La autopista del sur y otros cuentos

by Julio Cortázar

Spanish

Genres: Short Stories, Fiction, Spanish Literature, Latin American, Latin American Literature, Literature, Magical Realism

400 pages, Paperback

First published January 1, 1966

About the author

Julio Cortázar, born Julio Florencio Cortázar Descotte, was an Argentine author of novels and short stories. He influenced an entire generation of Latin American writers from Mexico to Argentina, and most of his best-known work was written in France, where he established himself in 1951.

Reviews

[Lizzy · Rating 5 out of 5]

Julio Cortázar is another marvelous example of Latin American great story-tellers. It's hard to define his writing, enough perhaps to tell he is a natural and many times leaves me with no concrete words to comment. He is a master in uniting the mundane with the fantastical and the incredible. La autopista del sur y otros cuentos includes brilliant short stories, such as Blow-Up and La Autopista . An all-time-favorite. If you like fantastical prose and appreciate short stories, read it and enjoy!

[თემო გერაძე · Rating 5 out of 5]

არავინ წერს უკეთ მოთხრობებს, სხვა სამყაროშია ეს კაცი, შორისდებულით თუ გამოვხატავ აღფრთოვანებას, თორე სიტყვები ვერაფერს მოახერხებენ.
ჩემი სამაგიდო მწერალი და წიგნი, დიდი მადლობა ლუკა ზვიადაურს ამისთვისაც ❤️
პ.ს. მდინარე წაიკითხეთ, სამ გვერდიანია, წაიკითხეთ, რა იცით, ხვალ რა ხდება.

[Camila · Rating 5 out of 5]

Me encantó la forma de escribir de Julio Cortázar, yo nunca había leído nada de el pero definitivamente voy a leerlo más. Su forma de contar algo tan sencillo como un embotellamiento te atrapa desde el principio.

Esta narrado a grandes rasgos, con cambios bruscos que te causan sorpresa como ¿en que momento se enamoraron?, así pasa el tiempo, sin que te des cuenta y sin mucho detalle, dejando al lector imaginar como se le antoje la forma en que van pasando los hechos.

El cuento deja un sentimiento de tristeza, un sentimiento que todos hemos sentido, como cuando una persona pasa de ser alguien importante a un perfecto desconocido; o como ese verano que ahora es solo un bonito recuerdo; así, este libro deja ese sentimiento cuando el ingeniero se da cuenta que las personas que lo rodean ahora son solo extraños mirando hacia el frente.
También deja pensando en cómo hay gente con la que convivimos diariamente y en realidad no conocemos, no sabemos que tipo de vida llevan o cuales son sus preocupaciones y sus alegrías, no sabemos de donde vienen o a donde van.

Este es un cuento que te hace reflexionar, voltear a tu alrededor y preguntarte quien es aquel que esta a tu lado.

[Oto Bakradze · Rating 4 out of 5]

კარგი კრებულია. განსაკუთრებით ეს 3 მოთხრობა:

*სამხრეთის გზატკეცილი
*სენიორიტა კორა
*მდინარე

[Mohammad Reza · Rating 4 out of 5]

کورتاسار برای من تا الان یک نویسنده با نوشته هایی تمایز پذیر در فرم و محتوا بوده، از طرفی در داستان هاش از ایده های عجیب، هیجان انگیز و غافلگیر کننده‌/ترسناکی استفاده می‌کنه و از طرفی با شدت معلوم و تمایز پذیری نسبت به نویسنده های دیگه فرمهای مختلف رو روی نوشته ها و داستان هاش قالب می‌کنه، این فرم ها، با توجه به تفاوت زبانی مبدا و ترجمه شده ممکنه باعث بشن روی تجربه خوندن اثر تاثیر منفی گذاشته بشه و البته حداقل در این داستان ها و شاید به دلیل ترجمه؛ بین
فرم و محتوی، چنان انتقال روانی که انتظارش رو داریم به‌خوبی صورت نگرفت باشه، به این شکل که برای خواننده
این سوال پیش میاد که باید تمرکز مطالعه رو برای دریافت محتوی داستان خرج کنه و یا داستان رو به‌صورت فرمی که نویسنده درحال بازگوکردنش هست متوجه بشه. و تصمیم گیری برای چنین انتخابی در طول داستان ها باعث مکث و و قفه ای میشه که گاهی اوقات خوشایند نیست.

