Всеки има собствен критерий или начин, по който оценява прочетена книга. За мен лично този критерий е колко пъти съм се спрял, прочел съм повторно няколкото там реда привлекли вниманието ми, вероятно съм ги запазил по някакъв начин и когато стигна до момента, в който пиша ревю отварям тези снимки/записки и ги разглеждам и си припомням за книгата, както и ги ползвам като отправни точки. Този малък увод се появи именно тук, защото малко са книгите, които са ме спирали толкова пъти, че да се откажа да запазвам всичко, защото няма да мога да го включа тук, малко са книгите (или поне в моя скромен читателски опит) като ‘Мравки и богове’.
В книгата си, Стефан Цанев ни предлага неговия поглед върху събитията около един от по-тъмните за нас, като нация, векове. Ако сте скептични още тук, знайте, че аз също не гледах така на точно този век, но повярвайте ми след прочита, ще разберете какво имам предвид. Не е никак случайно, че подзаглавието на книгата е 'Хроника на XX век', защото то определено е доста описателно, пък нали така ни учеха в училище, заглавието трябва да представя това, за което се разказва по максимално добър, кратък и обобщен начин. Е, аз и тогава не се съгласявах с даскала по български език, така че съм доста доволен от реалното заглавие, което всеки може да интерпретира по собствен начин, но с помощта на автора аз май стигнах до.. уж сме богове, а всъщност - мравки, но нека не избързвам чак толкова.
Книгата представя доста брутални картини и не ми беше никак леко в голяма част от ситуациите, замисляш се, така действа. Припомни ми поне малко за случки в 'Калуня-каля', където също не липсваха откровености за тъмен период от историята ни, но ако там думата ‘брутални’ бе използвана като синоним на тираничен, насилствен и други такива 'красоти', то тук са задушаващи и репресивни, което на мен ми се струва като по-гадният вариант.
Четейки книгата открих и запазих и някои по-лекички моменти като '...няма по-зловещо нещо от придворния журналист', което имайки предвид събириателния образ на 'журналиста' на 21 век, вероятно използвано днес повече би се доближило до комплимент, отколкото обида.
Но има и страшни..
'Инак животът нататък потече тихо и мирно. Свикнахме. Никой не надигна вече глава. Нямахме земя, нямахме грижи, нямахме мисли, имаше кой да мисли вместо нас за всичко: кога да орем, какво да сеем, кога кое как; ний вършехме каквото ни кажеха, хапвахме, пийвахме. Беше ни даже хубаво.'
Цанев знае, примирението е най-лошо. Най-низшето състояние на духа, което можем да достигнем. Тъпо примирение, предвид колко често го срещам в различни български книги достигам до извода, че винаги ни е било проблем.. Не се примирявайте.
Любимият ми образ от книгата ще остане Варадин - мечтателят, човекът, който гледа съзвездията и не принадлежи никъде, просто е на грешното място, но Секула. О, Секулиният образ остави дълбок белег у мен. Тя представи образът на изтерзания от съмнения човек, а всъщност, не сме ли всички такива?
'...рай тук на земята тя не видя, освен изрисувания рай върху таблата на кревата, съзерцаваше го с часове и си шепнеше: Господи, нима наистина някъде по света има щастливи хора?'
На въпроса, всеки сам за себе си, моля.
'Варадине, запомни от дяда си три неща, предай ги и ти на внуците си, това да остане от мен на таз земя - стига ми. И тъй - не осъмвай, където си замръкнал, не умирай, дето си се родил, не пускай корени - не си дърво - за мъж и вятър няма граници. Угаждай на душичката си, каже ли - дай вино - дай и; каже ли - дай маслинка - дай и, не я насилвай, но не и ли даваш - въздържаността е вредна като прекаляването. И накрая - с политика и развалени жени (то е все едно) си нямай работа, развалата е заразителна, простаците са непобедими'
Впрочем това е единственият цитат, който знаех от цялата книга и никога не се поинтересувах откъде е, та изобщо и не подозирах, че авторът е Цанев. Е, останах доволен.
Имаше още много моменти, които ме накараха да се замисля и исках да включа, но честно казано, просто трябва да се изживее от първо лице, просто неописуемо е. Интересно е, че самата 'времева линия' е леко разбъркана на моменти и е малко странно, но спокойно, дори да ви се струва, че няма, всъщност си има абсолютно нужното наличие на логика и последователност в събитията. И ще завърша с референция към нещо, което остана запечатано в мен. То бе повтаряно в книгата неколкократно, та сигурно заради това остана, но наистина е нужен прочит, затова няма да го коментирам, просто ще кажа... дано Цанев не е прав и ние никога не сме 'превързани за своя телефонен стълб'. Be free.