"Вратата в стената" - тайна врата за бягство в чуден, далеч по-красив свят. Това е вратата в стената. Тя може да те открие - ти нея - също. Но ще влезеш ли вътре? Повече от един път?
"Кристалното яйце" - много интересна идея за друг свят, с който бихме могли да се свържем. За жалост само това беше.
"Човекът, който правеше чудеса" - ако сте скептик, ако сте дървен философ, който спори безсмислено с човек без доводи против съществуването на чудесата, може би най-голямото наказание за вас ще бъде именно вие да започнете да правите чудеса...
Приятен и непретенциозен разказ.
"Забележителният случай с очите на Дейвидсън" - забележителен случай и все пак нищо повече от това.
"Страната на слепите" - в страната на слепите едноокият е цар. Поне така трябва да бъде според един израз. Само че ето ви друга гледна точка. Какво ще стане, ако един зрящ попадне сред изолирана общност, сляпа от поколения насам... И колко различен изглежда така светът!
"Новият ускорител" - по същия начин като някои от предишните разкази - да, интересна идея, а после нещо?
"Ваканцията на мистър Ледбетър" - един учител може да го закъса повече, отколкото предполага. В случай, че се води по акъла на пиян идиот.
"Обирът в Хемърпондския парк" - еми, то какво повече да кажа освен заглавието... Даже се чудя какво прави тук изобщо този разказ.
"Историята на Платнер" - да, не е хубаво да украсяваме историите и т.н., но все пак... може би се налага понякога и да го правим. Ядосах се тук, честно казано. Когато не ти достига въображение, поне не пиши историята. Или когато не смееш да конкретизираш нещата. Да, това е ядосания читател в мен, който не се интересува от порядките за писане по онова време, понеже наистина му се щеше да разбере повече за тези Наблюдатели на Живите. Тъжно.
"Сън за Армагедон" - пътуване с влак и сънища... за една реалност напред в бъдещето. Но доколко са сънища всъщност? Когато помним нещата в тях до най-малката подробност и забравяме своя собствен живот, за да живеем истински някъде другаде. Където любовта е по-силна от войната...
Този е от онези разкази, които те привличат към себе си постепенно. Първо не можеш да решиш какво да мислиш, чакаш да бъдеш впечатлен, но накрая все пак се изясняваш пред себе си.
(Прави ми впечатление как дори и напред в бъдещето, маниера на говорене не се променя. Дотолкова ли е невъзможна идеята, че езикът също търпи промени като всичко останало? И ако е възможна, тъжно е, че това би било в разрез с нормите.)