What do you think?
Rate this book
Silence In October: A Haunting Literary Psychological Novel of Marriage, Memory, and the Mystery of Connection
After eighteen years of marriage, an art historian wakes up one morning to find his wife standing in the bedroom doorway with her bags packed, leaving him with no explanation. Alone in his Copenhagen apartment, he tries to make sense of his enigmatic marriage and life. Memories of driving a cab, quiet walks in the snow, and intense sojourns in Paris and New York pass through his mind in fleeting images. The more he thinks of his wife, however, the more mysterious she becomes to him. Slowly he realizes that two people can live together for years without ever really knowing each other, and that the most important encounters in one's life are dictated by chance, not design.
Exploring with great subtlety the secret, unpredictable connections between men and women, Silence in October is a psychological novel of immense acuity and masterful storytelling.
Exploring with great subtlety the secret, unpredictable connections between men and women, Silence in October is a psychological novel of immense acuity and masterful storytelling.
304 pages, Paperback
First published January 1, 1996
25 people are currently reading
1116 people want to read
About the author
Jens Christian Grøndahl
63 books151 followers Jens Christian Grøndahl is one of the most celebrated and widely read authors in Europe today. He has written plays, essays, and eleven novels. The publication of Silence in October marks Grøndahl's U.S. debut. His novel Lucca was awarded the prestigious Golden Laurels Prize in 1999. He lives in Copenhagen.
Bibliography:
Kvinden i midten - 1985
Syd for floden - 1986
Rejsens bevægelser - 1988
Det indre blik - 1990
Skyggen i dit sted - 1991
Dagene skilles - 1992
Stilheden i glas - 1993
Indian summer - 1994
Tavshed i oktober - 1996 (translated into English, Silence in October 2000)
Lucca - 1998 (translated into English under same title 2002)
Hjertelyd - 1999
Virginia - 2000 (translated into English under same title, 2003)
Et andet lys - 2002 (translated in English, An Altered Light 2005)
Piazza Bucarest - 2004
Røde hænder - 2006
Tre skridt tilbage - 2007 (essays)
Den tid det tager - 2008
Bibliography:
Kvinden i midten - 1985
Syd for floden - 1986
Rejsens bevægelser - 1988
Det indre blik - 1990
Skyggen i dit sted - 1991
Dagene skilles - 1992
Stilheden i glas - 1993
Indian summer - 1994
Tavshed i oktober - 1996 (translated into English, Silence in October 2000)
Lucca - 1998 (translated into English under same title 2002)
Hjertelyd - 1999
Virginia - 2000 (translated into English under same title, 2003)
Et andet lys - 2002 (translated in English, An Altered Light 2005)
Piazza Bucarest - 2004
Røde hænder - 2006
Tre skridt tilbage - 2007 (essays)
Den tid det tager - 2008
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 143 reviews
February 18, 2022
[Revised, pictures added 2/17/22]
An author's wife leaves him and his grown-up children just as he is getting ready to leave for New York on business. (The book is mainly set in Denmark and is translated from the Danish.) The author tracks his wife's movements by watching her credit card transactions on his computer and he discovers that she is re-tracing a trip to Portugal they took together years ago. That's basically the plot.
The rest of the book is a wonderful introspection of the author's life as he reflects upon his life and marriage. His wife of many years is still a mystery to him, reminding us that you can be married to someone for years and not really know them.
This is one of the most introspective and psychologically in-depth reflection of a man's life that I can recall. And it's fascinating. One moral of the story is that a woman always knows. Yet even after almost three hundred pages of brilliant introspection, this man is still clueless.
There’s good writing. A sample: "... I vowed never again to love in vain, never again to wear my heart on my sleeve like a war veteran displaying his medals from a war no one remembered."
And: "I felt hopelessly conventional, almost like a plainclothes cop, as we walked through the East Village, which seemed to be populated by a cross-section of international originals, so that eccentricity had become the norm while the normal was extraordinary."
I enjoyed the book although it’s not all that highly rated on GR (3.7). The author (b. 1959) has written about 20 books but only a few appear to have been translated into English and many of those have few or no reviews or ratings on GR so I guess he’s not well-known in the English world.
Photo of Copenhagen from europeanbestdestinations.com
The author from Wikipedia
An author's wife leaves him and his grown-up children just as he is getting ready to leave for New York on business. (The book is mainly set in Denmark and is translated from the Danish.) The author tracks his wife's movements by watching her credit card transactions on his computer and he discovers that she is re-tracing a trip to Portugal they took together years ago. That's basically the plot.
The rest of the book is a wonderful introspection of the author's life as he reflects upon his life and marriage. His wife of many years is still a mystery to him, reminding us that you can be married to someone for years and not really know them.
This is one of the most introspective and psychologically in-depth reflection of a man's life that I can recall. And it's fascinating. One moral of the story is that a woman always knows. Yet even after almost three hundred pages of brilliant introspection, this man is still clueless.
There’s good writing. A sample: "... I vowed never again to love in vain, never again to wear my heart on my sleeve like a war veteran displaying his medals from a war no one remembered."
And: "I felt hopelessly conventional, almost like a plainclothes cop, as we walked through the East Village, which seemed to be populated by a cross-section of international originals, so that eccentricity had become the norm while the normal was extraordinary."
I enjoyed the book although it’s not all that highly rated on GR (3.7). The author (b. 1959) has written about 20 books but only a few appear to have been translated into English and many of those have few or no reviews or ratings on GR so I guess he’s not well-known in the English world.
Photo of Copenhagen from europeanbestdestinations.com
The author from Wikipedia
December 27, 2019
Skandinaviškai lėtas, gilus ir stebinančiai įžvalgus kūrinys. Akiplėšiškai leidžiu sau teigti, kad jis subalansuotas moteriai ar vyrui, santuokoje (ar partnerystėje) pragyvenusiai/-iam daugiau kaip 10 metų, pageidautina būtų turėti ir bent vieną vaiką. Kitais atvejais neabejoju - būtų sunku tinkamai jį įvertinti. 😊
Nagrinėjama tema – ilgalaikė santuoka/partnerystė. Problema – įsisenėjusi santuoka/“pavargę“ santykiai. Kai gyveni su žmogumi diena iš dienos, šventai tikėdamas, kad pažįsti jį kaip nuluptą, jis staiga ima ir tampa tau neįkandamas, svetimas, neperprantamas. Vieną niekuo iš kitų neišsiskiriančią dieną jis tave palieka, pasėdamas tavyje chaosą, nerimą, išspiria pagrindą iš po tavo kojų: kodėl, ką aš jam blogo padariau, ką pramiegojau mūsų santuokoje, ar dariau kažko per mažai/per daug, ar jam buvo nuobodu su manimi, ar manęs nebemyli... Pagrindinis veikėjas (pasakotojas) nugrimzta į savianalizę, kapstosi po atmintį ir galiausiai užduoda sau klausimą, ar AŠ buvau LAIMINGAS tuose santykiuose, ar buvau sąžiningas prieš save ir prieš ją.
Knygoje beveik nėra dialogų, autorius sumaniai skyriumi po skyriaus atskleidžia vis daugiau detalių apie kiekvieną pagrindinį veikėją. Rašymo stilius – be priekaištų – iš lėto įsiūbuoja taip, kad imi ne skaityti, o regėti.
Vien už šią mintį skaityčiau kūrinį dar ir dar kartą: „Šiaip ar taip, negali ištisai būti laimingas, aikčioti ir seilėtis suimtas virpulingo laimės spazmo nuo pat ryto, kai išlipi iš lovos, iki tol, kol vakare atsiguli su kvaila šypsena šlapiose lūpose.“
Nagrinėjama tema – ilgalaikė santuoka/partnerystė. Problema – įsisenėjusi santuoka/“pavargę“ santykiai. Kai gyveni su žmogumi diena iš dienos, šventai tikėdamas, kad pažįsti jį kaip nuluptą, jis staiga ima ir tampa tau neįkandamas, svetimas, neperprantamas. Vieną niekuo iš kitų neišsiskiriančią dieną jis tave palieka, pasėdamas tavyje chaosą, nerimą, išspiria pagrindą iš po tavo kojų: kodėl, ką aš jam blogo padariau, ką pramiegojau mūsų santuokoje, ar dariau kažko per mažai/per daug, ar jam buvo nuobodu su manimi, ar manęs nebemyli... Pagrindinis veikėjas (pasakotojas) nugrimzta į savianalizę, kapstosi po atmintį ir galiausiai užduoda sau klausimą, ar AŠ buvau LAIMINGAS tuose santykiuose, ar buvau sąžiningas prieš save ir prieš ją.
Knygoje beveik nėra dialogų, autorius sumaniai skyriumi po skyriaus atskleidžia vis daugiau detalių apie kiekvieną pagrindinį veikėją. Rašymo stilius – be priekaištų – iš lėto įsiūbuoja taip, kad imi ne skaityti, o regėti.