به غیر از این نکته ها خوندن این داستان ها تجربه فوقالعاده ای بود والبته بعضی اوقات سخت

[Alonso Quixano · Rating 4 out of 5]

Herausragend konstruiert. Zuweilen verdecken die Narrativgerüste das, worauf der Leser eigentlich spitzt - Charaktere, Momente, erzählte Sekunden, die seitenweise Spannung zu halten vermögen. Das aber nur ein kleiner Dämpfer der unbändigen Erzählfreude, die im "Verfolger" ihren kompositorischen Höhepunkt findet. Ansonsten, wie bekannt bei Cortàzar, changierend zwischen Witz (Famen und Cronopien; Südliche Autobahn (!)) und millimeterpapierner Perspektivauslotung (Das Feuer aller Feuer; Das Fräulein Cora).

Nach zwei Jahren (pestbedingt) erfolgreich beiseitegelegt.

[Marita Mazanishvili · Rating 5 out of 5]

ნეტა 2017 წლის 16 სექტემბრამდე სად ვიყავი, უფროსწორად კორტასარი სად იყო მე რომ უმაგისოდ ვიყავი :დ რამდენი ხანია ესე არ აღვფრთოვანებულვარ და ფურცლები არ გამომიზოგია, რომ არ დამთავრებულიყო. Gotta get more Cortazar, there is so much left "undiscovered" in his surreal and amazing world

[Jaimie Foster · Rating 5 out of 5]

You can't really go wrong with Cortazar. You really can't.

[Anamaria · Rating 4 out of 5]

Como Bogotana, me sentí muy identificada con este cuento...

[Carlos López · Rating 5 out of 5]

Mi libro favorito de cuentos del genio de Cortázar.

[António Conceição · Rating 4 out of 5]

A literatura policial sempre procurou esgotar as suas possibilidades. O cânone dita a narração de um crime cujo autor é o mordomo. Experimentais, foram os ensaios em que o criminoso é o narrador. Em "Continuidad de los Parques", Julio Cortázar, sob a forma tentada, comete a ficção policial em que o leitor é a vítima. É o melhor conto da série.
"La autopista del sur" padece de inverosimilhança.

[sue rr · Rating 4 out of 5]

Uma ótima seleção de contos e bem variados entre si.

[Katerina · Rating 5 out of 5]

Et in Arcadia ego. Буквално - "Дори в Аркадия ме има", като традицията възприема скритото "Аз" във фразата за обозначаващо самата Смърт. Дори в Аркадия, казва Смъртта, дори в това съвършено, идилично пространство, утопията на Античността - дори там присъствам Аз, вездесъща и непобедима.

В романа си "Игра на дама" Хулио Кортасар изковава идеята за "комплекс на Аркадия", въплъщаващ носталгията по хилядолетното царство и вечния стремеж към едно непостижимо съвършенство. Човечеството се намира в началото на начертаната дама, неизбежно прикрепено към Земята и вперило отчаяния си поглед в края на дамата, в Небето, в Аркадията на ненарушимия идеал. И както пише Кортасар, цял живот човекът - мислещата тръстика и двукракото без пера - хвърля фасове и не стига, просто не стига по-далеч от осмия квадрат. "Всички копнеем за хилядолетното царство, един вид Аркадия, където човек може и да е много по-нещастен, отколкото тук, защото не става дума за щастие, doppelgänger, но където вече няма да я има тази мръсна игра на подмени, с която се занимаваме 50-60 години, и където наистина ще си подадем ръка, вместо да повтаряме продиктувания от страх жест и да се опитваме да разберем дали другият крие нож между пръстите си."

В този иманентен комплекс на Аркадия, в непреодолимото желание за свързване на човек с човека, в копнежа по съвършенството и сбъдването на невъзможните мечти според мен се открива ключът към разбирането на Кортасаровите разкази - и особено на тези, поместени в това издание, в "Южната автострада". В сравнение с българския "Всички огньове" тук подборът на текстовете е далеч по-логичен и позволява разглеждането на разказите както поединично, така и като изграждащи един многостранен художествен свят (и това предвид факта, че текстовете са взети от цели четири сборника - първите три от "Бестиарий" (1951, първи сборник на Кортасар), четвъртият от "Край на играта" ('56), следващите два от "Тайните оръжия" ('59), а следващите четири - от "Всички огньове, огънят" ('66, да не се бърка с българското издание с подобно заглавие); има още един разказ, но него не успях да открия в никой от оригиналните сборници). И макар Кортасар да обича да си играе с времето, а героите му - да бъдат анахронични, хронологията тук е важна, особено когато първата ти среща с разказите на автора е била "Толкова обичаме Гленда", издадена чак през 80-те. Кортасар през 50-те и 60-те е съвсем различно (в никакъв случай по-малко забележително) явление, а "Южната автострада" дава много повече основания от "Гленда" авторът й да се свързва с магическия реализъм.

