Джон Макгахърн - "Страндхил, моорето. Събрани разказ", изд. "Прозорец" 2018, прев. Иглика Василева
Още един ирландски автор се нарееди сред прочетените през тази година. Продължавам "ирландската вълна", чието начало поставих с прекрасната "Далече и отвъд" от Себастиан Бари и продължих с разказите на Франк О' Конър.
И пак, както и след разказиете на О' Конър, не съм сигурна как да пиша. Дали ��а пиша за всяка история поотделно? Дали да описвам общи впечатления? Или да говоря просто за усещания, въздействие, чувства, останали в мен? Не знам. Просто ще пиша, и ще видим какво ще излезе.
Не обичам да правя сравнения, но все пак нека кажа, че разказите на Макгахърн са доста различни от тези на О' Конър. Може би, когато четях тези на О' Конър, се повлиях донякъде от революционното минало на автора, но неговите разкази, поне една част от тях, ми се сториха някак по-динамични, по-"бързи". Макгахърн не пише така. Неговите разкази са бавни, тихи, меланхолични, понякога тъжни. И в тях всъщност не се случва кой нае какво, нито пък героите му са особено забележителни личности. Много от тях са неща, които са се случвали, случват се иили биха могли да се случат на всеки един от нас. И може би именно в това е въздействието им - защото в тях се говори за обикновени неща, разказани по един кротък и в същото време майсторски начин. В някои от тях - като например "Белката" - някой може да открие жестокост - но дори тя не звучи истински жестоко, а по-скоро напълно естествено.
Повечето разкази в този сборник на Макгахърн са "градски", с действие, развиващо се предимно в Дъблин. Но "градското" в тях не е прекалено, не е натрапващо се. Просто знаеш, че става дума за град - но в това няма блясък илии привлекателност. Има просто обикновени хора, които се срещат, разделят, празнуват или тъгуват - и каквото и да правят, каквото и да се случва, във всичко има една кротка меланхолия. И виждаш, че някои неща са едни и същи навсякъде - хората си припомнят стари истории, котгато се събират, децата се присмиват на други деца /"Да влезеш в царството му Божие"/, правят нелепи грешки /"Грешка"/, отказват да се разделят със старите вещи, дори когато те вече не вършат работа, защото за тях това означава да изхвърлят или заличат един спомен /"Златният часовник"/, готвят се за неизбежното, което така и не идва /"Ключът"/ - и всичко това са късчета живот, всяко едно - различно, понякога - странно, друг път - безцветно - и все пак всички те правят онзи, големия живот.
Лично за мен, "Страндхил, морето" е една от ония книги, към които посягаш, когато не ти се чете поредният съвременен роман, чието действие се развива в голям и шумен град. Книги, които четеш бявно и спокойно, без да очакваш смайващи обрати. Просто заради удоволствието от добре разказани истории. А и още - пак ли„но мое усещане - тя е от книгите, с които допълвам представата си за Ирландия. Защото преди години видях съвременната Ирландия - наистина я видях, потопих се в атмосферата й, чух на живо музиката й, разходих се по улиците на градовете й. През годиниите прочетох нейните приказки и легенди.После прочетох историята й. Запознах се с миналото й. А сега, с разказите, виждам по нещо от съвременността. Онази, обикновенатта, негеероичната. И това е прекрасно.
Харесах разказите на Макгахърн и "Страндхил, морето" ще се нареди сред едно от чудесните ми книжни попадения за таззи година.
Радвам се, че посегнах към тях.
.