Vien už šią mintį skaityčiau kūrinį dar ir dar kartą: „Šiaip ar taip, negali ištisai būti laimingas, aikčioti ir seilėtis suimtas virpulingo laimės spazmo nuo pat ryto, kai išlipi iš lovos, iki tol, kol vakare atsiguli su kvaila šypsena šlapiose lūpose.“
October 4, 2020
4.7 ⭐
Изключително интровертна и интимна творба. Като молитва- изповед в храм, вътрешен храм, на душата. Дълбоко чувствена равносметка, без обвинение, без горчилката на обидата, а с ясния поглед на осъзнатото. Вътрешен диалог. Там...в тишината, където се намират отговорите.
Романът е пропит от носталгия и болка, но не болка от нараняване, а от неизбежността и неспособността на главния герой да намери себе си и да задържи нещо, което някога е имал и което сега изтича между пръстите му. Астрид просто направи това, което на него не му стискаше да стори. Да сложи край на едно живуркане, пълно със самозаблуди.
" Нищо чудно да бях прекарал целия си живот в сън, навярно всички витаем в селенията на съня, докато в определен момент – кога по-рано, кога по-късно – не се събудим, сблъсквайки се с нищото. "
Романът е своеобразно пробуждане и вътрешен взор към всички онези неща, които изграждат реалността такава, каквато е. Пътешествие през живота, което започва от миналото и стига до ТУК и СЕГА.
" Тишина през Октомври" е роман, в който няма диалози, но се лее с лекота, въпреки своята дълбока сериозност.
Изключително интровертна и интимна творба. Като молитва- изповед в храм, вътрешен храм, на душата. Дълбоко чувствена равносметка, без обвинение, без горчилката на обидата, а с ясния поглед на осъзнатото. Вътрешен диалог. Там...в тишината, където се намират отговорите.
Романът е пропит от носталгия и болка, но не болка от нараняване, а от неизбежността и неспособността на главния герой да намери себе си и да задържи нещо, което някога е имал и което сега изтича между пръстите му. Астрид просто направи това, което на него не му стискаше да стори. Да сложи край на едно живуркане, пълно със самозаблуди.
" Нищо чудно да бях прекарал целия си живот в сън, навярно всички витаем в селенията на съня, докато в определен момент – кога по-рано, кога по-късно – не се събудим, сблъсквайки се с нищото. "
Романът е своеобразно пробуждане и вътрешен взор към всички онези неща, които изграждат реалността такава, каквато е. Пътешествие през живота, което започва от миналото и стига до ТУК и СЕГА.
" Тишина през Октомври" е роман, в който няма диалози, но се лее с лекота, въпреки своята дълбока сериозност.
October 10, 2007
Having lived in Scandinavia, I've developed a taste, evidently, for cultures that are hard to crack; I'm always seeking out the work of new Scandinavian authors to fall in love with. I return to Peter Hoeg's Smilla's Sense of Snow over and over (I've even begun shopping around an essay I wrote on that one); no other contemporary Nordic prose writer has moved me nearly so much.
Until now...perhaps. I'm re-reading Jens Christian Grondahl's Silence in October; I read it for the first time about a year ago and came away from it with very mixed feelings. I loved the sense of mystery, the way time collapses, how the narrator shifts between periods of his personal history; I loved the sense of being in Copenhagen again, vicariously. I did not love that the protagonist did something in a past relationship (I don't want to give away too much here) that seems to have no external consequences for him (although the internal ones -- who that experience makes him as he moves into his future -- could be read by some as sufficient consequence). I imagine the life of both people in a relationship after such an event, and I want, in theory, to have compassion for both of them as they become different people. As I re-read the book, I see that Grondahl is revealing how deeply one may pay for old sins by becoming something else, someone else -- even if that someone else appears to be a better, finer person than the original. But I don't buy that when the one who has caused such hurt meets with his/her victim/past lover there would be the kind of acceptance , even a desire to reconcile, perhaps, that Grondahl portrays. As we heard ad nauseum in graduate school, the relationship's portrayal is PROBLEMATIC, to say the very least.
Meanwhile, as I re-read Silence, I've also begun another Grondahl novel, Lucca. I'm enjoying reading something else by Grondahl, and the sense of mystery, of revisiting a country that haunts me, etc., is quite pleasurable. As I muddle through midlife, seeing how fictional characters take stock is heartening -- both Grondahl and Hoeg know how to portray the self-doubt, the fortunate moments of connection, etc. that go along with long-term relationships, not only those inspired by romantic partnership, but also those with parents and children, with friends and others lost to death or distance, and, most intimately, with oneself.
Until now...perhaps. I'm re-reading Jens Christian Grondahl's Silence in October; I read it for the first time about a year ago and came away from it with very mixed feelings. I loved the sense of mystery, the way time collapses, how the narrator shifts between periods of his personal history; I loved the sense of being in Copenhagen again, vicariously. I did not love that the protagonist did something in a past relationship (I don't want to give away too much here) that seems to have no external consequences for him (although the internal ones -- who that experience makes him as he moves into his future -- could be read by some as sufficient consequence). I imagine the life of both people in a relationship after such an event, and I want, in theory, to have compassion for both of them as they become different people. As I re-read the book, I see that Grondahl is revealing how deeply one may pay for old sins by becoming something else, someone else -- even if that someone else appears to be a better, finer person than the original. But I don't buy that when the one who has caused such hurt meets with his/her victim/past lover there would be the kind of acceptance , even a desire to reconcile, perhaps, that Grondahl portrays. As we heard ad nauseum in graduate school, the relationship's portrayal is PROBLEMATIC, to say the very least.
Meanwhile, as I re-read Silence, I've also begun another Grondahl novel, Lucca. I'm enjoying reading something else by Grondahl, and the sense of mystery, of revisiting a country that haunts me, etc., is quite pleasurable. As I muddle through midlife, seeing how fictional characters take stock is heartening -- both Grondahl and Hoeg know how to portray the self-doubt, the fortunate moments of connection, etc. that go along with long-term relationships, not only those inspired by romantic partnership, but also those with parents and children, with friends and others lost to death or distance, and, most intimately, with oneself.
October 1, 2020
Изключително силен роман , прозата се лее толкова лирично , меланхолично на места осъждащо .
Женските образи бяха много силни , живи и истински .Главния герой беше и си остана докрай един човек пълен със съмнения и ако в един момент изпитвах тъга за случващото му след определен етап в романа напротив .
Изключително много ми хареса как автора е описал Ню Йорк и неговата атмосфера и разбира се Лисабон (любим град на много писатели )
Женските образи бяха много силни , живи и истински .Главния герой беше и си остана докрай един човек пълен със съмнения и ако в един момент изпитвах тъга за случващото му след определен етап в романа напротив .
Изключително много ми хареса как автора е описал Ню Йорк и неговата атмосфера и разбира се Лисабон (любим град на много писатели )
April 10, 2017
Много, много ми хареса! Поетична, философска изповед за любовта, търсенията и самотата, предадена чрез богато нюансиран и чувствен език. Изящен превод на Ева Кънева!
February 6, 2017
Малко тържество на съзерцанието, мълчаливото вникване в детайлите и картинното възприемане на реалността. На интровертния вътрешен диалог, който изплита цялата книга. Присъствието на Едуард Хопър и творчеството му - за мен еманация на мълчанието и перцепцията на празното, заслужено е вмъкнато в разсъжденията и реминисценциите, с които главният герой разказвач тече. Това присъствие ми усили още повече насладата от книгата.
Позволявам си да вместя тук и цитатите, които ми направиха впечатление. Отдавна не се беше случвало да са толкова много.
*
Един цял свят от звуци замлъкна. Звуците, произвеждани от другите, и такива, с които аз се включвах в общата симфония, обкръжавала ме години наред - повтарящи се основни теми и подтеми, вариации на стъпки и гласове, смях, плач, крясъци. Една несекваща музика, никога напълно една и съща, но не и чак с такива промени във времето, защото аз чувах и помнех мелодията, не инструментите, съзвучието на общия ни живот, не отделните думи и движения, които го съставляваха. Животът ни, който се повтаряше ден след ден и се променяше година след година.
*
Едва много по късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с подредената мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието.
*
Понякога си мисля, че щракаме снимки, вместо да виждаме; в нетърпението си да уловим онова, което е пред погледа ни, да го задържим в неумолимия бяг на времето, ние забравяме да гледаме. Отсъствате от собствените си снимки не само защото самите вие ги сте ги правили, а и защото предавате миговете, които се стремите да спасите от забрава. Докато нагласяте фокуса, кадърът вече се е променил.
*
Защото знам, че човешкият живот не е низ от неограничени възможности; че поемайки в една посока, човек съвсем закономерно си отрязва пътя в другите.