Смислово всички текстове, поместени в този сборник, успяват да се обвържат около подобни теми за стремежа към съвършенство и невъзможността за неговото постигане, за желанието на човека да изгради един нов, непокътнат свят, в който да разгърне потенциала на дължимото си щастие и най-после да се спаси от страданието; за обратния ефект от построяването на такъв свят - неизбежната необходимост да прибегнеш към примирението и самозалъгването, за да продължиш да живееш; и не на последно място - за спасението, в крайна сметка постижимо само в смъртта, в потъването, в несъществуването, в края.

Каква е ролята на Аркадията в цялата тази работа? Успяват ли героите на Кортасар да я открият/построят, или напротив - съвършенството остава мираж, невъзможен, но вечно напомнящ за себе си?

В "Завзета къща", първият разказ от сборника и първият публикуван разказ от Кортасар въобще, отговорът е лесен, защото самите герои се примиряват лесно с отстъпването от постигнатото съвършенство. Отговарящата на човешките възможности алтернатива на Аркадия е достигната - брат и сестра живеят спокойно в голямата къща, наследена от родителите им; двамата са привикнали към добре смазания механизъм на едно непристъпно ежедневие, лишено от грижи и тревоги; дом на идилията. Докато някакви тайнствени сили не започват постепенно да превземат къщата, изтласквайки идиличното ежедневие и господарите му от пределите на тяхната Аркадия - без съпротива и без конфликт. Едно безвъпросно примиряване на обитателите на съвършенството със самото приключване на това съвършенство - защото какъв е смисълът от определеност на границата между два свята, които сами не могат да обосноват собствената си действителност? Кой може да каже кое е по-малко реално - безсъбитийният живот в усъвършенстваната рутина на статуквото или необяснимото присъствие на някакви неопределени и неопределими сили? Още в този първи разказ е заложена тленността на постижимото от човека съвършенство - веднъж реализирано, то става и превземаемо, уязвимо, отнимаемо. Крайно.

Тази линия продължава в "Омнибус" - двама души се срещат в един автобус, в който всички пътници са тръгнали за гробището, понесли всевъзможни букети цветя. Кортасар много обича да влюбва героите си едни в други така привидно случайно, докато в действителност всички въвлечени в запознанството са убедени, че то е част от някакъв висш вселенски причинно-следствен ред, страшно ми харесва това. И много често авторът ги поставя именно в транспорт - обикновено в метро, но в случая в автобус. Ето една друга Аркадия - съвършенството, открито в мимолетната любов, може би по-правилно е да се каже съвършенството на влюбването. И точно когато повярваш в очаквания вече от доста любовни разкази насам хепиенд, двамата герои се връщат в света на Другите, купуват си букети теменуги и пускат ръката на другия, и продължават да вървят сами и доволни, доволни. И сами. (Думата за теменуги на испански пък означавала също мисли, колко интересна е идеята за мисълта като рушител на любовното съвършенство, препраща ме към едни лични полемики, които си имам с Паскал по въпроса за величието, което мисълта придава на човека, и в което безкрайно се съмнявам).

И така към "Вратите на небето", в който за пръв път в този сборник сме изправени пред възможността самата смърт да бъде една Аркадия. "В най-сетне постигнатия рай" починалата героиня намира своето съвършенство, отдава се на щастието, влиза в един порядък, в който не могат да я последват живите й близки; това е "нейното само нейно небе", "нейното сурово извоювано небе". А онези, които са я обичали, успяват да се докоснат единствено до призрака на новопостигнатия неин идеал. В опита си да се доближат до това, което за тях в момента представлява съвършенството - а именно невъзможната победа над смъртта - те се връщат угнетени, без да са намерили "вратите към небето сред този дим и тия хора".

"Край на играта" за мен е гениален разказ и тук няма как да го обхвана от всички негови страни. Съвършенството е отразено в рамките на един неизбежен преход между детство и зрялост, в самия край на детството, което трите героини рано или късно трябва да напуснат. Присъства елементът на влюбването; тук той може би играе още по-голяма роля заради драмата от първата среща с любовта. Но най-забележителното в този разказ за мен е сливането на съвършенство и разруха - в един и същ силно концентриран момент се случва създаването на Аркадия и нейното унищожение. Летисия позира като най-съвършената статуя, а Ариел я поглежда за последен път от преминаващия влак - абсолютният идеал между двамата е реализиран, но осъществяването му идва с осъзнаването, че е чуплив, крехък, разрушим, че вече е завинаги изгубен. След тази сцена остават само звукът от счупените стъкла и сладката болка от порязаното.

