Сигурен съм, че всеки хуморист, независимо от калибъра му, си е мечтал да напише своята автобиография – така, както са го направили Марк Твен, Бранислав Нушич, Уди Алън… Или Великия Чаплин.
Не суетата да наредя и себе си сред великите хумористи е причината за тази автобиографична книга. За 40 години писане и 60 години живот с /и сред/ писатели разбрах, че суетата е най-големият враг на писателя. Написах я, за да разкажа не толкова за себе си, колкото за шегите на времето. И за хумористите, от които съм се учил.
На живота гледам леко / по-често лекомислено/ – така съм устроен. От дете, та до днес, се смея и пръст да ми покажат.
Покрай химията на шегата открих алхимията и някакво свое философско камъче – да не се взимам насериозно! Да се отнасям иронично към живота и самоиронично към себе си.
Надявам се това скъпоценно камъче да проблясва тук-там в тази книга.
Ясно е, че заглавието е дружеска закачка с Георги Господинов и нашумялата му „Физика на тъгата“. Вешим не се нуждае от разконспириране в това отношение – признава си го без бой. Но пък и не е съвсем така. Като се замисли човек, в израза „химия на шегата“ има много повече първосигнален смисъл, отколкото в заглавието на Господинов. Някак интуитивно разбираш какво е искал да каже Вешим. Хем препратка, хем житейска изповед, хем обяснение на механизма на действие на неговия вид слово. Поражда една такава химия на шегата у читателите, защото то самото е такова – леко, непретенциозно, чете се на един дъх. Да, не остава, и това е вярно. Прочел съм книгата преди няма и месец, а в паметта ми като че ли не е оставила и една следа. С изключение на усещането за приятност, за почивка, за бодър дух и непринуденост. На този човек всичко му е смешно – и външният вид, и животът, и писането. Някои не могат иначе. Както и други, които пък няма как да не изглеждат тъжни, задълбочени, философски настроени към всичко, което се случва на този свят. Имаме нужда и от двата типа разказвачи. Спомням си, че любимият герой на Вешим е Швейк, че е живял нещо там, работил е и все още работи в разни вестници („Стършел“!), случвали са му се безброй забавни неща (а може и да не са били толкова забавни, а той да ги е възприел и съответно да ни ги препредава така), че и до ден днешен не е успял да забогатее от нещото, с което се прехранва, както и че в края на книгата дава съвети към подхождащите към писателския занаят (макар да казва, че не обича да го прави). Зевзек и половина! Знам обаче и друго – с удоволствие и усмивка ще посегна към следващата му книга, защото отсега съм убеден, че ще ми хареса и ще ме усмихне.
Донякъде носталгична, но доста забавна автобиография. Особено се препоръчва на поколението родено след 90те, и трябва да е задължителна за поколението родено след 2000та. Не мога да отрека че съм пристрастен, понеже съм чел и ми харесват повечето други книги на автора.
Уникална книга. След доста слабата "Нашингтон" и великолепната "Стари хипари и нови разкази", автобиографичният му роман "Химия на шегата" определено стана една от онези книги, които се заричам, че ще препрочитам веднъж годишно. Не просто четиво, ами истинско изживяване. не съм изненадан, че е награждавана, тъй като определено заслужава. Амалгама от интелигентен хумор, ирония, носталгия по отминалите времена, абсурдни истории и няколко хапливи думи по адрес на Тодор Живков. Определено препоръчвам и завиждам на всеки, който ще я чете за пръв път.
С чувство за хумор и приятна откровеност крачим заедно с автора из неговата необичайна автобиография, в която той не се взема на сериозно и разказва повече за случки по пътя му и разноцветни личности. Пътуването беше приятно и свърши с глава със съвети към бъдещи писатели като мен и със страхотното пожелание да не губим любопитството си.
Очаквах да е забавна и свежа както другите му произведения, но се оказа и много информираща за живота на писателя през комунизма и в годините на прехода.