*
Тушът представлява просто военната маскировка, зад която жените се крият, когато всичко в живота им рухва.
*
Градът предлагаше изобилие от запознанства и повратни точки, но за мен те изглеждаха безсмислени с непредсказуемата им геометрия, също като траекторията на топките по билярдните маси в кръчмите, където понякога прекарвах час-два, щом се уморях зад волана. Масивните лъскави топки се сблъскваха с леко потракване и отскачаха в нови посоки по сукнената зелена пустиня. Тласканите ту насам, ту нататък, накрая една по една хлътваха в черна дупка и напускаха играта. Можех да бъда който си пожелая, можех да срещна кого ли не. Всяка среща носи потенциала да се окаже съдбоносна и нито загадката зад красивото непознато лице, нито моето решения да я разбуля щяха да преодопределят коя именно среща ще преобръне живота ми.
*
Винаги съм имал слабост към уморени жени. Лицата им се отпускат и чертите им се наместват, те забравят, че някой ги гледа, забравят притесненията си за външния си вид, погледът им се замъглява от благост, сякаш е спрян върху друго, нещо вътре в тях или някое далечно място.
*
Тя произхождаше от “стар род”, както се казваше някога, и макар че родителите й бяха изхвърчали със семейния ягуар от скала по крайбрежието на Амалфи, когато тя била само на петнайсет години, бяха успели да й завещаят онази естественост, присъща само на хора, ползвали се от достиженията на многовековна цивилизация.
*
Попитах я дали е забелязвала как човек винаги принизява онези, които коментира. Сякаш има нужда да ги смали, за да ги вмести в перспективата си. Това само по себе си не беше ли достатъчно са посее съмнения в собествената ти преценка?
*
Говорихме си за специалните, макар и лишени от събития моменти, когато внезапно несъзнателно и непреднамерено движение, светлината, падаща връху него, и сянката, която то очертава да миг, се обединяват по загадъчен начин с погледа ти, като че движението произлиза от очите, които го следят.
*
През ден се прибирах в Бруклин Хайтс да пренощувам в къщата на ливанския сърдечен хирург, за да поработя няколко часа на следащата сутрин, но често сядах да пиша и в кухнята на Елисабет, докато тя рисуваше в ателието, а котката сновеше помежду ни като гальовен вестоносец.
*
За Астрид от самото начало моят интелектуален живот беше несостъпна зона и тя дори не помисляше да проникне в него или от уважение към вглъбението ми, докато седях през прозореца към езерата, приведен към ръкописа си, или защото драсканиците ми не я вълнуваха много. Не се обиждах от липсата й на интерес към писанията ми, тъкмо обратното. Когато я срещнах, бях почуствал, че тя ме е освободила от природата ми на бленуващ самотник. Уверените й плавни движения, характерната й усмивка и проницателните й тесни очи ме бяха спасили от мен самия. Тя ме бе увлякла в сфера на безгрижна лекота и дори най-сивите дни никога не бяха грозни или смразяващи с тяхната неизбежна тривиалност. С всичките си дежурни повторения ежедневният живот се бе превърнал в ефирно и вибриращо съществуване, изпълнено с рутинни дейности, въртящи се в кръг, задвижвани от топлотата помежду ни. Никога не очаквах от нея да ме прекъсне в самотния кръговрат на работата ми. Сякаш само ако запазеше ролята си на неприобщена, тя можеше да изпълнява ролята на контрапункт на моите абстракции и да ме предпази да не изпусна оконочателно от поглед реалния свят. По един неуловим начин интелектуалната ми самота се бе оказала цената, която трябваше да платя, за да не бъда самотен.
*
Още от дете съм носел в себе си известна мрачност, прикривана от околните, която именно поради това още повече се уплътнила през годините, та така съм станал непроницаем не само за другите, но и за себе си.
*
Ала все пак трябва да има токлова много друго, толкова много повече в едно човешко създание от нова, което е разказано и което въобще подлежи на разказване. Повечето от него изчезва сред думите. Разкрива се само като колебание, преди да заговориш, като мълчание, когато погледнеш към пода или през прозореца, без да знаеш какво да кажеш.
Позволявам си да вместя тук и цитатите, които ми направиха впечатление. Отдавна не се беше случвало да са толкова много.
*
Един цял свят от звуци замлъкна. Звуците, произвеждани от другите, и такива, с които аз се включвах в общата симфония, обкръжавала ме години наред - повтарящи се основни теми и подтеми, вариации на стъпки и гласове, смях, плач, крясъци. Една несекваща музика, никога напълно една и съща, но не и чак с такива промени във времето, защото аз чувах и помнех мелодията, не инструментите, съзвучието на общия ни живот, не отделните думи и движения, които го съставляваха. Животът ни, който се повтаряше ден след ден и се променяше година след година.
*
Едва много по късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с подредената мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието.
*
Понякога си мисля, че щракаме снимки, вместо да виждаме; в нетърпението си да уловим онова, което е пред погледа ни, да го задържим в неумолимия бяг на времето, ние забравяме да гледаме. Отсъствате от собствените си снимки не само защото самите вие ги сте ги правили, а и защото предавате миговете, които се стремите да спасите от забрава. Докато нагласяте фокуса, кадърът вече се е променил.
*
Защото знам, че човешкият живот не е низ от неограничени възможности; че поемайки в една посока, човек съвсем закономерно си отрязва пътя в другите.
*
Тушът представлява просто военната маскировка, зад която жените се крият, когато всичко в живота им рухва.
*
Градът предлагаше изобилие от запознанства и повратни точки, но за мен те изглеждаха безсмислени с непредсказуемата им геометрия, също като траекторията на топките по билярдните маси в кръчмите, където понякога прекарвах час-два, щом се уморях зад волана. Масивните лъскави топки се сблъскваха с леко потракване и отскачаха в нови посоки по сукнената зелена пустиня. Тласканите ту насам, ту нататък, накрая една по една хлътваха в черна дупка и напускаха играта. Можех да бъда който си пожелая, можех да срещна кого ли не. Всяка среща носи потенциала да се окаже съдбоносна и нито загадката зад красивото непознато лице, нито моето решения да я разбуля щяха да преодопределят коя именно среща ще преобръне живота ми.
*
Винаги съм имал слабост към уморени жени. Лицата им се отпускат и чертите им се наместват, те забравят, че някой ги гледа, забравят притесненията си за външния си вид, погледът им се замъглява от благост, сякаш е спрян върху друго, нещо вътре в тях или някое далечно място.
*
Тя произхождаше от “стар род”, както се казваше някога, и макар че родителите й бяха изхвърчали със семейния ягуар от скала по крайбрежието на Амалфи, когато тя била само на петнайсет години, бяха успели да й завещаят онази естественост, присъща само на хора, ползвали се от достиженията на многовековна цивилизация.
*
Попитах я дали е забелязвала как човек винаги принизява онези, които коментира. Сякаш има нужда да ги смали, за да ги вмести в перспективата си. Това само по себе си не беше ли достатъчно са посее съмнения в собествената ти преценка?
*
Говорихме си за специалните, макар и лишени от събития моменти, когато внезапно несъзнателно и непреднамерено движение, светлината, падаща връху него, и сянката, която то очертава да миг, се обединяват по загадъчен начин с погледа ти, като че движението произлиза от очите, които го следят.
*
През ден се прибирах в Бруклин Хайтс да пренощувам в къщата на ливанския сърдечен хирург, за да поработя няколко часа на следащата сутрин, но често сядах да пиша и в кухнята на Елисабет, докато тя рисуваше в ателието, а котката сновеше помежду ни като гальовен вестоносец.
*
За Астрид от самото начало моят интелектуален живот беше несостъпна зона и тя дори не помисляше да проникне в него или от уважение към вглъбението ми, докато седях през прозореца към езерата, приведен към ръкописа си, или защото драсканиците ми не я вълнуваха много. Не се обиждах от липсата й на интерес към писанията ми, тъкмо обратното. Когато я срещнах, бях почуствал, че тя ме е освободила от природата ми на бленуващ самотник. Уверените й плавни движения, характерната й усмивка и проницателните й тесни очи ме бяха спасили от мен самия. Тя ме бе увлякла в сфера на безгрижна лекота и дори най-сивите дни никога не бяха грозни или смразяващи с тяхната неизбежна тривиалност. С всичките си дежурни повторения ежедневният живот се бе превърнал в ефирно и вибриращо съществуване, изпълнено с рутинни дейности, въртящи се в кръг, задвижвани от топлотата помежду ни. Никога не очаквах от нея да ме прекъсне в самотния кръговрат на работата ми. Сякаш само ако запазеше ролята си на неприобщена, тя можеше да изпълнява ролята на контрапункт на моите абстракции и да ме предпази да не изпусна оконочателно от поглед реалния свят. По един неуловим начин интелектуалната ми самота се бе оказала цената, която трябваше да платя, за да не бъда самотен.