"Писма до мама" е нагледно изследване на пределите, до които достига стремежът редът да бъде запазен и постигнатата Аркадия да бъде подсигурена - дори на цената на истината. Впечатляват ме онези герои, на които Кортасар се старае да изгради привидно непогрешим разум и рационално светоусещане, защото при тях е най-интересно да се проследи пътят към самозалъгването, към отричането на фактите и вкопчването в една нова антиреалност, която прави съществуването по-леко, доближава до мислимото съвършенство, опростява нещата. Колко по-лесно, колко по-безгрижно се живее в тази антиреалност - тя също е една Аркадия, Аркадия на примирението, в която си свободен да отречеш дори смъртта, ако пожелаеш - просто защото е по-удобно така.

Следва "Преследвачът", който заслужава цяла дисертация; това именно е смисловият център, кулминацията на този сборник с разкази, в който и самото Кортасарово преследване (pun intended) на различните форми на съвършенството и на всевъзможните начини да го постигнеш, измислиш или унищожиш - достига своя апогей. "Преследвачът" е едновременно емблематичен както за разбирането на Кортасар за Аркадия, така и за безкрайната му любов към музиката и в частност джаза. Може би най-дългия си разказ (аз поне не се сещам за по-дълъг) аржентинецът посвещава на Чарли Паркър, в текста наречен Джони Картър. Главните герои са Джони и неговият биограф Бруно, който в случая е и разказвачът (по малко от Кортасар откриваме във всеки един от двамата). Бруно се възхищава на Джони, разпознава съвършенството, което той създава с музиката си, но същевременно се опитва да вникне в неговата най-дълбока непроницаемост, да го разбере и да го спаси от самия него и саморазрушителните му навици. В разговорите с Джони получаваме и другата гледна точка; проследяваме как самият Джони (Чарли Паркър) възприема себе си, живота и музиката, свободен от предразсъдък и необходимост. Оттук имаме и две възприятия за съвършенството - Бруновото бих нарекла прагматично съвършенство, схващано като удобоство, подреденост, спокойствие, постижимо земно щастие. Другото съвършенство - Аркадията, чийто преследвач е именно Чарли - е същинският идеал, към който музикантът непрекъснато се стреми; една в друг смисъл лъжлива действителност, болезнено непостижима, изпепеляващо невъзможна. "Беше увереността, находката, като в някои сънища, не ти ли се струва, когато всичко е наред. (...) всичко върви гладко като билярдна топка. А онова, което имаше до мене, беше като самия мене, но без да заемам никакво място, без да съм в Ню Йорк и най-вече без време, без после да... без да има после... За момент имаше само винаги... И аз не знаех, че беше лъжа, че това се случваше, защото бях потънал в музиката, и че щом престанех да свиря - защото в крайна сметка все някой път трябваше да оставя бедния Хал да си отземе на пианото, в тоя същия миг ще падна надолу с главата в самия себе си..."; "Бруно, аз ще умра, без да съм намерил... без..." "защото не може да няма нещо друго, не може да сме тъй близо, тъй от другата страна на вратата..."

В този разказ Чарли Паркър е "човек между ангелите, една действителност между недействителностите, които сме всички ние". Това е, струва ми се, човешкото съвършенство, "чиято наслада не е в завършека, а в изследователското повторение, в използването на способности, които изпреварват непосредствено човешкото, без да престават да бъдат човешки". Но крехкият допир до тази най-истинска за мен Аркадия си отива заедно с Джони. След краткото присъствие на действителността в познатата ни вече антиреалност се възвръща профанното "съвършенство" в плоскостта на ежедневието - биографията на Бруно става "пълна", но не се заблуждаваме, че е постигната истинска пълнота. Нали? (Колко плаках след този "Преследвач", не е истина, ей така просто от красота.)

След известно време за емоционално възстановяване идва едноименният разказ "Южната автострада". Самолет се разбива на магистралата и причинява невероятно задръстване. Толкова невероятно, че хората остават заклещени на пътя в продължение на дни, седмици, месеци - поне доколкото измерваме в стандартно време. Обстоятелствата ги принуждават на практика да учредят една малка автомобилна държава. Така се появява още една Аркадия - отново сътворена в отношението между човек и човек, но този път умножено многократно; изведено до голямата идея за напускане не само на естественото състояние, но и на несъвършено уредената политическа общност, и преминаване към едно по-добро общество, макар и ограничено в рамките на магистралата (Русо би одобрил). Това общностно съвършенство обаче е не по-малко крехко от индивидуалното - с разчистването на пътя движението внезапно тръгва отново, по-бързо и по-устремено от всякога, незнайно закъде и за какво, "в нощта сред непознати автомобили, където никой не знае нищо за другите, където всичко живо гледа втренчено напред, изключително напред". Гениален разказ.

