаги, ама винаги създава ужасно впечатление.
Прокълнатият Сапфир е история, която някак още в самото начало заподозрях, че ще ми хареса. Артът ми кликна веднага, а като един ветеран в четенето на манга, съм привикнал към чернобелите панели, а в много случаи дори ги предпочитам. Авторите са си дали време и усилие да създадат специфична атмосфера, вместо да се хвърлят с главата напред да разказват историята си. Смисълът на сюжета се хваща веднага, но точно затова той породи още по-голям интерес у мен. Замисълът е страхотен и сега се чувствам точно като Съдбата, искайки да разбера какво ще се случи натам.
Лехаш е едно от нещата, които ми бяха някак по средата. Историята изглежда клиширана (не знам защо направих паралел с началото на Primal), така че се надявам развитието натам да тръгне в някаква по-интригуваща посока. Главният герой ми се стори странен и неконсистентен като поведение, та очаквам и той да претърпи някакво интересно развитие. Рисунките не са никак впечатляващи. Героят, елфът Лас, е само гол пич с препаска. Всъщност противникът, с когото той премери сили изглеждаше много по-яко и вдъхновяващо.
Русалии се оказа голяма изненада за мен. Първоначално артът никак не ми хареса, но много скоро бях въвлечен в историята от начинът, по който е разказана. Определено може да се каже, че тази история е най-литературна, с най-много текст, който щеше да дойде добре на някои от другите истории. Интересен сюжет за градско момче, което се влюбва в момиче от провинцията, но нещата никога не могат да бъдат толкова прости, нали? Сюжетът разполагаше с достатъчно страници, че да се развие и хем да предложи достатъчно затворен край, че да може да се разгледа като самостоятелна история, хем да не отговори на много въпроси, оставяйки много място за продължение.
Вековници: Заповеди и Вековници: Гонитбата са две истории, може би фрагменти от вероятно популярен комикс, с който аз никак не съм запознат. Това обаче не ми попречи да им се насладя. Артът е прекрасен, много комиксов и съвременен, с красиви рисунки, добра динамика и кратки, но емоционално наситени сюжети. Не разбрах напълно дали комиксите се развиват в една и съща вселена, въпреки че изглежда именно така. Мисля, че двете истории са чудесен начин да се завърши този том.
Съгласен съм, че не всеки може да е като Junji Ito и да създаде истинска, цялостна, завършена и добре структурирана история в няколко страници и десетина панела, така че не си и помислям да очаквам такова нещо от младите ни, родни творци. И все пак мога да разбера защо толкова читатели са останали недоволни. Според мен комиксите в тази „Дъга“ не са подбрани достатъчно добре. Усеща се нещо като наблягане повече върху количеството, а не върху качеството. Имаше панели, които ми е непонятно как редакторите и хората, които са правили подбора не са ги върнали на авторите с молбата да бъдат поне пооправени. Недопустимо е в такова списание, носещо това име, да присъстват комикси, които изглеждат така, сякаш са нарисувани на Paint в час по информатика. Има хора, които влагат много повече мисъл и творчество в създаването на интернет мемове. И точно за това ме е и малко яд, защото ако някои истории, които очевидно не са за тук, не бяха включени, можеше други да бъдат по-дълги или да има съвсем нови. Ако няма толкова много, хубаво, нека се наблегне на качеството. Да се включи това, което наистина си струва, а не да се гони обем на всяка цена. Ако в някои артист има потенциал, да се публикува творчество му не е единственият начин този артист да се подкрепи, след като той очевидно тепърва прохожда. Нека се упражнява и да изпрати комикса си догодина, вместо да се публикува веднага и да изяде неизбежните интернет шамари от хора, които са очаквали някакво високо ниво.
Насилието и мръсните думи са друго, за което исках да говоря. Имало „мамка му“, значи не е било за деца. Подобни опити за аргументи са безумни. Когато аз бях дете (въпреки че в известен смисъл все още съм), колкото повече насилие и кръв имаше във филмите, игрите, комиксите, книгите, колкото повече страшни неща се случваха, толкова по-интересно ми беше. Никога не съм имал намерението и желанието да прилагам подобен вид насилие над когото и каквото и да било. В работата ми като учител съм имал привилегията да наблюдавам какви са интересите на децата. Знам какъв е и речниковият им запас, спомням си и какъв беше моят на тяхната възраст, че и по-малък. Но нали трябва да сме моралисти. Нали някога беше по-добре и ни учеха на ценности. Искам да напомня, че „Историята на Артър Гордън Пим“ е част от поредицата „Избрани детски книжки“ на издателство „Отечество“. Някой изобщо чел ли я е? А някой чел ли е „Червенокосото“ на Жул Ренар, което е книга от същата поредица, в която малко дете решава да види какво ще стане, като застреля котката си с пушка. Детето не само разбира какво става, но в книжката има и картинка, нарисувана съвсем по детски, с гърмящо дуло на пушка, което откъсва половината глава на котката. Едното ѝ око гледа изненадано, докато другото се е смесило с частите кръв, мозък, кожа и череп.
Идеята не е да купувате и предоставяте всичко на децата си, без да сте го проверили, а после да се оплаквате, че това и онова не било за тях. Отговорността за това, до какво имат достъп децата е в родителите. До известно време. После децата сами ще следват и изследват интересите си, без вашето знание, че дори и въпреки вашите забрани. Така че не, не мога да приема, че тази „Дъга“ е „простотия“, защото според вас не е за деца. Да, тя не е за деца, но в съвсем различен смисъл. Това, което липсваше тук, беше вдъхновението, което дете може да получи от първата „Дъга“. Няма го поривът за научаване, за рисуване, за разказване и не, не мисля, че е от възрастта, защото това са неща, които всеки възрастен може да усети, когато чете нещо вдъхновяващо, дори насочено към децата. Не казвам, че по-млади читатели не биха се изкефили на тази „Дъга“, а само, че е по-малко вероятно. И това няма нищо общо с насилието и мръсните думи.
Финалните ми мисли са, че аз в крайна сметка харесах шест от деветте истории и останах сравнително доволен от този том. Тук-там имаше неща, които не харесах, но то май при антологиите това е неизбежно. Въпреки че се имам за индивид със сравнително богата комикс култура, установих, че не знам почти нищо за родните творци. И това е пропуск, който ще се постарая да запълня. Що се отнася до успеха на тази поредица, силно вярвам в него. Или поне се надявам да успее. След навлизането на комиксите в България след 89-та се разбра, че този формат не е само за деца. Всъщност някои от най-добрите комикси излизали някога не са за деца. Така че не ме учудва, че родните творци се ориентират към все по-сериозни теми, сюжети и арт. На този етап дали това списание ще продължава да носи името „Дъга“ или не, няма особено голямо значение. Надеждите ми са в това артистите да натрупат самочувствие и опит, и да ни дават все по-добри разкази в картинки.