*
Още от дете съм носел в себе си известна мрачност, прикривана от околните, която именно поради това още повече се уплътнила през годините, та така съм станал непроницаем не само за другите, но и за себе си.
*
Ала все пак трябва да има токлова много друго, толкова много повече в едно човешко създание от нова, което е разказано и което въобще подлежи на разказване. Повечето от него изчезва сред думите. Разкрива се само като колебание, преди да заговориш, като мълчание, когато погледнеш към пода или през прозореца, без да знаеш какво да кажеш.
April 16, 2020
Много интелигентно написана книга. Деликатна, нежна, тиха. И ако до един момент симпатизирах на разказвача, чийто съпруга го е изоставила след 18-годишна връзка, то той постепенно започна да ми става антипатичен и дори да ме дразни. Темпото ми на четене драстично забави ход именно защото на няколко места книгата направо ми разби сърцето и просто имах нужда да си почина. И все пак - адски много харесвам женските персонажи в книгата. Обичам свободата им, дори свободата да изберат да не са моногамни.
February 26, 2017
Любовен живот.
Изобщо живот – рядко срещано честно, пълно и умело обрисуване.
„Най-накрая бях престанал да се питам дали съм щастлив.“
Изобщо живот – рядко срещано честно, пълно и умело обрисуване.
„Най-накрая бях престанал да се питам дали съм щастлив.“
August 23, 2018
Безапелационни 5 звезди!
В тази тишина можеш да чуеш и много от собств
ените си мисли!
Много ми хареса!
В тази тишина можеш да чуеш и много от собств
ените си мисли!
Много ми хареса!
November 9, 2024
Отказвам се, дори вече хич не ми пука, защо Астрид е изоставила главния герой на тази история и дали тя ще се завърне някой ден... По-скоро се чудя, защо го е направила чак сега?
Няма такъв увреден и хленчещ тип, като водещия разказа в този роман! Всичките му нелепи терзания са описани с огромни приливи от думи и аз просто се давя в този океан от оплаквания, комплекси и самопричинена мизерия! Някакви безсмислени ретроспекции и предъвкване на дребни случки трупат пръст върху огромната словесна купчина, която метафорично си представям, борейки се с текста, час след час. Няма жена в живота му, от която дори и малко да е удовлетворен и това каканижене продължава безкрай (аз след 177 страници се отказах).
Малко като огледален образ на "Дни на самота" на Феранте е "Тишина през октомври", само дето не е и наполовина толкова четима книга.
Жалко, искаше ми се да я харесам...
Цитат:
"... човешкия живот не е низ от неограничени възможности; че поемайки в една посока, човек съвсем закономерно си отрязва пътя в другите."
Няма такъв увреден и хленчещ тип, като водещия разказа в този роман! Всичките му нелепи терзания са описани с огромни приливи от думи и аз просто се давя в този океан от оплаквания, комплекси и самопричинена мизерия! Някакви безсмислени ретроспекции и предъвкване на дребни случки трупат пръст върху огромната словесна купчина, която метафорично си представям, борейки се с текста, час след час. Няма жена в живота му, от която дори и малко да е удовлетворен и това каканижене продължава безкрай (аз след 177 страници се отказах).
Малко като огледален образ на "Дни на самота" на Феранте е "Тишина през октомври", само дето не е и наполовина толкова четима книга.
Жалко, искаше ми се да я харесам...
Цитат:
"... човешкия живот не е низ от неограничени възможности; че поемайки в една посока, човек съвсем закономерно си отрязва пътя в другите."
June 7, 2020
“Изключително фин роман” - цитирам @Вени, защото по-добре не мога да го кажа.
На няколко пъти вече споменах, че отлагах книгата цели три години. Получих я като подарък, но някак все не и идваше времето. Скромната и според мен “леко скучновата” анотация на задната корица не крещеше “Прочети мe”. Още повече, че я разлистих и видях едни дълги абзаци да се редят без грам пряка реч...
О колко съм грешала! Книгата за мен е събитие и разби сърцето ми. Написана е толкова хубаво, че ще я сложа в графа любими и след години може би ще я прочета отново.
Историята се излива по страниците посредством реминисценциите на главния герой между минало и настояще - срещата със жена му, детството, настояще, буржоазен живот, срещи с приятели.
Авторът поставя въпроси като познаваме ли наистина партнора си, разумен избор ли е любовта или сляпо увлечение, защо остават двама души заедно през годините, изневярата и ролята и в живота на едно семейство и още много, много.....
Горещо препоръчвам!!!
На няколко пъти вече споменах, че отлагах книгата цели три години. Получих я като подарък, но някак все не и идваше времето. Скромната и според мен “леко скучновата” анотация на задната корица не крещеше “Прочети мe”. Още повече, че я разлистих и видях едни дълги абзаци да се редят без грам пряка реч...
О колко съм грешала! Книгата за мен е събитие и разби сърцето ми. Написана е толкова хубаво, че ще я сложа в графа любими и след години може би ще я прочета отново.
Историята се излива по страниците посредством реминисценциите на главния герой между минало и настояще - срещата със жена му, детството, настояще, буржоазен живот, срещи с приятели.
Авторът поставя въпроси като познаваме ли наистина партнора си, разумен избор ли е любовта или сляпо увлечение, защо остават двама души заедно през годините, изневярата и ролята и в живота на едно семейство и още много, много.....
Горещо препоръчвам!!!
January 18, 2019
Teisūs sakantys, kad čia lėta/lėto skaitymo knyga. Nėra kur įsibėgėti, kai pasakojimas vyksta spirale, vis grįžtant ir grįžtant prie tų pačių klausimų: kas lemia, kad savo gyvenimą susiejame su vienu ar kitu žmogumi? kaip žinoti, ar esi laimingas? kokios paslaptys slypi kasdienybėje? ar gali sakyti, kad pažįsti žmogų, jei gyveni su juo x metų, o jis ima ir tave nustebina?
Viename iš lietuvių atsiliepimų skaičiau, kad kūrinys tiktų žmogui, kuris 10 metų gyvena santuokoje. Aš sakyčiau, kad kūrinį labai sveika perskaityti ir tam, kuris dar nėra įsipareigojęs. Perskaityti ir išsimesti iš galvos iliuziją, kad ilgalaikiai santykiai bus tokie pat kaip trumpalaikės simpatijos. Nebus.
Viename iš lietuvių atsiliepimų skaičiau, kad kūrinys tiktų žmogui, kuris 10 metų gyvena santuokoje. Aš sakyčiau, kad kūrinį labai sveika perskaityti ir tam, kuris dar nėra įsipareigojęs. Perskaityti ir išsimesti iš galvos iliuziją, kad ilgalaikiai santykiai bus tokie pat kaip trumpalaikės simpatijos. Nebus.
June 6, 2020
I mused that time is not only a river, but a river that constantly breaks its banks so you must flee from it as it covers everything behind your back, flee into the future, empty-handed, dispossessed, as the river obliterates your footsteps with each stride you take, each time you pass from one moment to the next.
*
With the passage of time I must admit that I know roughly the same amount, perhaps even slightly less, and not at all with the same certainty as then. My so-called experiences are not at all the same as knowledge. It is more like, what shall I call it, a kind of echo chamber in which the little I know resounds hollow and inadequate. A growing void around my scant knowledge that rattles foolishly like the dried-up kernel in a walnut. My experiences are experiences of ignorance, its boundlessness, and I will never discover how much I still do not know, and how much is just something I believed in.
*
How shall I be able to comprehend the extent of my uncertainty?
*
Sometimes I think you take photographs instead of seeing, you forget to look in your eagerness to grasp what is seen, to capture it in time's flight. You are absent from your own pictures, not only because you took them yourself, but also because you betray the moments you want to save from oblivion. Before you get the picture in focus it has already become a different moment.
*
In brief fleeting moments before I fell asleep, on the threshold between thought and a dream I asked myself if it was so easy to love Astrid because I had finally learned to love, or because I had learned to love less.
*
With the passage of time I must admit that I know roughly the same amount, perhaps even slightly less, and not at all with the same certainty as then. My so-called experiences are not at all the same as knowledge. It is more like, what shall I call it, a kind of echo chamber in which the little I know resounds hollow and inadequate. A growing void around my scant knowledge that rattles foolishly like the dried-up kernel in a walnut. My experiences are experiences of ignorance, its boundlessness, and I will never discover how much I still do not know, and how much is just something I believed in.
*
How shall I be able to comprehend the extent of my uncertainty?
*
Sometimes I think you take photographs instead of seeing, you forget to look in your eagerness to grasp what is seen, to capture it in time's flight. You are absent from your own pictures, not only because you took them yourself, but also because you betray the moments you want to save from oblivion. Before you get the picture in focus it has already become a different moment.