В "Здравето на болните" се откриват много паралели с "Писма от мама", затова няма да се спирам подробно. Впечатли ме скритото отъждествяване на болестта със стремежа към поддържането на реда, който за пореден път отрича смъртта и се опитва да установи някакво мнимо съвършенство. Това съвършенство е именно "здравето на болните", самозалъгването, онази Аркадия, която в последна сметка обрича човека на отчуждаване от действителността и истината.

Втората кулминация на Кортасаровата идея за съвършенството открих в "Островът по обед". Но там вече просто трябва да се проследят от първа ръка сливането и размиването на световете; връзката между мечта и осъществяване, между желание и (не)възможност за сбъдване; комплексът на Аркадия, издигнат до критерий за живот и личност, разчовъркан до влудяване, преследван до смърт. Един от най-добрите текстове на Кортасар изобщо.

Пропускам "Събиране" и "Най-дълбоката ласка", няма да ми стигне мястото. "Събиране" е интересен от политическа гледна точка - герои, без да се назовават пряко, са Фидел Кастро и Че Гевара, но идеята за съвършенството отново е налице. "Най-дълбоката ласка" си е магически реализъм с екзистенциалистки примеси; идеален финал на сборника и добра ориентировъчна граница между ранния Кортасар и късните му текстове с интерес към субект-обектното.

***

И така, в Аркадия, сбъднатото съвършено царство, безспорно има Смърт. Истинският въпрос, който оправдава самото съществуване на комплекса по хилядолетното царство, е дали по детски ще отречем смъртта, или ще се научим да живеем заедно с нея? Ще се примирим ли с профанната версия на съвършенството, или ще преследваме истината? Ще се задоволим ли с устременото, но фактически безцелно движение напред, със самозалъгването, с отлагането, с безвъпросното отстъпване от това, което е наше? Или ще се борим със зъби и нокти за своята лелеяна Аркадия, ще строим съвършенството всеки ден, макар и да не можем да избягаме от гледката на поредната разруха. Ще търсим, ще преследваме, ще любопитстваме, защото просто не можем да се примирим с мисълта да няма нищо повече от това.

Може би този е същинският комплекс на Кортасаровия човек - той толкова отчаяно се вкопчва в стремежа да запази идеала, който е познал, че в крайна сметка разрушава щастието от преследването му, онова Чарли-Паркърово съвършенство. Преследването наистина е болезнено, да бъдеш преследвач, означава да страдаш. Но да не бъдеш, означава - по един или друг начин - да умреш. А смъртта е само частно присъствие в Аркадия, което съвършенството многократно надхвърля. Може би в това е смисълът в крайна сметка - в един болезнен, непрекъснат, но вече обоснован стремеж към непостижимото хилядолетно царство да осъществим единствената възможна човешка победа над смъртта.

[vica · Rating 3 out of 5]

odiei

[Cris · Rating 4 out of 5]

Cortazar is probably the most subtle Spanish-language writer, I've ever read. Akin to James' The Beast in the Jungle, are these narratives in this collection of stories. Wonderful, poetic language reminds me of Cuentos de Barro, but without being pretentious.
Hacia tiempo que no leía alguien tan sutil como Cortazar. Valio la pena y me recordó la nostalgia de Cuentos de Barro y los cuentos de el autor Ingles, Henry James.

[Mobin Saidy · Rating 3 out of 5]

من نسخه‌ی نشر خوب با عنوان «آزادراه جنوبی و داستان‌های دیگر» را خواندم که ظاهرا ترجمه‌ای است از The Southern Thruway and Other Stories به زبان انگلیسی که البته هیچ‌کدام را در اینجا نیافتم
خواندنی و جذاب، همراه با عمقی دل‌نشین. اکثر داستان‌ها کشش بالایی دارند وبه یاد می‌مانند و تنوع سبک کورتاسار این مقوله را تشدید می‌کند. فکر می‌کنم خود داستان کوتاه آزادراه جنوبی از باقی داستان‌ها یک سر و گردن گیراتر بود.

[Eva Mar · Rating 3 out of 5]

«Era tan poco lo que podía hacerse que las horas acababan de superponerse, por ser siempre la misma en el recuerdo».

Me ha gustado, pero podría haberme eclipsado. Se lee en un ratito; al terminarlo tenía la sensación de haber salido de un atasco real y mágico, ¡qué locura! Final para reflexionar.

[Beka Sukhitashvili · Rating 3 out of 5]

როგორც მოთხრობების პირველი კრებულის წაკითხვის დროს, ამ წიგნშიც ზოგი მოთხრობა ძალიან მომეწონა და ზოგი ბოლომდე ვერც კი წავიკითხე, არ დამაინტერესა.
"კლასობანაა" ერთადერთი ლათინოამერიკული წიგნი, რომელიც მომეწონა და მიყვარს.

