Тръгнете „По пътя към мечтите“ с новия роман на младия писател Иво Христов.
Антон е поет. Или поне толкова много му се иска да бъде, че е въздигнал лошото момче на руската поезия Сергей Есенин до свой Бог. И подобно на кумира си търси вдъхновение в жените и… алкохола.
С подписването на така лелеяния договор с малко издателство за първата си стихосбирка разбира, че е тежко болен. Парализиран от страх и несигурност, изпълнен с неверие и съмнения за таланта си, изтерзан от толкова много и многолика болка, приема предложението за участие в поетичен пленер в Гърция.
Но между бълнуването и бленуването, между лъкатушенето и подмолните хлъзгавини се прокрадва съзиданието. Когато гръм удари, ехото може да затихне в задушевност и съзидание, в съпричастност и подкрепа, които може да ти даде само любовта!
Може би това е история най-вече за болката. За силата да се справяме с нея и да продължаваме по пътя на мечтите си. Защото това е и пътят към щастието, нали?
Книгата е много интересна и завладяваща показва че авторът може да преминава през много трудности за да създаде произведението което иска и е хубаво човек да знае през какви трудности и перипети преминава даден човек за да стигне до перфектния завършек за който е мечтал
Само бях чувала за Иво Христов и трудностите в живота, които с много воля преодолява. Книгата ми я подари колежка по повод имения ми ден. Хареса ми изказа и това, че свършвайки поредната глава по инерция продължаваш със следващата, за да разбереш какво следва нататък. Имаше и моменти на съспенс, които не ми даваха мира как ще се развият. Една звезда по-малко давам, тъй като, особено в началото с това безкрайно пиене, книгата много ми напомняше на "Жени" на Чарлз Буковски.