*
In brief fleeting moments before I fell asleep, on the threshold between thought and a dream I asked myself if it was so easy to love Astrid because I had finally learned to love, or because I had learned to love less.
October 24, 2023
Mi-am asigurat momente de LINIȘTE prin cartea aceasta, într-un octombrie frumos, luminos și colorat. Am vrut să savurez fiecare pagină, astfel că i-am oferit aproape două săptămâni, chiar dacă are doar 300 și ceva de pagini. E o carte frumoasă ca o poezie, o carte care te invită la introspecție, ca atunci când îți pierzi gândurile într-o plimbare solitară în care-ți permiți să ”iei frunzele la picior” fără vreun sentiment de vinovăție, fiind vorba de-o întălnire între gândurile tale și toamna, cu tot cu frunze și nostalgii.
Într-un octombrie, după optsprezece ani de căsătorie, naratorul cărții este părăsit de soția sa, Astrid, fapt ce-l face să-și reevalueze întreaga existență. În fiecare etapă a vieții a fost dezamăgit de câte-o femeie, începând chiar cu mama sa care nu-i acorda atenție și probabil nevoia aceasta s-a concretizat în fiecare dezamăgire cu care s-a confundat în tot ceea ce a crezut că iubește. Da, doar a crezut...
Probabil dacă aș fi citit romanul acesta mai demult i-aș fi judecat alegerile personajului, nu l-aș fi înțeles, aș fi ridicat din sprânceană la multe dintre gândurile lui. Dar am înțeles demult că multe derapaje se dezvoltă din copilăria mică și se transformă în timp, luând forma unor căutări în viața de adult care uneori îi dor-și pe ei, dar și pe cei pe care au senzația că iubesc. Că oamenii care nu au fost iubiți atunci când aveau atât de multă nevoie- adică atunci când erau copii-vor învăța să o facă mai greu, ori poate niciodată. Că bărbații pot vorbi atât de frumos despre iubire, despre dezamăgire, despre viață. Exact așa cum a făcut acest domn- Jens Christian Grondahl- care mi-a dăruit LINIȘTE ÎN OCTOMBRIE- și poate cea mai frumoasă carte a acestei toamne.
”Este ciudat cum întotdeauna vorbim despre timp de parcă ar fi un loc în care te miști înainte și înapoi. Poate chiar este un loc, acel loc în care toate zilele și orele coexistă una lângă alta, poate că ne spunem povestea pentru a putea găsi drumul prin labirintul memoriei, format din momente despărțite de uitare. Dar există mai multe căi prin acest labirint întortocheat, iar când apuci pe un drum, îți tai accesul la toate celelalte. Te miști prin acest labirint, depănând ghemul de lână, iar după ce s-a desfășurat tot, nu-ți mai rămâne decât un capăt de care să te ții. Te întorci ușor, pe propriile urme. Din când în când auzi voci în spatele zidului firav al întunericului, din când în când zărești o licărire de lumină acolo unde credeai că se află un zid, dar nu te abați de la urmele tale, fiindu-ți teamă ca nu cumva să pierzi firul și să te rătăcești. În amintirile mele, mă aflu peste tot în același timp, în fiecare moment, amintit sau uitat, diferit de la un loc la altul. ”
“Există întrebări pe care le poți pune doar în anumite momente și, uneori, nu ți se dă decât o șansă. Dacă nu pui întrebarea la timp, piezi ocazia.”
“Fericirea mea nu era atât de teatrală, era mult mai discretă şi mai răbdătoare. Era o fericire care se exprima la lumina zilei şi nu pățea nimic dacă se păta sau se şifona puțin. Erau mişcarea şi direcția curentului, nu valurile sau reflexele de la suprafață, asta ne purta înainte, trebuia doar să plutim tot înainte, şi de aceea nu ne întrebam niciodată încotro ne îndreptăm. Nu avea niciun sens să ne întrebăm. Nu trebuia să ajungem nicăieri anume, doar să fim împreună, zi de zi de-a lungul anilor care veneau, ca nişte nomazi care în fiecare seară se opresc în alt loc şi, de îndată ce ridică cortul, pot spune că se simt din nou ca acasă.”
Într-un octombrie, după optsprezece ani de căsătorie, naratorul cărții este părăsit de soția sa, Astrid, fapt ce-l face să-și reevalueze întreaga existență. În fiecare etapă a vieții a fost dezamăgit de câte-o femeie, începând chiar cu mama sa care nu-i acorda atenție și probabil nevoia aceasta s-a concretizat în fiecare dezamăgire cu care s-a confundat în tot ceea ce a crezut că iubește. Da, doar a crezut...
Probabil dacă aș fi citit romanul acesta mai demult i-aș fi judecat alegerile personajului, nu l-aș fi înțeles, aș fi ridicat din sprânceană la multe dintre gândurile lui. Dar am înțeles demult că multe derapaje se dezvoltă din copilăria mică și se transformă în timp, luând forma unor căutări în viața de adult care uneori îi dor-și pe ei, dar și pe cei pe care au senzația că iubesc. Că oamenii care nu au fost iubiți atunci când aveau atât de multă nevoie- adică atunci când erau copii-vor învăța să o facă mai greu, ori poate niciodată. Că bărbații pot vorbi atât de frumos despre iubire, despre dezamăgire, despre viață. Exact așa cum a făcut acest domn- Jens Christian Grondahl- care mi-a dăruit LINIȘTE ÎN OCTOMBRIE- și poate cea mai frumoasă carte a acestei toamne.
”Este ciudat cum întotdeauna vorbim despre timp de parcă ar fi un loc în care te miști înainte și înapoi. Poate chiar este un loc, acel loc în care toate zilele și orele coexistă una lângă alta, poate că ne spunem povestea pentru a putea găsi drumul prin labirintul memoriei, format din momente despărțite de uitare. Dar există mai multe căi prin acest labirint întortocheat, iar când apuci pe un drum, îți tai accesul la toate celelalte. Te miști prin acest labirint, depănând ghemul de lână, iar după ce s-a desfășurat tot, nu-ți mai rămâne decât un capăt de care să te ții. Te întorci ușor, pe propriile urme. Din când în când auzi voci în spatele zidului firav al întunericului, din când în când zărești o licărire de lumină acolo unde credeai că se află un zid, dar nu te abați de la urmele tale, fiindu-ți teamă ca nu cumva să pierzi firul și să te rătăcești. În amintirile mele, mă aflu peste tot în același timp, în fiecare moment, amintit sau uitat, diferit de la un loc la altul. ”
“Există întrebări pe care le poți pune doar în anumite momente și, uneori, nu ți se dă decât o șansă. Dacă nu pui întrebarea la timp, piezi ocazia.”
“Fericirea mea nu era atât de teatrală, era mult mai discretă şi mai răbdătoare. Era o fericire care se exprima la lumina zilei şi nu pățea nimic dacă se păta sau se şifona puțin. Erau mişcarea şi direcția curentului, nu valurile sau reflexele de la suprafață, asta ne purta înainte, trebuia doar să plutim tot înainte, şi de aceea nu ne întrebam niciodată încotro ne îndreptăm. Nu avea niciun sens să ne întrebăm. Nu trebuia să ajungem nicăieri anume, doar să fim împreună, zi de zi de-a lungul anilor care veneau, ca nişte nomazi care în fiecare seară se opresc în alt loc şi, de îndată ce ridică cortul, pot spune că se simt din nou ca acasă.”
April 27, 2018
Į pabaigą pavargo visi: herojai, rašytojas ir skaitytoja :D
July 12, 2016
Обичам тихите книги, които оставят пространство за мислите да се разгръщат. Книгите, в които чуваш тишината около думите. Тишината на отсъствието, на настъпилата празнота, в която сякаш въздухът е запазил очертанията на любимия, но него самия го няма.
“Тишина през октомври” (изд. „Colibri“) е от онези романи, с които се “разбирам” още от самото начало. На 336 страници тече монолог, който нито за миг не доскучава. Вътрешен глас, оставил се на “потока на съзнанието”, ни води със забележително изящество и простота през сложния лабиринт на личните избори и себепознанието.
Продължението - в "Аз чета"
“Тишина през октомври” (изд. „Colibri“) е от онези романи, с които се “разбирам” още от самото начало. На 336 страници тече монолог, който нито за миг не доскучава. Вътрешен глас, оставил се на “потока на съзнанието”, ни води със забележително изящество и простота през сложния лабиринт на личните избори и себепознанието.
Продължението - в "Аз чета"
August 5, 2023
34-oji XX a. Aukso fondo knyga. Danų rašytojo Jens Christian Grondahl romanas "Spalio tyla" yra būtent tokia knyga, kurią knygų jūroje randi kaip retenybę. Tai knyga apie gyvenimą, kai pasieki savo gyvenimo vidurinį tarpsnį, kai nebereikia bėgti maratono - vaikai, karjera, įsigyti namus, sumokėti kreditus, kai turi laiko sau ir supranti, kad esi toks truputį vienišas. Buitis nutrynė žavias gyvenimo akimirkas ir staigmenas, esantis šalia žmogus pasirodo ne toks jau ir artimas. Labai graži ir artima knyga. Ne jaunimui - jiems dar anksti.