[Rachel · Rating 5 out of 5]

Another one of those writers you probably either love or hate. I wouldn't claim to "get" all his stories, but the not-getting is the fun part.

[Luis Pessoa · Rating 5 out of 5]

Me encantó.
Porque leer La autopista del sur y otros cuentos es sumergirse en una arquitectura viva donde el lenguaje se pliega y se estira como el tiempo, donde lo cotidiano se tuerce hasta rozar lo fantástico sin perder nunca su sustancia humana. Julio Cortázar, ese demiurgo gentil y malicioso, vuelve a ser aquí el alquimista de las formas breves, el flâneur que camina entre realidades paralelas y tiempos que gotean como relojes derretidos en una autopista detenida por el sinsentido.

Este libro no es sólo una antología de cuentos: es una constelación. Cada relato parece girar en su propio eje, con leyes propias, pero al unirlos, hay una armonía subterránea que vibra como una melodía secreta. En La autopista del sur, el cuento que da nombre al libro, un embotellamiento en una autopista parisina se convierte en un espejo miniaturizado de la humanidad. El ingeniero, la muchacha del Dauphine, el matrimonio mayor, el niño asmático, todos atrapados en un limbo de motores apagados, comienzan a reproducir una sociedad rudimentaria, tribal, hecha de gestos simples, trueques, silencios compartidos. Y cuando todo parece estabilizarse en esa nueva realidad, la vida —con su falta de lógica— reinicia, y el flujo de autos se reanuda como si nada hubiera pasado, dejando un hueco, una nostalgia inexplicable. Como dice Cortázar:
"Y entonces el ingeniero supo que la muchacha del Dauphine también estaba llorando, y que el llanto no era de alegría."

Después, la pluma de Julio se convierte en bisturí, en pincel, en espejo oscuro. En La señorita Cora, nos lleva al corazón de una sala de hospital, y desde la conciencia fragmentada de un adolescente enfermo, nos permite asomarnos a una historia de deseo y ternura narrada desde múltiples voces. Es un cuento donde el lenguaje no sólo narra: late. Cada párrafo es una respiración distinta, como si los personajes habitaran distintas dimensiones del mismo instante.
"Yo no sabía si me quería o si no me quería, o si solamente era buena conmigo, como es buena con todos. Me daba rabia quererla tanto, tener que esperar todo el día para verla entrar y quedarse al lado de mi cama, peinada de otra manera, con otro delantal."

Y está Reunión, esa joya política disfrazada de introspección poética, donde Cortázar reimagina los pensamientos de un joven Fidel Castro durante una operación clandestina. El estilo es torrencial, como la selva que lo envuelve, y se convierte en una declaración de cómo incluso la revolución puede tener un ritmo lírico, de respiración, de cuerpo y tierra.
"Ya no hay café ni tabaco ni el calor de la noche pasada, ni los pies en la tierra ni la cabeza en la selva, y uno tiene que seguir adelante como si la vida se hubiera desatado y hubiera que atarla otra vez, hoja por hoja, gota por gota."

Cortázar no escribe cuentos: abre portales. En Los buenos servicios, una sirvienta pobre es enviada por error a asistir a un velorio de clase alta y, en esa noche de impostura y ritual, se da cuenta de su profunda humanidad —de que la compasión no pertenece a una clase, sino al roce de las manos, al gesto sincero. Y en La isla a mediodía, un sobrecargo de avión obsesionado con una isla que ve siempre desde el aire, termina precipitándose hacia ella como Ícaro contemporáneo, sólo para encontrarse con una forma inesperada de soledad. Lo onírico se enreda con lo real, pero nunca para esconderlo, sino para revelarlo desde otra luz.

Cada cuento de este libro es un espejo curvo. Nada es directo, pero todo es claro. Porque Cortázar no pretende que el lector entienda en el sentido lógico, sino que resuene, que se deje poseer por las palabras. Aquí, lo fantástico no es una ruptura de la realidad: es su continuación más profunda. Lo inverosímil no interrumpe la vida: la revela.

Y así uno termina el libro con una extraña sensación de haber vivido más. De haber sentido con más capas. De haber sido muchas personas al mismo tiempo, y ninguna. Porque Cortázar no sólo escribe cuentos que se leen: escribe experiencias que se habitan, que se recuerdan como si fueran propias. Es un libro que se queda vibrando adentro, como un eco que no se decide a apagarse.

"Y no era tanto el miedo, o el asombro, como una especie de tristeza, de no saber exactamente qué hacer con todo eso que ahora sabía, y que ya no podía olvidar."

Así es este libro.
Un mapa de lo invisible.
Un acertijo que se resuelve con el alma, no con la mente.
Y sí, me encantó.

Nota: El flâneur es un término francés que se refiere a un paseante contemplativo, alguien que recorre la ciudad sin prisa, observando con atención y sensibilidad los detalles cotidianos. Es una figura literaria y filosófica que representa al observador atento de la vida urbana y sus múltiples capas.

[mos · Rating 5 out of 5]

„Nie wird man wissen, wie das erzählt werden muß, ob in der ersten Person oder in der zweiten, indem man sich der dritten Person des Plurals bedient oder fortwährend Formen erfindet, die sich dann als nicht brauchbar erweisen.“ (Zitat Seite 379)

Thema und Inhalt
Es sind Alltagsthemen und alltägliche Situationen, über die Julio Cortázar schreibt. In der Sammlung „Geschichten der Cronopien und Famen“ finden sich auch kurze Texte, die mit wenigen Worten auskommen und dennoch eine ganze Geschichte erzählen. Diese oft skurrilen Texte verpacken sehr gekonnt die Freude am Spielen mit der Sprache und Humor mit ernster Gesellschaftskritik. Im Abschnitt „Handbuch der Unterweisungen“ finden sich zum Beispiel Unterweisungen im Weinen, im Singen, im Uhrenaufziehen, im Treppensteigen, im Verständnis berühmter Gemälde. Es folgen „Sonderbare Beschäftigungen“ über den wechselvollen Tag einer Tageszeitung und über das Verhalten bei Beerdigungen, sowie über die vergeblichen Bemühungen eines Kamels für eine Einreisegenehmigung. Cronopien und Famen sind phantastische Wesen mit sehr unterschiedlichen Eigenheiten und Verhalten, und darüber lesen wir in den Geschichten, in deren Mittelpunkt sie stehen.
In der ersten Sammlung dieses Buches finden wir die für Julio Cortázar so typischen Erzählungen zwischen Realität und Phantasie. Die Erlebnisse der einzelnen Figuren beginnen mit gewöhnlichen Situationen, ein Brief von Mama, ein Theaterbesuch. Zunächst kaum zu bemerken, wenden sich die Ereignisse Satz um Satz in beklemmende, bedrohliche Empfindungen und jeder Versuch der Figur, einen Ausweg zu finden, steigert nur die Ausweglosigkeit, was ist noch Realität, was bereits nicht mehr zu erklären?
Völlig unterschiedlich dagegen sind die Erzählungen der letzten Sammlung dieses Bandes, die mit einer Geschichte über menschliches Verhalten zwischen Realität und Gedankenströmen während eines langen Staus auf der Autobahn vor Paris beginnt. Einige der weiteren Erzählungen sind geprägt von den Eindrücken jener Jahre, die der Schriftsteller in Buenos Aires verbracht hat, und befassen sich kritisch mit der politischen Situation in Argentinien. In dieser Sammlung finden sich auch beeindruckende Geschichten, in deren Mittelpunkt die menschlichen Gefühle stehen und die Suche nach dem schmalen Pfad zwischen Realität und Einbildung. „Mehr als einmal habe ich das Gefühl gehabt, als setzte sich alles wie von selbst in Bewegung, als besänftigte sich alles, als wiche der Boden zurück, und widerstandslos war ich bereit, auf diese Weise von einer Sache zur anderen zu schreiten.“ (Zitat Seite 667, aus „Der andere Himmel“)

Gestaltung
Dieser zweite Band der kompletten Erzählungen umfasst die Sammlungen „Die geheimen Waffen“ aus dem Jahr 1959, die „Geschichten der Cronopien und Famen“ aus dem Jahr 1962 und „Das Feuer aller Feuer“ aus dem Jahr 1966 mit der titelgebenden Erzählung „Südliche Autobahn“. Die Reihenfolge der Erzählungen verläuft chronologisch und ist nach dem Erscheinungsdatum der Originalausgaben angeordnet.

Fazit
Eine spannende Mischung von unterschiedlichen Geschichten, die ihren Ausgangspunkt in alltäglichen Situationen haben und mit humorvollen, sehr skurrilen Momenten spielen, oder jedoch aus einer ebenfalls alltäglichen Situation rasch in sich immer mehr steigernde, bedrohliche Krisen führen, eine Spirale von der Realität in das Phantastische und zurück.