November 21, 2024
Няма чувство, което да се сравни с разтърсващото усещане една книга да те сграбчи в правилния момент.
През почти цялото време четях собствените си размишления за живота в последните няколко месеца. Тънките граници между правилното и грешното. Между реалност и илюзия. Между това, което може да се прости и онова, което не може.
Ето и какво слушах, докато четях: https://youtu.be/WZxLCgrI8hk
През почти цялото време четях собствените си размишления за живота в последните няколко месеца. Тънките граници между правилното и грешното. Между реалност и илюзия. Между това, което може да се прости и онова, което не може.
Ето и какво слушах, докато четях: https://youtu.be/WZxLCgrI8hk
November 11, 2020
4.5 ⭐
Книга за самотата във всичките й форми, но и за надеждата и любовта!
Тъжна, лирична, меланхолична и прекрасна! Роман, в който човек намира много отговори, но и роман, който поражда много въпроси. Прекрасен изказ на автора!
Книга за самотата във всичките й форми, но и за надеждата и любовта!
Тъжна, лирична, меланхолична и прекрасна! Роман, в който човек намира много отговори, но и роман, който поражда много въпроси. Прекрасен изказ на автора!
October 14, 2018
Na ir vargau su šia knyga. Skaičiau 3 ar 4 mėnesius. Neįtikėtino lėtumo knyga. Knyga apie bevardį knygos veikėją, kurį vieną dieną palieka žmona, tiesiog taip paprastai, susikrauna lagaminą ir išvyksta, o vyras jos nė nebando sulaikyti. Toliau visą knygą veikėjas analizuoja visą savo gyvenimą, bando atsakyti į klausimą, kodėl jam nepavyko išlaikyti santuokos. Vargo buvo daug, bet galiu pasakyti, kad knyga to verta. Man „Spalio tylėjimas“ patiko. Nemažai gerų minčių, patiko veikėjo filosofavimas, kai kur gal per daug gilus, man nesuprantamas, bet kai kur itin tikslus, stebinantis. Knyga man pasirodė kiek sudėtinga, gal nesu pakankamai jai suaugusi, nežinau, bet kiek sugebėjau suprasti, likau sužavėta.
Man be galo patiko vienos staitytojos komentaras - „Į pabaigą pavargo visi: herojai, rašytojas ir skaitytoja“ - būten taip ir aš jaučiausi baigusi skaityti šią knygą - išsunkta, pavargusi. Antrą kartą šios knygos neskaityčiau, nenorėčiau vėl taip pasijusti baigusi knygą, bet perskaičiusi tikrai nesigailiu. Rekomenduoju ir jums, tačiau tikrai nesitikėkite lengvo skaitinio, su šia knyga teks paplušėti ir nemažai.
Man be galo patiko vienos staitytojos komentaras - „Į pabaigą pavargo visi: herojai, rašytojas ir skaitytoja“ - būten taip ir aš jaučiausi baigusi skaityti šią knygą - išsunkta, pavargusi. Antrą kartą šios knygos neskaityčiau, nenorėčiau vėl taip pasijusti baigusi knygą, bet perskaičiusi tikrai nesigailiu. Rekomenduoju ir jums, tačiau tikrai nesitikėkite lengvo skaitinio, su šia knyga teks paplušėti ir nemažai.
August 11, 2020
Knygoje pasakojama apie pagyvenusio vyro praeities, kitaip tariant jaunystes pasirinkimus ir isgyvenimus. Negalejima apsispresti ar palikti zmona ir vaikus ir gyventi su mylimaja, galiausiai zmona ji pati palieka, todel knygoje ne viena siuzeto linija. Pasakojimas idomus, bet siais laikais tokia tema mazai ka nustebinsi, nera taip kad jau labai verta skaityti, bet ir paskaicius nera gaila del praleisto laiko
September 20, 2020
След "Живи рани" може би не успях да оценя книгата по достойнство, ще опитам пак след време.
December 21, 2019
Ir Iš tiesų, kuo daugiau knygų perskaitau, tuo labiau jaučiu, jog stiprinu savo intuiciją pasirenkamų knygų atžvilgiu. Nepaisant, jog dažniausiai neskaitau knygų nugarėlėse esančių aprašymų, visi kiti apie knygą bylojantys ženklai man leidžia jau iš anksto nuspręsti ar knyga man patiks ar ne. Žinoma, ne visuomet, bet didžiajai daliai skaitinių šie vidiniai impulsai pasitvirtina. Tai mano vidinis aparatas apie Spalio tylėjimą signalizavo jau senokai - čia turi būti stipri, gili, lėta knyga. Tokia, žinokit, ir buvo.
Tai tikrai buvo lėtas, bet ir nelengvas skaitinys. Sąmonės srauto metodu parašytas, ištisas pasakojimas - be tiesioginės kalbos intarpų, tarsi ir įkūniją visą tą tylėjimą, kurį sutinkame jau pavadinime.
Na štai o kita pavadinimo dalis - Spalis - atrodo tiesiogiai su pasakojimu nelabai stipriai susijusi, tačiau - tokia taikli. Matyt dėl tokios rudeniškos, "spališkos" atmosferos - šaltos, melancholiškos, pilnos apmąstymų, kartais liūdesio.
Kūrinį skaityti nelengva ne vien dėl besiliejančio sąmonės srauto, neįprasta laiko tėkmė priverčia susikoncentruoti, jog nepamestum kuriame pagrindinio veikėjo gyvenimo etape esi. Nors šiaip jau pasakotojo išpažintis pateikta vienu ypu, tai yra - keliaujame tik po jo prisiminimus, tik tiek, kiek pats pasakotojas nori, jog keliautume. Kiekvienas knygos puslapis cituotinas, tikrai, atvertus atsitiktinį puslapį, be abejonės surasime gilią mintį, menišką išsireiškimą. Tų minčių koncentracija šioje knygoje tokia didžiulė, kad kartkartėmis atrodo pritrūksta oro - įkvėpti skaitant pastraipą, bandant suvoktį kiekvieną ilgą, bet ne bereikšmį sakinį. Visa knyga man pasirodė sklidina sklidina, trūko tiek nedaug, kad tie žodžiai išsilietų į nesuprantamą, nesuvokiamą tvenkinį. Aš, jei atvirai, tikrai būčiau norėjusi ir gaivaus oro gurkšnio, kad skaitinys taip stipriai neslėgtų. Tai vienintelė priežastis - kodėl kūrinio neįvertinau aukščiausiu įvertinimu - kiek per tiršta, per tanki koncentracija. Nepaisant to - knyga verta to susikaupimo, nusiraminimo ir pasinėrimo. Į gilų, sunkų, pritvinkusį jos išgyvenimą.
Tai tikrai buvo lėtas, bet ir nelengvas skaitinys. Sąmonės srauto metodu parašytas, ištisas pasakojimas - be tiesioginės kalbos intarpų, tarsi ir įkūniją visą tą tylėjimą, kurį sutinkame jau pavadinime.
Na štai o kita pavadinimo dalis - Spalis - atrodo tiesiogiai su pasakojimu nelabai stipriai susijusi, tačiau - tokia taikli. Matyt dėl tokios rudeniškos, "spališkos" atmosferos - šaltos, melancholiškos, pilnos apmąstymų, kartais liūdesio.
Kūrinį skaityti nelengva ne vien dėl besiliejančio sąmonės srauto, neįprasta laiko tėkmė priverčia susikoncentruoti, jog nepamestum kuriame pagrindinio veikėjo gyvenimo etape esi. Nors šiaip jau pasakotojo išpažintis pateikta vienu ypu, tai yra - keliaujame tik po jo prisiminimus, tik tiek, kiek pats pasakotojas nori, jog keliautume. Kiekvienas knygos puslapis cituotinas, tikrai, atvertus atsitiktinį puslapį, be abejonės surasime gilią mintį, menišką išsireiškimą. Tų minčių koncentracija šioje knygoje tokia didžiulė, kad kartkartėmis atrodo pritrūksta oro - įkvėpti skaitant pastraipą, bandant suvoktį kiekvieną ilgą, bet ne bereikšmį sakinį. Visa knyga man pasirodė sklidina sklidina, trūko tiek nedaug, kad tie žodžiai išsilietų į nesuprantamą, nesuvokiamą tvenkinį. Aš, jei atvirai, tikrai būčiau norėjusi ir gaivaus oro gurkšnio, kad skaitinys taip stipriai neslėgtų. Tai vienintelė priežastis - kodėl kūrinio neįvertinau aukščiausiu įvertinimu - kiek per tiršta, per tanki koncentracija. Nepaisant to - knyga verta to susikaupimo, nusiraminimo ir pasinėrimo. Į gilų, sunkų, pritvinkusį jos išgyvenimą.