[Aj_03 · Rating 4 out of 5]

Chuck Palahniuk has been hailed for his literary ingenuity. Fight club was a novel that was set to find commonality amongst men to which they could identify themselves within. Thus the birth of the novel fight club.
Fight club begins with an unnamed narrator that finds himself suffering from insomniac, his inability to sleep has affected him at work and his personal life. He finds his only release comes from the various support group he attends where he finds the ability to release himself. That was where he managed to meet another “faker” like him that instantly entrances him, Marla.
However the narrator finally begins to see life from a new perspective when Tyler Durden, a soap salesman comes into his life. Tyler firstly introduces him to fight club. He finds a new meaning to life and soon he begins to share this new craze and begin a very secret society that was sweeping all middle class America. Soon the Narrator realizes Tyler Durden has gone to far and he needs to find a way to stop it before everything spirals out of control, AGAIN.
I can understand the reason it managed to capture a very big community of male readers. It’s dark and twisted and at many times very gruesome. I would question myself for ever even buying the book, but alas I went on and found myself lost in this world of both reality and insanity.

[Dorny · Rating 4 out of 5]

O realismo mágico de Cortázar tem sua linguagem de imaginação terna e mundos fictícios íntimos, dourados e sedutores. O conto inicial, "Casa Tomada", é assustadoramente evocativo e ainda ressoa em minha imaginação e acho que nunca mais irei esquecê-lo. A "Auto-estrada do Sul" é um épico memorável, cheio de cores, riquezas e paixões em um congestionamento de carros e asfalto. "A escola de noite" é a materialização de todo o mistério que existe no limiar da vida jovem, que retoma no cenário escolar uma excitação infantil quando se lia algo engraçado, misterioso e fantástico. Por fim, "O Perseguidor", com homenagem para Bird, é uma narrativa sedutora sobre o fantástico no homem e no tempo. Pela linguagem do Jazz, Cortázar nos indica que essas entidades "homem" e "tempo" se devoram reciprocamente em direção ao sublime.

[Martin · Rating 3 out of 5]

Wie schon im ersten in dieser Reihe erschienenen Erzählband (Die Nacht auf dem Rücken) standen auch hier ganz tolle Erzählungen neben einigen, mit denen ich wenig bis gar nichts anfangen konnte - zumindest nicht bei der ersten Lektüre (ich vermute, Cortazars Werk ist eines, dem die mehrmalige Lektüre guttut). Die Titelgeschichte ist zum Beispiel eine ganz große Sache und wirklich fantastisch. Cortazar ist jedenfalls ein faszinierender Autor und für mich immer lesenswert, auch wenn nicht alles, was er schrieb, zu mir spricht, um das jetzt einmal so auszudrücken.

[Veronika Anna · Rating 4 out of 5]

Ich habe „La Autopista del Sur“ schon vor drei Semestern gelesen. Ehrlich gesagt fand ich die Geschichte damals nicht besonders spannend – eher langweilig, einfach nicht so mein Fall.
Letztes Semester habe ich jedoch eine Vorlesung zur lateinamerikanischen Literatur besucht, und dort wurde Julio Cortázar mehrmals erwähnt. Da ich den Erzählband ohnehin besitze, habe ich seinen Geschichten noch einmal eine Chance gegeben.
Am besten gefallen haben mir „La casa tomada“ und „La continuidad de los parques“.

[Leo Colon · Rating 2 out of 5]

Que libro más difícil ! Disfrute mucho Varios de los cuentos y se que Cortázar es uno de los grandes y merece respeto. Pero creo que su estilo no va conmigo o que está muy avanzado para mi. Todo a pesar de que el español es mi idioma materno. Me gustaría que alguien me ayudara a descifrar su estilo y así poder disfrutarlo como debe ser. De todas formas no me doy por vencido y pienso leer Hoyuela. Ojalá ese me sea más ameno y menos complejo~

[Vizepto · Rating 5 out of 5]

Lo tenía abandonado en la estantería desde secundaria, lo he releído y ha sido muy agradable acordarse de detalles absurdos de algunos relatos que ojeé en su día y descubrir otros nuevos de aquellos a los que ni llegué. También aprender lo esencial sobre la vida y obra de Cortázar, en las primeras páginas. Mis relatos favoritos: La noche boca arriba, La autopista del sur y Segunda vez.

[Rebeca Padierna · Rating 5 out of 5]

Cortázar genio.
Aún con esto en la cabeza, nunca deja de sorprender.
Cuidando pulir el contenido como quien trabaja un diamante. Este libro es, sin lugar a dudas LA MEJOR compilación de cuentos cortos de Cortázar.

[Ñuzzle · Rating 5 out of 5]

Creative, enthusiastic and able to create an adventure of the mondane. Love it.

[Veronica · Rating 5 out of 5]

Amo a Cortázar cuentista.