January 13, 2015
A lovely, introspective, quietly beautiful novel. A man wakes to find that his wife of 18 years is leaving him. At first, you sympathize with him in his bewilderedness, then as the narrative of his life unfolds, you start to understand the reason behind the separation. Memory, the man finds, is a tricky thing. You can go your whole life believing that something that happened to you was "right" and "good." But when faced with an alternative path that becomes very viable, your whole life falls under speculation. It is human nature for us to question whether the grass really is greener. I personally think that 9 times out of 10 it's not. But yet we hope and wonder. We are buoyed by our romanticism, our imaginations, our (let's face it) innate selfishness. And it can be our downfall. We can only hope that we have the sense to value what is, by all rights, our carefully nurtured choices.
November 27, 2024
#2 read: Such a wordy novel, yet it paradoxically (or not) forced me up against the impotence of words. Nothing I say could even scratch the surface of all that I felt reading this. Perhaps what it all almost meant was the tragedy of forever being trapped inside only oneself and spending all one’s life making sense of that.
(Every bit as good as I remembered it).
___
#1 read: I picked up this book at a very unique, I could even say transformative period in my life. It didn't provide any answers or closure to the restless rattling in the vault of my mind, rather it dragged up even more doubts and questions that I didn't care to face. I don't think there would have been a more appropriate time for me to read this book.
This is one of those books I simply cannot summarise and opine on, recounting what happened in the book and what went through my mind while I was reading it would simply obliterate its weight and trivialise the flurry that it incited inside of me. I can try to put into words, that I was disturbed to see how fluctuating and brittle and unreliable the self is in the face of time, how with enough time and distance the significance we once ascribed to something, someone, can crumble and disperse like ash - not because they were truly insignificant, but because we chose to shut our eyes and scratch them off of our canvas, to start anew, how scarily easy it is to be uprooted from the inside out. I would say the protagonist is blind to his ego, and therefore reckless and senseless with his actions, and I would like to think the opposite of myself, but how could I know? How could I ever be so sure?
(Every bit as good as I remembered it).
___
#1 read: I picked up this book at a very unique, I could even say transformative period in my life. It didn't provide any answers or closure to the restless rattling in the vault of my mind, rather it dragged up even more doubts and questions that I didn't care to face. I don't think there would have been a more appropriate time for me to read this book.
This is one of those books I simply cannot summarise and opine on, recounting what happened in the book and what went through my mind while I was reading it would simply obliterate its weight and trivialise the flurry that it incited inside of me. I can try to put into words, that I was disturbed to see how fluctuating and brittle and unreliable the self is in the face of time, how with enough time and distance the significance we once ascribed to something, someone, can crumble and disperse like ash - not because they were truly insignificant, but because we chose to shut our eyes and scratch them off of our canvas, to start anew, how scarily easy it is to be uprooted from the inside out. I would say the protagonist is blind to his ego, and therefore reckless and senseless with his actions, and I would like to think the opposite of myself, but how could I know? How could I ever be so sure?
September 17, 2021
This is a terribly sad book, sometimes insidiously so. My four stars are for Jens Christian Grøndahl and the translator Anne Born, for they have immersed themselves into this gloomy world of the drama that lies within us and come out with such gorgeous and breathtaking prose.
It took me sometime before I was able to immerse myself into this ocean of words. But once I got used to it, I felt, at many moments, that Jens Christian paints with his words. The subtle, provocatively dark and nuanced poetic writing is brimming with melancholic undertones. There was a repetitive vibe that clings to the writing that dissects the vital moments in narrator's life, and as a narrative device, it works splendidly.
I have always been drawn towards writers who are least bothered about writing plot-driven fiction. And as I read the pages that were filled with in-depth retrospective reflections on the interplay and interpretations of feelings, desires, beliefs, and emotions of your past selves, it dawned on me that this is one of the most psychologically-detailed interior monologues I’ve read, ever, probably second to Proust.
This wasn’t a delightful read by any stretch of imagination but the gnawing little part in me that longs to put on the cloak of an ‘adult’ persuaded me that this was, after all, an important read. I am contented that I listened to it. Having said that, this is not an easy read. For there were times when I felt I wasn’t a reader at all but someone who was gaping through the cracks in the soul of the narrator, without his knowledge, intruding his intimate spaces. I felt like I was sauntering through one of those enigmatic forests where I am fascinated by the sights I’m witnessing but also fearful of the sounds I’m hearing.
Then again, the unease arose out of something else. After many reading sessions, I was left with a sense of fear and helplessness, as to how my future selves will judge my past selves, to the extent that I had to persuade myself to stop reading for a while and distract myself with doses of pop culture. Trying to think of the multitudes contained within us, I could not help but muse that there are so many shadows lurking behind the canvas of every person that we should feel honored and privileged to penetrate even through a few of them. But to think that from these few shadows we can know about those other shadows which are locked in rooms which are inaccessible to us is a blind alley, a trap, an abyss.
So, I really don’t know what to write about my relationship with this book, I’ll have to read it again after a few years to think more about it, and I’m curious to see what nerves it’ll prick then.
It took me sometime before I was able to immerse myself into this ocean of words. But once I got used to it, I felt, at many moments, that Jens Christian paints with his words. The subtle, provocatively dark and nuanced poetic writing is brimming with melancholic undertones. There was a repetitive vibe that clings to the writing that dissects the vital moments in narrator's life, and as a narrative device, it works splendidly.
I have always been drawn towards writers who are least bothered about writing plot-driven fiction. And as I read the pages that were filled with in-depth retrospective reflections on the interplay and interpretations of feelings, desires, beliefs, and emotions of your past selves, it dawned on me that this is one of the most psychologically-detailed interior monologues I’ve read, ever, probably second to Proust.
This wasn’t a delightful read by any stretch of imagination but the gnawing little part in me that longs to put on the cloak of an ‘adult’ persuaded me that this was, after all, an important read. I am contented that I listened to it. Having said that, this is not an easy read. For there were times when I felt I wasn’t a reader at all but someone who was gaping through the cracks in the soul of the narrator, without his knowledge, intruding his intimate spaces. I felt like I was sauntering through one of those enigmatic forests where I am fascinated by the sights I’m witnessing but also fearful of the sounds I’m hearing.
Then again, the unease arose out of something else. After many reading sessions, I was left with a sense of fear and helplessness, as to how my future selves will judge my past selves, to the extent that I had to persuade myself to stop reading for a while and distract myself with doses of pop culture. Trying to think of the multitudes contained within us, I could not help but muse that there are so many shadows lurking behind the canvas of every person that we should feel honored and privileged to penetrate even through a few of them. But to think that from these few shadows we can know about those other shadows which are locked in rooms which are inaccessible to us is a blind alley, a trap, an abyss.
So, I really don’t know what to write about my relationship with this book, I’ll have to read it again after a few years to think more about it, and I’m curious to see what nerves it’ll prick then.
October 11, 2021
Tokia knyga, kurią perskaičius apsisuka ratas ir sugrįžti ten, kur viskas ir prasidėjo. Kiekviename skyriuje autorius po siūlelį narsto įvykius, kurie jau buvo aprašyti anksčiau, ilgainiui beskaitydamas net mintinai išmoksti frazes, kurias panaudos vienam ar kitam momentui aprašyti. Ir vis tiek kažkaip gerai viskas sudėta, net jei niekas knygoje neduoda jokio išrišimo.
November 2, 2020
3,5/5
Keista knyga, keistas pasakotojo požiūris į moteris ir save. “Visada turėjau silpnybę pavargusioms moterims, – prisipažįsta pasakotojas, – gražiausios esti pavargusios. Jų veidai išsilygina, išryškėja tikrieji bruožai, jos pamiršta, kad į jas žiūrima, pamiršta dėl to jaudintis.” Keista priklausomybė? O apie save (tam skirta visa knyga) – stengtasi papasakoti kuo blogiau... Kad skaitytojas piktintųsi tokiu herojumi, imtų neapkęsti? Atrodo, kad net tėvo ir motinos paveikslai sukurti tokie tarsi tam, kad patvirtintų genetikos reikšmę – jie irgi savotiški keistuoliai ir jokiu būdu ne pavyzdys pasakotojui.
Ne greito ir lengvo skaitymo knyga. Minčių tikrai daug, bet skaitytojui malonumas menkas... Būna ir taip. Kai kurie sakiniai tiesiog prustiški: “Mat jeigu niekaip nesugebi pažvelgti į save iš šalies, jeigu tavyje visad lieka neapšviesta kertelė ar balta dėmė, kurios neįstangi pamatyti ar suvokti savo protu, nesvarbu, koks griežtas sau esi, o gal kaip tik todėl, kad žmogus sau esi arba per griežtas, arba pernelyg atlaidus, ir jeigu iš tikrųjų atsiranda žmogus, kuris tave mato tarsi visu ūgiu, žvelgdamas slaptu, nenusakomu žvilgsniu, pilnu slapto, nenusakomo žinojimo, nors pats to gal nė nesuvokia, – ar tada nevertėtų susitaikyti su tuo, jog tavo tikroji, vienintelė ir nepakartojama esybė lieka tau paslaptimi, saugoma to nepažįstamojo žvilgsnio gelmėje?” O gal daugiažodžiavimas?
Perskaičius taip ir liko neaiškūs posūnio ir dukters vaidmenys pasakotojo gyvenime. Posūnis posūniu, bet vienintelis vaikas-duktė? Vienišam sėdėti kavinėje, kurioje yra ir dukra, bet be jokių suprantamų priežasčių prie jos neprieiti, nors pasimatoma gan retai? Kodėl? – pasakotojas klausia savęs ir nesugeba atsakyti.
Tarpais atrodė, kad pasakotojas vis negali pamiršti Inesos, stiprios jaunatviškos meilės, išsikerojusios į priklausomybę, bet kai po gero dešimtmečio pasitaiko proga su ja pabendrauti, jis to atsisako – kažkoks mazochizmas; nori, kad neapleistų savigaila? Skaitytojas priverstas kurti savo teorijas, nors gal tai tik paprasčiausias pasakotojo bailumas, abuojumas, liguista melancholija... Keistoka pasakotojo (tikėkime – ne autoriaus) nuomonė apie svarbiausias savo moteris (meilužę, žmoną, dukrą): “Kiekvieną kartą, palikusios dar vieną vyrą, vienišos traukdavo per miestą... Niekas negalėjo pasakyti, kas jos, tos merginos, einančios gatve, – Inesa, Astrida ir Roza. Viena ir ta pati jauna moteris, skubanti naktyje išplėtusi akis į svetimus veidus, vienas paskui kitą plaukiančius pro šalį nelyginant balti atspindžiai kunkuliuojančiame tamsos sraute.” Visos jos TOKIOS?
Absoliučiai nesuvokiamas, neįmanomas paaiškinti išsiskyrimo su žmona epizodas (knygos pradžioje) – tikėjausi, kad palengva toks pasakotojo abuojumas paaiškės, deja... Netikiu, kad toks herojus gali patikti skaitytojoms-moterims: su tokiu vyriškiu (išoriškai ramiu, tvarkingu, net padoriu) jokia moteris negali gyventi, anksčiau ar vėliau turi išsiskirti, – bet nemanau, kad dėl tokio herojaus gali nepatikti ir pati knyga: kas mėgsta pasakojimus pirmu asmeniu, kuriuose herojus save psichologiškai mėsinėja, to romane ras pakankamai daug.
Atvirai pasakius, man ši knyga buvo kiek nuobodoka, ištęsta. Net jei kai kurios pastraipos panašios į M. Prusto. Matyt, tuo ir skiriasi klasikas nuo būsimo (gal?) klasiko. Be to, perskaičius knygą, man nepasirodė, kad ji (kaip anonsuojama) apie vienatvę dviese. Greičiau jau apie vienatvę, prisimenant mylėtas moteris. Skaitydamas knygą vis laukiau, kad kas nors įvyks, kad tas skaitytojo užliuliavimas iki mieguistumo – gudri autoriaus išmonė, nes svarbiausia ir įdomiausia – dar priekyje. Ar sulaukiau? Nesakysiu, nes kiekvienas skaitytojas į tokį klausimą gali atsakyti skirtingai. Kaip ir vertinti knygą – nesistebiu, kad yra vertinimų tiek viena, tiek penkiomis žvaigždutėmis.
Keista knyga, keistas pasakotojo požiūris į moteris ir save. “Visada turėjau silpnybę pavargusioms moterims, – prisipažįsta pasakotojas, – gražiausios esti pavargusios. Jų veidai išsilygina, išryškėja tikrieji bruožai, jos pamiršta, kad į jas žiūrima, pamiršta dėl to jaudintis.” Keista priklausomybė? O apie save (tam skirta visa knyga) – stengtasi papasakoti kuo blogiau... Kad skaitytojas piktintųsi tokiu herojumi, imtų neapkęsti? Atrodo, kad net tėvo ir motinos paveikslai sukurti tokie tarsi tam, kad patvirtintų genetikos reikšmę – jie irgi savotiški keistuoliai ir jokiu būdu ne pavyzdys pasakotojui.
Ne greito ir lengvo skaitymo knyga. Minčių tikrai daug, bet skaitytojui malonumas menkas... Būna ir taip. Kai kurie sakiniai tiesiog prustiški: “Mat jeigu niekaip nesugebi pažvelgti į save iš šalies, jeigu tavyje visad lieka neapšviesta kertelė ar balta dėmė, kurios neįstangi pamatyti ar suvokti savo protu, nesvarbu, koks griežtas sau esi, o gal kaip tik todėl, kad žmogus sau esi arba per griežtas, arba pernelyg atlaidus, ir jeigu iš tikrųjų atsiranda žmogus, kuris tave mato tarsi visu ūgiu, žvelgdamas slaptu, nenusakomu žvilgsniu, pilnu slapto, nenusakomo žinojimo, nors pats to gal nė nesuvokia, – ar tada nevertėtų susitaikyti su tuo, jog tavo tikroji, vienintelė ir nepakartojama esybė lieka tau paslaptimi, saugoma to nepažįstamojo žvilgsnio gelmėje?” O gal daugiažodžiavimas?
Perskaičius taip ir liko neaiškūs posūnio ir dukters vaidmenys pasakotojo gyvenime. Posūnis posūniu, bet vienintelis vaikas-duktė? Vienišam sėdėti kavinėje, kurioje yra ir dukra, bet be jokių suprantamų priežasčių prie jos neprieiti, nors pasimatoma gan retai? Kodėl? – pasakotojas klausia savęs ir nesugeba atsakyti.
Tarpais atrodė, kad pasakotojas vis negali pamiršti Inesos, stiprios jaunatviškos meilės, išsikerojusios į priklausomybę, bet kai po gero dešimtmečio pasitaiko proga su ja pabendrauti, jis to atsisako – kažkoks mazochizmas; nori, kad neapleistų savigaila? Skaitytojas priverstas kurti savo teorijas, nors gal tai tik paprasčiausias pasakotojo bailumas, abuojumas, liguista melancholija... Keistoka pasakotojo (tikėkime – ne autoriaus) nuomonė apie svarbiausias savo moteris (meilužę, žmoną, dukrą): “Kiekvieną kartą, palikusios dar vieną vyrą, vienišos traukdavo per miestą... Niekas negalėjo pasakyti, kas jos, tos merginos, einančios gatve, – Inesa, Astrida ir Roza. Viena ir ta pati jauna moteris, skubanti naktyje išplėtusi akis į svetimus veidus, vienas paskui kitą plaukiančius pro šalį nelyginant balti atspindžiai kunkuliuojančiame tamsos sraute.” Visos jos TOKIOS?
Absoliučiai nesuvokiamas, neįmanomas paaiškinti išsiskyrimo su žmona epizodas (knygos pradžioje) – tikėjausi, kad palengva toks pasakotojo abuojumas paaiškės, deja... Netikiu, kad toks herojus gali patikti skaitytojoms-moterims: su tokiu vyriškiu (išoriškai ramiu, tvarkingu, net padoriu) jokia moteris negali gyventi, anksčiau ar vėliau turi išsiskirti, – bet nemanau, kad dėl tokio herojaus gali nepatikti ir pati knyga: kas mėgsta pasakojimus pirmu asmeniu, kuriuose herojus save psichologiškai mėsinėja, to romane ras pakankamai daug.
Atvirai pasakius, man ši knyga buvo kiek nuobodoka, ištęsta. Net jei kai kurios pastraipos panašios į M. Prusto. Matyt, tuo ir skiriasi klasikas nuo būsimo (gal?) klasiko. Be to, perskaičius knygą, man nepasirodė, kad ji (kaip anonsuojama) apie vienatvę dviese. Greičiau jau apie vienatvę, prisimenant mylėtas moteris. Skaitydamas knygą vis laukiau, kad kas nors įvyks, kad tas skaitytojo užliuliavimas iki mieguistumo – gudri autoriaus išmonė, nes svarbiausia ir įdomiausia – dar priekyje. Ar sulaukiau? Nesakysiu, nes kiekvienas skaitytojas į tokį klausimą gali atsakyti skirtingai. Kaip ir vertinti knygą – nesistebiu, kad yra vertinimų tiek viena, tiek penkiomis žvaigždutėmis.
Displaying 1 - 30 of 143 reviews